Оноре дьо Балзак
Шуаните ^[0] (32)

Тридесет и първа глава

За да разберем развръзката на настоящата драма, необходимо е да се върнем заедно с госпожица Дьо Верньой в нейния дом. Когато стигнат до крайния предел, страстите ни подчиняват на могъщата сила на опиянението, несравнимо с опиянението от виното или с жалката еуфория на опиума. Яснотата, която придобиват тогава нашите мисли, изострената тънкост на възбудените чувства ни изправят пред най-необикновени и неочаквани явления. Намирайки се под тираническата власт на една-единствена мисъл, хората понякога виждат ясно едва доловими предмети, докато напълно зримите вещи като че не съществуват за тях. Такова опиянение, преобразяващо реалното битие на сомнамбула, бе обхванало госпожица Дьо Верньой, когато прочете писмото на маркиза, и побърза да стори всичко, за да не се изплъзне от отмъщението й, както неотдавна бе положила върховни усилия, за да подготви първия празник на любовта си. Но когато видя къщата си, обкръжена по нейно настояване от три реда щикове, съзнанието й сякаш внезапно се проясни. Замисли се над постъпката си и с ужас разбра, че бе извършила престъпление. В порив на разкаяние, тя се хвърли към вратата, но на прага неочаквано се спря, безсилна да запази яснотата на мисълта си, която се заплиташе в безпомощни доводи, в невъзможни изходи… Неувереността във всички нейни действия така я завладя, че тя с отчаяние се питаше защо стои в преддверието на къщата и държи за ръка някакво непознато дете. Пред очите й пламнаха хиляди искри, които се сливаха в огнени езици. Започна да ходи из стаята, за да се освободи от ужасното вцепенение, което я сковаваше, но някакъв леден мрак бавно се сгъстяваше около нея и скриваше от очите й миража на живота. Тя стискаше ръката на детето с непривична за нея сила и в бясно настървение продължаваше да крачи като човек, загубил разсъдъка си. После внезапно побягна през салона, без да забележи тримата мъже, които с поклон се оттеглиха, за да й направят път.

— Ето я — каза един.

— Колко е хубава! — възкликна свещеникът.

— Да — отвърна първият, — но защо е толкова бледа и развълнувана?

— И колко е разсеяна — добави трети. — Тя дори не ни забеляза.

Пред вратата на спалнята си госпожица Дьо Верньой видя кроткото, сияещо от радост лице на Франсин. Бретонката й пошепна в ухото:

— Той е тук, Мари!

Госпожица Дьо Верньой се сепна, погледна детето, което държеше за ръка с уплашената и блуждаеща втренченост на внезапно пробудил се сомнамбул и като го позна, каза на Франсин:

— Ако искаш да остана жива, затвори това момче и внимавай добре да не избяга.

Произнесла бе тези думи много бавно, като не откъсваше от вратата ужасния си втренчен поглед, сякаш през дебелите й плоскости виждаше жертвата си. После тихо отвори вратата и когато забеляза до камината маркиза, я затвори зад себе си, без да се обръща. Маркизът не беше прекалено изискан, но костюмът му все пак изглеждаше празничен и подчертаваше красотата, която всички жени съзират в любимия човек. Когато го видя тъй близо до себе си, госпожица Дьо Верньой мигом възвърна самообладанието си. Неподвижните й, конвулсивно стиснати устни леко се разтвориха и като разкриха емайла на белите й зъби, застинаха в грозна, заканителна усмивка. После бавно пристъпи към маркиза и показвайки часовника, с престорена веселост каза:

— Човек, достоен за любов, естествено заслужава да го почакат!

Но обезсилена от бурното вълнение, тя не можеше да се държи на нозете си и се отпусна на дивана пред камината.

— Скъпа моя Мари, колко сте пленителна, когато се гневите — каза маркизът, като седна до нея; той взе ръката й и тя не я отдръпна, но не му подари поглед, макар да я молеше за това. — Надявам се — продължи той с нежен и приласкаващ глас, — че само след минутка Мари ще съжалява много, загдето отвърна главицата си от своя щастлив мъж.

При тези думи госпожица Дьо Верньой внезапно се обърна и го погледна в очите.

— Но защо ме гледаш тъй страшно? — запита той усмихнат. — Колко гореща е ръката ти! Любима, какво става с теб?

— „Любима“… — повтори тя с глух, угаснал глас.

— Да — прошепна той и в същия миг, осенен от неизразимо блаженство, падна пред нея на колене и покри ръцете й с целувки. — Аз съм твой, твой за цял живот.

Тя рязко го отблъсна от себе си и се изправи. Чертите на лицето й се изкривиха и с глас, който се давеше в безумен смях, каза:

— Ти сам не вярваш на нито една от думите си. Лъжеш като последен негодник!

Мари грабна кинжала, изправен до вазата с цветя, и острието му блесна на косъм от гърдите на изумения млад човек.

— Но не — внезапно се опомни Мари и хвърли оръжието на пода, — твърде малко те уважавам, за да те убия. Не ще пролеят кръвта ти и войниците — не си достоен за това! И аз виждам, че само палачът…

Тя с мъка, едва чуто, произнесе тези думи и тупаше с крак като разглезено, нетърпеливо дете. Маркизът се приближи до нея и се опита да я прегърне.

— Не ме докосвайте… не ме докосвайте! — повтаряше тя задъхано и с ужас се отдръпна от него.

— Загубила е ума си — каза в отчаяние маркизът.

— Да, загубила съм го — повтори тя, — но не дотолкова, че да стана твоя играчка… Какво не бих простила на истинската страст! Но да искаш да ме обладаваш без любов и да пишеш за това на…

— Да пиша, на кого? — запита той смаян и гласът му прозвуча с искрено вълнение.

— На тази „целомъдрена“ ясена, която искаше да ме убие.

Маркизът побледня и така силно стисна гърба на стола, за който се държеше, че едва не го строши.

— Ако само е посмяла да извърши тази нова низост…

Госпожица Дьо Верньой потърси писмото и като не го намери, извика Франсин:

— Къде е писмото?

— Господин Корантен го взе.

— Корантен? Ах!… Сега разбирам всичко. Той сам е написал писмото, той ме е заблудил, както само това адско изчадие знае да заблуждава.

Тя пронизително изпищя, после безпомощно се олюля и се строполи на дивана, като хлипаше задавено и се обливаше в сълзи. Увереността бе не по-малко ужасна от съмнението. Маркизът се хвърли в нозете на любимата си, притисна я към сърцето си и десет пъти й повтори единствените думи, които можеше да произнесе:

— Защо плачеш, ангеле мой? Какво лошо има тук? Твоите оскърбления са пълни с любов! Не плачи, аз те обичам, обичам те както преди.

Внезапно той почувствува как тя със страшна сила го улови за ръцете и от гърдите й се изтръгна дълбока, измъчена въздишка:

— Обичаш ли ме все още?

— А ти съмняваш ли се в това? — запита той и в гласа му трепна тъга.

После се изтръгна от обятията му и в уплаха и смущение побягна от него.

— Дали се съмнявам? — горчиво повтори тя.

Маркизът се усмихна с такава мила насмешка, че думите секнаха на устните й. Тя мълчаливо му позволи да я улови за ръка и отведе до прага на вратата. В дъното на салона видя олтар, набързо подреден в нейно отсъствие. Свещеникът вече беше облякъл одеждите си. Запалените свещи хвърляха на тавана отблясъци, светли като надеждата. Двама мъже й се поклониха. Тя позна в тях граф Дьо Бован и барон Дьо Геник — двамата свидетели, избрани от Монторан.

— Нима отново ще ми откажеш? — тихо запита маркизът.

Неочакваното зрелище порази Мари, тя изтича в спалнята, падна на колене и като протегна ръце към маркиза, извика:

— Ах! Прости, прости, прости!…

Гласът й угасна, главата й политна назад и безчувствена се отпусна в ръцете на маркиза и Франсин. Когато отвори очи, тя срещна погледа на Монторан, поглед, изпълнен с любов и нежност.

— Мари, търпение! Това е последната буря — каза той.

— Последната — повтори Мари.

Франсин и маркизът учудено се спогледаха, но тя със знак ги помоли да мълчат.

— Извикайте свещеника — каза Мари — и ме оставете насаме с него.

Те излязоха от стаята.

— Отче — каза тя на свещеника, който веднага се появи пред нея, — когато бях дете, беловлас старец, подобен на вас, често ми казваше, че дълбоко вярващият може да измоли от Бога всичко. Вярно ли е това?

— Вярно е — отвърна свещеникът. — Всичко е възможно за този, който е сътворил всичко.

Госпожица Дьо Верньой в безпаметен възторг се хвърли на колене.

— Господи — зашепна тя не на себе си, — моята вяра в тебе е равна на любовта ми към него. Сътвори чудо или ми вземи живота!

— Вашето желание ще бъде изпълнено — каза свещеникът.

Опирайки се на ръката на беловласия старец, госпожица Дьо Верньой влезе в салона. С дълбоко затаено вълнение тя се готвеше да се отдаде на любовта на любимия и никога досега не беше изглеждала толкова прекрасна, защото душевното умиротворение, подобно на онова, с което художниците обичат да изобразяват лицата на мъчениците, придаваше на красотата й величие и благородство. Тя протегна към маркиза ръка и заедно пристъпиха към олтара, където коленичиха. Това бракосъчетание, което трябваше да бъде благословено на две крачки от брачното ложе, този набързо издигнат олтар, кръстът, църковният потир, скришом донесен от свещеника, уханието на тамян, разнесло се под корнизи, усетили дотогава само пара на димящи ястия, свещеникът, надянал епитрахила върху расото си, восъчните свещи, грейнали в салона — всичко създаваше трогателна и странна сцена, довършваща печалното възпоминание за картината на това време, когато междуособиците бяха низвергнали най-святите институции. Религиозните обреди имаха тогава обаянието на тайнства. Децата кръщаваха в спалните, където майките още стенеха. Като в отдавнашните времена, Господ, прост и беден, дохождаше да утешава умирающите. А младите девойки приемаха първото причастие, там, където до вчера играеха.

Съюзът на маркиза и госпожица Дьо Верньой щеше да бъде осветен като толкова други съюзи чрез акт, противоречащ на новото законодателство, но по-късно всички подобни бракове, извършени в по-голямата си част под дъбове, бяха признати за законни.

Старият свещеник, пазител на старинните обичаи, принадлежеше към ония хора, които и в разгара на опасността остават верни на принципите си. Той не произнесе клетви, които изискваше Републиката, но гласът му изричаше сред бурята само думи за мир. Не раздухваше като абат Гюден пламъка на пожара, а като мнозина други се бе посветил на опасната мисия да изпълнява задълженията си на свещеник сред хора, останали в душата си католици. За да извършва успешно тази трудна служба, той прибягваше до всички средства, позволени от благочестието в това време на гонения, и маркизът успя да го открие само в едно от тези скривалища, които и до днес носят наименованието „абатски скривалища“. Бледното, страдалческо лице на стареца внушаваше такова уважение и дотолкова предразполагаше към молитва, че достатъчно бе присъствието му в този светски салон, за да приеме той характер на свещено място. Всичко бе готово за извършване на бракосъчетанието, носещо скръб и радост. Преди да започне обреда, свещеникът, сред дълбока тишина, запита за името на невестата.

— Мари-Натали, дъщеря на госпожица Бланш дьо Кастеран, починала като игуменка на Сеезския манастир, и на Виктор Амедей, херцог Дьо Верньой.

— Родена?

— В Шатри, близо до Алансон.

— Не вярвах — каза съвсем тихо баронът на граф Дьо Бован, — че Монторан ще направи такава глупост да се ожени за нея… Незаконна дъщеря на херцог! Пфу!

— Да беше поне незаконна дъщеря на краля, все някак можеше да мине — усмихвайки се, добави Дьо Бован. — Но не съм аз, който ще го съди; другата ми харесва повече и оттук нататък ще водя война само яхнал кобилата Шарет. Тя, тази кобилка, не гугука!…

Имената на маркиза бяха предварително записани във венчалното свидетелство. Женихът и невестата се подписаха, а след тях и свидетелите. Започна венчалният обред и в тази минута единствена Мари дочу тежките, отмерени стъпки на войниците: по всяка вероятност сините отиваха да сменят караула, който по собствените й указания бяха поставили в църквата „Сен Леонар“. Тя потрепери и вдигна очи към кръста над олтара.

— Погледнете. Прилича на светица — едва чуто каза Франсин.

— Дайте ми повече такива светици, и ще стана дяволски благочестив — шепнешком се отзова графът.

Когато свещеникът зададе на госпожица Дьо Верньой обичайния въпрос, тя отвърна „да“ и дълбоко въздъхна. После сведе глава към съпруга си и му пошепна на ухото:

— Скоро ще узнаете защо наруших клетвата си никога да не се омъжа за вас.

Обредът свърши и всички преминаха в залата, където бе сервирана вечеря, но когато гостите седнаха край масата, неочаквано се появи изплашен Жереми. Нещастната младоженка бързо стана от мястото си и изтича към него заедно с Франсин; намерила един от ония предлози, които жените така добре умеят да измислят, тя помоли маркиза за кратко време сам да изпълнява задълженията на домакин и побърза да изведе слугата от стаята, преди да съобщи вестта, която можеше да се окаже фатална.

— Ах, Франсин! Да чувствуваш, че умираш, и да не можеш да извикаш „умирам“! — пошепна госпожица Дьо Верньой. Тя не се върна в трапезарията.

Отсъствието й можеше да се обясни с причини, свързани със състоялата се сватба. Към края на вечерята, когато безпокойството на маркиза достигна връхната си точка, Мари се появи във всичкия блясък на сватбената си премяна. Лицето й беше спокойно и лъчезарно, докато това на съпровождащата я Франсин изразяваше дълбок ужас, и на гостите се стори, че тези две женски фигури представляват странна картина, достойна единствено за екстравагантната четка на Салватор Роза^[1]: „Животът и смъртта“, уловени за ръка.

— Господа — каза тя, като отправи поглед към свещеника, барона и графа, — тази вечер ще бъдете мои гости, защото за вас е опасно да излизате сега из града. Аз вече дадох разпорежданията си на тази добра девойка и тя ще ви съпроводи до стаите, определени за вас. Не ми отказвайте — обърна се тя към свещеника, който явно се готвеше да възрази. — Надявам се, че не ще се противопоставяте на желанията ми в деня на моята сватба?

След около час тя се озова с любимия си в стаята, излъчваща сладострастие, в спалнята, която бе подредила с толкова изящество. Най-после те стигнаха до това съдбовно ложе, където като в гроб погиват толкова надежди; където пробуждането към блажен живот е толкова несигурно, където се ражда или умира любовта, в зависимост от характерите, които се опознават единствено там. Мари погледна часовника и си каза: „Остават шест часа живот.“

— Нима съм могла да заспя? — тихо се запита тя в тишината на утрото, пробудила се от неволно движение, както често става, когато човек, трепнал, се пробужда в часа, определен от самия него в навечерието. — Да, спала съм — промълви тя, като видя в светлината на горящите свещи, че стрелката на часовника скоро ще покаже два часа след полунощ.

После се обърна и дълго гледа маркиза; той спеше като дете, подложил ръка под главата си, а с другата държеше ръката на жена си и едва забележимо се усмихваше, сякаш бе заспал сред целувка.

— Ах — каза тихо тя, — спи като младенец! Но може ли да не се довери на мене, на която дари неизказано щастие! — Побутна го леко, той се събуди и усмивка озари лицето му. Покривайки с целувки ръката, която държеше в съня си, той погледна злочестата жена с такива пламнали очи, че тя не можа да издържи на страстния им, умолителен поглед и бавно отпусна тежките клепачи, сякаш за да се изплъзне от това опасно съзерцание; ала затаила под дългите ресници огъня в очите си, с този привиден отказ да сподели желанието му, тя още повече го възпламеняваше и съпругът, чужд на ужаса и отчаянието, които разкъсваха сърцето й, можеше да я заподозре в съзнателно кокетство. По внезапно внушение двамата едновременно изправиха прелестните си глави и размениха погледи, изпълнени с благодарност за насладите, които бяха вкусили. Но като се взря в лицето на жена си, изпитвайки познатия възторг от всичко, що бе тъй красиво у нея, маркизът забеляза мрачните сенки по челото й и нежно запита:

— Любов моя, защо си тъжна?

— Бедни мой Алфонс, къде мислиш, че те доведох аз? — запита глухо Мари.

— При щастието…

— При смъртта!

И трепереща от ужас, скочи към прозореца. Смаян, маркизът я последва. Закършила ръце в отчаяние и безнадеждност, Мари вдигна завесата и му показа на площада двайсетина войници. Мъглата беше се разсеяла и в бялата лунна светлина ясно се виждаха мундирите, оръжията, невъзмутимият Корантен, който скосеше напред-назад като чакал, дебнещ плячката си, и републиканският командир, неподвижен, със скръстени на гърдите ръце, с изправена глава, стиснал устни, замислен и тъжен.

— Ах, да ги оставим. Мари, и ела при мен!

— Защо се смееш, Алфонс, аз сама ги извиках тук!

— Бълнуваш!

— Не!

Те за миг се погледнаха в очите, маркизът отгатна всичко и като я претегли в обятията си, каза:

— Ела! И така да е, обичам те!

— Тогава не всичко още е изгубено — в мигновен проблясък на желание за живот извика Мари. — Алфонс — каза тя, като помълча, — все още има надежда…

В този миг те ясно дочуха глухия вик на сова. От будоара внезапно влезе Франсин.

— Пиер е тук! — извика тя в безумна радост.