Рюноске Акутагава
Вярата на Бисей ^[0]

Бисей стоеше под моста и я чакаше.

Горе между високите, наполовина обвити в бръшлян каменни перила от време на време се мяркаха озарени от пламъците на залязващото слънце и развени от лекия вятър белите поли на минаващите по моста пътници. Но тя все не идваше.

Подсвирквайки тихичко, Бисей огледа безгрижно жълтеникавата тинеста ивица земя под моста. Бе широка около две цубо^[1] и опираше във водата. Тук-там сред тръстиките зееха кръгли дупки, навярно леговища на раци, и всеки път, когато вълните ги обливаха, от дупките се разнасяше бълбукане.

Позагубил търпение, Бисей пристъпи досами водата и огледа спокойната река. По нея не се мяркаше никаква лодка.

От двете страни на течението се издигаше плътната преграда на зелените тръстики, а тук-там над тях се подаваха топчестите корони на листати върби. Стисната от зеления коридор, реката изглеждаше като тясна лента. Бистрата вода позлатяваше силуета на единствения седефен облак и се виеше лениво между тръстиките. Но тя все не идваше.

Бисей се отдалечи от водата, закрачи насам-натам по тясната тинеста ивица и се вслуша напрегнато в околната тишина, потъваща бавно в полумрака на настъпващата нощ.

Мостът съвсем притихна. Оттам вече не долиташе нито звук на стъпки, нито потропване на копита, нито дрънчене на каруца. Останаха само въздишките на вятъра, шумоленето на тръстиките, плисъкът на водата. Сетне някъде изкрещя пронизително чапла. Бисей спря. Изглежда, започваше приливът, защото водата светлееше по-близо от преди. Но тя все не идваше. Бисей се навъси и закрачи припряно по притъмняващата суша под моста. А водата прииждаше сун по сун, шаку по шаку и поглъщаше постепенно брега. Бисей усети по кожата си и прохладата на тинята, и свежестта на водата. Вдигна очи към моста. Сияйното зарево на залязващото слънце бе угаснало и върху помръкващото небе тъмнееше само силуетът на каменните перила. Но тя все не идваше.

Бисей отново спря. Водата докосваше краката му, заливаше бавно сушата и хвърляше отблясъци, по-хладни и от стомана. Скоро неумолимият прилив щеше да погълне и коленете, и кръста, и гърдите му. Ето че реката се надигаше и вълните вече мокреха коленете на Бисей. Но тя все не идваше.

Бисей стоеше във водата и с последни искрици надежда вдигаше очи нагоре към моста.

Над водата, стигнала вече до гърдите му, легна мрак и из леката мъгла се понесе тъжният шепот на върбите и гъстите тръстики. Една рибка докосна внезапно носа му и бялото й коремче проблесна над главата му. На небето се появиха първите редки звезди и дори силуетът на обвитите в бръшлян перила се стопи в бързо приближаващата се нощ. Но тя все не идваше…

В полунощ, когато лунната светлина обливала щедро тръстиките и върбите покрай реката, лекият ветрец и водата си пошепнали тихо и понесли грижовно надолу към морето мъртвото тяло на Бисей. Ала душата му, може би защото била влюбена, се устремила към лунната светлина в сърцето на самотното небе. Тя напуснала незабелязано мъртвото тяло и се издигнала плавно към смътно светлеещия небосклон, тъй както от реката се вдига безшумно мирисът на водорасли и вода…

А след хиляди години на тази претеглила множество превъплъщения душа отново бил поверен човешки живот. Това всъщност е душата, обитаваща моето тяло. Затова, макар да съм роден в днешно време, не съм способен за никаква смислена работа. И денем, и нощем живея с мечтите си и чакам появата на нещо тайнствено и прекрасно. Така както Бисей останал вечно да чака в полумрака под моста любимата си, която никога няма да дойде.