Рюноске Акутагава
Разговор в мрака (2)

2

Гласът: Ти си изключително смел.

Аз: Не, лишен съм дори от капчица смелост. Иначе нямаше да скоча в устата на лъва, а щях да чакам сам да ме изяде.

Гласът: Но от всичко, което си извършил, лъха човещина.

Аз: Човешкото е донякъде и животинско.

Гласът: Не си сторил нищо лошо. Просто се измъчваш от съвременния обществен ред.

Аз: Но дори той да се промени, постъпките ми пак ще причиняват нещастие на много хора.

Гласът: Все пак си силен, щом не се самоуби.

Аз: Опитвах няколко пъти. И за да изглежда смъртта ми естествена, дори изяждах по десетина мухи на ден. Накълцани на ситно, мухите лесно се преглъщат. Но да ги дъвчеш е отвратително.

Гласът: Затова пък ще бъдеш велик.

Аз: Не се стремя към величие. Искам само спокойствие. Прочети писмото на Вагнер. Той пише, че ако е имал достатъчно пари за прехрана на любимата си съпруга и две — три деца, щял да е щастлив и без да създава велико изкуство. Виждаш ли? Дори Вагнер! Дори той — силният духом!

Гласът: Но така или иначе ти страдаш. Значи не ти липсва съвест.

Аз: Нямам нито капчица съвест. Имам само нерви.

Гласът: Семейният ти живот е нещастен.

Аз: Но моята жена ми е била винаги вярна.

Гласът: В трагедията ти има много повече разум, отколкото при другите хора.

Аз: Глупости! В комедията ми има много по-малко познания за живота, отколкото при другите хора.

Гласът: Обаче си честен. Сам призна всичко пред мъжа на своята любима, преди да се разкрие връзката ви.

Аз: И това е лъжа. Защото, докато можех, мълчах.

Гласът: Ти си поет. Човек на изкуството. И всичко ти е позволено.

Аз: Да, аз съм поет. Човек на изкуството. Но и частица от обществото. Затова и аз нося своя кръст. Само че той, очевидно, е твърде лек.

Гласът: Забравяш своето „его“. Цени индивидуалността си и презирай простия народ.

Аз: Ценя я и без да ми напомняш. Ала не презирам народа. Веднъж казах: „Скъпата вещ може да се счупи, но керемидата ще оцелее“. Шекспир, Гьоте, Чикамацу Мондзаемон все някога ще умрат. Но утробата, която ги е родила — великият народ, няма никога да умре. Всяко ново изкуство, независимо от формата си, ще се ражда от недрата му.

Гласът: Произведенията ти са оригинални.

Аз: Нищо подобно. Пък и кой изобщо е оригинален? Сътвореното от гениите на всички времена има прототипи навред. Аз също често съм крал оттук-оттам.

Гласът: Но ти учиш другите.

Аз: Учил съм ги само на невъзможни неща. Ако бяха възможни, щях да съм ги извършил сам, преди да се захвана да уча когото и да било.

Гласът: Живей с убеждението, че си свръхчовек!

Аз: Само че не съм. Никой от нас не е свръхчовек. Единствен Заратустра. Но и самият Ницше не знае от каква смърт е загинал Заратустра, нали?

Гласът: И ти ли се боиш от обществото?

Аз: Че кой не се бои от него?

Гласът: Вземи пример от Уайлд, който е лежал три години в затвора. На него принадлежат думите: „Да се самоубиеш, значи да се признаеш за победен от обществото“.

Аз: Но в затвора Уайлд на няколко пъти прави опит да се самоубие. Не успява само защото не намира подходящ начин.

Гласът: Потъпчи и добро, и зло!

Аз: Но най-силното ми желание е да стана истински добър човек.

Гласът: Прекалено наивен си. Прекалено прост.

Аз: Напротив, прекалено сложен.

Гласът: Но бъди спокоен, защото винаги ще имаш читатели.

Аз: Само след премахване на авторското право.

Гласът: Ти страдаш в името на любовта.

Аз: В името на любовта ли? Я остави тези комплименти в стила на начинаещ литератор. Просто се препънах случайно в любовта.

Гласът: Никой не е застрахован от това.

Аз: Тогава излиза, че всеки може лесно да се съблазни от парите.

Гласът: Разпънат си на кръста на живота.

Аз: Това не ме изпълва с гордост. Убиецът на своята любовница и крадецът са също разпънати на кръста на живота.

Гласът: Животът не е чак толкова мрачен.

Аз: Мрачен е за всички освен за „малцината избраници“ — другото име на всички идиоти и злодеи.

Гласът: Страдай колкото си щеш тогава! А знаеш ли кой съм аз? Аз, който дойдох нарочно, за да те утеша?

Аз: Ти си куче. Дяволът, промъкнал се някога в кабинета на Фауст в образа на куче.