Оноре дьо Балзак
Шуаните ^[0] (8)

Седма глава

На следващия ден след тръгването им командирът Юло и двамата му приятели рано сутринта вече крачеха към Алансон, на около една левга от града, близо до Мортан, в тази част на пътя, която върви покрай пасбища, оросявани от Сарта. Отляво се простират живописни ливади, а вдясно като нанесена с тежки маслени бои се очертава смолисто зелената ивица на гора чак до горския масив Менил-Бру, представляващ, ако ни е позволено да заимствуваме този термин от художниците, контрастен фон за чудесните речни пейзажи. По края на пътя са изкопани дълбоки канавки и пръстта, която постоянно изхвърлят от тях на полетата, е образувала високи насипи, обрасли с „ажон“, както в Западна Франция наричат дивата жълтуга. Тези гъсти храсти служат за храна на конете и останалия добитък, но докато тъмнозелените клонки още не биваха изрязвани и отнасяни в оборите, зад тях се криеха шуани. Ето защо насипите и жълтугите, възвестяващи на пътника близостта на Бретан, правеха по това време тази част на пътя толкова опасна, колкото и красива. Именно заради опасностите, дебнещи пътниците от Мортан до Алансон и от Алансон до Майен, беше тръгнала дружинката на Юло; и тук най-после се разкри скритата причина за неговия гняв: той трябваше да конвоира старата пощенска карета, впрегната с чифт коне, влачещи се бавно зад уморените войници. Две роти сини, съставляващи част от мортанския гарнизон и съпровождали безобразната карета до края на прехода й, когато Юло на свой ред дойде да подхване това задължение, справедливо наричано от войниците „патриотична бичкия“, се връщаха сега в Мортан и се виждаха в далечината като черни точици. Едната рота на стария републиканец се движеше няколко крачки пред каретата, а другата — също толкова зад нея. Юло, който вървеше между Мерл и Жерар, по средата на разстоянието между авангарда и екипажа, изведнъж каза:

— Гръм да ме убие! Смятате ли, че генералът ни изпрати от Майен само за да съпровождаме двете фусти, които пътуват с тази таратайка?

— Но, командире, вие току-що се поклонихте на тези две гражданки, когато сменяхме конвоя, и поклонът ви съвсем не беше лош.

— Та тъкмо туй е срамно! Ами че тези парижки франтове ни нареждат да оказваме най-голямо внимание на проклетите им жени. Как е възможно да се унижават честни и храбри патриоти като нас! Да ни превръщат в свита на някакви си фусти! О, аз си вървя по правия път и не ми е драго, когато другите клинчат! Щом видях у Дантон куп любовници, у Бара куп любовници, рекох им: „Граждани, Републиката ви натовари да я управлявате не за да търсите забавленията на стария режим.“ На това вие ще ми кажете, че жените… Е, разбирам, без жени не може! Така е. За юначагите, дума да няма, трябват жени, и то не какви да е! Но дойде ли опасност, край на всички лудории. За какво тогава изметохме старите безобразия, щом патриотите са намислили да ги повтарят? Вижте първия консул — това е човек! Никакви жени, всякога на линия! Готов съм да заложа левия си мустак, че той не знае с каква глупава работа ни карат да се занимаваме тук.

— Честна дума, командире — със смях отвърна Мерл, — аз току-що зърнах нослето на младата дама в дъното на каретата и признавам, че всеки може, без да плюе на честта си, да усети като мен желание да се позавърти край тази карета, за да размени някоя и друга дума с пътничките.

— Пази се, Мерл! — каза Жерар. — Тези кокони са съпровождани от някакъв гражданин, достатъчно хитър на вид, за да те натопи в някоя каша.

— Кой? Този невъзможен тип с мънички очички, които непрекъснато шарят от едната страна на пътя към другата, сякаш вижда шуани! Това конте, чиито крака едва се забелязват! А когато каретата закрива нозете на коня му, прилича на паток, показал глава от млин. Ако този будала ми попречи да погаля хубавото синигерче…

— „Паток“, „синигерче“!… О, горкият Мерл, ами че ти здраво си хлътнал по пернатите! Но слушай, не се доверявай на „патока“ — очите му са зелени и предателски като у пепелянка и хитри като у жена, когато „прощава“ на мъжа си. Аз по-малко се боя от шуаните, отколкото от такива съпровождачи, с лица като гарафа за лимонада.

— Хайде де! — весело извика Мерл. — С разрешение на командира ще рискувам! Тази жена има очи като звезди. Всичко можеш да поставиш на карта, за да ги видиш.

— Запалил се е нашият приятел — каза Жерар на Юло, — вече започва да говори глупости!…

Юло направи гримаса и като вдигна рамене, отвърна:

— Преди да сръбнеш от чорбата, съветвам те да я помиришеш.

— Добър момък е нашият Мерл, веселяк! — подхвана Жерар, като забеляза, че Мерл изостава, за да го настигне каретата. — Единствен той може да се пошегува със смъртта на другаря, без да бъде обвинен в безчувственост.

— Истински френски войник! — сериозно забеляза Юло.

— Охо-о-о! Гледай го ти, придръпва на рамене еполетите си, за да се види, че е капитан — викна през смях Жерар, — като че чинът има някакво значение в тия работи.

В каретата, около която се въртеше Мерл, наистина пътуваха две жени, едната от които изглеждаше прислужничка на другата.

— Такива жени всякога вървят по две — измърмори Юло.

Слаб, мършав, невисок човек препускаше на кон ту пред, ту зад каретата; по всичко личеше, че съпровожда тези привилегировани пътнички, но никой още не беше го виждал да се обърне макар с една дума към тях. Това негово мълчание, доказателство за презрение или почтителност, многобройните чанти и кутии на тази жена, която Юло наричаше „принцеса“, всичко, до костюма на придружителя й, още повече дразнеше стария командир. Костюмът на непознатия представляваше образец на модата по това време, която беше породила безброй карикатури на така наречените „невероятни“ франтове. Представете си човек, облечен във фрак с толкова къси поли отпред, че жилетката се показва на пет-шест пръста под него, а задните поли са толкова дълги, че напомнят „рибена опашка“, както тогава ги наричаха; дългият шал бе увит около врата толкова пъти, че малката глава, която се показваше от този муселинен лабиринт, почти оправдаваше гастрономическото сравнение на капитан Мерл. Непознатият носеше опънат панталон и високи „суворовски“ ботуши. Огромна камея, бяла на син фон, служеше за игла на шала. Две часовникови верижки висяха една до друга от пояса му; после идеше ред на косата, която падаше на кичури от двете страни на лицето и почти закриваше челото му. И накрая, като последно украшение, яките на ризата и фрака стърчаха така високо, че главата му приличаше на букет в книжна опаковка. Към тези превзети допълнения на тоалета, които си противоречаха едно на друго, а не създаваха хармонично цяло, прибавете забавните контрасти на цветовете: жълти панталони, червена жилетка, кафеникав фрак, и ще получите вярна представа за високите изисквания на модата, на която се подчиняваше елегантният свят в началото на Консулския период. Този чудноват костюм бе сякаш измислен, за да постави на изпитание естествената грация и да докаже, че няма нищо толкова смешно и нелепо, което модата да не може да узакони.

Конникът изглеждаше трийсетгодишен мъж, макар всъщност да бе само на двайсет и две; може би на външността му се бе отразил разпуснатият живот или опасностите на епохата. Въпреки комичното му облекло, в неговите маниери имаше известна елегантност, свойствена на благовъзпитания човек. Когато капитанът се озова близо до каляската, франтът като че отгатна намеренията му и поиска да го улесни, като задържа коня си. Мерл го стрелна с острия си поглед и видя непроницаемото му лице на човек, приучен от превратностите на революционните времена да скрива всички свои вълнения. Когато дамите забелязаха подгънатия край на триъгълната шапка и еполета на капитан Мерл, един ангелски нежен гласец запита:

— Господин офицер, ще бъдете ли така любезен да ни кажете къде се намираме сега?

Неизразимо е очарованието във въпроса, който случайно задава млада, непозната пътница: в най-незначителната нейна дума сякаш се таи цял роман, а ако тя, позовавайки се на женската си слабост или на непознаването на живота, помоли за някакво покровителство, нима у всеки мъж не възниква желание да създаде неосъществима идилия, в която да приеме ролята на щастливец? Ето защо обикновените думи „господин офицер“ и учтивата форма на въпроса внесоха небивало смущение в сърцето на капитана. Той се опита да разгледа пътницата, но бе много разочарован: ревнивият воал скриваше чертите й и Мерл успя да види само очите, грейнали под коприненото було като два озарени от слънцето ахата.

— Сега сме на една левга от Алансон, госпожо.

— Алансон? Вече?

И без повече да прибави дума, непознатата се отдръпна, или по-скоро се отпусна, в дъното на каретата.

— Алансон? — повтори другата жена, вероятно пробудила се от сън. — Отново ще видите родния край…

Тя погледна капитана и замълча. Излъган в надеждите си да се полюбува на прекрасната непозната, Мерл започна да разглежда нейната спътница. Тя бе девойка на около двайсет и шест години, руса, стройна, с оная свежест и блясък на кожата, с които се отличават жените от Валон, Байо и околностите на Алансон. Погледът на сините й очи не говореше за голям ум, но изразяваше несъмнена твърдост на характера, съчетана с нежност на душата. Роклята й бе от обикновена материя. Косите бяха събрани по нормандски обичай под малка шапчица и тази непретенциозна прическа придаваше на лицето й прелест и миловидна простота. Държането й, чуждо на условната салонна аристократичност, не беше обаче лишено от естественото достойнство на скромна млада девойка, която спокойно може да погледне миналото си, без да намери повод за разкаяние. Капитан Мерл от пръв поглед отгатна в нея полско цвете, пренесено в парижки оранжерии, където се събират толкова лъчи, изсушаващи душата, но без да загуби там нито чистотата на своята природа, нито прелестта на провинциалната си естественост. Наивният вид на младото момиче и смиреният му поглед говореха, че не търси събеседник. И наистина, щом офицерът се отдалечи от каретата, двете непознати започнаха да разговарят и техните тихи гласове едва достигаха до слуха му.

— Тръгнахте толкова набързо, че дори не успяхте да се облечете за път — каза младата селянка. — На какво приличате! Ако продължим по-далеч от Алансон, непременно трябва да си смените тоалета…

— О, Франсин! — възкликна непознатата.

— Моля, госпожо?

— Вече трети път се опитвате да узнаете къде и защо пътуваме.

— Казала ли съм за това думица, за да заслужа този упрек?

— О, аз добре забелязах твоите номера! Не си вече такава хрисима и наивна както преди, понаучи се да хитруваш в моето училище. Започваш да ненавиждаш преките въпроси. И си права, дете мое. От всички съществуващи способи да се изтръгва тайна, този според мен е най-глупавият.

— Е, добре — подхвана Франсин, — ясно е, че от вас човек нищо не може да скрие. Но съгласете се, Мари, че поведението ви може да извика любопитство дори у светеца. Вчера сутринта бяхте без пари, а сега шепите ви са пълни със злато. В Мортан ви дават ограбената пощенска карета, заменят убития кочияш с друг, охранява ви правителствена войска и ви съпровожда човек, когото смятам за ваш зъл гений.

— Кой? Корантен? — запита младата непозната, като показа с ръка конника и изговори тези две думи с дълбоко презрение, което се почувствува дори в жеста. — Слушай, Франсин, спомняш ли си моята маймуна Патриот? Бях я научила да дразни Дантон. Как ни забавляваше!

— Спомням си, госпожо.

— Е, какво, боеше ли се от нея?

— Тя беше на верижка.

— А Корантен е с намордник, дете мое.

— Зная, ние с часове се забавлявахме с Патриот, но накрая тя всякога ни изиграваше някаква зла шега.

При тези думи Франсин живо се прехвърли в дъното на каретата до своята господарка, улови я за ръцете и като ги помилва ласкаво, развълнувано й каза:

— Вие ме разбрахте, Мари, но не ми отговорихте. Какво се е случило? Бяхте толкова тъжна, че ми беше много, много болно за вас и как след това можахте изведнъж, в едно денонощие, да станете съвсем друга? Сега сте весела, безумно весела, като в дните, когато искахте да свършите със себе си… На що се дължи тази промяна? Имам право да искам от вас отчет, да узная какво става в душата ви. Тя принадлежи преди всичко на мен, а после на когото и да било другиго, защото никой не ще ви обича повече от мен. Говорете, госпожице…

— Добре, Франсин. Нима не виждаш около нас тайната на моята радост? Погледни около нас пожълтелите върхове на дърветата: ни едно не си прилича с друго. Когато ги наблюдаваш отдалече, сякаш виждаш стар гоблен в някой замък. Вгледай се в тези живи плетища: зад тях всяка минута може да изскочат шуани. А когато отправя поглед към гъстите жълтуги, струва ми се, че виждам цеви на пушки. Обичам тази постоянно възраждаща се опасност, която ни заобикаля. Всякога, когато пътят придобие мрачен вид, аз все чакам да загърмят изстрели, сърцето ми бие тревожно и непознати усещания ме вълнуват. И това не е страх, не е и радостно опиянение, не, това е нещо друго, много по-силно, това е вълнението на всички чувства, на всичко, което се движи в мен, това е животът! Как да не се радвам, когато разбудих живота си!

— Ах, жестоко създание, нищо не желаете да ми кажете! — добави Франсин, като скръбно вдигна очи към небето. — Кому ще се разкрие тя, щом се пази от мен!

— Франсин — подхвана сериозно непознатата, — не мога да ти разкрия намеренията си: този път те са ужасни.

— Защо да вършим зло нарочно?

— Какво да се прави? Аз често се улавям в това, че мисля едва ли не като петдесетгодишна, а постъпвам буквално като петнайсетгодишно девойче. Ти всякога си била моят разум, бедна моя Франсин, но в тази работа аз трябва да потисна гласа на съвестта… А това не ми се удава! — прошепна тя, като помълча и дълбоко въздъхна. — Как искаш — отгоре на всичко да си навлека и такъв строг изповедник като тебе?

И тя ласкаво я погали по ръката.

— А нима някога съм ви упреквала за ваши постъпки? — извика Франсин. — У вас дори и злото е мило. Но вие сте всякога в молитвите ми и света Ана Орейска сигурно ще ви даде опрощение на греховете. Ето, виждате, не съм ли тръгнала с вас по този път, без да зная къде отивате?

И в порив на нежност тя целуна ръката й.

— Но, моля те — промълви Мари, — можеш да ме оставиш, ако съвестта ти…

— Стига, замълчете, госпожо — прекъсна я Франсин, като обидено се нацупи. — Но няма ли да ми кажете?

— Не, нищо няма да ти кажа — твърдо отсече девойката. — Само знай, че ненавиждам тази работа много повече от човека, който със своята медена уста ми я разясни… Ще бъда откровена и ще ти призная, че не бих се оставила да ме подведат, ако не бях видяла в този гнусен фарс съчетание на ужас и любов, а това ме блазни. И после, не искам да си отида от този мръсен свят, преди да откъсна в него цветята, които желая, дори ако трябва да загина. Но заради доброто ми име не забравяй, че ако съм била щастлива, не техният страшен нож, готов да се стовари върху главата ми, ме е накарал да приема някаква роля в тази трагедия, защото това наистина е трагедия… А сега — добави тя с неволен жест на отвращение, — ако ме лишат от нея, ще се хвърля в Сарта и това няма да бъде самоубийство, та аз още не съм живяла…

— Света Ана Орейска, прости й!

— От какво се изплаши? Знаеш, че плоските наслади на домашния живот не възбуждат страстите ми. Това не е хубаво за жената, но моята душа съзря сега за много по-високи чувства, за най-тежки изпитания. Може би и аз бих станала кротко създание, подобно на теб. Защо се издигнах по-високо или паднах по-ниско от положението, отредено на моя пол? Ах, как щастлива е жената на генерал Бонапарт! Не, аз сигурно ще умра млада, щом стигнах дотам да не се боя от игри, при които ще трябва да се пие кръв, както казваше злочестият Дантон. Но моля те, забрави всичко, което ти казах — това го е казала петдесетгодишната старица. Слава богу, петнайсетгодишното девойче отново ще се появи.

Младата селянка потръпна. Само тя познаваше буйната и поривиста природа на своята господарка, само тя бе посветена в съкровените и възторжени чувства на това създание, видяло дотогава бледата сянка на живота, която напразно се мъчеше да улови. Тази жена сееше с щедра ръка и като не пожъна плодове, сърцето й остана девствено, но огорчено от множество излъгани надежди. Уморена от безплодната борба, тя стигна в отчаянието си дотам, че започна да предпочита доброто пред злото, когато доброто й се представяше като удоволствие, злото пред доброто, когато злото приемаше политически облик, беднотата пред духовната нищета като нещо по-висше, а страшното, неведомо царство на смъртта пред живота, лишен от надежди и дори от страдания. Никога още не бе натрупван толкова барут, очакващ само една искра, никога още на пламенната любов не бе предстояло да погълне толкова съкровища, никога още ни една Евина дъщеря не е била създавана от глина, криеща толкова зло. Подобна на земен ангел, Франсин бдеше над това създание, прекланяйки се пред неговото съвършенство, и вярваше, че ще изпълни волята небесна, ако съхрани тази душа за серафимския хор, откъдето й се струваше изгонена за изкупление на греховете на честолюбието.

— Ето алансонската камбанария — каза конникът, като се приближи до каретата.

— Виждам — сухо отвърна младата дама.

— А, добре — отвърна той и се отдалечи с изражение на робска покорност, въпреки разочарованието си.

— Хайде, карайте по-бързо — каза дамата на пощальона. — Сега няма от какво да се страхувате. Пуснете конете в тръс, а ако може — и в галоп. Вече сме по алажонските улици.

Когато минаха край командира, тя нежно му извика:

— Довиждане, командире! Ще се срещнем в гостоприемницата. Елате да се видим.

— Туйто! — възмути се Юло. — „В гостоприемницата. Елате да се видим!“ Как разговаря с водач на полубригада!

И той заплаши с юмрук каретата, която бързо се отдалечаваше по пътя.

— Не се обиждайте, командире. Тя крие в ръкава си вашия генералски чин — със смях каза Корантен и пусна коня си в галоп, за да догони каретата.

— А, не, аз не ще позволя на всички негодяи да се подиграват с мен — сърдито каза Юло на другарите си. — Предпочитам да захвърля генералския мундир на боклука, нежели да го спечеля в леглото. Що за птици са това и какво искат? Вие разбирате ли тук нещо?

— О, да — каза Мерл, — аз зная, че никога още не съм виждал по-красива жена. И според мен вие зле разбирате алегорията. Може би това е жената на първия консул.

— Ами! Жената на първия консул е стара, а тази — млада — възрази Юло. — Впрочем в заповедта, която получих от министъра, е написано, че се казва госпожица Дьо Верньой. Тя сигурно е от бившите. Не ги ли знам аз? До революцията всички се занимаваха със занаята. Тогава преброиш до две и току-виж, си станал началник на полубригада, стига само веднъж-дваж да им подхвърлиш: „Сърце мое!“