Оноре дьо Балзак
Шуаните ^[0] (9)

Осма глава

Докато всеки войник се стараеше, по думите на командира, да си отваря по-широко пергела, старата таратайка, служеща за пощенска карета, бързо стигна до гостоприемницата „Три маври“, някъде по средата на главната улица на Алансон. Щом чу грохота и тракането на тази безформена кола, стопанинът тозчас се появи на прага на гостоприемницата си. Никой от жителите на Алансон не можеше да си представи, че пощенската кола ще се спре в хана „Три маври“; но ужасното произшествие в Мортан вече беше привлякло толкова зяпльовци, че двете пътнички, в желанието си да се укрият от всеобщото любопитство, побързаха да отидат в кухнята — неизменното преддверие на всяко ханче в Западна Франция. Като огледа екипажа, стопанинът понечи да тръгне след гостите, но кочияшът го улови за ръка и го спря:

— Внимавай, гражданино Брут — каза той, — зад нас иде конвой на сините. Тъй като няма нито пощальон, нито депеши, аз ти водя гражданките. Те сигурно ще ти платят като бивши принцеси. И така…

— И така, ние с теб, момчето ми, ще изпием сега по чашка винце заедно — прекъсна го стопанинът.

След като хвърли поглед на опушената, почерняла кухня, с кървави петна от сурово месо по масата, госпожица Дьо Верньой се стрелна лека като птица в съседната стая, изплашена от вида и миризмата на тази кухня, а така също от любопитството на нечистия готвач и на някаква ниска, дебела жена, която вече започна внимателно да я разглежда.

— Как да направим, жено? — обърка се стопанинът. — Кой, дявол го взел, можеше да си помисли, че в такова време при нас ще дойде толкова народ! Докато приготвим прилична закуска на тази жена, тя ще изгуби търпение. Аха! Сетих се: щом това са благородни гости, ще им предложа да хапнат заедно с дамата, която се настани горе. Добре е така, нали?

И стопанинът отиде да преговаря с новите си клиенти, но видя само Франсин. Той я отведе в дъното на кухнята, откъм двора, за да не го чуе никой, и полугласно й каза:

— Ако вие и другата дама желаете да ви се сервира отделно, в което не се съмнявам, имам много изискано меню, напълно готово за една дама и за нейния син. Те, надявам се, не ще имат нищо против да поделят закуската си с вас — добави той с тайнствен вид. — Това са знатни особи.

Ханджията едва бе завършил предложението си, когато някой леко го бутна по гърба с камшик; той бързо се обърна и видя пред себе си нисък, набит човек, който безшумно бе излязъл от съседната стая, където при неговото появяване дебелата жена, готвачът и неговият помощник се бяха вцепенили от ужас. Ханджията се обърна и побледня. Ниският човек разтърси косите си, покрили цялото му чело и очите, повдигна се на пръсти, за да стигне до ухото на ханджията, и каза:

— Знаеш колко струва предателството и дори обикновеното невнимание и как плащаме за това. Ние сме хора щедри…

И подкрепи думите си с жест, който бе техен ужасяващ коментар. Макар Франсин да не бе видяла този човек, тъй като заоблената фигура на ханджията го скриваше, тя долови някои от думите му, произнесени с рязък тон — хрипливият глас и бретонският изговор я поразиха като гръм. Тя се хвърли към ниския човек, довел всички до ужас, но той сякаш притежаваше ловкостта на див звяр и през страничната врата успя да се измъкне на двора. Франсин допусна, че се е излъгала в предположенията си, защото беше забелязала само тъмнокафявата кожа на средно голяма мечка. Озадачена, тя изтича към прозореца. През пожълтелите от дима стъкла видя как непознатият се отправи към конюшнята, като тътрузеше нозете си. Преди да влезе в нея, той устреми черните си очи към първия етаж на гостоприемницата, а после и към пощенската карета, сякаш искаше да отнесе на приятели някакви важни свои открития относно нея. Благодарение на това движение на непознатия Франсин можа да разгледа лицето му и въпреки козята кожа, която го покриваше от глава до пети, позна в него шуана, наричан Скитника по Земята; позна го също по огромния камшик и по неговата провлечена походка, която в случай на нужда ставаше извънредно бърза. Вглеждайки се втренчено в тъмния ъгъл на конюшнята, Франсин само смътно видя шуана: той легна на сламата, като зае такова място, откъдето можеше да наблюдава всичко, което ставаше в гостоприемницата. Скитника по Земята така се сви, че отдалеко, а дори и отблизо, и най-хитрият шпионин би го взел за голямо, уморено куче, свило се на кълбо и заспало с муцуна на лапите. Поведението на шуана ясно показваше, че не бе познал Франсин. И Франсин не можеше да реши дали да се радва на това, или да съжалява, припомняйки си в какво особено положение се намираше господарката й. Но любопитството й бе подразнено от тайнствената връзка между заплашителните думи на шуана и предложението на ханджията, доста обичайно за хора като него, готови всякога да смъкнат от един вол две кожи. Отдръпнала се от страшния прозорец, през който бе видяла в конюшнята безформеното, тъмно петно на мястото, където се бе притаил Скитника по Земята, Франсин се върна при съдържателя на гостоприемницата и разбра по неговия вид, че е извършил отчаяна грешка и не знае как да я поправи. Поведението на шуана бе поразило бедния човек. Всеки в Западна Франция знаеше на какви жестоки изпитания „кралските егери“ подлагат дори само заподозрените в бъбривост и ханджията вече усещаше ножа на гърлото си. Готвачът с ужас се взираше в огнището, където шуаните неведнъж бяха сгрявали краката на доносниците.

Ниската, дебела жена, взела в едната си ръка кухненски нож, а в другата срязан наполовина картоф, уплашено гледаше мъжа си. Недоумяващ, помощник-готвачът се опитваше да отгатне причината на всеобщия ужас.

Тази няма сцена, в която главното действуващо лице отсъствуваше, макар да бе видяно от всички нейни участници, напълно естествено усили любопитството на Франсин. Страшната власт на шуана бе съблазнителна за нея и макар хитрите игри на лукавите камериерки да бяха чужди на кроткия й характер, сега така й се прииска да разгадае тайната, че реши да се възползува от изгодното си положение.

— Е добре, госпожицата приема вашето предложение — важно каза тя на ханджията, когото тези думи сякаш внезапно пробудиха от сън.

— Какво предложение? — запита той искрено учуден.

— Какво? — запита неочаквано появилият се Корантен.

— Какво? — запита госпожица Дьо Верньой.

— Какво? — запита четвърти човек, стоящ на последното стъпало на стълбата, който леко скочи от него в кухнята.

— Ами вашето предложение да закуси с някакви знатни гости — нетърпеливо отвърна Франсин.

— Знатни? — с язвителна ирония подхвана човекът от стълбата. — Това, мили мой, е лоша ханджийска игра; но ако искаш да ни предложиш за сътрапезница тази млада гражданка, човек трябва да е луд, за да се откаже от такова удоволствие — каза той, като погледна госпожица Дьо Верньой. — В отсъствие на моята майка аз сам приемам твоето предложение — добави той, като тупна по рамото смаяния ханджия.

Грациозното лекомислие на младостта скриваше дръзкото високомерие на тези думи, които съвсем естествено привлякоха към говорещия вниманието на всички участници в описваната сцена. Ханджията тогава постъпи като Пилат, умил ръцете си в знак на непричастност в смъртта на Христос — той отстъпи на две крачки и пошепна в ухото на дебелата жена:

— Ако нещо стане, аз нямам вина, ти си свидетелка. А най-важното — настави той още по-тихо, — иди веднага да предупредиш за всичко Скитника по Земята.

Пътникът, млад, среден на ръст човек, носеше син редингот, платнени къси панталони в същия цвят и високи, стигащи до над коляното гетри. Това просто униформено облекло без еполети носеха тогава питомците на морско-техническото училище. С един само поглед госпожица Дьо Верньой забеляза под скромните дрехи стройната фигура на този младеж и още нещо в неговата външност, което говореше за вродено благородство. Лицето му отначало й се стори доста обикновено, но скоро я привлече с някои черти, които разкриваха душа, способна на велики дела. Загарът, къдравите светлоруси коси, искрящите сини очи, тънкият нос, непринудените движения, с една дума — всичко в него свидетелствуваше за живот, ръководен от възвишени чувства, а така също и за навик да заповядва. Но най-характерните белези на одухотвореност бяха неговата бонапартовска брадичка и долната устна, която се съединяваше с горната чрез грациозно извита линия, наподобяваща акантовия лист под капитела на коринтска колона. Природата бе вложила в тези две черти неотразимо обаяние.

„Този млад човек е прекалено изящен за един републиканец“ — си каза госпожица Дьо Верньой.

Да види всичко това в едно мигновение, да се въодушеви от желанието да се хареса, леко да склони глава на тези мъжки гърди, кокетливо да се усмихне, да хвърли кадифен поглед, способен да възкреси дори сърце, мъртво за любов, да притвори удължените си бадемови очи под гъстите мигли, чиито дълги и извити ресници хвърляха сянка върху бузите, да намери най-съкровените, най-сладостно трептящите звуци на гласа си, за да придаде дълбоко очарование на баналната фраза: „Ние сме ви много задължени, господине!“ — всички тези уловки отнеха на младата дама по-малко време, отколкото ако трябваше да ги описвам. После госпожица Дьо Верньой се обърна към ханджията, запита къде е стаята й, видя стълбата и изчезна заедно с Франсин, предоставяйки на младия чужденец грижата да разгадае дали този отговор означава съгласие или отказ.

— Коя е тази жена? — запита бързо ученикът от морско-техническото училище застаналия неподвижно и слисан донемайкъде ханджия.

— Това е гражданката Верньой, една от бившите — припряно отвърна Корантен и с ревнив поглед измери младия човек от глава до пети… — А защо искаш да знаеш това?

Непознатият, който си тананикаше някаква републиканска песен, гордо изправи глава и погледна Корантен. Младите мъже се погледнаха един друг като петли, готови да скочат в бой, и този поглед пробуди в двамата омраза за цял живот. Сините очи на непознатия изразяваха прямодушие, докато зелените очи на Корантен издаваха хитрост и лицемерие; единият се отличаваше с вродено благородство на обноските, другият — само с преднамерени похвати; единият се устремяваше нагоре, другият се свиваше; единият внушаваше уважение, другият се стремеше да го получи; единият сякаш казваше: „Да завоюваме!“, другият: „Да поделим!“

— Тук ли е гражданинът Гуа Сен Сир? — запита влезлият в стаята селянин.

— Защо ти е? — запита на свой ред младият човек, като пристъпи напред.

Селянинът се поклони дълбоко и подаде писмо на младия питомец на морско-техническото училище, който прочете писмото и го хвърли в огъня. Вместо отговор той кимна с глава и селянинът излезе.

— Ти вероятно идваш от Париж, гражданино? — запита тогава Корантен, като се приближи към чужденеца безцеремонно и в същото време угодливо и мазно, което, по всичко личеше, бе непоносимо за гражданина Гуа.

— Да — отвърна той сухо.

— Ти, изглежда, си произведен в някакъв чин в артилерията?

— Не, гражданино, във флота.

— Аха! Значи, пътуваш за Брест? — запита Корантен небрежно.

Но младият моряк, не желаейки да отговори, бързо му обърна гръб и скоро опроверга хубавите надежди, които неговата външност бе събудила у госпожица Дьо Верньой. С почти детинско безгрижие той започна да закусва, като разпитваше готвача и стопанката за техните кулинарни рецепти, удивляваше се на провинциалните привички като същински парижанин, изтръгнат от вълшебната си раковина, и прояви гнусливост на изнежена кокетка — накъсо казано, показа пълно отсъствие на ония черти на характера, за които говореха неговите маниери и лицето му. Корантен се усмихна горчиво, когато го видя да се мръщи и да отстранява с отвращение най-хубавото нормандско ябълково вино.

— Пфу! — извика той. — Нима е възможно да се преглътне тази гадост? Това пие ли се, или се яде? Републиката е права, като не се доверява на такава провинция, където събират гроздето с пръти, а пътниците тихомълком избиват по пътищата. И внимавайте да не ни поставяте на масата гарафа с тази мътилка, дайте ни хубаво бордо, бяло и червено. Я идете, моля, да видите дали горе камината е запалена. Тези хора ми изглеждат много изостанали от цивилизацията. Ах — продължи той, като въздъхна, — Париж! В целия свят няма по-хубав от него! Колко жалко, че човек не може да го вземе със себе си на море! Но как тъй ти, готвачо, слагаш оцет в пилешкото фрикасе, когато имаш лимони?… А вие, госпожо — заяви той на стопанката, — вие ми дадохте такива дебели чаршафи, че цяла нощ се въртях в леглото си и не можах да затворя очи.

После грабна дебелия си бастун и с детско увлечение започна да прави всякакви фокуси, чиято по-малка или по-голяма сложност и точност свидетелствуваше за по-голямото или по-малко почетно положение на младите хора в категорията на „невероятните“.

— И с такива хора като този развейпрах искат да укрепят флота на Републиката — пошепна Корантен на стопанина, вглеждайки се в лицето му.

— Този е някакъв шпионин на Фуше — каза младият моряк на ухото на стопанката, — от лицето му се вижда, че е от полицията. Кълна се, че петното на брадичката му е парижка кал. Но почакайте, на такава глава — такава капа.

В тази минута в кухнята влезе някаква дама и младият моряк изтича към нея с най-почтителен вид.

— Скъпа майко — каза той, — дойдохте ли най-после! Аз май без вас поканих гости.

— Гости! — прекъсна го тя. — Какво лекомислие!

— Става дума за госпожица Дьо Верньой — тихо обясни той.

— Госпожица Дьо Верньой загина на ешафода след случая „Савне“. Бе дошла в Ман да спаси брат си, принц Дьо Лудон — рязко отвърна майка му.

— Вие се заблуждавате, госпожо — меко каза Корантен, като подчерта думата „госпожо“. — Има две госпожици Дьо Верньой — при старите, големи родове това е съвсем обикновено.

Изненадана от такова безцеремонно вмешателство, непознатата отстъпи няколко крачки назад, сякаш за да разгледа неочаквания си събеседник; тя устреми към него живите си черни очи, изпълнени с чисто женска проницателност, и се помъчи да отгатне в чий интерес той обявяваше съществуването на някаква втора госпожица Дьо Верньой. В същото време Корантен, който скришом наблюдаваше тази дама, реши в себе си, че не майчините радости, а радостите на любовта се полагат на такава млада особа; той галантно отрече щастието да има двайсетгодишен син жена като нея с такава ослепително бяла кожа, с тъмни, изписани вежди, дълги, гъсти ресници и пищни черни коси, сресани над челото, подчертаващи младоликото й, умно лице. Едва забележимите бръчици на челото далеч не говореха за преживени дълги години, а по-скоро издаваха младежки страсти. И ако блясъкът на пронизващите очи бе малко потъмнял, трудно можеше да се каже дали това се дължи на умората от пътя или на злоупотребата с удоволствия. И накрая Корантен забеляза, че непознатата бе загърната с наметало от английски плат, а шапката й, несъмнено от чужбина, не се отнасяше към никоя разновидност на така наречената гръцка мода, която през тези години още господствуваше в парижките тоалети. Корантен принадлежеше към хората, всякога склонни да предполагат по-скоро лошото, нежели доброто, и веднага се усъмни в благонадеждността на двамата пътници. От своя страна и дамата бе огледала със същата бързина Корантен и като се обърна към сина си, го погледна многозначително, което доста точно може да бъде предадено със следните думи: „Що за птица е този човек? Дали е от нашите?“ На тези безмълвни въпроси младият моряк отвърна с поза, вид и жест, които казваха: „Честна дума, не зная нищо за него и го намирам за по-подозрителен, отколкото вие.“ После, като предостави на майка си сама да си блъска главата с тази тайна, се обърна към стопанката и пошепна на ухото й: — Опитайте се да узнаете кой е този човек, дали наистина съпровожда госпожица Дьо Верньой и защо.

— И така, гражданино — подхвана госпожа Дьо Гуа, като гледаше втренчено Корантен, — ти си уверен, че госпожица Дьо Верньой съществува?

— Съществува, мадам, съществува телом и духом така, както и гражданинът Дьо Гуа Сен Сир.

Госпожа Дьо Гуа прекрасно долови затаената дълбока ирония на този отговор и всяка жена на нейно място би загубила самообладание. Нейният син внезапно хвърли изпитателен поглед към Корантен, но той хладнокръвно извади от джоба часовника си, без сякаш да забелязва смущението, предизвикано от неговия отговор. Обезпокоена и желаеща начаса да узнае дали тази фраза крие коварен умисъл, или е подхвърлена случайно, дамата с най-естествен тон каза на Корантен:

— Боже мой, колко несигурни са пътищата днес! Малко преди Мортан ни нападнаха шуани. Моят син едва не загина, когато ме отбраняваше: два куршума пробиха шапката му.

— Как, госпожо? Вие сте били в каретата, която разбойниците ограбиха, въпреки че я съпровождаше конвой? Представете си, ние пристигнахме тук със същата карета! Вие сигурно ще я познаете. Когато минавах през Мортан, чух, че шуаните били не по-малко от две хиляди и че загинали всички, дори и кочияшът. Ето как се пише история!

Лекомисленият тон и глупавият вид на Корантен му придаваха в тази минута голямо сходство с постоянните посетители на „Малкият Прованс“^[1], когато те с болка научават, че някаква важна политическа новина се оказва лъжлива.

— Уви, госпожо — продължи той, — ако убиват пътници така близо до Париж, съдете сама какви опасности ни чакат по пътищата на Бретан! Право да си кажа, не ми се ще да пътувам по-нататък и ще взема да се върна в Париж.

— Кажете, хубава и млада ли е госпожица Дьо Верньой? — обърна се към стопанката госпожа Дьо Гуа, поразена внезапно от някаква мисъл.

Отговор обаче тя не получи, тъй като в тази минута стопанинът съобщи, че закуската е готова, и това прекъсна разговора, криещ нещо мъчително и за тримата събеседници.

Младият моряк предложи на майка си ръка с престорена фамилиарност, потвърждаваща подозренията на Корантен, и като се отправи към стълбата, високо каза:

— Гражданино, ако ти съпровождаш гражданката Верньой и ако тя приема предложението на съдържателя, не се стеснявай, моля…

Макар тези думи да бяха казани набързо и с не особено любезен тон, Корантен също тръгна към стълбата. Младият моряк силно стисна ръката на дамата и когато се изкачиха на седем-осем стъпала пред парижанина, едва чуто каза:

— Ето на какви опасности ни излагат вашите безразсъдни постъпки. Ако открият кои сме, как ще се спасим? И каква роля ме карате да играя?

Тримата влязоха в доста просторна стая. Дори този, на когото не се е случвало да пътува често из Западна Франция, би разбрал, че стопанинът на ханчето щедро бе извадил всички свои съкровища за приема на гостите и й бе придал необикновена тържественост. Масата беше старателно подредена; буйният огън в камината бе пропъдил от стаята всякаква влага; покривка, кърпи, съдове, столове бяха не много мръсни. Корантен разбра, че в желанието си да угоди на гостите стопанинът, нека тук си послужим с този народен израз, се бе разчекнал от старание. „И тъй, тези хора съвсем не са това, за което искат да минат — каза си той. — Младият човек е хитър; мислех го за глупак, но сега виждам, че е хитър едва ли не колкото мен.“

Младият моряк, неговата майка и Корантен чакаха госпожица Дьо Верньой, за която беше отишъл стопанинът. Но хубавата пътница не идваше. Ученикът от морско-техническото училище, подозирайки, че тя се глези, стана и като си затананика патриотичната песен „Да бдим за спасението на империята“, се отправи към стаята на госпожица Дьо Верньой, горящ от желание да преодолее болезнения свян на девойката и да я доведе със себе си. Може би той искаше да разреши тревожните си съмнения, а може би възнамеряваше да изпита над тази непозната властта, за която претендира всеки мъж при среща с красива жена.

„Да ме обесят, ако този е републиканец! — помисли си Корантен, когато младият човек излезе от стаята. — Така изправени държат плещите си само царедворци… А пък тази ако е негова майка — продължи да размишлява той, като погледна госпожа Дьо Гуа, — тогава аз съм римският папа. Шуаните са прави. Трябва да се удостовери самоличността им.“