Рюноске Акутагава
Картофената каша

Това се случило някъде през последните години на Генкей, или пък в самото начало на Нинна^[1]. Така или иначе времето не е от особено значение за разказа ни. За читателите е важно да знаят, че историята, за която се каним да разкажем, е станала много-много отдавна, в дълбоката древност, наречена Хейан^[2]… По онова време сред самураите на регента Фудживара Мотоцуне^[3] имало и един гои^[4].

Бихме искали вместо „един“ да дадем, както си му е редът, името и фамилията му, но за съжаление те не са отбелязани в старите хроники. Навярно въпросният гои е бил твърде обикновен човек, за да заслужава да бъде споменат в хрониките. Изобщо по всичко личи, че авторите на подобен род стари писания не са проявявали особен интерес към незначителни личности и обикновени събития. В този смисъл те са коренно различни от японските писатели-натуралисти. Колкото и невероятно да изглежда, хейанските творци на словото никак не са бездействували… Така или иначе сред самураите на регента Фудживара Мотоцуне имало един гои, който всъщност е и главният герой на нашия разказ.

Външно този човек бил съвсем непривлекателен. Преди всичко бил прекалено нисък. Освен това носът му бил червен, а външните ъгълчета на очите — провиснали надолу. Мустачките му били, разбира се, редки, а бузите тъй хлътнали, че брадичката му изглеждала направо нищожна. Колкото до устните… Но започнем ли да изреждаме една по една всички подробности, доникъде няма да я докараме. Казано накратко, външността на нашия гои била изключително неугледна. Никой не знаел кога и при какви обстоятелства този човек е постъпил на служба при Мотоцуне. Не подлежи на съмнение само, че от незапомнени времена той изпълнявал ежедневно и неуморно все едни и същи задължения, облечен с един и същи избелял суйкан^[5] и с една и съща отдавна изгубила формата си шапка ебоши^[6]. Ето защо никому и през ум не можело да мине, че някога гои е бил млад. (Той бил прехвърлил вече четиридесетте.) Освен това околните били убедени, че ветровете, кръстосващи ъглите на главната улица Судзаку са простудили окончателно още в деня на раждането му неговия червен, сякаш вечно хремав нос и нещастните му мустачки. В това вярвали неволно абсолютно всички, като се започне от повелителя Мотоцуне и се стигне до последното пастирче.

Едва ли си заслужава и да споменаваме за отношението на хората към същество с подобна външност. Останалите самураи му обръщали внимание не повече, отколкото на муха. Дори подчинените му — двадесетина души с ранг и без ранг — се държели поразително хладно и почти не забелязвали присъствието му, като дори рядко прекъсвали приказките си, за да изслушат заповедите му. Изглежда, в очите им фигурата му не била по-материална от въздуха, да речем. А щом подчинените му се отнасяли към него така, какво да кажем за висшестоящите. По силата на всевъзможните природни закони разните управители и началници в самурайските казарми изобщо не благоволявали да го забележат. А когато все пак се налагало да му кажат нещо, прибягвали главно до жестове, скривайки под маската на хладно равнодушие детинската си и съвършено безсмислена неприязън към него. Ала човек неслучайно притежава дар слово. Следователно, понякога жестовете се оказвали безсилни да обяснят всичко докрай. Но и необходимостта да се прибегне до употребата на думи околните отдавали изцяло на умствената оскъдност на нашия герой. В подобни случаи непременно го измервали с поглед от горе до долу — от върха на изгубилата формата си шапка ебоши, до съдраните сламени сандали, сетне — отдолу нагоре, изсумтявали презрително и веднага му обръщали гръб. Ала гои никога не се обиждал, понеже бил толкова безхарактерен и свит, че не възприемал несправедливостта като несправедливост.

Равните му по ранг самураи вечно се гаврели с него. По-възрастните пускали по адрес на външността му стари поизтъркани вече шеги, а за да не останат по-назад, младите демонстрирали остроумието си, като разигравали пак, разбира се, за негова сметка спонтанно съчинени сценични фарсове — кьоген. На всичко отгоре не им омръзвало да обсъждат в негово присъствие носа, мустаците, шапката и избелелия му суйкан. И само тях ли? Самураите одумвали честичко и бившата му съпруга — жена с невероятно пълни устни, с която той се бил разделил преди пет-шест години, и монаха пияница, с когото тя, разправят, имала вземане-даване. На всичко отгоре шегаджиите си позволявали и твърде жестоки подигравки. Не сме в състояние да ги изброим. Достатъчно е да споменем, че изпивали сакето от бамбуковата му кратунка и се изпикавали в нея. За останалите безобразия читателят и сам ще се досети.

Но гои бил съвършено безразличен към униженията. Или поне така изглеждало отстрани. Каквото и да му говорели, физиономията му си оставала невъзмутима. Поглаждал мълчешком прословутите си мустачки и продължавал да си гледа работата. И само когато подигравките прехвърляли всякакви граници, например, когато околиите окачвали хартийки на самурайската му прическа или провесвали нечии сламени сандали на ножницата му, лицето му се изкривявало в странна гримаса — някакво подобие на смях и плач едновременно, и той изсумтявал:

— Ама какво правите? Недейте, недейте така!

Който видел физиономията му и чуел гласа му, изпитвал смътно мимолетно съжаление. (Но не толкова съжаление към това недодялано същество с червен нос, колкото към всички непознати, които се криели зад лицето и гласа му и ги упреквали за бездушно отношение.) Макар и неясно, това чувство пронизвало за миг сърцата на шегаджиите, при все че малцина били онези, у които то се задържало сравнително по-дълго. Сред тези малко на брой хора бил един самурай без ранг от провинция Тамба — с още едва наболи и съвсем меки мустачки. Отначало и той като всички презирал неоснователно червения нос на гои. Но веднъж чул случайно гласа, с който нещастникът изрекъл: „Ама какво правите? Недейте, недейте…“, и оттогава тези думи кой знае защо не му излизали от главата. Тъй че за него гои станал вече съвършено друг човек. Под изпитото, бледо и глуповато лице той съгледал човека, смазан от терора на обществото. И сетел ли се за гои, младият самурай без ранг се изпълвал с усещането, че целият свят излага внезапно на показ изконната си мерзост. А ведно с това чувствувал, че зачервеният сякаш от измръзване нос и мижавите мустачки на злочестия гои вдъхват като че някакъв особен покой на душата му…

Подобни чувства обаче изпитвал един-единствен човек. Тъй че нашият гои влачел жалкото си съществувание сред всеобщо презрение. Да, той наистина живеел като куче, защото на всичко отгоре нямал и що-годе прилична дреха на гърба си. Имал само сивосинкавия суйкан и панталони сашинуки^[7] в същия оттенък, но те били дотолкова протрити, че не можело да се определи дали първоначалният им цвят е лилав или тъмносин. Износеният суйкан все още имал някакъв вид, макар раменете да били вече леко провиснали, а шнуровете и избродираните хризантеми да имали твърде съмнителна окраска, но панталоните сашинуки от коленете надолу били направо за окайване. На всичко отгоре гои не носел долно кимоно и през дупките на сашинуки се провиждали кльощавите му крака. Тази гледка отвращавала не само недоброжелателно настроените към особата му обитатели на самурайските казарми, а изобщо създавала усещането, че гледаш дръгливи волове да влачат колесницата на изпосталял съсухрен сановник. Мечът на гои бил направо отчайващ — дръжката заплашвала всеки миг да падне, а лакът по ножницата се лющел неспасяемо. Нищо чудно, че когато гои ситнел по улицата, оглеждайки се умолително и влачейки сламените си сандали, а на всичко отгоре демонстрирайки своя червен нос, кривите си кльощави крака и още по-силно се прегърбвал под студеното зимно небе, дори уличните продавачи му се подигравали. Да, дотам стигала работата…

Веднъж, както вървял по улица Санджо към парка Шинсен’ен, гои съгледал няколко скупчили се край пътя хлапета. Сигурно си играят на пумпал, помислил си, приближил се и надникнал над главите им да погледа играта. Оказало се, че децата били хванали някакво рунтаво бездомно куче, нахлузили примка на шията му и го измъчвали. Сърцето на съвършено безхарактерния гои знаело що е състрадание, но тъй като ужасно се притеснявал пред хората, досега не се било случвало да го изрази открито. Този път обаче имал насреща си деца и това му вдъхнало смелост. Потупал по рамото най-голямото и казал с плаха усмивка:

— Защо не го оставите на мира? То и животното го боли, като го бият.

Хлапакът се извърнал, вдигнал очи и се втренчил презрително в самурая. При това погледът му бил досущ като на началника на казармата, когато гои не схващал заповедите му. Момчето отстъпило на крачка, надуло високомерно устни и процедило:

— Слушай, я си гледай работата. Не си погледнеш червения нос, ами…

Думите сякаш ударили гои през лицето. И то не защото го оскърбили или вбесили, а защото го накарали да се засрами от себе си, че си пъха носа където не му е работа. Но той прикрил смущението си под неловка усмивка и продължил мълком пътя си към парка Шинсен-ен. А дечурлигата се подредили едно до друго и взели да му се пулят и плезят зад гърба. Гои, разбира се, не подозирал нищо. Пък и да подозирал, какво от това?…

Но нека читателят не мисли, че героят на нашия разказ се е появил на бял свят само за да търпи унижения отвред и че не е лелеел в душата си никакви копнежи. Нищо подобно. От няколко години той изпитвал неудържима страст към картофената каша, ще рече, към кашата, която се приготовлява по следния начин: нарязват се в гърне планински сладки картофи — батати, заливат се със сироп от тревиста лиана и се варят, докато се получи рядка каша. По онова време картофената каша се смятала за необикновено вкусно блюдо и се поднасяла дори на императорската трапеза. Следователно, хора с положението на гои можели да вкусят подобно нещо най-много веднъж годишно на някой дворцов празник, при все че и тогава насипаното в паничките на самураите не се хващало и на единия им зъб. Затова гои открай време си мечтаел поне веднъж да се наяде до насита с картофена каша. Той, разбира се, с никого не споделял мечтата си. Нещо повече, сам дори не си давал съвсем ясна сметка, че това е мечтата на живота му. Но така или иначе няма да сгрешим, ако кажем, че живеел заради тази своя мечта. Понякога човек е склонен да посвети живота си на някое особено желание, без да се запита дали изобщо е изпълнимо. Само нищожните и безразлични към всичко на света хора са способни да се надсмиват над подобни стремежи.

Колкото и да е невероятно, желанието на гои да се наяде до насита с картофена каша се изпълнило неочаквано просто. И тъкмо това е целта на разказа „Картофената каша“ — да опише как се е осъществила тази мечта.

* * *

На втори януари в двореца на Мотоцуне се провеждало новогодишно пиршество. То ставало в деня, в който се давал и банкет в чест на императрицата и наследника и се организирало от регента — първия съветник на императора. На него се канели всички сановници от министър надолу и не отстъпвало по нищо на храмовите тържества. Нашият гои и останалите самураи дояждали остатъците от гозбите. По онова време все още не било прието огризките да се дават на просяците, а обикновено ги изяждали събраните в някоя огромна зала самураи на васала. Така и те сякаш участвували като равни на господарите в пира, но тъй като става дума за дълбока древност, трябва да напомним, че от височайшите гости не оставало кой знае колко. Затова пък на трапезата поднасяли питки от оризово брашно, полети с масло кравайчета, миди на пара, сушено пилешко месо, пъстърва от Уджи, каракуда от Оми, кълцан костур, хайвер от сьомга, печени октоподи, омари, дребни и едри мандарини, фурми на клечка и още много-много други лакомства, между които и въпросната картофена каша. Всяка година гои я очаквал с трепетно вълнение и радост. Но на приема винаги се събирали прекалено много хора и той рядко успявал дори да я опита. Тази година кашата като че била съвсем малко. И затова, може и да си внушавал, но му се сторила по-вкусна от всякога. Загледан втренчено в ометената си до дъно паничка, гои отрил капчиците от каша по мустаците си и въздъхнал просто така, напосоки:

— Дали ще се случи поне веднъж да се наям до насита?

Но още несвършил, и някой се обадил!

— Изглежда, господинът никога досега не е преяждал с картофена каша, така ли?

И до замечтания гои се разнесъл гръмогласен смях. Груб и невъздържан смях на самурай. Гои поизправил гръб и погледнал плахо към мъжа. Смеел се Фудживара Тошихито, телохранителят на Мотоцуне, синът на министъра по делата на простолюдието Токинага. Тошихито бил огромен як мъжага с широки плещи. Той лапал печени кестени, заливал ги щедро с черно саке и изглеждал вече доста на градус.

— Колко жалко наистина — продължил той презрително, но и съчувствено, като видял, че гои го гледа, — но стига да искаш, Тошихито е готов да ти натъпче корема, докато кажеш „стига“.

Дълго изтезаваното куче не се приближава току-така към подхвърления му кокал. Върху лицето на гои се изписала обичайната смесица от плач и смях и той започнал да мести очи от лицето на Тошихито към опразнената паничка.

— Е, съгласен ли си?

Гои мълчал.

— Казвай де!

Гои продължавал да мълчи. По едно време забелязал, че околните са устремили погледи в него. Отвърнел ли на въпроса, всички щели мигом да избухнат в неудържим смях. Пък и каквото и да отговорел, все едно, щял да стане за смях. Гои не се решавал да отвори уста. И навярно още дълго щял да гледа ту паничката, ту лицето на господаря, ако Тошихито най-сетне не изрекъл отегчено:

— Ако не щеш, кажи, и толкоз.

Щом чул това, гои отвърнал припряно:

— Ама не, не… Покорно благодаря!

Околните се натъркаляли от смях. Някои дори взели да имитират гои, повтаряйки: „Ама не, не… Покорно благодаря!“. И над отрупаните с оранжеви, жълти, кафяви и червени блюда големи и малки маси дълго се люшкали като вълни в такт със смеха високи и кръгли самурайски шапки. Най-самодоволно и гръмко се смеел Тошихито.

— Тогава още тия дни ти давам угощение — извикал той и се намръщил, защото смехът и току-що изпитото саке се смесили застрашително в гърлото му. — … И така, разбрано!

— Покорно благодаря! — повторил, заеквайки, пламналият от смущение гои.

Околните избухнали в нов пристъп на смях. Тошихито, който и без това се стремял да бъде център на вниманието, се смеел още по-гръмогласно от преди, а мощните му плещи направо подскачали. Този дошъл от северните провинции грубиян признавал само два начина на живот — да пие и да се смее.

За щастие, гостите много скоро забравили за случилото се. Може би защото, макар и да се забавлявали, на самураите в крайна сметка им омръзнало да се занимават с глупавия червенонос гои.

Скоро всички заговорили за друго и тъй като пиенето и яденето попривършили, насочили вниманието си към разказа за някакъв млад самурай, който се опитал да се метне на коня, но в бързината мушнал и двата си крака в едната наколенка. Единствен гои като че нищичко не чувал. Навярно защото цялото му съзнание било във властта на двете думи „картофена каша“. Пред него лежало блюдо с печен фазан, но той дори не се докосвал до пръчиците за ядене. Чашката му била пълна с черно саке, но той не посягал към нея. Гои седял с отпуснати на коленете ръце и, пламнал от простодушно смущение чак до леко посребрените си вече слепоочия, се вълнувал досущ като мома на сгледа. Очите му не се откъсвали от празната паничка от черен лак, а на устните му играела глуповата усмивка…

* * *

Една сутрин четири-пет дни подир това по пътя за Аватагучи през Кавара покрай река Камогава се движели бавно двама конници. Първият бил представителен мъж с гъсти черни мустаци и черна коса. Бил облечен с дебела небесносиня роба и хакама^[8] в същия цвят, а на пояса му висял красив дълъг меч, инкрустиран със злато и сребро. Вторият — около четиридесетгодишен самурай с червен сополив нос, носел върху избелелия си сивосинкав суйкан две тънки ватирани кимона, но поясът му висял завързан надве-натри, а и целият му вид бил твърде занемарен. Затова пък конете — единият кулест, другият дорест, били превъзходни тригодишни жребци с такава осанка и с такива яки и стройни крака, че всички амбулантни търговци и самураи по пътя извръщали глави и дълго-дълго гледали подире им. След конниците подтичвали, за да не изостанат, други двама мъже — очевидно оръженосецът и слугата. Едва ли е необходимо да обясняваме на читателите, че двамата конници били Тошихито и гои.

Макар и зимен, денят бил слънчев и тъй тих, че не трепвали дори хилавите стръкчета трева по брега на реката, която ромоняла между камъните на Кавара. Оголените клони на ниските върби искрели от меките като карамел слънчеви лъчи и върху пътя се откроявали отчетливо дори сенките на стърчиопашките, накацали по тях. Над тъмната зеленина на Хигашияма се подавали закръглените хребети на планината Хией, наподобяващи едрите дипли на заскрежено кадифе. Конниците се движели равномерно и бавно по пътя към Аватагучи, без да припират с камшик конете, а инкрустираните им със седеф седла сияели ярко на слънцето.

— Разрешете, ваша милост, да попитам къде отиваме — обадил се гои, подръпвайки непохватно юздите на коня си.

— Тук наблизо. Много по-наблизо, отколкото си мислиш.

— Ще рече, че в Аватагучи, така ли?

— Ами всъщност да.

Рано сутринта на същия ден Тошихито предложил любезно на гои да отскочат до Хигашияма, където по думите му имало минерален извор. Червеноносият гои приел благосклонността му за чиста монета. Пък и толкова отдавна не се бил къпал, че тялото го сърбяло нетърпимо. Да се наяде до насита с картофена каша и на всичко отгоре да се изкъпе! „Не бих могъл и да мечтая за по-голямо щастие“, помислил си гои и яхнал дорестия кон, който Тошихито му бил приготвил. Но ето че изминали доста път, а Тошихито все не спирал. Отминали и Аватагучи.

— Излиза, че не е и в Аватагучи, така ли?

— Още малко, и пристигаме — отвърнал усмихнат Тошихито и продължил бавно и спокойно напред, като нарочно не поглеждал към гои.

Край пътя все по-рядко се мяркали къщи, по ширналото се докъдето стига погледът зимно поле се виждали само врани, които търсели храна, а запазилият се в сенките на хълмовете сняг в далечината хвърлял синкави отблясъци. Острите и жилави клони на дърветата пронизвали ясното синьо небе и пораждали болка в очите и ледени тръпки по тялото.

— Значи мястото е някъде около Ямашина, така ли?

— Че ние сме в Ямашина. Не, не е тук, но скоро ще стигнем.

Вярно, че отминали и Ямашина. И само нея ли? Някак неусетно и Секияма останала зад гърба им. А около обяд двамата най-сетне спрели пред храма Миидера. Тошихито имал там приятел — монах. Отбили се да го поздравят, споделили трапезата му, а после се метнали на конете и отново потеглили. Пътят бил вече съвсем пуст и безлюден. А по онова време навред из страната вилнеели разбойници. Гои се сгърбил още по-силно, вдигнал очи към Тошихито и попитал плахо:

— Още много ли ни остава?

Вместо отговор Тошихито се усмихнал. Усмихнал се гузно като хванат на местопрестъплението хлапак. Край носа му се събрали ситни бръчици, ъглите на очите му се отпуснали и по всичко личало, че едва се сдържа да не прихне. Но след малко все пак отвърнал:

— Всъщност аз съм намислил да те заведа в Цуруга. — И като се изсмял, вдигнал камшика и посочил далечните безбрежни простори, където, озарено от следобедните лъчи на слънцето, блеснало езерото Оми.

Гои се объркал не на шега.

— В Цуруга ли рекохте? В Цуруга, дето е в провинция Ечидзен ли?

Гои отдавна знаел, че откакто бил зет на Фудживара Арихито, Тошихито прекарва по-голямата част от времето си в Цуруга. Но до този момент и през ум не му минавало, че Тошихито ще го поведе със себе си натам. Пък и не можел да си представи, че е възможно да превалят толкова много планини и реки и да стигнат здрави и читави до Ечидзен, съпътствувани само от двама слуги. И то в такива времена, когато навред из страната се носят слухове, че разбойници убиват безмилостно всеки срещнат пътник. Гои вдигнал молещи очи към Тошихито.

— Ама защо се получи така? — подел той смутено. — Мислех, че отиваме само до Хигашияма, а пристигнахме в Ямашина. Стигнахме Ямашина, а излезе, че сме за Миидера… А сега научавам, че сме се запътили към Цуруга, в провинция Ечидзен… Не е съвсем редно така… Да бяхте казали веднага, а вие ме повлякохте като някакъв слуга… Че може ли чак в Цуруга…

Гои бил готов да заплаче. И ако непреодолимото желание да се наяде до насита с картофена каша не му вдъхвало смелост, като нищо щял да се раздели начаса с Тошихито и да се върне сам в Киото. Щом видял колко объркан е спътникът му, Тошихито сбърчил вежди и подхвърлил подигравателно:

— Не се бой от нищо. Щом си с Тошихито, все едно че си с хиляда самураи.

После повикал оръженосеца, поел колчана и го метнал на гърба си, взел от ръцете му блестящия лакиран лък и го сложил напреко на седлото пред себе си, побутнал коня и продължил напред. При това положение на безпомощния гои не му оставало нищо друго, освен да се подчини безропотно и да го последва. И ето че пак се заклатушкал в такт със стъпките на коня, като поглеждал боязливо към обширните безлюдни простори и си шептял вече позабравената сутра „Каннон-кьо“, а червеният му нос почти докосвал високия връх на седлото.

Обраслата с жълта тръстика равнина ехтяла от копитата на конете. Редките локви по нея отразявали остро и хладно ясното синьо небе и можело да се предположи дори, че след залез-слънце ще замръзнат. На хоризонта се раздипляла дълга като пояс планинска верига, но слънцето се спотайвало зад нея и навярно затова изглеждала досущ като дълга тъмнолилава сянка, върху която вече не искрял неразтопен сняг. Само че гъстите унили тръстики скривали дори тази гледка от очите на пътниците… Изведнъж Тошихито се извърнал към гои и извикал:

— Ето че се намери и подходящ пратеник! Още сега ще го проводя със заръка в Цуруга!

Гои не схванал смисъла на думите му и погледнал боязливо накъде сочел Тошихито с лъка си, но не съгледал никого. Само една лисица с искряща под лъчите на залязващото слънце златиста козина се промъквала бавно измежду гъсто избуялото диво грозде. Изведнъж лисицата подскочила и хукнала презглава, накъдето й видят очите, защото Тошихито вече летял подире й с размахан камшик. Забравил всичко на света, гои пришпорил коня си след него. Не закъснели, разбира се, и оръженосецът и слугата. Известно време тропотът на копитата огласял равнината. Тошихито най-сетне спрял и гои видял, че лисицата е в ръцете му и виси с главата надолу край седлото му. Тошихито, изглежда, я бил оставил да капне от лудешкото преследване и чак тогава я притиснал натясно под коня си. Гои го догонил, бършейки трескаво потта от нещастните си мустачки. А Тошихито вдигнал лисицата до очите си и занареждал престорено важно:

— Е, лисо, чуй ме сега добре^[9]. Ще се явиш тази нощ в палатите на Тошихито в Цуруга и ще предадеш следното: „Тошихито е благоволил да доведе със себе си гост и иска утре в часа на Змията^[10] да изпратите в Такашима посрещачи. Нека водят със себе два оседлани коня!“ Запомни ли добре? — завършил строго той и с един замах запратил лисицата надалеко в храсталаците.

Току-що притичалите слуги запляскали с ръце и се развикали колкото им глас държи след нея. Лисицата хукнала като обезумяла и обагрената й в цвета на окапали листа козина се стрелнала между камъните и коренищата. Четиримата пътници виждали всичко като на длан, защото от мястото, където стояли, равнината се снижавала плавно и преминавала в коритото на пресъхнала река.

— Бре, че пратеник, бре, че чудо!

Гои гледал с наивно страхопочитание и възторг този див воин, който успял да подчини на волята си дори лисица. Той, разбира се, нямал време да се задълбочава в мисли за непреодолимата пропаст между себе си и Тошихито, но си давал ясна сметка, че границите, в които властвува волята на Тошихито, са необозрими и необятни; че собствената му воля е също впримчена в тях и може да разчита само на свободата, която благоволи да й отпусне Тошихито… Изглежда, че тъкмо в такива моменти най-естествено бликва раболепието. Тъй че ако занапред читателят открие в поведението на клетия червенонос гои някои палячовски черти, нека не си вади прибързани заключения за характера му като цяло.

Запратената в шубраците лисица се претърколила като кълбо надолу по стръмния склон, преминала с няколко ловки скока пресъхналата река и се стрелнала напреко по отсрещния стръмен бряг. Горе обърнала бежешком глава назад. Самураят, който я заловил, и спътниците му продължавали да стоят на високия насрещен бряг. Най-отчетливо се откроявали конете — кулестият и дорестият. Озарени от залязващото слънце, те изпъквали в мразовития въздух по-ярко от нарисувани.

Лисицата се огледала още веднъж и хукнала стремглаво през гъстата суха трева.

* * *

Както и предполагали, на другата сутрин към часа на Змията конниците наближили Такашима — селце на брега на езерото Бива, няколкото разпилени тук-там сламени покрива на което се гушели под мрачното и съвсем различно от предишния ден небе. В пролуките между боровете край водата се ширела студената и наподобяваща неполирано огледало повърхност на езерото, по която тичали едва забележими сивкави бръчки. Тошихито се извърнал към гои и подметнал:

— Погледни какво става там. Моите хора са дошли да ни посрещнат, виждаш ли?

Измежду боровете насреща им се задали забързани двадесетина-тридесетина души — конници и пеши, с развени на зимния вятър широки ръкави на робите. Подире си водели два оседлани коня. Щом наближили на почетно разстояние, конниците скочили чевръсто от седлата, пешите паднали на колене край пътя и всички зачакали чинно господаря си.

— Значи лисицата все пак е изпълнила заръката ви.

— Лисицата, трябва да знаеш, притежава качествата на вълшебница, тъй че за нея такова поръчение е нищожна дреболия.

Разговаряйки така, Тошихито и гои стигнали най-после до посрещачите.

— Навреме срещнахте господаря си. Благодаря! — извикал Тошихито.

Отпусналите се на колене край пътя слуги скочили и хванали юздите на конете. Всички зашумели радостно.

Тошихито и гои стъпили на земята, но едва успели да се настанят върху разстланата кожа, и един възрастен вече, побелял слуга в кафеникав суйкан застанал пред господаря и казал:

— Снощи се случи нещо необикновено.

— Какво? — попитал безразлично Тошихито и подканил гои да се залови с яденето и пиенето, което слугите били донесли със себе си.

— Нещо наистина необикновено. Точно в часа на Кучето^[11] госпожата внезапно припадна и в пълно безсъзнание изрече: „Аз съм лисица от Сакамото. Елате всички насам и чуйте добре какво заръча да ви предам днес вашият господар!“. Събрахме се край нея и госпожата каза: „Господарят ви е решил ненадейно да доведе със себе си гост и нареди утре в часа на Змията няколко души да го чакат в Такашима. Нека водят със себе си и два оседлани коня“.

— Наистина необикновена история — побързал угоднически да се съгласи веднага гои, като не преставал да се взира внимателно в лицето ту на единия, ту на другия.

— Но това не е всичко. Милостивата ни господарка се затресе цялата като в треска и добави: „Трябва обаче да побързате, защото, ако не успеете да стигнете навреме, господарят ще ме изпъди от родния ми дом!“. Сетне заплака сърцераздирателно.

— Е, а по-нататък?

— Господарката потъна в дълбок сън. Когато тръгнахме, изглежда, още спеше.

Като изслушал слугата, Тошихито се обърнал към гои и извикал победоносно:

— Разбра ли сега, че и животните слугуват на Тошихито!

— Да, наистина невероятна история! — отвърнал гои, почесвайки червения си нос. После склонил почтително глава и застинал с отворена сякаш от изумление и възторг уста. По редките му мустачки блестели капчици саке.

* * *

А през нощта гои лежал буден в една от стаите на господарския дом и, втренчил невиждащ поглед в пламъчето на газеника, си припомнял едно подир друго преживяванията и впечатленията от отминалата вечер — как в разговори и смях минали с Тошихито и хората му през Мацуяма, Огава и Карено; как сладко ухаели тревите и листата на дърветата; как белеели камъните; как димели огньовете и, най-сетне, какво огромно облекчение изпитал, когато по здрач наближили господарските палати и той видял алените огънчета на въглените в дългите сандъци. Гои лежал в постелята, припомнял си преживяното и му се струвало, че това е било много отдавна. Изтягал се блажено под жълтото ватирано наметало и разсъждавал мъгляво за предишното и сегашното си положение.

Под официалното наметало гои носел две взети назаем от Тошихито ватирани кимона от лъскава коприна. Дори само тези дрехи били достатъчни да го изпотят, а на всичко отгоре се прибавяло и изпитото на вечеря саке. Отвъд плъзгащата се врата се ширел огромният вътрешен двор, целият скован от скреж, но тази нощ мисълта за студа не плашела гои както, да речем, навремето в Киото, когато правел първи стъпки в самурайското изкуство. И въпреки всичко в душата на нашия герой се спотайвала неясна тревога. От една страна, времето се точело мъчително бавно, но от друга — на гои някак не му се искало по-скоро да съмне, сиреч по-скоро да настъпи часът на угощението с картофена каша. В душата му се борели две противоречиви чувства, а тревогата, породена от рязката промяна с него, висяла застинала във въздуха, досущ като натежалото от облаци небе през отминалия ден. Всичко това му пречело донемайкъде и най-безмилостно разсейвало надеждите му, че уютната топлина непременно ще го приспи.

Внезапно вън на двора някой извикал с все сили. По всяка вероятност бил гласът на стария побелял слуга от групата посрещачи в Такашима. Пресъхнал очевидно от студа, гласът отеквал страховито и гои бил готов да се закълне, че всяка дума го пронизва до мозъка на костите като леден вятър.

— Да слушат всички слуги наоколо! Господарят нареди до часа на Заека^[12] призори да донесете по торбичка планински батати всеки с дължина пет шаку и дебелина три суна. Напомням още веднъж — до часа на Заека. Това е!

Старият слуга повторил още няколко пъти заповедта на господаря. Сетне навън отново се възцарила дълбоката зимна нощ. В тишината се чувало дори как цвърти маслото в газеничето. Езичето на пламъка се полюлявало като червена копринена панделка. Гои преглътнал една прозявка и отново потънал в безконечни размисли. От планинските батати, които слугите на Тошихито трябвало да донесат, щели безспорно да направят картофена каша… При тази мисъл за сетен път го загризала тревогата, за която съвсем забравил, докато се вслушвал в гласа навън, и му се приискало още по-силно от преди гощавката с картофена каша да се отложи по възможност за по-нататък. Това желание се впило застрашително в съзнанието му и започнало да го тормози безмилостно. Копнежът му да се наяде до насита с картофена каша бил вече тъй лесно осъществим, че дългите години на смирено очакване сега изглеждали направо нелепо загубено време. Когато се появява случай наистина да се наядеш с картофена каша, мислел си горчиво гои, непременно възниква някаква внезапна пречка, а изчезне ли случаят, изчезва и пречката. Единственото, за което мечтаел сега, било дългоочакваното пиршество да мине възможно най-благополучно. Мислите се въртели непрестанно в главата му като пумпал, докато в крайна сметка умората от пътя го повалила неусетно в дълбок непробуден сън.

Когато се събудил на другата сутрин, гои веднага си спомнил за планинските батати и първото нещо, което направил, било да вдигне припряно бамбуковите щори и да погледне навън. Часът на Заека, изглежда, бил минал отдавна, защото на двора върху дълги рогозки вече се издигали високи чак до покрива камари от общо две-три хиляди на брой дълги и дебели предмети. Гои се вгледал по-внимателно и разбрал, че това са гигантски планински батати, дълги пет шаку и дебели три суна.

Той търкал още сънените си очи и объркан, дори ужасен, зяпал какво става вън. Няколко огромни казана вече стояли върху съвсем наскоро скованите магарета, а наоколо, заети до гуша, се суетели десетки прислужнички в бели одеяния и подготвяли всичко необходимо за картофената каша — палели огньове, изгребвали пепелта, наливали сироп в котлите с нови черпаци от бяло дърво. Димът от огньовете под котлите и парата от врящия в тях сладък сироп се смесвали с все още невдигналата се утринна мъгла и целият двор бил загърнат с пепеляво димно наметало, сред което като кървави петна се очертавали сравнително по-ясно само пламъците под котлите. Онова, което виждали очите и чували ушите, напомняло на бойно поле или на мястото на голям пожар. Гои изведнъж осъзнал с болезнена яснота, че гигантските планински батати ще се превърнат в огромните казани в картофена каша. Дал си сметка също, че тъкмо заради въпросната картофена каша се е довлякъл тук, в Цуруга, в далечната провинция Ечидзен не откъде да е, а чак от Киото. Колкото по-дълбоко се замислял, толкова по-мъчително ставало на душата му. И достойният му за истинско окайване апетит изчезнал почти наполовина.

След час гои седял на закуска в компанията на Тошихито и неговия тъст Арихито. На подноса пред него било поставено едно-единствено сребърно котле, препълнено застрашително с картофена каша. Само допреди минута нашият герой бил наблюдавал как няколко десетки млади мъже размахват умело брадвички и насичат на парчета огромните, достигащи чак до стряхата камари от планински батати. И как няколкото десетки млади жени подтичват насам-натам и насипват насечените на парчета батати в котлите. И как, когато върху дългите рогозки на двора не останал нито един батат, от котлите нагоре към ясното утринно небе се извили стълбове пара с аромат на батати и сироп. Чудно ли е тогава, че след като видял всичко това със собствените си очи, гои се почувствувал сит, преди още да се докосне до препълненото с каша котле… Той седял и бършел притеснен избилата по челото му пот.

— Разбрах, че никога досега не си се наяждал до насита с картофена каша — казал тъстът Арихито. — Започвай, започвай, не се стеснявай.

После направил знак на малките прислужници и те поставили на подноса пред гои още няколко препълнени с каша котлета. Гои затворил очи, а червеният му нос станал още по-червен, и топнал в кашата глинения си черпак. Така преко сили преполовил едно котле.

— Слушай какво ти казва татко и не се стеснявай, ами греби смело и лапай — подканил го Тошихито и с подигравателна усмивка побутнал към него още едно котле.

Гои съвсем се объркал. Не, той не се стеснявал, а от самото начало не можел да гледа дори картофената каша. Вярно, че се насилил да изяде половин котле, но чувствувал, че още само глътка, и кашата ще му приседне и ще се върне обратно. Затова гои пак зажумял и изял криво-ляво около една трета от останалата половина. Но вече наистина не можел да поеме нито капка повече.

— Благодаря от все сърце — избъбрил несвързано той. — Наядох се до насита. Благодаря от все сърце!

Видът му бил направо за окайване, по мустачките и червения му нос висели като в лятна жега едри капки пот.

— Че ти почти нищо не хапна — рекъл Арихито и смъмрил прислужниците: — Гостът, изглежда, се смущава, а вие стоите и гледате. Бива ли така!

Момичетата понечили да му насипят още каша, но гои размахал ръце, сякаш да разпъди рояк мухи, и взел да ги възпира:

— Не, не, стига толкова… Много се извинявам, но наистина се наядох до насита.

И ако в този момент Тошихито не бил посочил отсрещния покрив, Арихито щял сигурно все така настойчиво да подканя госта. Само че Тошихито посочил отсрещния покрив и извикал:

— Аха-а, вижте, вижте!

За щастие всички устремили погледи натам. Утринното слънце огрявало щедро покрива, върху който се била изтегнала същата онази дива лисица от Сакамото, заловена преди три дни от Тошихито.

— И тя е дошла да похапне картофена каша. Веднага да й се сипе, чувате ли! — разпоредил се Тошихито и слугите хукнали да изпълняват заповедта.

А лисицата скочила от покрива и се присъединила към пиршеството на двора.

Гои гледал унесен как лисицата лочи кашата и се размислил опечален за себе си, преди да дойде тук. Повечето самураи му се присмивали открито. Дори дечурлигата тичали след него по улицата и се подигравали на червения му нос. Той бил окаян самотник в избелял суйкан и парцаливи хакама, който се влачи насам-натам по Судзаку като бездомно клето куче. Да, окаян човек, ала в същото време щастливец, който живее със съкровената мечта да се наяде до насита с картофена каша… И ведно с успокоението, че повече няма и да близне картофена каша, гои почувствувал, че потта по него засъхва. Изсъхнали и капчиците по върха на носа му. Утрото било ясно, но леденият вятър пронизвал до кости. Гои се хванал припряно за носа, но не успял да се сдържи и кихнал право в сребърното котле пред себе си.

Бележки

[1] Годините Генкей са 877–884, а годините Нинна — 884–888 Б.р. ↑

[2] Сюжетът на разказа е заимствуван от 26-и свитък на „Конджаку моногатари“ (вж. Предговора — стр. 11). — Бел.р. ↑

[3] През периода Хейан родът Фудживара бил най-могъщият род в страната. По неписан закон императорите (обикновено на престола са се възкачвали още непълнолетни) е трябвало да си вземат жена от рода Фудживара, като по този начин бащата на императрицата е ставал регент или канцлер и се е превръщал фактически в пълновластен господар. — Бел.р. ↑

[4] Гои (букв. „пети ранг“) — нисък придворен ранг. — Б.р. ↑

[5] Късо връхно кимоно. — Б.р. ↑

[6] Висока мека мъжка шапка. — Б.р. ↑

[7] Много широки мъжки панталони, наподобяващи пола. — Б.р. ↑

[8] Много широки мъжки панталони. — Б.р. ↑

[9] Най-често срещаните животни в японския фолклор са лисицата и язовецът. Съществува поверието, че могат да приемат човешки образ и да направят много пакости. Така например лисицата обикновено се превръща в красива жена и прелъстява храбри, но не дотам разумни герои. При все че може да върши и добри дела. — Бел.р. ↑

[10] От 9,00 до 11,00 ч. — Б.р. ↑

[11] Към 20:00 ч. — Б.р. ↑

[12] Към 6,00 ч. — Б.р. ↑