Оноре дьо Балзак
Шуаните ^[0] (6)

Шеста глава

Юло и войниците му спряха в Ерне, за да оставят ранените в болницата на това градче; после продължиха нататък и без злополучни премеждия стигнаха в Майен. На следващия ден командирът разреши съмненията си относно маршрута на пощенската кола, тъй като още от сутринта градът знаеше, че дилижансът е ограбен. След няколко дни властите изпратиха в Майен доста голяма група новобранци-патриоти за попълнение на полубригадата. Скоро след това се пръснаха обезпокоителни слухове: въстанието отново обхванало всички ония места, които в последната война шуани и вандейци бяха превърнали в свои главни огнища. В Бретан роялистите завладели Понторсон, за да получат достъп до морето. Превзели също и градеца Сен Джеймс между Понторсон и Фужер и изглежда били решили временно да го превърнат в свой плацдарм, средище на складове и център на военни операции. Оттук те безопасно можеха да се свързват с Нормандия и Морбиан. По-дребни началства кръстосвали тези провинции, за да вдигнат на въстание привържениците на монархията и се опитат да обединят действията им. Тези замисли съвпадаха с известията от Вандея, където из пелия край бяха плъзнали подобни слухове, разпалвани от четирима известни роялисти: абат Вернал, граф Дьо Фонтен, Дьо Шатийон и Сюзане. Разказваха, че благородникът Дьо Валоа, маркиз Д’Егриньон и господата Троавил станали техни съюзници в департамента Орн. Ръководител на целия широк план на действия, който бавно, но неотстъпно се осъществяваше, действително бе Юнака, прякор, даден от шуаните на господин маркиз Дьо Монторан по време на пребиваването му във Франция. Сведенията, съобщени от Юло на министрите, бяха напълно верни. Авторитетът на този ръководител, изпратен зад граница, тозчас получи признание. Маркизът придоби голяма власт над шуаните, стараеше се да им обясни истинската цел на войната и да ги убеди, че техните жестокости позорят благородното дело, на което служат. Смелият характер, мъжеството, хладнокръвието, способностите на този млад аристократ пробуждаха надеждите на враговете на Републиката и така разпалваха мрачната екзалтация в тези области, че даже най-малко ревностните съдействуваха сега за подготовката на събития, които можеха да имат решително значение за съборената монархия.

Юло не получаваше от Париж никакъв отговор на многократните си запитвания и доклади. Това учудващо мълчание несъмнено свидетелствуваше за нова криза на революцията.

— Може би при тях, там, в правителството, както и в хазната, мястото е празно и всички наши искания пропадат вдън земя — казваше старият командир на другарите си.

Но скоро се пръсна новината за неочакваното връщане на генерал Бонапарт и за събитията от 18-и брюмер. Войсковите командири в Западна Франция си обясниха тогава това мълчание. Но то и усили в тях желанието да се освободят от отговорността, която тежеше върху тях, и те с любопитство очакваха какви мерки ще вземе по-нататък новото правителство. Научили, че генерал Бонапарт е станал пръв консул на Републиката, военните от все сърце се зарадваха — те за пръв път виждаха едного от своите да поема кормилото на властта. Франция, която бе превърнала в свой идол младия генерал, бе дълбоко обнадеждена. Силите на нацията се възродиха. Столицата, уморена от мрачното си униние, се отдаваше на празненства и удоволствия, от които така дълго бе лишена. Първоначалните мероприятия на консула ни най-малко не разколебаха надеждите и съвсем не изплашиха свободата. Първият консул се обърна с прокламация към жителите на Западна Франция. Тези красноречиви възвания към масите, изобретени, така да се каже, от Бонапарт, оказваха в тези времена на родолюбие поразително въздействие. Гласът му отекваше в света като глас на пророк, тъй като всяко негово възвание неизменно се потвърждаваше от победа.

„Граждани,

Нечестива война отново обхваща западните департаменти.

Подпалвачи на тези метежи са изменниците, продали се на англичаните, или разбойници, които в гражданските раздори търсят храна и безнаказаност за злодеянията си.

За такива хора правителството не е задължено да се грижи, нито е задължено да им разяснява принципите си.

Но има граждани, скъпи на родината, които метежниците с хитрост съумяха да примамят; тези граждани трябва да бъдат осветлени и въведени в истината.

Бяха издадени и приведени в действие несправедливи закони; гражданите бяха разтревожени от своеволия, посягащи на тяхната безопасност и на свободата на съвестта; на мнозина граждани бе нанесен удар чрез необоснованото им включване в емигрантските списъци; с други думи, нарушени бяха великите принципи на обществения ред.

Консулите заявяват, че по силата на конституцията, гарантираща свободата на вероизповеданието, ще бъде възстановен законът от 11 прериал III година, предоставящ на гражданите право да ползуват сгради, предназначени за извършване на религиозни култове.

Правителството ще опрости и ще помилва разкаялите се, неговото помилване ще бъде пълно и безусловно, но то ще накаже всеки, който след тази декларация отново дръзне да се съпротивлява на върховната власт на нацията.“

— Е, какво — казваше Юло, след като публично бе прочетено консулското възвание, — не е ли казано по бащински? Но ще видите, че нито един разбойник-роялист не ще измени възгледите си.

И Юло се оказа прав. Прокламацията доведе до рязко очертаване на вододела между републиканци и роялисти. След няколко дни Юло и събратята му получиха подкрепления. После новият министър на войната съобщи, че при тях ще пристигне генерал Брюн, назначен за командуващ войските в Западна Франция. Известен със своята опитност, Юло временно бе натоварен с командуване на войските в Орнския и в Майенския департамент. Скоро правителството разгърна небивала, всестранна деятелност. Окръжно от военния министър и от министъра на полицията съобщи, че за потушаване на въстанието в зародиша му са предвидени енергични мерки, чието изпълнение е възложено на войсковите командири. Но шуани и вандейци, възползували се вече от предишното бездействие на Републиката, вдигнаха на крак цели села и напълно ги овладяха; ето защо се появи второ консулско възвание. Този път генерал Бонапарт се обръщаше към войската.

„Войници!

В Западна Франция останаха само разбойници, емигранти и наемници на Англия.

Нашата армия наброява повече от шейсет хиляди храбреци; дано скоро науча, че главатарят на метежа не е вече жив. Славата се добива само с тежък труд; ако можеше да се доберем до нея, като държим щабовете си в големите градове, кой не би постигнал слава?…

Войници, какъвто и чин да имате в армията, всички ви очаква признателността на нацията. За да станете достойни за нея, трябва да пренебрегвате несгодите на времето, поледицата, снеговете, жестокия нощен студ, да изненадвате врага на разсъмване, да изтребвате негодяите, които позорят името «французин».

Действувайте бързо и смело. Бъдете безпощадни към разбойниците, но съблюдавайте строга дисциплина.

Национални гвардейци, обединете усилията си с усилията на линейните войски.

Ако сред обкръжението си откриете привърженици на разбойниците, арестувайте ги! Нека те не намерят нийде убежище от войника, който ги преследва, а ако се намерят предатели, които дръзват да ги приютяват и защищават, да загинат и те с тях!“

— Каква глава! — възкликна Юло. — Точно като в италианската армия: сам биеш камбаните и сам отслужваш литургия. Това ще рече да знаеш да говориш, а!

— Да, но говори сам и единствено от свое име — забеляза Жерар, започнал вече да се опасява от последствията на 18-и брюмер.

— Ех, поврага, че какво от това, нали човекът е военен? — възкликна Мерл.

На няколко крачки от офицерите, пред залепеното на стената възвание се бяха насъбрали войници, но тъй като никой от тях не умееше да чете, всички само гледаха обявата — едни безгрижно, други с любопитство, а двама-трима търсеха между минаващите някой по-грамотен на вид.

— Я виж, Сърцеведе, какво пее тази книжка — с насмешлива усмивка каза Бързохода на своя другар.

— Не е трудно да се отгатне — отвърна Сърцеведа.

При тези думи всички отправиха погледи към двамата приятели, винаги готови да изиграят ролята си на шегобийци.

— Погледни тук. Виждаш ли? — продължи Сърцеведа, като посочи грубата винетка над заглавието на възванието, където отскоро пергел заменяше нивелира от 1793 година. — Това значи, че брата нашего пехотинеца доста път ще има да бие. Ето, оставили са пергела отворен. Това се казва емблема.

— Ей, хлапако, не ти приляга да се правиш на учен! Не емблема, а проблема. По-рано служех в артилерията — каза Бързохода, — моите офицери само проблеми дъвчеха.

— Това е емблема.

— Не, проблема.

— Да се обзаложим!

— На какво?

— На немската ти лула!

— Дадено!

— Извинете за безпокойството, гражданино майор, нали това е емблема, а не проблема? — запита Сърцеведа Жерар, който вървеше замислен след Юло и Мерл.

— И едното, и другото — отвърна сериозно той.

— Майорът се подиграва с нас — рече Бързохода. — Тази книжка иска да каже, че нашият генерал от командуващ армията стана в Италия консул — чин много важен — и че сега ще получим и обуща, и шинели.