Рюноске Акутагава
Госпожица Рокуномия ^[0]

1

Бащата на госпожица Рокуномия произхождал от старинен знатен род, но бил прекалено старомоден и изостанал от времето си човек, поради което не успял да получи по-високо дворцово звание от „хьобу-но-дайю“^[1]. Госпожицата живеела с майка си и баща си в невисок палат в околностите на Рокуномия и затова я и нарекли по името на местността — госпожица Рокуномия.

Родителите й я боготворели. Но пак по стар обичай не я показвали пред хорските очи, макар да лелеели надеждата, че все някой ще дойде да поиска ръката й. Госпожицата следвала смирено повелите им и живеела благовъзпитано и скромно. Ежедневието й било без мъки и неволи, ала и без особени радости и наслади. Но Рокуномия, която не познавала живота, се чувствувала напълно удовлетворена. „Само мама и татко да са живи и здрави“, мислела си непрестанно тя.

Вишната, свесила клони над старото езеро, цъфтяла от година на година все по-оскъдно. Междувременно и свежата красота на госпожицата ставала неусетно все по-зряла. Ала ето че баща й, единствената й опора в живота, се пристрастил на старини към сакето и ненадейно се споминал. А след половин година угаснала от неутешима скръб по него и майка й. Госпожицата по-скоро се объркала, отколкото опечалила. Тя, отглежданото грижливо като цвете в саксия създание, вече нямала нито един близък човек на света освен дойката.

Старата дойка продължила да се грижи предано и без да се щади, за госпожицата. Но предавалите се от поколение на поколение седефени кутийки и сребърни кадилници за горене на благовония взели да изчезват една по една от къщата. Постепенно се разотишли и слугите. Така госпожицата започнала полека-лека да осъзнава житейските трудности. Само че била съвършено безсилна да се бори с тях. Тя седяла както и преди затворена в унилите си покои и прекарвала дните си в еднообразни развлечения — свирела на кото, четяла напевно стихове.

Но ето че една есенна привечер дойката застанала пред нея и подела бавно и разсъдливо:

— Моят племенник — монахът, дойде с такава молба. Един благородник, някогашен управител на провинция Тамба, помолил за благосклонното ви разрешение да се срещне и запознае с вас. Благородникът бил и хубавец, и добър по душа, пък и баща му имал много висок сан. На всичко отгоре родът им бил приближен на императора. Затова не бихте ли благоволили, госпожице, да го приемете. Все по-добре ще е, отколкото да живеете в недоимък…

Госпожицата заплакала тихичко. Да се отдаде на благородника, означавало да продаде плътта си, за да се избави от унизителната мизерия. Знаела, разбира се, че такава е съдбата на много жени. Но сега, когато и тя самата трябвало да постъпи така, мъката й нямала граници. Отпуснала глава пред старата дойка, госпожица Рокуномия седяла сломена под напора на вятъра, който префучавал през листата на дърветата, и дълго — дълго крила лице в ръкава на кимоното си.

2

Но ето че някак неусетно госпожица Рокуномия свикнала да прекарва всяка нощ с благородника. Думите на дойката й се оправдали — той действително се оказал човек с добро сърце. А и външността му била подобаващо изискана и елегантна. Освен това веднага се разбирало, че е пленен до самозабрава от прелестта на госпожицата. Ето защо посещенията му не й били никак неприятни. Понякога тя дори го възприемала като своя опора в живота. Но докато лежала с него в постелята зад изпъстрения с пеперуди и птички параван, заслепена от ярката светлина на светилника, госпожицата никога не изпитвала радост.

Междувременно домът й полека-лека се оживил. Появили се нови-новенички полици от черен лак и бамбукови щори, надошли и слуги, а дойката се грижела за домакинството много по-жизнерадостно от преди. Ала и на тези промени госпожицата гледала с тиха тъга.

През една дъждовна есенна нощ, докато седели на чашка саке, благородникът й разказал ужасяваща история, случила се някога в провинция Тамба. Пътници, отправили се от столицата към Идзумоджи, спрели да пренощуват в някакъв хан в подножието на планината Оеяма. Същата нощ жената на ханджията родила благополучно момиченце. Не щеш ли, пътниците видели случайно, че от стаята на родилката излиза забързан непознат едър мъж. Мъжът изрекъл само: „На осмата си година ще се самоубие…“, и мигом изчезнал. Минали осем години, а на деветата същите пътници поели този път към Киото и отново пренощували в хана. Но какво било смайването им, когато научили, че щом навършило осем години, момиченцето наистина умряло по много странен начин — паднало от едно дърво върху остър сърп, който се забил право в гърлото му. Ето каква история разказал благородникът на госпожица Рокуномия. Тя я накарала да си помисли с ужас колко нелеп е човешкият живот. В сравнение с нещастното момиченце Рокуномия била направо честита, че има такава опора в лицето на своя кавалер. „Трябва просто да се доверя на съдбата“, мислела си госпожицата, а на лицето й греела очарователна усмивка.

Много пъти клоните на заслонилия покрива на дома й бор се пречупвали под тежестта на снега. Както и преди, денем госпожицата свирела на кото или играела сугороку, а нощем споделяла постелята на своя кавалер и слушала как патиците се спускат над езерото. Вярно, че животът й не бил много радостен, но поне не бил съвсем тъжен. Все пак този монотонен покой й доставял някакво удоволствие.

Но ето че неочаквано бързо настъпил краят и на този покой. Една нощ рано през пролетта благородникът изчакал да останат сами и промълвил преко сили:

— Тази е последната ни среща.

Оказало се, че баща му е назначен за управител на провинция Муцу и благородникът трябва да замине с него за далечния, потънал в преспи снежен край. На него му било, разбира се, ужасно тежко да се раздели с госпожицата, но тъй като я бил направил своя жена тайно от баща си, не можел да му съобщи истината чак след толкова години. Благородникът изрекъл всичко това, като непрестанно въздишал тежко.

— След пет години службата му изтича. Чакайте ме дотогава и не се измъчвайте.

Госпожица Рокуномия лежала по очи и плачела, защото й било непоносимо тежко да се раздели с човека, когото, макар и да не обичала, смятала за своя опора в живота… А той я милвал по гърба и се мъчел да я успокои и окуражи. Само че на всяка втора дума гласът му се задавял от сълзи.

В този миг нищо неподозиращата дойка внесла заедно с една от младите прислужници бутилчици саке и чашки и започнала да разказва оживено, че вишната, свесила клони над старото езеро, е напъпила…

3

Минали пет години, пукнала пролетта и на шестата. Но благородникът все не се връщал от глухата северна провинция. Междувременно всички слуги се разбягали, силен тайфун сринал източните покои, в които живеела госпожицата, и двете с дойката се приютили в пристройката за слугите, която била тъй тясна и занемарена, че им служела колкото да се подслонят от дъжда и росата. Откакто се наложило да се сврат в нея, старата дойка не можела да погледне госпожицата, без очите й да се насълзят от жалост. Но често я обземал и скрит гняв.

Двете жени наистина бедствували. Лакираните полици и кутийки били отдавна разпродадени за ориз и зеленчуци, а госпожицата нямала вече никакви дрехи освен тези на гърба си. Щом свършели дървата за огрев, дойката често откъртвала някоя и друга дъска от разрушения и почти изгнил вече господарски дом. Но както и преди, в добрите стари времена, госпожицата продължавала по цял ден да свири за разтуха на кото или да чете стихове и чакала търпеливо благородника.

Но ето че през една лунна есенна вечер на същата година дойката застанала пред нея и подела бавно и разсъдливо:

— Негово благородие едва ли ще се завърне. И вие за свое добро трябва да забравите за него. Още повече че напоследък младшият управител на Управлението по лекарствата все не ми дава мира от молби да ви склоня да се срещнете с него…

Госпожицата я слушала и си припомняла раздялата преди шест години. Припомняла си тогавашната си тъга, изплаканите сълзи… Ала сега и душата, и тялото й били вече твърде изтощени, за да плаче. „Ех, да можех поне спокойно да дочакам старините си…“, била едничката й мисъл. Тя изслушала дойката, вдигнала изпитото си лице към бялата луна и поклатила тъжно глава.

— Не желая вече нищо на този свят. Все ми е едно дали съм жива или не…

* * *

Точно по същото време благородникът седял на чашка саке с новата си жена в своя дом в далечната провинция Хитачи. Жена му била дъщеря на управителя на провинцията. Избрал му я бил по свой вкус баща му.

— Я-а, какъв е този шум? — сепнал се благородникът и вдигнал очи към обляната от безметежна лунна светлина стряха. В този миг в душата му неочаквано изплувал ликът на госпожицата.

— Сигурно падна кестен — отвърнала жена му и напълнила непохватно чашката му.

4

Късно есента на деветата година благородникът се върнал в Киото от провинция Хитачи заедно с жена си и цялото й семейство. По пътя към столицата те се задържали три-четири дни в Авадзу, за да избегнат неблагоприятните според поличбата дни. Сетне пък решили да влязат в града по мрак, за да не привлекат нечие внимание, и така пътят им отнел доста време. През годините, прекарани в затънтения и забравен от света край, благородникът изпращал няколко пъти нежни послания на жена си в Киото. Но ту един пратеник не се завръщал изобщо обратно, ту друг се връщал с известието, че не е успял да намери дома на госпожицата, тъй че в крайна сметка благородникът не получил отговор на нито едно от писмата си. Ето защо, когато най-сетне се озовал в Киото, любовта му към нея била по-силна и страстна от всякога. Едва успял да настани благополучно жена си в двореца на своя баща, благородникът, без дори да смени дрехите си от пътя, литнал към своята любима.

Ала стигнал в Рокуномия и открил удивен, че от портата на четири стълба, от покрития с кипарисова кора палат и от покоите на госпожицата няма и помен. Вместо това пред очите му се издигали развалини. Благородникът стоял сред обраслия с висока трева пущинак и оглеждал объркан жалките останки от някогашната градина. Тук-там в засипаното наполовина с пръст езеро растяла буйно блатна трева и листата й шумолели тихо, озарени от бледата светлина на тънкия лунен сърп.

Край руините на някогашната канцелария благородникът съгледал килнала се на една страна барачка и тръгнал натам. Вътре като че се мернала сянка. Той поизчакал очите му да свикнат с тъмнината, подвикнал на сянката и тогава на лунната светлина излязла, олюлявайки се, стара монахиня, чието лице му се сторило познато.

Благородникът се представил и като чула името му, монахинята дълго плакала безмълвно. А след като се поуспокоила, му разказала с пресекващ глас за госпожицата.

— Ваше благородие навярно не си спомня коя съм. Аз съм майка на една от верните прислужници на господарката. Дъщеря ми остана на служба в този дом още цели пет години, след като вие благоволихте да напуснете столицата. После й се наложи да замине с мъжа си за Таджима и аз измолих разрешение да я придружа. Ала напоследък тревогите за госпожицата все не ми даваха мира, затова се върнах сама в Киото. Само че ето какво заварих тук — от владението на господарите са останали камари развалини. А къде е сега госпожица Рокуномия? И аз самата се губя в догадки. Ваше благородие навярно не знае, че докато дъщеря ми беше на служба тук, господарката живееше в такава мизерия, която и думите са безсилни да опишат…

Като чул това, благородникът свалил едно от своите долни кимона и го подарил на прегърбената монахиня. После отпуснал опечален глава и си тръгнал мълчаливо през високата трева.

5

Още на следващия ден благородникът се заел да търси госпожицата, обиколил надлъж и нашир столицата, но не узнал нищичко за своята любима.

А след няколко дни преди мръкване се случило така, че се скрил от проливния дъжд под стряхата на Западната галерия точно пред портата Судзакумон. Освен него там седял на сушина още един човек — беден и окъсан монах. Дъждът барабанял тягостно и се леел ли, леел през пролуките на боядисаната в червено порта. От време на време благородникът поглеждал изкосо монаха и безкрайно отегчен, крачел напред — назад по каменната настилка. Неочаквано слухът му доловил, че зад решетката на един от полутъмните прозорци на галерията има някой. Благородникът приближил нехайно и надникнал вътре. Една монахиня оправяла грижливо парцаливата рогозка, върху която лежала някаква очевидно тежко болна жена. В сумрака на наближаващата вечер болната изглеждала ужасяващо слаба и изнурена, ала и един — единствен поглед бил достатъчен на благородника да разпознае в нея госпожицата. Той понечил да извика името й, но видът й бил тъй окаян, че гласът му неволно секнал. А тя, без да подозира дори, че любимият е тъй близко до нея, се обърнала на друга страна и изрекла със скръбен глас следните стихове:

През пролуките

към вехтата постеля

съска вятър мразовит.

Ала всуе иска да прониже

изтерзаното от скърби тяло.

Като чул гласа й, благородникът произнесъл несъзнателно името й. Госпожицата приповдигнала глава, изгледала го бавно, сетне надала тих вопъл и отново паднала обезсилена върху съдраната рогозка. Монахинята — нейната предана дойка, и втурналият се при двете жени благородник я прихванали за раменете, но когато погледнали лицето й, не само дойката, а и благородникът потръпнали от ужас.

Старата жена изхвръкнала като обезумяла навън и се примолила горещо на монаха да прочете сутри над умиращата. Монахът склонил и седнал до главата на госпожицата, ала вместо да подеме молитва, се обърнал към нея със следните думи:

— Животът и смъртта не са подвластни на човека, затова зовете усърдно милостивия буда Амида!

Отпусната в ръцете на благородника, госпожицата призовала едва чуто буда, но мигом устремила ужасена очи към тавана.

— Там, там лети огнена колесница…^[2]

— Не се бой! Не се бой от нея, а се моли и призовавай буда! — повишил глас монахът, за да я насърчи.

След малко госпожицата промълвила като насън:

— Виждам златен лотос^[3]. Огромен като купол лотос… — Монахът понечил да каже нещо, но тя го предварила и проронила е пресекващ глас: — Лотосът изчезна. Остана само непрогледен мрак, сред който бушува вятър.

— Зови от все сърце името на буда! Защо не зовеш горещо буда? — извикал почти гневно монахът. Но Рокуномия повтаряла със сетни сили все едно и също:

— Нищо… Нищо не виждам. Само мрак и вятър… Леден вятър фучи в непрогледния мрак!

Благородникът и дойката преглъщали сълзите си и призовавали едва чуто буда. Събрал благочестиво ръце, монахът помагал на умиращата да се моли. Така под шепота на мълвящите молитва гласове, смесващи се с плисъка на дъжда вън, животът на госпожицата бавно угаснал…

6

През една лунна нощ след няколко дни монахът, който подканял госпожица Рокуномия да зове името на буда, пак седял, обгърнал колене, под портата Судзакумон. По обления от ярка лунна светлина път крачел безгрижно самурай и си тананикал нещо. Той съзрял монаха, спрял и попитал нехайно:

— Разправят, че от известно време около портата се носи женски плач.

Без да помръдне, монахът отвърнал с една-единствена дума:

— Чуй!

Самураят наострил уши. Ала освен тихата песен на щурците не се долавял нито звук. Нощният въздух бил пропит с аромата на боровете. Самураят понечил да заговори, но преди да отвори уста, отнейде се разнесли внезапно едва чути стенания.

Самураят посегнал към меча си. Но оставяйки след себе си дълго провлечено ехо, стенанията се стопили постепенно в нощното небе.

— Моли се на буда! — вдигнал лице към луната монахът. — Това е духът на една малодушна жена, непроумяла ни що е рай, ни що е ад. Моли се на буда!

Тогава самураят се вгледал безмълвен в лицето на монаха, замръзнал изумен и сбрал молитвено ръце пред него.

— Ами че вие… Вие сте преподобният Найки! Защо сте тук, на това място?…

„Преподобният Найки“ носел светското име Йошихиге Ясутане^[4] и се славел с благочестието си дори сред учениците на достопочтения Куя^[5].