Вътьо Раковски
Момичето и господинът под дунавския вятър

Преди много години

под един дунавски вятър

едно младо момиче и един възрастен господин

неистово се целуваха.

Срещу течението на реката

се движеше бавен катер.

Чайки се мятаха горе в ръцете на вятъра —

ту се дърпаха яростно,

ту със него флиртуваха.

 

А момичето се накланяше към господина

и му поднасяше своите устни влажни.

Гърдите му се надигаха

и шлиферът му се разтваряше като пелерина.

Но това може би не беше чак толкова важно —

по-важното беше,

че умираше от любов господина.

 

А момичето като чайка във вятър

се мяташе във ръцете му.

Вятърът дигаше полите му,

опитваше се да го съблича.

Господинът ревнуваше

дори от ветровете

и прегръщаше още по-силно

ухажваното от вечерния вятър

нежно момиче.

 

Всичко това

виждаше през очилата на спомена

господина

тази сутрин,

когато момичето му се обади по телефона

след толкова много,

след толкова тъжни и светли години,

които ту се движеха като бавен катер,

ту летяха пред него като чайки след вятър

и той ги гонеше,

но все не можеше да ги догони.