Оноре дьо Балзак
Шуаните ^[0] (29)

Двадесет и осма глава

— Сигурна ли си в това, което ми изговори? — запита Юло Барбет, която го бе познала още с влизането си във Фужер.

— Нямате ли очи? Погледнете сам. Вижте планината, ето там, точно срещу Сен Леонар.

Корантен устреми поглед към върха, който Барбет сочеше с пръст, и тъй като мъглата беше почнала да се разнася, достатъчно ясно можа да различи на скалата стълба белезникав дим, за който говореше вдовицата на Налейстакан.

— Кога ще дойде, а, старо? Привечер или нощес?

— Това вече не зная, господине.

— А ти защо издаваш свои? — бързо запита Юло, като отведе селянката на няколко крачки от Корантен.

— Ах, господин генерал, вижте крачето на моето момче; то е мокро от кръвта на стопанина ми — шуаните го убиха; с ваше позволение като теле го заклаха заради тези три думички, които изтръгнахте от устата ми завчера, когато копаех земята. Вземете момченцето ми, щом вече го лишихте и от баща, и от майка, но направете от него истински син, господине, та да може да убива повече шуани. Ето тук двеста екю, пазете ги за него; ако не ги пилее, ще му стигнат за дълго; баща му ги събира дванайсет години.

Юло с учудване погледна бледното, набраздено лице на селянката, чиито очи светеха със сух блясък.

— А ти, майко — запита Юло, — какво ще стане с теб? По-добре остави за себе си тези пари.

— Аз ли — отвърна тя, като поклати тъжно глава, — на мен вече нищо не ми трябва. И в дъното на кулата Мелгозин да ме скриете — тя показа една от кулите на замъка, — шуаните и там ще ме убият.

С мрачна скръб жената погледна малкия си син, целуна го, ронейки сълзи, погледна го още веднъж и изчезна.

— Командире — каза Корантен, — ето случай, от който трябва да се възползуваме. Но тук работата е такава — „Един ум добре, два — още по-добре!“ Ние знаем всичко и нищо. Да обкръжим отсега дома на госпожица Дьо Верньой, значи да я опълчим срещу нас. А нито ти, нито аз, нито твоите контрашуани и двата ти батальона сме в състояние да се борим срещу тази девойка, ако тя намисли да спаси своя маркиз. Този момък е дворцов човек, което ще рече, че е хитър; освен това е млад и смел. Ние никога няма да го заловим при вратата на Фужер. А той може би вече е в града. Да предприемем обиски по домовете? Глупост! Нищо няма да постигнем, само ще вдигнем шум и ще изплашим хората.

— Ще отида в караулния пост при „Сен Леонар“ — нетърпеливо каза Юло, — да дам заповед часовите да удължат дистанцията си с няколко стъпки и по такъв начин да стигнат пред къщата на госпожица Дьо Верньой. На всеки часови ще съобщя условен сигнал, а сам аз ще бъда в караулното помещение и когато ми доложат, че в града е влязъл млад човек, вземам един ефрейтор, четири войници и…

— Почакан! — прекъсна Корантен разпалената тирада на воина. — Ами ако този млад човек не е маркизът, ако маркизът влезе в града не през вратата, ако той е вече при госпожица Дьо Верньой, ако… ако…

И Корантен погледна Юло с вид на превъзходство, но дотолкова оскърбителен, че старият воин извика:

— Гръм да ме порази! Я върви да се разходиш, дяволско изчадие! Какво ми влиза в работата всичко това? Ако този развейпрах попадне в някое от караулните ми помещения, трябва да го разстрелям; ако науча, че се намира в нечий дом, трябва да обкръжа този дом, да пипна господина и в последна сметка пак да го разстрелям. За какъв дявол ще взема сега да си блъскам главата и да си цапам мундира!

— В писмото, подписано от трима министри, на тебе ти е заповядано да се подчиняваш на госпожица Дьо Верньой.

— Гражданино, нека дойде тя сама и тогава ще реша как да постъпя.

— Добре, гражданино — високомерно отвърна Корантен, — тя няма да закъснее. Сама ще ти съобщи часа и минутата, когато този бивш ще се появи, и може би няма да се успокои, докато не види, че си поставил патрули и че си обкръжил дома й с войници.

„Дявол в човешки образ! — горчиво си каза старият началник на полубригадата, като гледаше след Корантен, който с широки крачки се изкачваше по Стълбата на кралицата, където се бе разиграла тази сцена, а после се върна към вратата «Сен Леонар». — Той ще ми предаде Монторан с вързани ръце и крака — продължи да си говори сам на себе си Юло — и аз от немай-къде, ще трябва да председателствувам военния съд. Но в края на краищата — каза си той, като повдигна рамене — Юнака е враг на Републиката, той уби злочестия ми приятел Жерар и така или иначе, един аристократ по-малко!… По дяволите!“

Той рязко се обърна върху токовете на ботушите си и като си засвири „Марсилезата“, тръгна да проверява караулните постове в града.