Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- 藪の中, 1921 (Обществено достояние)
- Превод отяпонски
- Дора Барова, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Рюноске Акутагава
Заглавие: Разговор в мрака
Преводач: Дора Барова
Език, от който е преведено: японски
Издание: първо
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1986
Тип: сборник разкази
Националност: японска
Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Николай Ракитин“ 2
Излязла от печат: декември 1986 г.
Редактор: Цветана Кръстева
Редактор на издателството: Ганка Петкова
Художествен редактор: Стефан Десподов
Технически редактор: Емилия Георгиева
Рецензент: Вера Вутова
Художник: Асен Иванов
Коректор: Теодора Гатева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12442
История
- —Добавяне
Показания на дърваря пред полицейския чиновник
Да, точно тъй. Аз намерих трупа. Отзаран, както си му е редът, отидох за дърва навътре в гората и що да видя — лежи в тъмния гъсталак. Къде точно ли? Ами на около четири-пет чо[1] встрани от пощенския път за Ямашина. Там расте бамбукова гора тук-там с криптомерии и мястото е толкова затънтено, че не се мярка жива душа.
Умрелият лежеше възнак и беше с небесносин суйкан[2] и поизносена шапка ебоши, от ония, дето ги носят в столицата. Имаше само една рана, ама острието го бе проболо право в гърдите, та затуй и окапалата бамбукова шума наоколо изглеждаше като наквасена с червена боя. Не, кръв вече не течеше. А-а, и още нещо — един стършел беше засмукал раната и изобщо не се подплаши от стъпките ми.
Дали не съм видял меч или нещо подобно? Не, не видях. Само едно въже до криптомерията край умрелия. Друго ли?… А-а, да, освен въжето имаше и един гребен. Това е — въже и гребен. Ама тревата и шумата наоколо тъй изпотъпкани, че ми се чини доста се е борил човекът, докато го убият. Какво, кон ли? Ами че в ония шубраци не може да се промъкне никакъв кон. Конският път е по-встрани от гъсталака.
Показания на странствуващия монах пред полицейския чиновник
Срещнах убития вчера. Около… Трябва да беше около обед. На пътя от Секияма за Ямашина. Беше се запътил към Ямашина с някаква жена на кон. Не видях лицето на жената, защото го криеше под широкопола шапка с дълъг воал. Подаваше се само коприненото й кимоно, изрисувано с листа на хаги. А пък конят… Да, сигурен съм, че беше червеникав с подкастрена грива. Колко висок ли? Може би имаше четири суна, но нали съм монах, та не разбирам много-много от тия работи. Мъжът… беше препасал меч, имаше и лък със стрели. Сега се сещам, че от черния му лакиран колчан стърчаха двадесетина.
Не съм и сънувал, че ще му се случи такова нещо. Животът е наистина недълговечен като светкавицата или като капка роса. Ех, ех, думите са твърде слаби да изкажат колко тъжно е всичко това!
Показания на стражника пред полицейския чиновник
Оня, когото залових ли? Че това е прочутият разбойник Таджомару. Намерих го паднал от коня да лежи и пъшка на каменния мост в Аватагучи. По кое време ли? Снощи около първа стража[3]. И преди, когато насмалко не го хванах, беше със същия суйкан и с гравиран меч на кръста. Само че сега, както сам виждате, има дори лък и стрели. Така ли? На онзи човек ли са? Тогава не ще и дума, че Таджомару го е убил. Обвит в кожа лък, черен лакиран колчан и седемнадесет стрели с пера от сокол — всичко това е значи на убития? Да, и конят, както сам благоволихте да забележите, е червеникав с подкастрена грива. Явно писано му било животното да го хвърли от гърба си. Конят пасеше край моста, а дългата юзда се влачеше подире му.
За разлика от другите крадци, дето се въртят из Киото, тоя Таджомару си пада по женската част. Сигурно помните, че миналата есен зад храма Торибедера, посветен на Биндзуру, беше убита някаква жена, навярно поклонничка, и момиченцето й. Разправят, че е негова работа. Интересно, какво се е случило с жената, която е яздила коня? Ако приемем, че Таджомару е убил мъжа й, къде е отишла тя, какво е направила? Не ми е работа да се бъркам, но ще си позволя да ви обърна внимание, че няма да е лошо да го разпитате за това.
Показания на старицата пред полицейския чиновник
Да, трупът е на човека, за когото омъжих дъщеря си. Само че той не е от Киото. Самурай е в столицата на провинция Вакаса и се казва Канадзава-но Такехиро. На двадесет и шест е. Не, не допускам да го е мразил някой, благ човек беше.
Дъщеря ми ли? Казва се Масако и е на деветнадесет. По храброст не се дава, кажи-речи, на никой мъж, а Такехиро е първият й възлюблен. На вид момичето ми е мургаво с кръгло личице и бенка в крайчеца на лявото око.
Вчера двамата с Такехиро тръгнаха за Вакаса, но за какви ли грехове ги наказа тъй съдбата! То със зетя стана, каквото стана, ама тревогата за дъщерята не ми дава покой. Та затуй аз, старицата, от все сърце ви моля да претърсите навред и да я намерите. Защо ходят по земята злодеи като тоя разбойник, Таджомару ли му беше името, как ли? Не само зетя, ами и момичето ми да… (Риданията й пречат да довърши.)
Признанията на Таджомару
Аз убих мъжа. Жената обаче не съм убивал. Къде се е дянала ли? И аз не знам. Чакайте, чакайте. Колкото и да ме мъчите, не мога да ви кажа нещо, дето не знам. Пък и в моето положение не се и каня да крия като пъзльо каквото и да било от вас.
Срещнах онези двамата вчера, малко подир обяд. Тъкмо тогава излезе вятър, коприненият воал се поотгърна и зърнах лицето на жената. Само за миг. Мерна се и веднага пак се скри. Може би затова ми се стори като лик на бодисатва. Незабавно реших, че ще я обладая, дори да се наложи да убия мъжа й.
Тая работа, господа, не е толкова страшна, колкото си мислите. Решиш ли да обладаеш някоя жена, трябва на всяка цена да очистиш мъжа й. Само че докато аз убивам с меча си, вие не използувате меч, а убивате с власт, убивате с пари, понякога и с лицемерни слова. Вярно, че не се лее кръв, човекът остава жив и все пак сте го убили. Ако се замислим чие престъпление е по-тежко, не знам какво ще излезе. (Смее се ехидно.)
Щях да съм доволен да я обладая, без да има нужда да го убивам. Всъщност така бях решил — да се опитам да я обладая, без да затривам човека. Ама как да стане това точно насред пътя за Ямашина? Ето защо измислих начин да ги подмамя навътре в гората.
Не беше кой знае колко трудно. Тръгнах с тях и взех да им разправям, че отвъд хълмовете има стара могила, че съм я разкопал и съм открил вътре купища безценни огледала и мечове, а после, скришом от хорските очи, съм ги пренесъл и съм ги заровил в един гъсталак, а сега съм съгласен да продам евтино това-онова, ако се намери купувач. По някое време мъжът даде ухо на приказките ми. А после? Какво мислите, че стана после? Ех, страхотно нещо е това алчността! Та ето какво стана — след половин час двамата обърнаха коня и тръгнаха след мен по планинската пътека.
Когато стигнахме до гъсталака, обясних, че съкровищата са заровени навътре в шубраците, и подканих съпрузите да дойдат да ги разгледат. Мъжът прие веднага, защото изгаряше от алчност, но жената отказа да слезе от коня и заяви, че ще остане да ни чака. Нищо чудно всъщност, защото гъсталакът е наистина страшноват. Ама и отказът й, да си призная, ми влизаше в сметките, та не настоях, а поведох мъжа навътре.
Отначало вървяхме все през бамбук, но след около половин чо тук-там взеха да се появяват и криптомерии — изобщо отлично местенце за плановете ми. Докато си проправяхме път през храсталаците, аз излъгах, че съкровищата са скрити под криптомериите, което звучеше съвсем правдоподобно. Щом чу това, мъжът ускори още повече крачките си. Най-сетне стигнахме. Сред оредялата бамбукова гора се извисяваха няколко криптомерии. Най-сетне стигнахме. Тогава аз скочих изневиделица върху спътника си и го съборих на земята. Той, разбира се, носеше меч и изобщо беше доста як, само че аз го изненадах. И докато разбере какво става, беше вече завързан за едно дърво. Въжето ли? Въжето, господа, е голяма ценност за разбойника, защото знаеш ли кога ще ти се наложи да прескочиш някоя ограда. Затова и моето си висеше на пояса ми. Та, значи, го завързах. Остана само да натъпча устата му с шума, че да не вика за помощ, и — готово.
Като се оправих с мъжа, се върнах при жената и й казах, че неочаквано му е прилошало, та да дойде да види какво му е. Няма защо да обяснявам, че пак ударих право в целта. Жената свали широкополата си шапка и тръгна послушно, без да ми изпуска ръката. Щом стигнахме и тя видя, че мъжът й е завързан, мушна светкавично ръка в пазвата си и измъкна кама. Не съм срещал, казвам ви, толкова дръзка и смела жена. Ако не бях нащрек, като нищо щеше да ме намушка право в корема. Измъкнах се ловко, ама пустата му жена продължи да размахва като обезумяла камата и цяло чудо, че не успя да ме рани. Само че аз не съм кой да е, а Таджомару, тъй че успях да избия камата й, без да си вадя меча. А без оръжие и най-храбрата жена е безсилна. Така, както и гласях, обладах най-сетне жената, без да убивам мъжа.
Да, без да го убивам. Аз и след това не се канех да посягам на него. Но тъкмо да я зарежа, обляна в сълзи, и да хукна да се спасявам, когато тя изведнъж ме сграбчи трескаво за ръкава и закрещя на пресекулки: „Един от вас двамата трябва да умре!… Или ти… Или мъжът ми!… Все ми е едно… Но да се опозоря пред очите на двама мъже, е по-страшно от смърт!… Единият трябва да умре!… А аз ще тръгна с онзи, който остане жив!“. Чак тогава изпитах огромно желание да го убия. (Изпада в мрачна възбуда.)
Сега след тези думи сигурно ме мислите за ужасно жесток човек. Да, ама не знаете какво беше лицето й. И как пламтяха очите й. Погледите ни се срещнаха и аз реших, че ще я направя своя жена, та ако ще, и гръм да ме порази. Друга мисъл нямаше в главата ми. Не, това не беше долна страст, както може би ви се струва. Ако беше така, щях навярно да отритна жената от пътя си и да избягам. А и мъжът нямаше да оцапа с кръвта си меча ми. Но когато там, в тъмния гъсталак, се загледах в лицето й, вече знаех със сигурност, че няма да помръдна от мястото си, преди да го убия.
Само че не исках да го очистя вероломно. Затова го развързах и му предложих да се бием с мечове. (Въжето хвърлих до криптомерията, а после го забравих.) Блед и страшен, мъжът измъкна меча си и без да продума, се нахвърли разярен срещу мен. Не е нужно да разправям как завърши схватката. На двадесет и третия удар мечът ми прониза гърдите му. Чак на двадесет и третия — не забравяйте това, господа. Досега се възхищавам, защото единствен той под слънцето е кръстосвал двадесет пъти меча си с моя. (Смее се развеселен.)
Мъжът се свлече на земята, а аз се извърнах мигом с окървавения меч в ръка към жената. Но що да видя — тя като че бе потънала вдън земя. Хукнах сащисан да я търся между дърветата, ала по окапалите бамбукови листа не личеше и следа от човешки крак. Наострих уши да чуя шум, но наоколо се чуваха само предсмъртните хрипове на мъжа. Дойде ми тогава наум, че е изчакала да се сбием и се е измъкнала да повика хора на помощ. Сега вече работата опираше до собствената ми кожа, затова грабнах меча и лъка на убития и изскочих бързо на пътеката. Конят пасеше кротко встрани. Да разправям какво стана по-нататък, значи да си хабя напразно думите. Трябва обаче да знаете, че се разделих с меча му още преди да вляза в столицата… Това е всичко. Дайте ми сега най-тежкото наказание. И без това винаги съм знаел, че рано или късно главата ми ще щръкне на кол. (Видът му е предизвикателен.)
Изповед на жената в храма Кийомидзудера
След като ме облада, онзи в синия суйкан се извърна към мъжа ми и взе да се смее подигравателно. Колко ли унизен се е почувствувал мъжът ми! Въртеше се, гърчеше се, но при всяко движение въжето само се впиваше още по-дълбоко в тялото му. Хвърлих се към него. Не, понечих да го сторя, ала в същия миг разбойникът ме събори с ритник на земята. И тогава, точно тогава видях в очите на мъжа си неописуем блясък. Неописуем… И сега изтръпвам, като си спомня какви бяха очите му. Той не можеше да пророни нито дума, но изля в погледа цялата си душа. Само че в очите му нямаше нито гняв, нито дори мъка. Те излъчваха ледено презрение към мен. Смазана, но не от ритника на разбойника, а от този стоманен поглед, аз неволно изкрещях и загубих съзнание.
Когато дойдох на себе си, разбойникът бе вече изчезнал и само мъжът ми висеше все така завързан за ствола на криптомерията. Приповдигнах се с мъка от окапалата шума и се втренчих в лицето му. Но погледът му бе пак същият, а в дъното на леденото презрение проблясваше и ненавист. Трудно ми е да опиша какво изпитах — и срам, и мъка, и гняв. Изправих се, залитайки, приближих се до него и със сетни сили промълвих:
— След това, което се случи, нямам очи да живея повече с теб! Реших да сложа край на живота си. Ала… Ала и ти трябва да умреш! Ти видя позора ми и затова не мога да те оставя жив.
Мъжът ми продължаваше да ме гледа с погнуса. Усещах, че всеки миг гърдите ми ще се пръснат, но събрах силите си и потърсих меча му. Навярно разбойникът го бе отмъкнал, защото не намерих нито него, нито лъка и колчана със стрелите. За щастие, край мен се въргаляше камата ми. Вдигнах я и пак повторих:
— Ще те убия. И веднага ще те последвам в смъртта.
При тези думи той най-сетне размърда устни, но не издаде звук, защото устата му бе натъпкана с листа. И все пак разбрах какво каза. Изрече с дълбоко презрение: „Убий ме!“. Тогава почти като насън забих камата в гърдата под бледосиния суйкан.
После, изглежда, отново съм загубила съзнание. А когато се опомних, мъжът ми вече висеше бездиханен на дървото. Измежду клоните на бамбука и криптомериите се плъзна закъснял слънчев лъч и спря върху безкръвното му лице. Задавена от сълзи, аз развързах въжето. А после… Какво стана с мен после ли? Нямам сили да говоря за това, но така или иначе, не можах да сложа край на живота си. Какво ли не опитах: и да забия камата в гърлото си, и да се удавя в езерото — там, в подножието на планината, ала напразно! Не събрах смелост да умра, останах сред живите, но нима това може да ме радва? (Усмихва се тъжно.) Навярно и милостивата богиня Каннон се е отвърнала навеки от такова нищожество като мен. И все пак какво да правя аз, убийцата на мъжа си, аз, озлочестената от разбойника? Какво… Какво… (Внезапно избухва в неудържими ридания.)
Разказ на духа на убития чрез устата на пророчицата
След като облада жена ми, разбойникът приседна край нея и започна да я утешава. Аз, разбира се, и дума не можех да продумам, пък и бях завързан за криптомерията. През цялото време обаче й правех знаци с очи, за да й дам да разбере, че не бива да му вярва, че всяка негова дума е измама. Но жена ми седеше като смазана върху окапалата шума и не вдигаше поглед от коленете си. Отстрани изглеждаше, като че слуша внимателно разбойника. Целият се гърчех от ревност. А разбойникът продължаваше да я подмамва с лукави приказки. Че веднъж осквернена, тя не ще живее повече в мир и разбирателство с мъжа си. Че вместо да се обрича на безкрайни мъки, по-добре ще е да склони и стане негова жена, защото много я харесвал и тъкмо затова се решил на подобна дързост. Да, имаше наглостта и това да й каже.
Жена ми го изслуша и вдигна унесено глава. (Никога не ми се е струвала по-красива от този миг.) Но какво мислите, че отвърна моята красива жена на разбойника? И то пред очите ми, докато стоях завързан здраво за дървото? При спомена за думите й и сега, блуждаейки в небитието, изгарям от гняв. Жена ми отвърна ясно и отчетливо: „Води ме тогава и накрай света!“. (Дълго мълчание.)
Но това не е целият й грях. Иначе щях ли да се измъчвам така сред този непрогледен мрак? Разбойникът я хвана за ръка и тя тръгна подире му като насън. Но тъкмо вече се измъкваха от гъсталака, и изведнъж жена ми се извърна смъртнобледа, посочи ме и изкрещя няколко пъти като обезумяла: „Убий го! Не бих могла да живея с теб, докато е жив. Убий го!“. И сега думите й ме тласкат като вихър с главата надолу към бездънната бездна на мрака. „Убий го!“ Изричала ли е някога човешка уста по-скверни думи? Чувало ли е човешкото ухо по-отвратителни звуци? Нима някога… нима… (Избухва неочаквано в пристъп на неистов смях.) И разбойникът пребледня, като я чу. Тя го дърпаше за ръкава и крещеше ли, крещеше: „Убий го!“. А той я гледаше втренчено и не отвръщаше нито „да“, нито „не“. В следващия миг обаче я запрати с ритник на земята. (Отново се разсмива неистово.) Сетне скръсти невъзмутимо ръце, обърна се към мен и попита:
— Е, какво да правя с тая жена? Да я убия ли? Или да я пожаля? Дай ми знак с глава. Да я убия ли?
За тия думи съм готов всичко да му простя. (Отново дълго мълчание.)
Докато се колебаех, жена ми изкрещя, скочи и се шмугна в гъсталака. Разбойникът се хвърли подир нея, но, изглежда, не успя да докосне дори ръкава й. Имам чувството, че наблюдавам сцената насън.
След като жена ми избяга, разбойникът грабна меча, лъка и стрелите ми и преряза въжето. Спомням си, че преди да изчезне от гъсталака, промърмори: „Сега трябва да спасявам собствената си кожа“.
Наоколо се възцари дълбока тишина. Или не, все още се чуваха нечии ридания. Размотавах въжето и се вслушвах напрегнато. Но изведнъж проумях, че самият аз ридая. (Отново продължително мълчание.)
Отлепих се най-сетне от ствола на криптомерията. Тялото ми като че стенеше от изнемога. В този миг съзрях пред краката си камата на жена ми. Грабнах я и я забих с един удар в гърдите си. Усетих, че в гърлото ми се надига буца кръв, но не почувствувах никакви мъки. А когато гърдите ми се вледениха, наоколо като че стана още по-тихо. Колко необикновена бе тази тишина! В небето над планинския пущинак не се мяркаше дори една птичка. Само тъжните лъчи на залязващото слънце догаряха по върховете на криптомериите и бамбука. Залязващото слънце… Ала и то постепенно гаснеше… Скоро дърветата изчезнаха от погледа ми и дълбоката тишина обгърна плътно проснатото ми на земята тяло.
Точно тогава някой се прокрадна на пръсти до мен. Исках да видя кой е, но мракът ми попречи. После някой… Този някой протегна невидима ръка и измъкна бавно камата от гърдите ми. И в устата ми отново нахлу кръв. От този миг нататък потънах навеки в непрогледния мрак на небитието.
Декември 1921 г.