Оноре дьо Балзак
Шуаните ^[0] (26)

Двадесет и пета глава

Достигнали ската на скалистото възвишение Сен Сюлпис, дванайсетте млади фужерци, под командата на поручик Гюден, скоро се озоваха там, където то с множество други хълмове се спуща към Жибарската котловина. Гюден свърна от пътя, ловко прескочи затворената врата на първото оградено поле, обрасло с жълтуги, а след него скочиха и шестте му земляци; останалите шест по негова заповед се отправиха вдясно към полето, за да може потерята да се движи от двете страни на пътя. Гюден бързо закрачи към ябълковото дърво, стърчащо над жълтугите. Глухите стъпки на шестимата контрашуани, които той водеше през гъстите храсти, като се стараеше да не докосне заскрежените клонки, накараха седем-осем човека, предвождани от Бързохода, да се скрият зад стволовете на високите кестени, увенчаващи пръстения вал около това поле. Въпреки белезникавото сияние на заскрежените храсти и въпреки опитното си, остро око фужерци отначало не забелязаха укрилите се зад дърветата войници.

— Шъ-ъ-т! Ето ги! — каза Бързохода, вдигнал пръв глава. — Измамиха ни тези разбойници! Но щом вече са ни на мушката, няма да ги изпуснем. А то иначе, дявол го взел, не ставаме и за папски войници.

Ала зорките очи на Гюден забелязаха най-после няколкото пушки, насочени към малкия му отряд. Тъкмо в този миг, като горчива ирония, осем груби гласове извикаха: „Кой е там!?“ — и мигом се разнесоха осем изстрела. Край контрашуаните засъскаха куршуми: един бе ранен в ръката, друг падна. Петимата фужерци, останали невредими, отговориха на атаката със залпове, като същевременно извикаха: „Свои“ — и се хвърлиха срещу мнимите врагове, за да ги догонят, преди отново да заредят оръжието си.

— А, виждате ли, излиза, че добре сме отговорили — извика Гюден, като съгледа мундирите и триъгълните шапки на полубригадата си. — Постъпихме като същински бретонци — най-напред се сбихме, а после се обяснихме.

Осемте войници се стъписаха, когато зърнаха Гюден.

— Ех, какво сторихме! Но кой не би ви взел за разбойници в тези кози кожи — извика със съжаление Бързохода.

— Каква беда, ала кого да виниш, никой не ви е предупредил за излизането на контрашуаните. И какво правите тук? — запита Гюден.

— Търсим дванайсетина шуана, които не ни оставят на мира. Търчим, въртим се като отровени плъхове и така се наскачахме през тези огради и плетища, че, дявол го взел, крака не ни останаха и тъкмо се готвехме да си отдъхнем. А мен ако питате, разбойниците трябва да са някъде около тази колиба, отгдето иде димът.

— Добре — отвърна Гюден, — а сега се оттеглете — каза той на Бързохода и на осемте войници. — Отстъпвайте през полето към планината Сен Сюлпис и подсилете охраняващата верига, набелязана от командира. Не бива да останете с нас — носите мундири. Дявол да го вземе! Искаме да свършим с тези кучета: с тях е Юнака. Другарите ще ви разкажат всичко. Движете се вдясно и гледайте да не нашарите с куршумите си нашите шест момчета в кози кожи, които може да срещнете. Контрашуаните ще познаете по вратовръзките, усукани около врата им без възел.

Гюден остави двамата ранени под ябълковото дърво и се отправи към колибата на Налейстакан, която Бързохода току-що му показа; пушекът от комина й му служеше за компас.

В това време, докато младият офицер откри следите на шуаните благодарение на една колкото обикновена, толкова и опасна военна схватка, малкият отряд на Юло, движейки се по горната линия на настъплението, излезе на някакво възвишение точно срещу мястото, където Гюден бе извел хората си. Въодушевяван от юношески плам, старият командир, начело на своите контрашуани, бързо се промъкваше край оградите, въпреки възрастта си ловко прескачаше вратниците, оглеждаше със зорко око всяка могилка и като ловец наостряше уши при най-малкия шум. В третото оградено поле, където най-после попадна, Юло съгледа жена на около трийсет години; навела се ниско над земята, тя усърдно работеше с мотиката; недалеко от нея малко, седем-осемгодишно момченце отърсваше скрежа от храстите, поникнали тук-там из полето, а после ги отсичаше с кривото си ножче и ги нареждаше в купчина. Дочули шума от тежкия скок на Юло, майка и син вдигнаха глави. Измъченият вид на жената лесно заблуди Юло, взел младата жена за старица: преждевременни бръчки бяха прорязали лицето и шията на бретонката, а старата, полуизтъркана козя кожа й стоеше така смешно и грозно, че ако не бе мръсната пола от жълто платно, отличителен белег на нейния пол, Юло никога не би помислил, че пред него стои жена: защото и дългите й черни коси бяха прибрани под червен вълнен калпак. Дрипите на детето едва прикриваха телцето му.

— Ей, старо — тихо я повика Юло, като се приближи към нея, — къде е Юнака?

В тази минута от вратника изскочиха двайсет контрашуани, които вървяха след Юло.

— О, за да отидете при Юнака, трябва да се върнете обратно — там, отгдето сте дошли — отвърна недоверчиво жената.

— Не те питам как се отива във фужерското предградие на Юнака, стара вещице — грубо отвърна Юло, — кажи ми, в името на Ана Орейска, виждала ли си да минава оттук Юнака?

— Не разбирам какво ме питате — измърмори жената и като се наведе, продължи да работи.

— Проклетнице, да не би да искаш сините да ни пипнат? Те са по петите ни! — извика Юло.

При тези думи жената изправи глава и като хвърли отново недоверчив поглед към контрашуаните, каза:

— Как така по петите ви? Ами че аз току-що видях седем-осем сини да се връщат във Фужер по долния път.

— Както се е наежила, а-а — да ни клъвне с дългия си нос — пошегува се Юло. — Обърни се, погледни, стара коза! — И той посочи с пръст на петдесетина крачки пред себе си трима или четирима патрули, чиито триъгълни шапки, мундири и оръжие не бе трудно да се различат. — Искаш ли да прережат гърлата на тези, които Скитника по Земята изпраща в помощ на Юнака? Във Фужер му готвят клопка! — сърдито извика Юло.

— А-а! Прощавайте — извини се тя, — но сега е много лесно да се излъже човек. А вие от коя енория сте?

— От Свети Георги — високо отвърнаха двама-трима фужерци на долнобретонско наречие, — и умираме от глад.

— Е, добре — промълви жената, — виждате ли къде дими комин? Там е моят дом. Вървете по дясната страна на пътеката и ще стигнете до него откъм гората. Може да срещнете мъжа ми — Налейстакан трябва да караули, та ако нещо стане, да предупреди Юнака; сега вече знаете, че днес той ще дойде у нас — добави тя с гордост.

— Благодаря ти, добра жено — отвърна Юло. — Напред, момчета! — обърна се той към контрашуаните. — Гръм да ме порази! Сега вече е в ръцете ни!

Отрядът с бързи крачки тръгна след командира по пътеката, посочена от бретонката. Дочула съвсем не католическата ругатня на мнимия шуан, жената на Налейстакан побледня. Тя погледна гетрите и козите кожи на младите фужерци, седна на земята и като притегли към себе си момченцето, изпъшка:

— Света дево Орейска! Блажени свети Лавре, помогнете ни! Не вярвам аз, че тези са наши! Обущата им не са подковани. Тичай по долния път да предупредиш баща си, а то иначе сме изгубени — каза тя на синчето си, което като лопатар полетя през плетища и трънаци.

Госпожица Дьо Верньой не срещна по пътя си ни сини, ни шуани, които едни други се преследваха около колибата на Налейстакан. Когато съгледа синкавия стълб дим над полусчупения кюнец на това жалко обиталище, тя почувствува как силно заби сърцето й, чиито учестени удари сякаш на вълни се устремяваха към гърлото й. Спря се и като се улови с ръка за клона на близкото дърво, няколко секунди гледа дима, който трябваше да служи за маяк както за приятелите, така и за враговете на младия вожд. Никога още не бе усещала такова мрачно и странно безпокойство.

„О, нищо не е тъй неугасимо, както любовта ми към този човек — помисли си тя с отчаяние. — Днес може би не ще съумея да запазя яснотата на мисълта си и трудно ще се овладея.“

Внезапно внушение я накара да пробяга разстоянието, което я делеше от колибата, и тя се озова на двора, дето рядката кал се беше втвърдила от студа. Огромното куче отново се хвърли върху нея, но Налейстакан изрече само една дума, след което кучето млъкна и започна да върти опашка. Госпожица Дьо Верньой влезе в колибата и с бърз, всеобхващащ поглед огледа всичко. Маркизът не беше там. Мари с облекчение въздъхна. Тя не без удоволствие забеляза, че шуанът се бе потрудил да внесе ред и що-годе чистота в мръсната, единствена стая на бърлогата си. Налейстакан взе двуцевката си, поклони се мълчаливо на гостенката и излезе, като извика след себе си кучето. Мари го изпрати до прага и видя, че сви вдясно от колибата и тръгна по пътя, препречен с дебел, полуизгнил пън. Оттук пред погледа й се откри дългата редица на ливадите, чиито вратници окото възприемаше като низ от врати; оголените дървета и храстите на живите плетища позволяваха да се видят ясно най-малките подробности на пейзажа. Когато широкополата шапка на Налейстакан се скри напълно от погледа й, Мари се обърна наляво, за да погледа фужерската църква, но оборът я скриваше напълно; после хвърли поглед към долината на Куенон, разстлала се като огромна муселинена пелена, чиято белота правеше още по-сиво небето, забулено от тежки, снежни облаци. Денят бе тих, един от ония дни, когато природата изглежда безгласна, а въздухът поглъща звуците. И макар обходното движение в полето на контрашуани и сини да се извършваше в три линии, образуващи триъгълник, който те с приближаването си към колибата все повече стесняваха, тишината наоколо беше толкова дълбока, че потискаше госпожица Дьо Верньой, прибавяйки към тревогата й някакво физическо усещане за тъга. Във въздуха тегнеше нещастие. Неочаквано там, където малка горичка пресичаше дългия низ от вратници, Мари видя млад човек, който като катеричка прескачаше препятствията и тичаше с удивителна бързина.

„Той е“ — си каза тя.

Ако не се хвърляше в очи грациозността на движенията му, Юнака би бил неузнаваем в простата дреха на шуан, с нарамена върху козята кожа старовремска пушка. Мари бързо се скри в колибата, подчинила се на някакво смътно чувство, толкова необяснимо, колкото и инстинктивният й страх; ала Монторан скоро стоеше вече на две крачки от нея, пред огнището, където гореше буен, искрящ огън. Загубили внезапно гласа си, и двамата се бояха да се погледнат и не се осмеляваха да мръднат. Една и съща надежда обединяваше мислите им, едно и също съмнение ги разделяше; в това имаше нещо сладостно и страшно.

— Господине — каза най-после госпожица Дьо Верньой с развълнуван глас, — единствено грижата за вашата безопасност ме доведе тук.

— Моята безопасност? — с горчивина запита той.

— Да — отвърна тя. — Докато съм във Фужер, вашият живот е застрашен… А аз твърде много ви обичам и ето защо тази вечер ще напусна града. Повече не ме търсете там.

— Напускате града ли, ангел мой? В такъв случай тръгвам след вас.

— След мен? Какво говорите? А сините?

— Скъпа Мари, защо свързвате сините с нашата любов?

— Но струва ми се, че за вас ще бъде трудно да останете във Франция до мен и още по-трудно — да я напуснете с мен.

— Има ли невъзможни неща за оня, който обича?

— Не, разбира се! Не намерих ли достатъчно смелост да се откажа от вас заради вас?

— Как! Вие сте принадлежали на ужасен човек, когото дори не сте обичали, а отказвате да дадете щастие на този, който ви обожава, който се кълне да принадлежи единствено вам! Мари, казваш, че ме обичаш… Вярно ли е това?

— Да, съвсем вярно — отговори тя шепнешком.

— Тогава бъди моя!

— Забравяте, че отново играя гнусната роля на куртизанка, че не аз, а вие трябва да ми принадлежите. И ако искам да избягам от вас, то е, за да не падне върху главата ви презрението, което мога да навлека върху себе си. Ако не се боях от това, може би…

— Но аз не се боя от нищо!

— А кой ще ме убеди в това? Не ви вярвам. Пък и кой в моето положение би повярвал? Ако любовта ни не продължи дълго, нека поне бъде пълна и ни вдъхне сили да понесем несправедливостта на света. А какво направихте вие за мен?… Видяхте ме и пламнахте от желание. Нима мислите, че това ви издига над ония, които съм срещала досега? Нима не се решихте заради час блаженство да пожертвувате вашите шуани, без да се безпокоите за участта им, както аз бях безучастна към съдбата на сините, убити в деня, когато всичко бе изгубено за мен? А ако ви заповядам да се откажете от убежденията си, от надеждите си, от вашия драгоценен крал, който може би ще ви се надсмее, когато загинете заради него, докато аз с благоговение съм готова да умра за вас? Ако поискам да се покорите на първия консул, само за да можете да ме последвате в Париж? Ако пожелая да заминете с мен в Америка и да заживеем там далече от света и суетата му, само за да се убедя дали действително ме обичате заради самата мене, както аз сега ви обичам? С други думи, ако внезапно пожелая вие да се принизите до мен, вместо аз да се възвися до вас? Как тогава ще постъпите?

— Замълчи, Мари! Не се клевети! Бедно дете, аз всичко разгадах! Повярвай ми! Ако увлечението ми се превърна в страст, то сега страстта ми се превърна в любов. Скъпа! Душа на душата ми! Ти си толкова благородна, колкото и името ти, толкова великодушна, колкото и прекрасна. Аз съм от достатъчно известен род и чувствувам достатъчно сили в себе си, за да принудя света да те приеме. Не зная дали защото предвкусвам и очаквам от теб шеметни наслади, или защото намерих в душата ти съкровищата, които карат мъжа да обича вечно една и съща жена… Не зная какво ме тласна към теб, но любовта ми е безпределна и ми се струва, че вече не бих могъл да съществувам без теб. Ти си всичко за мен, разбери — животът ми ще бъде непоносим, ако не си неотлъчно до мен…

— До вас? Не ви разбирам…

— Мари, ти не искаш да разбереш твоя Алфонс?

— О! Нима мислите, че ме ласкаете, като ми предлагате името, ръката си? — каза тя с горчива усмивка и се вгледа напрегнато в лицето на маркиза, търсейки да отгатне и най-скритите му мисли. — А убеден ли сте, че не ще ме разлюбите след шест месеца и тогава какво ще бъде моето бъдеще?… Само любовницата може да бъде уверена в искреността на мъжките чувства, защото дългът, законите, обществото, интересите на децата не играят тогава роля на жалки помощници на жената и ако властта й при все това продължи, тук тя намира гордост и щастие, които й помагат да понесе най-големите скърби на света. Да бъда ваша съпруга и да живея със страха, че някога ще ви дотегна!… Пред тази печална перспектива предпочитам мимолетна, но искрена любов, дори ако тя ме доведе до нищета или ме изправи пред смъртта. Да, повече от всяка друга жена бих могла да бъда добродетелна майка, предана съпруга, но за да поддържа в душата на жената такива чувства, мъжът не трябва да се жени в порива на страстта. А зная ли самата аз дали ще ми се нравите утре? Не, не искам да ви причинявам страдания и ще напусна Бретан — каза тя, като забеляза колебание в погледа му, — ще се върна в Париж и вие не трябва да ме търсите там…

— Почакай! Ако другиден сутринта забележиш дим на скалата Сен Сюлпис, вечерта ще бъда при теб — любовник или съпруг — както пожелаеш. Готов съм на всичко.

— Алфонс! Но ти действително ме обичаш — каза тя в опиянение, — щом с готовност рискуваш живота си, за да ми го отдадеш.

Той не отговори, само я погледна; тя сведе очи, но маркизът прочете в пламналото й лице чувство, равно на неговото, и протегна към нея ръце. Дъхът й пресекна, сърцето й замря, цялото й същество потъна в някакво безумно, диво, изгарящо блаженство: тя се отпусна върху гърдите на маркиза, решила да му се отдаде и в падението си да намери най-висшето щастие, рискувайки бъдещето си, което можеше да направи по-сигурно, ако излезеше победителка от това последно изпитание. Но едва положила глава на скъпото рамо, от двора се дочу лек шум. Мари като че внезапно се събуди, изтръгна се от обятията на Монторан и изскочи навън. Само тогава трескавата възбуда, от която цялото й тяло трепереше, се уталожи донякъде и в съзнанието й отново възникнаха всички безкрайни въпроси и отговори, с които непрестанно измъчваше мозъка си през последните дни.

„Ще приеме моя дар, а после може би ще ми се надсмее — си казваше тя. — О, ако е така, бих го убила… Не, не сега!“ — добави тя, като забеляза Бързохода и му стори знак, който той чудесно разбра.

Бедният момък мигом се обърна на петите си, престорил се, че не бе видял нищо. Госпожица Дьо Верньой побърза да се върне в колибата и положила пръст на устните си, помоли маркиза да пази дълбоко мълчание.

— Те са тук! — прошепна тя едва чуто.

— Кои?

— Сините.

— О-о! Няма да умра, без да получа…

— Ето, вземи…

Той я притисна към себе си — студена, безчувствена, и изтръгна от устните й целувка, изпълнена с ужас и наслада, защото можеше да бъде първа и последна. После двамата пристъпиха към прага на колибата и като се притаиха зад рамката на вратата, впериха поглед в далечината. Маркизът видя Гюден начело на дванайсет души, завардили долната част на Куенонската равнина. Обърна се надясно към дългия низ от полски вратници, където седем войници пазеха пътеката, препречена от дебел, прогнил пън. Най-после, решил да се добере до планината, той скочи върху сидеровата бъчва и проби дървения таван на колибата, но едва подал глава от отвора, мигом се отдръпна: Юло заемаше височината, като му прерязваше пътя към Фужер. Монторан погледна любимата си, от гърдите на която се изтръгна вик на отчаяние: тя бе дочула тропота на трите отряда, обкръжаващи хижата.

— Излез първа — каза маркизът, — така ще бъдеш моя защита.

Тези думи я изпълниха с гордост и щастие и тя застана пред вратата, а маркизът издърпа затвора на пушката си. Измерил с поглед разстоянието от прага на хижата до прогнилия пън, Монторан се хвърли към седмината сини, обстреля ги и се промъкна между тях. Трите отряда се спуснаха към вратника, който вождът на шуаните бе прескочил, и го видяха да бяга през полето с невероятна бързина.

— Огън! Огън, дяволи проклети! Какви французи сте вие! Огън, негодници! — крещеше Юло с гръмовния си глас.

При тези викове, разнесли се от билото на височината, войниците и хората на Гюден дадоха дружен залп, но за щастие на беглеца, се прицелиха зле. Маркизът вече тичаше към вратника на първото поле и в минутата, когато го прескачаше, Гюден, който стръвно го преследваше, едва не го настигна. Дочул близко зад себе си стъпките на опасния противник, Юнака се затича още по-бързо. Всички почти едновременно хукнаха към втория вратник, но тук Монторан така ловко стовари оръжието си по главата на Гюден, че той, замаян от удара, забави крачките си.

Невъзможно е да се опише тревогата на Мари и вниманието, с което Юло и отрядът му наблюдаваха това зрелище. Всички мълчаха, като несъзнателно повтаряха жестовете на двамата бягащи мъже. Юнака и Гюден едновременно стигнаха бялата завеса, образувана от заскрежената горица, но Гюден внезапно се върна назад и се скри зад едно ябълково дърво: двайсетина шуани, нестреляли дотогава, от страх да не убият вожда си, изскочиха внезапно и с куршуми направиха дървото на решето. Целият малочислен отряд на Юло се хвърли да спасява останалия без оръжие Гюден, който отстъпваше от ябълка към ябълка, като за набезите си се възползуваше от минутите, в които кралските егери зареждаха пушките си. Той скоро излезе от тази опасна игра. Съединили се със сините, предвожданите от Юло контрашуани се притекоха в помощ на младия офицер, дотичвайки до мястото, където маркизът го бе ударил с приклада на пушката си. В тази минута Гюден забеляза, че противникът му, явно напълно изтощен, е седнал под някакво дърво в горичката; тогава той остави другарите си да се сражават с шуаните, залегнали зад страничната ограда на полето, заобиколи ги и с бързината на свиреп звяр се хвърли към маркиза. Забелязали тази маневра, кралските егери с диви викове предупредиха вожда си за новата опасност, а после, стреляйки с обичайната за бракониерите непогрешимост, се опитаха да окажат съпротива на контрашуаните, ала те смело плъзнаха по насипа, който служеше на врага за укрепление, и взеха кървав реванш. Шуаните избягаха на пътя край оградата на полето, където се разиграваше описваната от нас сцена, и превзеха височината, тъй като Юло извърши грешката да я изостави. Преди още сините да се опомнят, шуаните заседнаха в процепите на скалите, отгдето можеха без риск да обстрелват сините, ако Юло се опиташе да ги достигне и открие огън. Придружен от неколцина войници, Юло се отправи към горичката да търси Гюден; фужерци, останали в полето, започнаха да разсъбличат мъртвите и да доубиват ранените: в тази ужасна война двете враждуващи страни не взимаха пленници. След като маркизът успя да се спаси, шуани и сини взаимно признаха недостъпността на вражеските позиции, както и безполезността на по-нататъшните битки, и мислеха само как по-скоро да се разотидат.

— Ако изгубя и този млад момък — си каза Юло, като се взираше внимателно в гората, — повече няма да завързвам приятелства.

— Охо! — извика млад фужерец, наведен над убит. — Тази птица има жълти перца…

И показа на земляците си натъпканата със злато кесия, която бе намерил в джоба на някакъв шишко, облечен в черно.

— А това пък какво е? — каза друг, измъкнал от редингота на мъртвеца требник. — Виж ти работа! Но той е поп! — извика фужерецът и захвърли требника на земята.

— Ах, разбойник, беден като църковна мишка! — разсърди се трети, намерил в джоба на шуана, когото разсъбличаше, само две екю по шест франка.

— Затуй пък обущата му са чудесни — обади се друг, като се готвеше да ги събуе.

— Не бързай, ще ги имаш, ако ти се паднат при подялбата — възрази един от фужерците и като събу обущата от краката на мъртвеца, ги хвърли в купчината събрани вещи.

Четвърти контрашуан събираше парите, за да ги поделят между всички участници в експедицията. Когато се завърна с Гюден, чийто последен опит да улови Юнака се оказа колкото опасен, толкова и безплоден, Юло намери двайсетина свои войници и трийсетина контрашуани пред единайсет трупа на врагове, захвърлени в канавка, изкопана набързо под оградата.

— Войници! — строго извика Юло. — Забранявам ви да си делите тези парцали! Строй се! По-живо!

— Гражданино командир — осмели се да възрази един от войниците, като показа на Юло обущата си, от които стърчаха навън петте пръста на босите му нозе, — парите — по дяволите, не държа на тях, но ей тези чепички — продължи той, сочейки с приклада на пушката си чифт подковани обуща, — тези чепички, гражданино командир, ще ми станат като по мярка.

— Лакомиш се за английски обуща — смъмри го Юло.

— Командире — каза почтително един от фужерците, — от самото начало на войната ние всякога делим плячката…

— Не преча да постъпвате според обичаите си! — рязко го прекъсна Юло.

— Ето, Гюден, вземи тази кесия, в нея има немалко луидори. Ти хубаво се потруди и твоят началник няма да се сърди, ако я вземеш — каза на младия офицер един от старите му другари.

Юло погледна изкосо Гюден и видя, че той побледня.

— Това е кесията на дядо ми! — извика младият офицер. Изнемощял от умора, той пристъпи към купчината мъртъвци, където трупът на кюрето Гюден се хвърли веднага в очите му; но едва зърнал подпухналото, мораво лице, безжизнените ръце и огнестрелната рана, младият Гюден глухо въздъхна, а после високо извика:

— Да вървим, командире!

Отрядът на сините тръгна на път. Юло държеше под ръка младия си приятел.

— Гръм да ме порази! Успокойте се! Всичко ще мине — говореше старият воин.

— Но той е мъртъв — изохка Гюден, — мъртъв! А беше единствен мой роднина и ме обичаше, макар че ме прокле. Ако кралят се върне, всички от нашия край биха искали главата ми, а старецът единствен би ме скрил под расото си.

— Какъв глупак — шепнеха националните гвардейци, останали за подялбата на плячката. — Старецът беше богат и сигурно не е успял да направи завещание, за да го лиши от наследство.

Приключили подялбата, контрашуаните догониха малкия отряд на сините и тръгнаха след него на разстояние.