Оноре дьо Балзак
Шуаните ^[0] (27)

Двадесет и теста глава

Мъчителна тревога се прокрадна вечерта в колибата на Налейстакан, където дотогава животът протичаше по детски безгрижно. Нарамили тежък товар — майката — голям вързоп вършини и храсти, синът — наръч трева за добитъка, — Барбет и невръстният й син се прибраха у дома в часа, когато обикновено семейството сядаше да вечеря. Влизайки в колибата, те напразно затърсиха с очи Налейстакан и никога досега тази жалка бърлога не им беше изглеждала толкова голяма — такава пустота се чувствуваше в нея. Угасналото огнище, мракът, тишината — всичко предвещаваше нещастие. Когато се стъмни напълно, Барбет побърза да накладе буен огън и запали двата орибуса, както наричаха боровите главни в целия този край, от бреговете на Арморика^[1] до горното течение на Лоара, и това наименование се употребява и до днес във вандомските села отвъд Амбоаз. Всички свои приготовления Барбет извършваше с тази мудност, която сковава движенията, когато човек е погълнат от дълбоко вълнение: тя се вслушваше в най-малкия шум; подмамена от вятъра, често изтичваше навън и се връщаше още по-отпаднала и тъжна. Намери сили да измие две канички, напълни ги със сидер и ги постави на дългата маса от кестеново дърво. Неведнъж устреми поглед към сина си, който наглеждаше печащите се елдови питки, но нямаше сили да му проговори. Понякога очите на момчето се спираха на двата големи гвоздея, на които обикновено висеше бащината двуцевка, и Барбет изтръпна, когато, като сина си, съгледа празното място на стената. Тишината бе пълна. Нарушаваха я само мученето на кравите и равномерният звук на сидеровите капки, падащи от канелката на бъчвата. Бедната жена въздъхна и започна да приготвя в три глинени паници попара от мляко, надробен хляб и печени кестени.

— Днес се биха на Беродиерското поле — каза момченцето.

— Иди да погледнеш там! — помоли го майка му.

Момчето изтича до мястото, видя на лунната светлина купа мъртъвци, не откри сред тях трупа на баща си и се върна обратно, като си подсвиркваше весело: беше намерил няколко монети по сто су, стъпкани в калта от нозете на победителите и незабелязани от никого. Когато се върна, майката седеше пред огнището и предеше коноп. Момчето отрицателно поклати глава, но Барбет вече не се осмеляваше да се надява на нищо добро. Камбанарията на „Сен Леонар“ удари десет часа, детето измърмори молитвата си и си легна да спи. Барбет цяла нощ не затвори очи, но на разсъмване отдалеч чу познатия шум на тежките, подковани обуща и вик на радост и облекчение се изтръгна от гърдите й. Скоро от вратата надникна навъсеното лице на Налейстакан.

— С милостта на свети Лавър запазихме Юнака. Затова му и обещах голяма свещ. Не забравяй, че сега вече дължим три свещи на свети Лавър.

После Налейстакан грабна каната със сидера и на един дъх я пресуши до дъно. Когато Барбет му подаде попарата и взе пушката от него, той седна на скамейката и като я притегли към огнището, тихо подхвана:

— Но как тези контрашуани и сини попаднаха тук? Боят се водеше във Флорини. Кой, дявол го взел, им е казал, че Юнака е у нас? Това знаеха само той самият, неговата хубостница и ние…

Барбет побледня.

— Сините ме излъгаха, че били юнаци от енорията Свети Георги и аз им казах къде се намира Юнака — отвърна Барбет и зловещата и трескава възбуда, от която се тресеше цялото й тяло, се усили.

Сега и Налейстакан побеля като платно и бутна настрана паницата с попарата.

— Изпратих нашето момче да те предупреди — изплашено каза Барбет, — но то не те намери.

Шуанът стана и така силно удари жена си, че тя се просна като мъртва на леглото.

— Проклета жена, погуби ме! — извика той. Но опомнил се внезапно, прегърна жена си и ужасен простена: — Барбет! Барбет! Пресвета Богородице! Този път ръката ми като че бе много тежка!

— Как мислиш — каза тя, когато най-после отвори очи, — Скитника по Земята ще разбере ли това?

— Юнака е заповядал да разузнаят кой го е предал — отвърна шуанът.

— На кого е заповядал? На Скитника по Земята ли?

— Пипникравай и Скитника по Земята днес бяха във Флорини.

Барбет въздъхна по-свободно.

— Ако заради тях падне косъм от главата ти, хубаво ще ме запомнят! Ще им отмъстя! — каза Барбет.

— Ех, отщя ми се и ядене, и всичко — изпъшка Налейстакан.

Жена му прибута към него втора кана със сидер, но той дори не я погледна. Две едри сълзи се търколиха по бузите на Барбет, оставяйки влажни следи по бръчките на повехналото й лице.

— Чуй, жено, утре сутринта трябва да съберем съчки на Сен Сюлпис, срещу църквата „Сен Леонар“, и да запалим там огън. С този знак Юнака вика абата от енорията Свети Георги да отиде да му отслужи литургия.

— Значи, се стяга да върви във Фужер?

— Да, при красавицата си. Ще падне тичане тези дни, но няма как. По всичко изглежда, че иска да се жени за нея и тайно да я отвлече: заповяда ми да наема коне и да го чакам с тях на пътя за Сен Мало.

Уморен донемайкъде, Налейстакан полегна да си отдъхне няколко часа, а после отново потегли на път. На следващото утро се върна, изпълнил грижливо всички поръчения на маркиза. Когато разбра, че Скитника по Земята и Пипникравай все още не бяха се появили около неговия дом, Налейстакан, поуспокоен, разсея опасенията на жена си и тя с облекчение се отправи към планината Сен Сюлпис, където вечерта бе струпала на хълма, срещу църквата „Сен Леонар“, няколко наръча заскрежени клони. Водеше за ръка малкия си син, който в старо дървено сабо носеше тлеещи въглени. Барбет и момчето едва се бяха скрили зад обора, когато Налейстакан дочу как двама мъже прескочиха последния от дългата редица плоски вратници и ъгловатите им силуети постепенно се очертаха в гъстата мъгла.

„Пипникравай и Скитника по Земята“ — помисли си Налейстакан и изведнъж потрепери.

В малкия двор се появиха мрачните лица на двамата шуани, които под широкополите, извехтели шапки напомняха старовремски гравюри.

— Здравей, Налейстакан — навъсено поздрави Скитника по Земята.

— Здравей, господин Скитнико по Земята — смирено отвърна мъжът на Барбет. — Не искате ли да влезете и да изпиете по някоя и друга каничка сидер? Имам студени питки и току-що избито масло.

— Такова угощение не се отказва, братовчеде — съгласи се Пипникравай.

Шуаните влязоха. Такова начало не предвещаваше нищо страшно за стопанина на колибата; той изтича към бъчвата, наля три кани сидер, а в това време Скитника по Земята и Пипникравай, седнали един срещу друг край дългата маса, режеха на парчета питките и ги мажеха с жълтеникаво прясно масло, от което под ножа изскачаха капки мляко. Налейстакан постави пред гостите пълни кани с пенлив сидер и тримата шуани започнаха да ядат; от време на време стопанинът на дома поглеждаше изкосо Скитника по Земята и жадно посягаше към каната си.

— Подай ми твоето рогче — каза Скитника по Земята на Пипникравай.

И като изтърси в шепата си няколко щипки енфие, шуанът натика тютюна в носа си с важността на човек, който се готви за нещо сериозно.

— Хладно е — рече Пипникравай и отиде да затвори горната част на вратата.

Дрезгавата светлина на мъгливия ден проникваше сега само през малкото прозорче и слабо осветяваше масата и двете скамейки, но огънят хвърляше в стаята червеникави отблясъци. Стопанинът повторно напълни каните и ги постави пред гостите, но те отказаха да пият, снеха широкополите си шапки и изведнъж добиха тържествен вид. От движенията и погледите, които си размениха, Налейстакан затрепери и му се стори, че вижда кръв под червените вълнени калпаци на главите им.

— Донеси ни секирата си — властно каза Скитника по Земята.

— Но, господин Скитнико по Земята, защо ви е секирата ми?

— Стига, братовчеде, добре знаеш защо — отвърна Пипникравай, като пъхна в джоба си рогчето, което му беше върнал Скитника по Земята. — Осъден си.

Двамата шуани едновременно станаха и взеха в ръце карабините си.

— Господин Скитнико по Земята, аз нищо не съм продумал за Юнака…

— Казах ти да донесеш секирата си! — отсече шуанът.

Нещастният Налейстакан неволно се блъсна в грубото дървено легло на момченцето си и на пода се търколиха три монети по сто су. Пипникравай веднага ги събра.

— Охо! Сините ти заплатили с новички монети — извика Скитника по Земята.

— Ето, пред свети Лавър ще ви кажа цялата истина: аз и думица не съм продумвал. Барбет взела контрашуаните за юнаци от енорията Свети Георги — това е всичко.

— Защо говориш с жена си за нашите работи — грубо възрази Скитника по Земята.

— Братовчеде, не ти искаме обяснение, а твоята секира — ти си осъден.

По знак на другаря си, Пипникравай му помогна да уловят жертвата. Озовал се в ръцете на двамата шуани, Налейстакан отведнъж загуби сили и като падна на колене, в отчаяние протегна ръце към палачите си.

— Приятели мои, скъпи братовчеде, какво ще стане с момченцето ми?

— Аз ще се заема с него — каза Скитника по Земята.

— Скъпи другари — отново заговори Налейстакан, побелял като платно, — не мога да умра така. Ще ме оставите ли да си отида, без да се изповядам. Имате право да ме лишите от живот, но не и от вечно блаженство.

— Това е вярно — стъписа се Скитника по Земята и се обърна към Пипникравай.

Двамата шуани се спогледаха в недоумение, не знаейки как да разрешат този въпрос на съвестта. Налейстакан се вслушваше в най-малкия шум на вятъра, сякаш все още хранеше някаква надежда. Дочул равномерното почукване на падащите капки, той машинално погледна бъчонката със сидер и тъжно въздъхна. Внезапно Пипникравай улови осъдения за ръката и го отведе в ъгъла.

— Изповядай се на мен, аз всичко ще разкажа на свещеника на истинската църква и той ще ти даде опрощение на греховете, а ако наложи покаяние, ще го приема вместо тебе.

Налейстакан получи по такъв начин някаква отсрочка, но като разказваше многочислените си прегрешения и обстоятелствата, при които бяха извършени, в края на краищата изчерпа дългия опис.

— Ех, каква беда — каза той, като свърши, — но пак повтарям, братовчеде, говоря ти като на изповедник, аз само в едно мога да се упрекна: тук-там посбърквах, за да е намазан хлябът с повечко масло, а за Юнака никога нищо не съм казвал… вземам за свидетел свети Лавър, ето го там, над огнището… Не, добри ми приятели, аз не съм предател!

— Е, добре, братовчеде, но сега ставай! За всичко туй ще се разберете с Бога, когато му дойде времето.

— Оставете ме да си кажем думица на прощаване с Барбет…

— Престани! — сряза го Скитника по Земята. — Ако искаш да не те споменаваме със зло повече, отколкото трябва, дръж се като бретонец и не хленчи пред смъртта.

Шуаните отново хванаха Налейстакан, поставиха го на скамейката и той повече не прояви никакви признаци на съпротива, само конвулсивно потръпваше, обхванат от инстинктивен животински страх; накрая от гърдите му се изтръгнаха глухи стонове, прекъснати от тежкия удар на секирата. Главата бе отсечена с един замах. Скитника по Земята я хвана за косата, излезе от колибата, потърси с погледи намери на грубо изрязаната рамка на вратата голям гвоздей, усука около него кичура коса, за който държеше кървавата глава, и без да затвори очите й, я окачи на входа на колибата. Двамата шуани спокойно измиха ръцете си в голямата пръстена купа, пълна с вода, нахлупиха шапките си, взеха карабините и прескочиха вратника, като засвириха „Балада за капитана“. В края на полето Пипникравай запя с хрипливия си глас наивната песен, като подхващаше наслуки куплетите и вятърът разнесе далеко селската й мелодия.

Във първият град

любовникът й млад

бе целият облечен във сатен.

 

Във вторият град

любовникът й млад

бе в злато позлатен.

 

Тя бе тъй красива,

че на полка знамената

й бяха във краката.

Шуаните отминаваха по-далече, мелодията ставаше все по-неясна, но тишината в полето бе тъй дълбока, че откъси от песента достигнаха до слуха на Барбет, която в това време се завръщаше към дома си, стиснала за ръчица малкия си син. Ни една селянка не може да слуша равнодушно тази песен, толкова популярна в Западна Франция, и Барбет подхвана първите куплети на баладата:

Красавице, да тръгнем,

да тръгнем на война,

че вече няма време.

 

Ей, смели капитане,

май няма нищичко да стане,

аз нямам дъщеря за теб.

 

Не ще я имаш на земята,

не ще я имаш във водата,

ако сама не измени.

 

Бащата хваща своето момиче,

набързо голо го съблича

и го захвърля вън водата.

 

Но капитанът наш си струва,

той знае и добре да плува

и я изважда на брега.

 

Да тръгваш, красавице любима,

и нека с теб да бъдем на война,

че време вече няма.

 

Във първият град и т.н.…^[2]

Като си тананикаше думите на баладата, с които бе започнал Пипникравай, Барбет влезе в двора на колибата, но тук езикът й се вцепени, тя замръзна на мястото си и див, внезапно сподавен вопъл се изтръгна от широко разтворената й уста.

— Какво ти е, майчице? — запита детето.

— Върви сам — глухо простена Барбет и като изтегли ръката си от неговата, бутна го напред с небивала за нея рязкост. — Ти нямаш вече ни баща, ни майка!

Детето писна, като се търкаше по рамото, но съглеждайки на вратата увисналата глава, млъкна и на свежото му личице застина гримаса, каквато обикновено се появява при плач. То широко разтвори очи и с безсмислен поглед, без най-малко вълнение, дълго гледа бащината си глава, докато тъпото изражение на лицето му отстъпи място на някакво диво любопитство. Изведнъж Барбет отново грабна за ръка детето и като го стисна здраво, го помъкна след себе си в колибата. Когато Пипникравай и Скитника по Земята сграбчиха Налейстакан на пейката, една от обувките му се беше смъкнала на пода точно под главата му и се бе напълнила с кръв, която изтичаше от прерязаната шия; тази обувка се хвърли в очите на вдовицата още с влизането й в колибата.

— Събуй сабото си — каза майката на невръстния си син. — Сега пъхни крака си ето тук. Така. И запомни завинаги — извика тя с мрачен глас — обувката на твоя баща и всеки път, когато се обуваш, си припомняй тази обувка, напълнена с кръвта му, пролята от шуани, и убивай шуаните!…

Главата на Барбет конвулсивно се разтърси, черните й коси се разпиляха по раменете и в очите й пламна непозната, зловеща решителност.

— Свети Лавър ми е свидетел, че те обричам на сините! Ти ще бъдеш войник, за да отмъстиш за баща си. Убивай, убивай шуаните и прави като мен! О! Те отсякоха главата на моя човек и аз ще дам на сините главата на Юнака!

С един скок тя се озова на леглото, измъкна от някакво скривалище малка торбичка с пари, грабна за ръка смаяното дете и яростно го повлече след себе си, без да му даде дори време да се обуе; двамата бързо закрачиха към Фужер и нито веднъж не обърнаха глави, за да погледнат колибата, която напускаха. Когато се възкачиха на скалата Сен Сюлпис, Барбет поразбута огъня, а момченцето й помогна да нахвърли върху него нови съчки и зелени храсти, та така димът да стане по-гъст.

— Преживя баща ти, ще преживее и мене, и човека, когото наричат Юнака — каза Барбет злъчно, като показа на сина си огъня.