Оноре дьо Балзак
Шуаните ^[0] (28)

Двадесет и седма глава

В минутата, когато вдовицата на убития и синът й, есе още неизмил окървавеното си краче, с отмъстителна злоба и злорадо любопитство гледаха как се вие димът, госпожица Дьо Верньой не снемаше очи от тази скала и напразно търсеше да открие на нея условния сигнал, обещан от маркиза. Неусетно сгъстилата се мъгла покри целия кран със сива пелена и скри очертанията дори на най-близкостоящите до града местности. С нежна тревога девойката поглеждаше ту към скалата, ту към крепостта, ту към дома, които в мъглата наподобяваха петна от гъста черна мъгла. Няколко дървета зад прозореца се открояваха на този синкав фон като звездообразни корали в глъбините на спокойно море. Слънцето придаваше на мъгливото небе оттенък на старо сребро и лъчите му багреха със слаба червенина оголените клони на дърветата, на които се полюляваха последните, неокапали още листа. Но твърде сладостни чувства вълнуваха душата на Мари и тя не можеше да види зла поличба в тази тъжна картина, толкова несъответствуваща на щастието, което тя отрано предвкусваше. През последните два дни някак странно се бяха изменили мислите й. Резките, буйни пориви на страстта постепенно се бяха поддали на влиянието на равната топлина, с която истинската любов изпълва живота. Увереността, че е обичана, извоювана с цената на толкова изпитания, породи в нея желанието да се възвърне към обществените условности и позволеното, трайно щастие, от чиито рамки само отчаянието я бе заставило да излезе. Мимолетната любов й се струваше сега безсилие. Освен това тя си представяше как от дъното на обществото, където я бе запокитило нещастието, внезапно се въззема до висшите кръгове, сред които за кратко време я бе въвел баща й. Самолюбието й, потискано от жестоките колебания на една ту щастлива, ту отхвърляна любов, отново се пробуди в нея и й рисуваше всички преимущества на високото обществено положение. Наистина до известна степен тя бе родена маркиза и да се омъжи за Монторан, означаваше за нея възможност да живее и действува в присъща на нея среда. Познала превратностите на бурния живот, тя по-добре от всяка друга жена можеше да оцени величието на чувствата, легнали в основата на семейството. Бракът, майчинството и грижите му биха били за нея не толкова задължения, колкото почивка. През неотдавна разразилата се буря Мари с любов мислеше за добродетелния и спокоен живот, както жената, уморена от целомъдрието си, хвърля завистлив поглед към забранената любов. Добродетелта се бе превърнала за нея в нова съблазън.

„Може би — си каза тя, като се отдръпна от прозореца, без да забележи огън на скалата Сен Сюлпис — бях прекалено кокетка с него. Но как иначе бих разбрала, че ме обича?“

— Франсин, това вече не е сън! Тази вечер ще бъда маркиза Дьо Монторан. С какво заслужих такова безмерно щастие? О, аз го любя и само с любов може да се заплати любовта. Но Бог навярно иска да ме възнагради затуй, че в бедата всякога съумявах да запазя самообладание, и сега ми помага да забравя страданията си… А ти знаеш, скъпа моя, колко много страдах!

— Тази вечер ще бъдете маркиза Дьо Монторан? Вие, Мари? Ах, докато това не стане, аз все ще си мисля, че сънувам. Но кой му разкри, че сте достойна за негова съпруга?

— Мило мое дете, той има не само красиви очи, но и прекрасна душа. О, ако можеше да го видиш, както аз, в минутите на опасност! Какво ли умее тази душа, която така храбро посреща изпитанията?

— Но защо му позволявате да дойде във Фужер, щом го обичате?

— Та ние така и не успяхме да си кажем дума, когато внезапно ни обкръжиха. Но нима това не е доказателство за любов? Ние, жените, никога не се насищаме на такива доказателства. Така е, а сега, моля те, среши ме.

Но тя сто пъти преправи с нервни, наелектризирани сякаш движения красивата си прическа, от което ставаше ясно, че женското й кокетство все още се препъваше в неспокойни мисли. Когато навираше къдрица, подчертаваше естествения блясък на косите си, или ги заплиташе в плитки, тя все още с недоверие се питаше дали маркизът не я мами, но в ясния поток на мисълта това бе само неуловима сянка на съмнение, която веднага изчезваше, защото разбираше, че такава наглост е невъзможна, щом заради нея се бе изложил във Фужер на неминуем риск. Тя дълго изучаваше в огледалото въздействието на двусмисления поглед, на усмивката, на една едва доловима гънчица на челото, на един гневен, нежен или презрителен жест, търсеше някаква тънка, женска уловка, за да изпитва до последния момент сърцето на младия вожд.

— Ти си права, Франсин. И аз като теб желая този брак да се осъществи. Днес е последният мрачен ден в живота ми — той носи смърт или щастие за двама ни… Ах, досадна мъгла! — изохка тя, като погледна отново към скалата Сен Сюлпис, все още загъната в сива пелена.

И Мари сама се зае да притегля една към друга копринените и муселинени завеси на прозорците, в желанието си да създаде в стаята полумрак, предразполагащ към сладострастие и опиянение.

— Франсин — каза тя, — махни всички тия украшения, които просто скриват камината, и остави само часовника и двете саксонски вази — аз сама ще подредя в тях зимните цветя, които ми донесе Корантен… Изнеси всички столове, не искам в стаята нищо освен това канапе и креслото. А когато свършиш, почисти, моля те, този гоблен, за да се освежат цветовете, и постави свещи в аплиците до камината и в свещниците.

Дълго и внимателно Мари разглеждаше старинния гоблен, опънат на стената в нейната стая. Ръководейки се от вродения си вкус, тя съумя да намери сред ярките оттенъци на гоблена ония тонове, чрез които това старинно украшение на някогашните времена хармонираше с мебелите и с наредбата на будоара или създаваше очарованието на контраста. Същият усет й помогна да подреди цветята в изящните вази, украсяващи стаята й. Канапето бе преместено близо до камината. От двете страни на леглото, което заемаше цялата стена срещу камината, Мари постави върху две позлатени столчета големи саксонски вази с листа и нежно ухаещи цветя. Неведнъж тя потръпна от неизразимо блаженство, когато поправяше над леглото гънките на зелената коприна и разглеждаше орнаментите на цветната завеса, зад която бе скрила своето ложе. Подобни приготовления таят в себе си неизяснимо щастие, извикват такова сладостно томление, че всред тези вълнуващи занимания жените често забравят тревогите си, както ги забрави и госпожица Дьо Верньой. Нима не са изпълнени с благоговейно чувство всички тези безчислени грижи, така щедро полагани заради очаквания любим, който още не може да ги види и оцени, но който скоро ще ги възнагради с възторжена усмивка, тъй като те всякога биват забелязвани?

При тази сладостна суетня жените като че предварително се отдават на властта на любовта и не ще се намери нито една, която да не си помисли това, което си казваше в себе си госпожица Дьо Верньой: „Тази вечер ще бъда щастлива!“ Дори най-целомъдрената жена съзира сладостна надежда в едва забележимите гънки на коприната или муселина и хармонията, която тя създава около себе си, постепенно придава на всичко изискания и приятен вид на обстановката, дишаща любов. В атмосферата на страстна нега вещите се превръщат за нея в живи същества, в свидетели, и тя ги прави съучастници във всички свои предстоящи наслади. С всяка мисъл, с всяко ново движение тя все по-смело предвкусва бъдещето. Скоро вече не е в състояние да чака и да се надява, обвинява тишината, в едва доловимото шумолене съзира поличба и накрая съмнението с хищна ръка сграбчва сърцето й; тогава тя пламва, вълнува се и чувствува как една-единствена мисъл се превръща във физическо усещане, което я терзае. Триумфът преминава в изпитание, което без вяра в едно бъдно щастие е невъзможно да се понесе. Двайсет пъти госпожица Дьо Верньой приповдигна крайчеца на пердето, с надежда да види стълба дим над скалата, но мъглата сякаш с всяка минута придобиваше все нови сиви отблясъци, в които въображението й виждаше зловещи предзнаменования.

Загубила търпение, тя изпусна от ръка завесата и се зарече повече да не я вдига, после с гневен поглед огледа стаята, на която бе вдъхнала душа и глас, питайки се дали не са напразни усилията й и тази мисъл я накара да се върне към действителността.

— Малка моя Франсин — каза тя на бретонката, като я въведе в съседната на будоара тоалетна стая, в която светлината проникваше през овално прозорче, гледащо към тъмния ъгъл там, където градските укрепления се съединяваха със скалите в края на булеварда. — Подреди добре тоалетната стая, нека всичко тук бъде в ред. А салона, ако искаш, го остави така — добави тя с усмивка, с която жените даряват само най-близките си и чието тънко лукавство мъжете никога не могат да доловят.

— Колко сте хубава! — възкликна бретонката.

— Глупави сме си ние, моето момиче! Като че нашият любим не е най-хубавото ни украшение.

Госпожица Дьо Верньой се отпусна морна на дивана, а Франсин тихо излезе от стаята, разбирайки, че господарката й, обичана или не, никога не ще издаде Монторан.