Оноре дьо Балзак
Шуаните ^[0] (23)

Двадесет и втора глава

На свечеряване пътешествениците се добраха до Сен Джеймс, малко градче, задължено с името си на англичанина, който го бе построил в XIV столетие, по времето на английското владичество в Бретан. Близо до градчето госпожица Дьо Верньой стана свидетелка на странна военна сцена, но особено внимание не й обърна, тъй като се боеше, че някой от враговете й можеше да я познае, и побърза към градската врата. В полето се бяха разположили пет-шест хиляди селяни. Дрехите им, подобни на дрехите на новобранците, изключваха всяка мисъл за война. Това шумно сборище от хора по-скоро напомняше голям панаир. Човек трябваше да се вгледа внимателно в тях, за да открие, че бяха въоръжени, тъй като различно скроените кози кожи почти скриваха карабините им и единственото оръжие, което биеше на очи, бе косата, с която някои временно бяха заменили оръжието. Това бяха хора запалени и страстни, необичащи мълчанието, а още по-малко дисциплината — едни ядяха и пиеха, други се биеха или шумно спореха, но мнозинството от тях спяха, проснали се на земята. Офицер в червен мундир привлече вниманието на госпожица Дьо Верньой, която предположи, че е от английските войски. По-нататък други двама офицери очевидно се опитваха да научат няколко по-схватливи шуани да боравят с двете оръдия, които, по всичко изглеждаше, съставляваха цялата артилерия на бъдещата роялистка армия. Появяването на юнаците от енорията Марине, разпознати по хоругвата, бе посрещнато с гръмки викове. Благодарение на суматохата, предизвикана от пристигането на този отряд и на свещениците, госпожица Дьо Верньой незабелязано се измъкна от лагера и влезе в града. Гостоприемницата, в която се установи, бе крайно неугледна, но в замяна на това отстоеше само на няколко крачки от дома, където се устройваше балът. Градът гъмжеше от гости и госпожица Дьо Верньой с големи усилия успя да получи в тази гостоприемница малка, неприветлива стаичка. Не след дълго дойде Налейстакан и като предаде на Франсин кутиите с балния тоалет на господарката й, застина на прага в неописуема поза на очакване и нерешителност. В друго време госпожица Дьо Верньой би се позабавлявала с тази обърканост и безпомощност на бретонския селянин, озовал се извън своята енория, но сега побърза да го изтръгне от неговата вцепененост и като извади от портмонето си четири екю, ги подаде на своя водач.

— Ето, вземи — каза тя на Налейстакан — и ако искаш отново да заслужиш благодарността ми, върни се незабавно във Фужер. Само не минавай през лагера и се откажи този път да пиеш сидер.

Шуанът взе парите и смаян от такава щедрост, започна да гледа ту получените четири екю, ту госпожица Дьо Верньой, но тя махна с ръка и той изчезна.

— Защо го отпратихте, госпожице? — запита смутена Франсин. — Нима не видяхте, че градът е обкръжен? Как ще се измъкнем сега от него? И кой ще ни пази?

— А нали твоят защитник е тук — подхвърли госпожица Дьо Верньой с лукава насмешка и тихичко свирна с уста, подражавайки сигнала и походката на Скитника по Земята.

Франсин пламна и тъжно се усмихна на веселата шега на господарката си.

— Да, но къде е вашият защитник? — запита тя.

Госпожица Дьо Верньой внезапно изтегли кинжала си и го размаха пред ужасената Франсин, която плесна с ръце и уплашено се строполи върху близкия стол.

— Защо дойдохте тук, Мари? — простена тя с глас, който не чакаше отговор.

Но госпожица Дьо Верньой вече огъваше откършеното клонче самодивски чемшир и казваше:

— Не зная, дали е хубаво да окича косите си с чемшир? Моето свежо лице може да мине и без такава украса. Как мислиш, Франсин?

Репликите по време на приготовлението й за бала, взели форма на шеговита, безгрижна бъбривост, издаваха вътрешното спокойствие на тази необикновена девойка. Всеки, който би я чул, с мъка би повярвал, че разговаряше така безгрижно в решителната за нея минута, когато залагаше живота си. Доста късата рокля от крепдешин, надиплен, като че бе мокър, очерта изящните линии на фигурата й. Върху нея Мари надяна червено наметало, чиито безброй фини плисета постепенно се удължаваха към бедрата и падаха в красив полукръг, напомнящ гръцка туника. Модата на тази епоха позволяваше жените да се връщат към пищното одеяние на езическите жрици. За да посмекчи дръзкото безсрамие на тази рокля, която оставяше раменете и ръцете й почти голи, Мари ги прикри с фин прозрачен газ. После небрежно сви в кок дългите си коси и го забоде на тила така, че той изкуствено удължи линиите на главата, придавайки им особената грация на антична статуя; няколко черни немирни къдрици, паднали над челото, се разпиляха от двете страни на мраморнобялото лице. Облечена и сресана така, Мари поразително напомняше прочутите шедьоври на античната скулптура. Тя с усмивка одобри фризурата си, подчертала така дискретно красотата на лицето й, и положи на главата си чемширеното венче, чиито червени плодове прекрасно хармонираха с цвета на туниката. После подви няколко листенца така, че да се виждат капризните контрасти в нюансите на горните и долните им страни, и се огледа в огледалото, за да прецени ефекта на своя тоалет.

— Тази вечер съм опасна — каза си тя, сякаш се видя обкръжена от безброй ласкатели. — Напомням Статуята на свободата.

Накрая Мари внимателно напъха кинжала в корсажа си, като остави да се виждат само рубините, които украсяваха дръжката му и чиито огнени отблясъци трябваше да привличат погледите към съкровищата, така подло осквернени от съперницата й.

Франсин не се реши да остави господарката си сама. Като видя, че Мари е готова да тръгне, тя съумя да намери редица предлози, за да я придружи, позовавайки се на ония препятствия, на които може да се натъкне жената, когато отива на празненство в малко градче на Долен Бретан. Кой ще снеме на госпожица Дьо Верньой наметалото и галошите, които трябваше да обуе, за да се запази от калта и тора из улиците, макар и посипани с пясък? Кой ще развърже воала, скриващ лицето й от погледите на шуаните, които любопитството бе събрало около дома, където се уреждаше празненството? И наистина улиците гъмжаха от толкова много народ, че Мари и Франсин вървяха като в шпалир между две редици шуани. Франсин не пожела да задържа повече господарката си и като огледа за сетен път тоалета й, всичката прелест на който се заключаваше в оригиналността и в неотразимата му простота, се скри в двора, за да не я остави на произвола на съдбата и в случай на нужда да й се притече на помощ; бедната бретонка предвиждаше само нещастия.

В това време, докато Мари дьо Верньой се отправяше към празничната зала, в покоите на Монторан се разиграваше доста странна сцена. Завършил тоалета си, младият маркиз препасваше широката червена лента, отличителен знак на първенството му на предстоящия празник, когато в стаята неочаквано влезе абат Гюден.

— Елате веднага, маркизе — каза той разтревожен, — само вие можете да успокоите бурята, която кой знае как избухна между нашите водачи. Някои дори искат да се откажат от службата си в името на краля. Изглежда, че този дявол Рифоел е виновен за всичко. И винаги подобни кавги са причинявани от някоя дреболия. Казват, че госпожа Дьо Гуа упрекнала Рифоел, загдето се явил на бала в неподходящо облекло.

— Тази жена трябва да се е побъркала — каза маркизът.

— Кавалерът Дьо Висар — продължи Гюден, прекъсвайки маркиза — казал, че ако му дадат парите, обещани от името на краля…

— Достатъчно, абате… Ясно е! Тази сцена е подготвена предварително и вие сте парламентьор, не е ли така?

— Аз? — прекъсна го отново абатът. — Напротив, маркизе, аз решително ще ви подкрепя и надявам се да бъдете справедлив към мен и да повярвате, че възстановяването на храмовете във Франция, както и възвръщането на краля върху трона на неговите предци, е за моите скромни усилия далеч по-примамлива награда, нежели епископският сан, който вие ми…

Абатът не посмя да довърши мисълта си, смутен от горчивата усмивка на маркиза. Но младият водач бързо потисна нерадостните си мисли, лицето му придоби строго изражение и той тръгна с абат Гюден към празничната зала, отгдето се дочуваха сърдити гласове.

— Тук аз не признавам ничия власт — крещеше Рифоел, като хвърляше наоколо гневни погледи и посягаше към сабята си.

— А властта на здравия разум признавате ли? — студено запита маркизът.

Младият кавалер Дьо Висар, известен повече под родовото си име Рифоел, млъкна, като видя главатаря на католическата армия.

— Случило ли се е нещо, господа? — подхвана младият вожд, вглеждайки се изпитателно в разярените лица на спорещите.

— Да, случи се, маркизе — отвърна някакъв известен контрабандист, смутен като човек от простия народ, който в присъствието на господаря отначало чувствува върху себе си ярема на предразсъдъците, но после, прекрачил преградата, отделяща го от знатния човек, вижда в него равен на себе си и вече не знае никакви граници. — Да, случи се нещо — повтори той — и вие дойдохте тъкмо навреме. Аз не съм майстор на подсладени речи и ще си кажа всичко открито. Командувах петстотин човека в последната война. Откакто отново вдигнахме оръжие, завербувах в служба на краля хиляди глави, корави като моята. Ето вече седем години рискувам живота си за правото дело, но съгласете се, че за всеки труд трябва да има и отплата. И така, като начало искам да ме наричат господин Дьо Котро и да ми се признае чин полковник, иначе ще се договоря с първия консул и ще премина на служба при него. Разбирате ли, господин маркизе, моите хора и аз имаме дяволски нахален кредитор, когото всякога трябва да задоволяваме. Ето този тук — добави контрабандистът и си потупа корема.

— Дойдоха ли музикантите? — насмешливо запита маркизът госпожа Дьо Гуа.

Но контрабандистът беше засегнал грубо един твърде важен въпрос за тези колкото пресметливи, толкова и честолюбиви хора; твърде дълго бяха разчитали те на кралското благоволение, за да видят осъществени надеждите си, и ето защо презрителната забележка на младия им вожд не можеше да сложи край на този спор.

Младият и пламенен кавалер Дьо Висар бързо препречи пътя на Монторан и го улови за ръката, за да го принуди да спре.

— Внимавайте, маркизе — каза той, — отнасяте се крайно пренебрежително към хората, които имат право на признателност от страна на лицето, чийто представител се явявате тук. Знаем, че негово величество ви е дал неограничени пълномощия да му засвидетелствувате нашите услуги, за които ни се полага награда на този или на онзи свят, защото ешафодът ни дебне всяка минута. Що се отнася до мен лично, зная, че чин генерал-майор…

— Искате да кажете — полковник?

— Не, маркизе. Шарет вече ме произведе полковник. Моето право на чина, който посочих, е безспорно, но аз не се застъпвам в този момент за себе си, а за всички мои храбри другари, на които трябва да се отдаде заслуженото. Вашият подпис и вашите обещания са достатъчни за днес и ви уверявам — добави той шепнешком, — че те се задоволяват с малко. Но — гръмко подхвана Дьо Висар — когато слънцето изгрее във Версай и озари щастливите дни на монархията, ще могат ли тогава преданите хора, помогнали на краля да завоюва Франция в самата Франция, да осигурят привилегии за семействата си, пенсии за вдовиците, възстановяване на имуществата, конфискувани без всякакъв повод? Съмнявам се! Ето защо, господин маркизе, писмените доказателства за техните заслуги тогава съвсем не ще бъдат излишни. Аз никога не се съмнявам в краля, но не вярвам на министрите и придворните му: тези гарвани ще тръбят в ушите му за благото на родината, за честта на Франция, за интересите на короната и за хиляди още други глупости. А после ще се присмиват над старческата немощ на някой верен вандеец или храбър шуан, чиято шпага се преплита в нозете му, изтънели в дългите дни на лишения… Е, не намирате ли, че сме прави?

— Говорите чудесно, господин Дьо Висар, едно обаче е лошо: говорите твърде рано — отвърна маркизът.

— Чуйте, маркизе — намеси се тихо граф Дьо Бован, — ей богу, Рифоел разсъждава много правилно. Вие сте сигурен, че кралят винаги ще ви изслуша. А ние? Ние го виждаме от време на време и ако не ми дадете честната си дворянска дума, че ще ми издействувате своевременно длъжността оберегермайстор на Франция, питам ви: за какъв дявол да рискувам главата си? Да завоюваш за краля Нормандия, не е шега работа, ето защо се надявам и на орден. Но — добави той, като леко се изчерви — ние имаме време да помислим по този въпрос. Дано не ви дотягам като тези голтаци. Опазил ме Бог от такова зло! Поговорете на краля за мене и това ми стига.

Всеки от главатарите намери повод да осведоми маркиза за извънмерната награда, която очакваше за своите заслуги. Един скромно искаше поста губернатор на Бретан, друг — имение и титла барон, трети — някакъв чин, четвърти — командуване на полк — и всички настояваха за пенсии.

— А вие, бароне — запита маркизът, като се обърна към господин Дьо Геник, — нима не искате нищо?

— Ей богу, маркизе, тези господа оставиха за мен само короната на Франция. Е, какво пък, ще трябва да се задоволя с нея!

— Господа — подхвана абат Гюден високо, — не забравяйте, че с вашата нетърпеливост може да развалите всичко в деня на победата. Не забравяйте и това, че кралят ще бъде задължен да направи отстъпки на революционерите.

— На якобинците? — злобно извика контрабандистът. — Нека само кралят ми предостави свобода и аз гарантирам, че моите хиляда момчета ще ги избесят до един и така ще се избавим от тях.

— Господин Дьо Котро — каза маркизът, — виждам, че поканените вече започват да прииждат. Ние трябва да употребим най-голямо старание и грижи да ги привлечем към нашето свято дело и сами разбирате, че сега не е времето да се занимаваме с вашите искания, колкото и справедливи да са те.

С тези думи маркизът се отправи към вратата, за да посрещне първите гости — няколко благородници от съседните окръзи; но наглият контрабандист се изпречи на пътя му и с покорен и почтителен вид каза:

— Не, не, господин маркизе, простете, но в 1793 година якобинците добре ни показаха, че яде хляба не този, който жъне житото. Подпишете ми вие тази книжчица и утре ще ви доведа хиляда и петстотин момчета; иначе ще договарям с първия консул.

Хвърляйки горд поглед наоколо, маркизът забеляза, че дръзките думи и поведението на стария шуан не възмущават никого. Само един човек, седнал скромно в ъгъла, не вземаше участие в споровете и спокойно тъпчеше тютюн в бялата си глинена лула. Видимото презрение към алчните патриоти, скромното му държане и топлото съчувствие, което маркизът прочете в погледа му, го накараха внимателно да се вгледа в този безкористен служител, в когото позна майор Бриго. Вождът на роялистите бързо пристъпи към него.

— А ти — запита той, — ти какво искаш?

— О, господин маркиз! Нека се върне кралят, и аз ще бъда доволен.

— А нещо за себе си?

— За себе си? Вие се шегувате!

Маркизът стисна мазолестата ръка на бретонеца и като отиде при госпожа Дьо Гуа, каза:

— Госпожо, аз мога да загина, преди да успея да представя на краля точен отчет за състоянието на католическата армия в Бретан. Ако вие доживеете Реставрацията, не забравяйте този почтен човек, както и барон Дьо Геник. В тях двамата има повече преданост и човешко достойнство, отколкото във всички тези господа.

И той показа водачите, които с явно нетърпение очакваха маркизът да удовлетвори молбите им. Всички държаха в ръце разгънати книжа, вероятно свидетелства за заслугите им, удостоверени от роялистки генерали в недавнашните войни, и всички вече започваха да роптаят.

Сред тази тълпа абат Гюден, граф Дьо Бован и барон Дьо Геник се съветваха как да помогнат на маркиза да отклони тези нескромни и ненавременни претенции, тъй като намираха положението на младия вожд за твърде деликатно.

Неочаквано маркизът обходи сборището със сините си очи, искрящи от ирония, и високо каза:

— Господа, не зная дали пълномощията, които кралят благоволи да ми предостави, са достатъчно широки, за да мога да задоволя вашите искания. Може би не е предвиждал такова старание и такава преданост. Вие сами ще прецените обязаностите ми и дали ще бъда в състояние да ги изпълня.

Маркизът излезе и скоро се върна, държейки в ръка разгънато писмо с печат и подпис от краля.

— Ето документа, по силата на който сте длъжни да ми се подчинявате — каза той. — Този документ ми дава право да управлявам от името на краля Бретан, Нормандия, както и провинциите Мен и Анжу, и да установявам заслугите на офицерите, отличили се в кралските армии.

Цялото сборище със задоволство въздъхна. Шуаните пристъпиха към маркиза и почтително го наобиколиха. Всички погледи бяха приковани към подписа на краля. Младият вожд, който стоеше пред камината, внезапно се обърна, хвърли документа в огъня и той в миг изгоря.

— Отсега нататък искам да командувам само ония, които виждат в краля крал, а не плячка за своята алчност — високо заяви младият човек. — Вие сте свободни, господа, можете да ме оставите.

Госпожа Дьо Гуа, абат Гюден, барон Дьо Геник и граф Дьо Бован възторжено извикаха: „Да живее кралят!“ Останалите за секунда се поколебаха дали да подхванат този възглас, но скоро, увлечени от благородната постъпка на маркиза, всички започнаха да го умоляват да забрави станалото, като го уверяваха, че и без кралска грамота ще бъде техен вожд.

— А сега да потанцуваме — подкани ги граф Дьо Бован, — пък да става каквото ще. В края на краищата — весело добави той — по-добре е, приятели мои, да се надяваме на Бога, отколкото на светиите му! Нека най-напред се сражаваме, пък после ще видим!

— Ето умна приказка! Моля да ме извините, бароне — тихо каза Бриго, като се обърна към верния Дьо Геник, — но аз никога не съм виждал надницата да се иска още от сутринта.

Всички се пръснаха из залите, където вече влизаха поканените. Маркизът напразно се опитваше да сподави огромната, потискаща печал, която помрачаваше лицето му; виждаше се ясно колко тежко бе подействувала тази сцена върху човека, чиято преданост още се подхранваше от прекрасните илюзии на младостта. И всички водачи изпитаха дълбок срам.

Някаква опияняваща радост бе обхванала това сборище от ревностни привърженици на роялистката партия; в затънтената, непокорна провинция те не можеха да преценяват точно революционните събития и често приемаха за действителност безпочвените си надежди. Смелите военни операции, предприемани от Монторан, неговото име, състоянието, способностите му повдигаха духа и извикваха онова тъй опасно политическо опиянение, което можеха да охладят само потоци кръв, почти винаги проливана напразно. За всички събрани тук хора Революцията бе не друго, а кратковременен смут във френското кралство, където, както им се струваше, нищо не беше се изменило. Този селски край все още принадлежеше на Бурбоните: роялистите така пълновластно царуваха в него, че преди четири години Ош бе успял да получи тук примирие, но не и мир. Аристократите твърде лекомислено съдят за републиканците; Бонапарт бе за тях не повече от един Марсо^[1], дори далеч по-удобен от предшественика си.

И тъй, възбудени, трескави, жените весело се готвеха да танцуват. Само малцина главатари, които се бяха сражавали със сините, съзнаваха колко сериозно бе положението; но знаейки, че е безполезно да говорят за първия консул и за могъществото му на изостаналите си, невероятно ограничени и невежи съотечественици, те беседваха помежду си, гледайки жените с равнодушие, а жените си отмъщаваха за това, като една друга се одумваха. Влязла в ролята на домакиня, госпожа Дьо Гуа се стараеше да залъже нетърпението на дамите, като към всяка от тях се обръщаше с обичайните за случая любезности. Вече се чуваха острите звуци на настройваните цигулки, когато госпожа Дьо Гуа забеляза маркиза, по чието замислено лице още лежеше сянка на тъга и умора, и изтича към него.

— Надявам се, че не това тъй обикновено с нашите селяндури пререкание ви е огорчило дотолкова?

Тя не получи отговор; маркизът бе погълнат от мислите си и сякаш все още чуваше пророческия глас на Мари, която във Вивтиер го убеждаваше да изостави борбата на краля срещу народа. Но твърде възвишена бе душата на този млад човек, твърде много гордост имаше в него, а може би и убеденост, за да захвърли започнатото дело, и в тази именно минута реши да го доведе докрай въпреки препятствията. Той гордо изправи глава и едва тогава разбра онова, което му говореше госпожа Дьо Гуа.

— Вие, разбира се, мислите за Фужер — каза тя с горчивина, като видя, че напразно се опитваше да развлече маркиза. — Ах, господине, бих дала душата си да можех да поставя тази жена в обятията ви и най-после да ви сторя щастлив.

— А защо така точно стреляхте в нея?

— Защото исках да я видя мъртва или само ваша. Да, господине, аз обичах маркиз Дьо Монторан, докато виждах в него герой. Но сега в мен остана само чувството на мъчително приятелство: виждам го далеч от славата, пленник на непостоянното сърце на някаква оперна танцувачка.

— Що се касае до любовта — с насмешка каза маркизът, — вие зле съдите за мен. Ако обичах тази девойка, по-малко бих я желал… И ако не бяхте вие, може би повече не бих и мислил за нея.

— Ето я — внезапно каза госпожа Дьо Гуа.

Маркизът мигновено се обърна и това стремително движение прободе като с нож сърцето на нещастната жена; но ярката светлина на свещите й позволи да проследи и най-малката промяна в чертите на този човек, така страстно обичан от нея, и когато Монторан отвърна глава, усмихвайки се на тази женска хитрост, в душата на госпожа Дьо Гуа проблеснаха нови надежди…

— На какво се смеете? — запита граф Дьо Бован.

— На тези сапунени мехури — отвърна весело госпожа Дьо Гуа. — Маркизът, ако вярваме на думите му, се учудва днес как сърцето му е могло, макар и за миг, да трепне заради това момиче, което се представяше за госпожица Дьо Верньой. Спомняте ли си?

— Това „момиче“?… — с упрек повтори графът. — Госпожо, аз съм причинителят на злото и сега съм длъжен да го поправя: давам ви честната си дума, че девойката действително е дъщеря на херцог Дьо Верньой.

— Господин графе — извика маркизът с внезапно променен глас. — На коя ваша честна дума да вярваме — на онази, която дадохте във Вивтиер, или на тази в Сен Джеймс?

Силен глас доложи за госпожица Дьо Верньой. Граф Дьо Бован избърза към вратата, предложи ръка на непознатата красавица, с безкрайна почтителност я проведе през тълпата любопитни и я представи на маркиза и на госпожа Дьо Гуа.

— Вярвайте само на това, което казвам сега — пошушна той на смаяния Монторан.

Госпожа Дьо Гуа побледня, като видя злополучната девойка, която бе застанала неподвижно и с горд поглед оглеждаше залата, където търсеше да види познати лица от Вивтиер. Тя дочака пресиления поклон на съперницата си, отвърна й с лек, покровителствен поздрав и без да погледне маркиза, позволи на Дьо Бован да я отведе на почетното й място, редом с госпожа Дьо Гуа, която, подчинявайки се на женския си инстинкт, не даде ни най-малък израз на огорчението си и тутакси придоби весел и дружелюбен вид.

Из залата се разнесе възторжен шепот, предизвикан от необичайния тоалет и от тайнствената съблазън на хубостта й. Когато обърнаха поглед към поканените от Вивтиер, маркизът и госпожа Дьо Гуа забелязаха непринуденост и искреност в почтителното им държание и явно желание да спечелят разположението на младата парижанка, която съвсем неотдавна така бяха унизили.

И тъй, враговете се срещнаха!