Рюноске Акутагава
Странният остров

Лежах изтегнат на бамбуков шезлонг. Като че на палуба. Пред себе си виждах перила, а в сивкавите вълни отвъд тях се мяркаше нещо сребристо, навярно летящи риби. Защо обаче бях на параход? Чудно, ала не си спомнях. Нито имах представа дали пътувам сам или в нечия компания.

Мъгла… Хоризонтът тънеше в мъгла, сякаш бе забулен със сивкав воал. Не ми се мърдаше, но бях любопитен да разбера какво се крие зад леката мъгла. И ето че сътворени сякаш от волята ми, там се появиха очертанията на остров. В самия му център се издигаха планини и от това островът приличаше на конус. Възхитен от постигнатото, напрегнах повторно волята си, но този път нищо не излезе — в далечината се мержелееха само смътните очертания на острова.

Изведнъж вдясно от себе си чух нечий смях:

— Ха-ха-ха! Нищо не излезе, нали? Волята май ви изневери, а? Ха-ха-ха!

На бамбуково кресло вдясно от мен седеше старец с външност на англичанин. Лицето му бе сбръчкано, ала все още привлекателно, а одеянията му — в стила на осемнадесети век — сякаш бе слязъл от картина на Хогарт^[1]. Носеше така наречената „cocked hat“ — шапка със сребриста периферия, везана риза, панталони едва до под коленете. Косата му се спускаше до раменете. Само че това бе напудрена с някакъв прах перука с цвят на коноп. Присъствието на стареца така ме учуди, че не отвърнах ни дума. Старецът ми подаде с хладна усмивка далекогледа си, изваден сякаш от музей.

— Вземете. През него се вижда чудесно.

— О-о, thanks^[2] — отвърнах неволно на английски.

Старецът обаче посочи острова в далечината с ръка, под маншетата на която се подаваха подобни на пяна дантели, и продължи на най-чист японски:

— Островът се казва Суссанрап. Ще попитате как се пише. Ето как: Sussanrap^[3]. Трябва непременно да го разгледате. Още повече че корабът ни ще остане в това пристанище още пет-шест дни, тъй че не изпускайте възможността. На острова има университет и храм, но най-интересно е в пазарни дни, когато там се събират хора от всички съседни острови.

Слушах го и не откъсвах очи от далекогледа. В него се появи крайбрежен град с чисти и спретнати къщи. Дърветата се поклащаха от вятъра. Над тях се извисяваше храм. Леката мъгла се разсея и гледката съвсем се избистри. Картината бе тъй възхитителна, че вдигнах далекогледа по-високо и… Насмалко да изкрещя от почуда.

Високо в безоблачното небе се издигаше висока като Фуджи планина. В това, разбира се, нямаше нищо необикновено. Работата бе там, че цялата планина, докъдето стигаше погледът, бе покрита със зеленчуци: зеле, домати, лук, репички, ряпа, моркови, тиквички, краставици, картофи, лотосови корени, джинджифил и какво ли още не. Планината бе покрита… Но какво говоря! Не покрита, а направена от зеленчуци! Планината бе всъщност необикновена пирамида от зеленчуци.

— Бихте ли ми обяснили какво всъщност представлява онова там? — извърнах се към събеседника си, без да изпускам от ръка далекогледа.

Ала от стареца нямаше и помен. Върху плетеното кресло се белееше само вестникът… Изведнъж усетих, че кръвта се отдръпва от главата ми, и отново изпаднах в мъчителен унес.

* * *

— Е, разгледахте ли острова? — попита с жлъчна усмивка старецът и седна до мен.

Намирахме се в някакъв хотел. Прекалено обширното фоайе бе обзаведено в стил „сецесион“.

Седях на дивана в ъгъла и пушех превъзходна хаванска пура.

Над мен висяха филизите на засадена в голяма саксия тиква. Измежду широките листа, които почти я скриваха, се провиждаха чашките на разтворилите се жълти цветове.

— Разгледах го. Да ви предложа пура?

Но старецът завъртя по детски глава и извади от джоба си старинна табакера от слонова кост. Стори ми се, че съм виждал такава в някой музей. На Запад, разбира се, нямаше вече старци като този до мен. А да не говорим за Япония. Представих си колко би се удивил Сато Харуо^[4], ако го запознаех с него. Но разпъдих тези мисли и продължих:

— Зеленчуковите градини започват още от покрайнините на града.

— Защото по-голямата част от местното население отглежда зеленчуци. С това се занимават и мъжете, и жените.

— Може би зеленчуците са една от най-търсените стоки на пазара?

— Продават ги на населението от съседните острови. Не всичко обаче. Остатъците се трупат на камари. Видяхте, предполагам, внушителната планина. Трябва да знаете, че тя е висока около двадесет хиляди фута.

— Искате да кажете, че това са все непродадени зеленчуци! — Бях тъй смаян, че не можех да откъсна очи от стареца, който продължаваше да се усмихва загадъчно.

— Точно така. При това непродаденото през последните три години. Защото с остатъците от по-предните години може навярно да се пресуши и Тихия океан. Въпреки това обаче населението на Суссанрап продължава неуморно да отглежда зеленчуци. Ха-ха-ха! Всъщност и в този миг, докато ние с вас тук разговаряме, хората се трудят, без да подвият крак. Ха-ха-ха! Ха-ха-ха! — изсмя се някак злобно старецът и извади ухаеща на жасмин носна кърпичка. Смехът му бе особен, ужасяващ. Сякаш самият дявол се надсмиваше над хорската глупост. Свъсих вежди и подех за друго:

— А пазарите кога са?

— В началото на всеки месец. Имам предвид обикновените пазари. Защото три пъти годишно — през януари, април и септември, се правят по-големи. Най-голям е януарският.

— И тогава на острова настъпва навярно невероятно оживление?

— Разбира се. А дотогава всеки гледа да свари с реколтата си. За да станат зеленчуците по-бързо, тук използуват какво ли не — изкуствени и естествени торове, ток, за да обезпечат необходимата топлина, огромни парници… Но често в стремежа си да ги отгледат по-скоро, някои стопани съсипват зеленчуците си.

— Сега се сещам, че и аз днес видях един мъж, който тичаше като луд из градината си и крещеше: „Няма да успея! Няма да успея!“.

— Нищо чудно, тъй като наближава януарският пазар. Впрочем и търговците са сега под пълна пара.

— Търговците ли?

— Да, търговците на зеленчуци. Редът тук е такъв, че търговците изкупуват реколтата от производителите, тоест от селяните, и я продават на купувачите от съседните острови.

— Може би и мъжагата с чанта в ръка беше търговец. Чух го да си приказва: „Ужасно! Ужасно!“ А кои са най-търсените зеленчуци?

— Дявол знае кои. Трудно ми е да ви отговоря, тъй като по неизвестни причини всяка година положението е различно.

— И все пак качествените се продават навярно най-бързо, нали?

— И на това не мога да ви отговоря със сигурност, тъй като качеството се определя от инвалидите.

— Защо непременно от инвалидите?

— Ами по простата причина че не могат да работят на полето, сиреч не отглеждат зеленчуци, а това предполага, че са и по-безпристрастни към качеството, разбирате ли? Съвсем като в японската поговорка, че който гледа отвисоко, вижда надалеко.

— Значи съм попаднал на един от въпросните инвалиди. Онзи брадат слепец опипваше непочистен от пръстта корен и нареждаше: „Има наистина великолепен цвят, съчетаващ цветовете на роза и ясно небе“.

— Може би. Слепите, разбира се, се ценят. Но за идеал се смята пълният инвалид, тоест такъв, който не вижда, не чува, няма обоняние, нито пък ръце, крака, зъби или език. Такъв човек веднага се превръща в arbiter elegantiarum^[5].

Сегашният избраник отговаря на изискванията, при все че има обоняние. Чух, че неотдавна залели ноздрите му с втечнен каучук, но той, макар и слабо, все още различавал миризмите.

— А как се процедира по-нататък, след като инвалидите определят кои зеленчуци са добри и кои не?

— Как ли? Отхвърлените от тях зеленчуци продължават да се изкупуват, и толкоз.

— Излиза, че в крайна сметка проблемът опира до вкуса на търговците, така ли да ви разбирам?

— Търговците, драги, купуват само онези зеленчуци, които според тях най-много ще се търсят. Друг е въпросът дали това са най-добрите и качествени зеленчуци…

— Искате да кажете, че в никакъв случай не бива да се разчита на мнението на инвалидите ли?

— Ами да, защото производителите точно така и правят. Ала не успяват да се споразумеят относно качеството. Според едни то се определя от ползата им за организма, според други — само от вкусовите им качества. Но това не е всичко.

— Нима е по-сложно?

— И още как. Споровете са направо безконечни. Съществува например мнението, че зеленчуците без витамини не са хранителни или че несъдържащите масла са вредни. Някои отричат вкуса на морковите, други признават само вкусовите качества на ряпата и прочие.

— Излиза, че има две основни мерки, всяка от които е с множество нюанси, така ли?

— Нищо подобно. Ще се опитам да ви обясня с пример. Едни приемат за основен критерий цвета. Имам предвид делението на топли и студени цветове, за което се говори в уводните уроци по естетика. Привържениците на този критерий настояват да се признават само зеленчуците с топли цветове, сиреч червените и жълтите. А за зелените например не искат и да чуят. Техният девиз е: „Ще умрем, но ще заменим всички зеленчуци с домати!“.

— Да, вярно, че чух това от устата на един доста самоотвержен на вид мъж, който се бе изправил само по риза пред камара от зеленчуци и държеше гръмка реч.

— Точно така. А зеленчуците с топли цветове се приемат за пролетарски.

Само че камарата бе само от краставици и дини…

— Значи човекът е бил чисто и просто далтонист и те са му изглеждали червени.

— А зеленчуците със студени цветове?

— Според някои единствено те заслужават да бъдат наричани зеленчуци. Вярно, че привържениците на това мнение никога не произнасят речи, а само се подиграват с всички и всичко. Но вътрешно ненавиждат смъртоносно зеленчуците с топли цветове.

— Вероятно се въздържат от речи, защото са по-нерешителни?

— Не, а просто не могат да говорят, тъй като на повечето са им окапали езиците от пиянство или сифилис.

— Сега си спомням, че недалеч от оратора по риза съзрях мъж в тесни панталони. Той береше тикви и мърмореше присмехулно: „Пак речи, стига вече речи!“.

— Предполагам, че е берял зелени тикви, нали? Зеленчуците със студени цветове минават за буржоазни.

— Добре де, а според производителите, които всъщност…

— Ами според всеки производител заслужават внимание само онези, които приличат на собствените им зеленчуци, а всичко останало е за изхвърляне. В това отношение те са категорични.

— Но нали на острова има университет. А щом професорите четат лекции по зеленчукопроизводство, не е трудно, предполагам, да се определя качеството на зеленчуците.

— Само че професорите са тъй неосведомени за местните видове, че не могат да различат граха от дивия боб. Не може да се отрече обаче, че лекциите им съдържат подробна информация за отглежданите на острова зеленчуци до първи век от нашата ера.

— А за кои тогава са по-осведомени?

— Ами за английските, френските, италианските, руските… Говори се, че с най-голям интерес сред студентите се ползуват лекциите по руско зеленчукопроизводство. Мисля, че трябва непременно поне веднъж да се отбиете в този университет. При предишното си пътуване присъствувах на подобна лекция. Професорът, достопочтен учен с пенсне, сочеше за пример стъклен съд със спиртосана в него стара руска краставица и говореше с патос: „Местните краставици, драги колеги, са, както знаете, зелени. А краставиците на велика Русия не са с такава, бих рекъл, дива и примитивна окраска. Цветът им е истинско съвършенство, защото наподобява цвета на живота. О-о, краставиците на великата Руска империя…“. Лекцията така ме впечатли, че сетне половин месец прекарах на легло.

— Тогава значи… Тогава значи, както и вие самият твърдите, се налага един-единствен извод — търсенето на едни или други зеленчуци зависи едва ли не от провидението.

— Прав сте, това като че е единственият извод. Трябва обаче да ви предупредя, че населението на този остров се прекланя пред Бабраббада.

— Какво ще рече Бабраббада или как там го казахте?

— Точно така, Бабраббада, млади човече. Пише се: Babrabbada. Нима не го видяхте в храма им?

— А-а, изображението на гущер с глава на свиня?

— Не, това не е гущер, а Хамелеон — повелителят на вселената. Сигурно ви е направило впечатление колко хора се молят горещо пред изображението му. Молбите им са все едни и същи — произведените от ръцете им зеленчуци да се търсят на пазара. Впрочем според вестниците нюйоркските универмази започват подготовката си за всеки нов сезон чак след знаменията на Вездесъщия Хамелеон. Може дори да се твърди, че човечеството вече не вярва нито в Йехова, нито в аллах, а единствено в Хамелеона.

— Пред олтара забелязах камари зеленчуци…

— Да, жертвоприношения. Пред местния Хамелеон поставят най-търсените през отминалата година зеленчуци.

— Само че в Япония…

— Викат ви, ако не се лъжа.

Ослушах се. Наистина ме викаха. Бе гъгнивият глас на моя племенник, който от известно време насам страдаше от полипи. Вдигнах се с огромно нежелание от мястото си и подадох ръка на стареца:

— Трябва да ви оставя.

— Да, разбирам. Ще се радвам на възможността и друг път да си поговорим. Заповядайте визитната ми картичка.

Старецът стисна ръката ми и едновременно ми подаде визитката си. На нея пишеше с ясни едри букви: „Лемуъл Гъливер“. Аз зинах от изненада и се вторачих в стареца. Върху привлекателното му лице, от двете страни на което се спускаха кичури с цвят на коноп, грееше неугасима саркастична усмивка. Но само след миг лицето му се разтвори във въздуха и на негово място изплува физиономията на петнадесетгодишния калпазанин — моя племенник.

— Дошли са за ръкописа. Ставай, чуваш ли. Чакат за ръкописа — будеше ме настойчиво той.

Бях проспал тридесетина минути край топлия мангал, върху който лежеше едва начената „Приключенията на Гъливер“.

— За ръкописа ли са дошли? За какъв ръкопис?

— На статията.

— На статията ли? — учудих се аз и неволно промълвих: — По всичко личи, че на пазара в Суссанрап ще се появят за продан и бурени.

Бележки

[1] Уилям Хогарт (1697–1764) — известен английски художник-портретист. — Бел.р. ↑

[2] „Благодаря“ (англ.). — Б.пр. ↑

[3] Sussanrap — обърнато от Parnassus, Парнас. — Бел.р. ↑

[4] Сато Харуо (1892–1964) — японски писател, приятел на Акутагава. — Бел.р. ↑

[5] Познавач на изящното (лат.) — така в древен Рим са наричали Петроний. — Б.пр. ↑