Оноре дьо Балзак
Шуаните ^[0] (2)

Втора глава

Тук се налага да се отклоним от хронологията на разказа, за да направим разбираеми опасенията на Юло за някои домоседи, свикнали да се съмняват във всичко, тъй като не виждат нищо и могат да оспорват дори самото съществуване на Скитника по Земята и на селяните в Западна Франция, чието поведение бе тогава величаво.

Думата gars^[1], която се произнася ga (га), е остатък от келтски език. От долнобретонски тя преминава във френски и в нашия съвременен език с тази дума са свързани особено много възпоминания за старите времена. Gais е било главното оръжие на гаелите или галите; gais de означавало „въоръжен“, gais — „храброст“, а gas — „сила“. Тези съпоставки показват родството на думата gars с тези изрази, съществували в езика на нашите прадеди. Тук ние намираме аналогия с латинската дума vir — „мъж“, корен на „virtus“ — „сила, доблест“. За оправдание на такива дълги умувания ще послужи националното чувство, а може би ще ни помогне да реабилитираме в съзнанието на някои хора думите: gars, garçon, garçonette, garce, garcette, обикновено избягвани в нашия език като думи груби, но чието произхождение е толкова бойко и понякога те ще се появяват в нашия разказ. C’est une fameuse garce! („Каква мъжка Гана!“) — ето зле разбраната похвала, която мадам Дьо Стал получи в глухия вандейски кантон, където прекара няколко дни в изгнание.

От всички френски области в Бретан нравите на древните гали са оставили най-силен отпечатък. Онази част от Бретан, където и днес още примитивният бит и суеверният дух на нашите сурови предци са съхранили, така да се каже, своята първичност, се нарича „страната на юнаците“. Ако в някой кантон живеят диваци, подобни на героя в описаната от нас сцена, местните жители казват за тях: „Юнаци от еди-кой си край.“ И това установено прозвище служи като награда за верността им към традициите на галските нрави и галския език; целият техен живот пази дълбоки следи от вярванията и суеверните обреди на древните времена. Тук все още се съблюдават феодалните обичаи. Любителите на антики намират тук, недокоснати от времето, паметници на друидите, а духът на съвременната цивилизация се страхува да проникне през спящите първобитни лесове. Невероятна жестокост, диво упорство, но заедно с това и вярност на клетвата; пълно пренебрежение към нашите закони, към нашите нрави, към нашето облекло, към нашите нови монети, към нашия език и същевременно патриархална простота и героична доблест — всичко способствува, щото жителите на тези места да бъдат с по-бедна мисъл от мохиканите и червенокожите в Северна Америка, но като тях силни духом, хитри и издръжливи. Разположен в центъра на Европа, Бретан представлява за наблюдателя по-голям интерес, отколкото Канада. Той е обкръжен от блясъка на цивилизацията, чиито благотворни лъчи не достигат до него, и ето защо наподобява изстинал въглен, останал съвсем тъмен в пламтящото огнище. Всички усилия на някои големи умове да привлекат към обществения живот и прогрес тази прекрасна област на Франция, богата с още неразкрити богатства, и дори всички опити на правителството се разбиват в изостаналостта на населението, предано на обичаите от дълбоката древност. Тази беда се обяснява лесно с характера на местността, прорязана от урви, потоци, езера и блата, настръхнала с живи плетища, със своеобразни пръстени бастиони, които превръщат всяко поле в крепост, лишена от пътища и канали, а така също и с духа на едно невежествено население със закоравели и опасни предразсъдъци, както ще видим от някои подробности на нашия разказ, и с нежелание да се усвоят съвременните способи на земеделието. Планинската повърхност на този край и суеверието на неговите жители са спъвали възникването на големи селища, а следователно и благоприятното въздействие на общуването и обмяната на идеи. Тук няма села. Нетрайните постройки, наричани на местен език „къшли“, са разпръснати из полята. Всяко семейство живее в своята къшла като в пустиня. Единствените известни тук сборища са краткотрайните неделни срещи или религиозните празници. На тези мълчаливи събрания властвува така нареченият „ректор“ — единствен господар на тия примитивни умове — и те продължават не повече от няколко часа. Чул страшния глас на свещеника, селянинът се връща за цяла една седмица в нездравословното си жилище, от което излиза сутрин, за да отиде на работа, и се връща нощем. Ако някой го навестява, това е всякога и единствено ректорът — душата на страната. Затова не е учудващо, че по призива на този ректор хиляди хора се вдигнаха срещу Републиката и че за пет години, до времето, към което се отнася нашият разказ, тази част на Бретан достави множество войници за първото въстание на шуаните.

Братя Котро^[2], смели контрабандисти, които дадоха название на тази война, упражняваха своя опасен занаят от Лавал до Фужер. Но във въстанието на тази провинция нямаше нищо благородно и с увереност може да се каже, че ако Вандея превърна разбойничеството във война, Бретан превърна войната в разбойничество. Изгнанието на кралското семейство и запрещението на религията послужиха на шуаните само като повод за грабеж и събитията от тази междуособна война са белязани с дива жестокост, свойствена на местните нрави. Когато в Бретан се явиха истинските защитници на монархията, за да съберат войници сред нейното невежествено и войнствено население, те напразно се опитаха да придадат с помощта на бялото знаме някакво величие на гнусните действия на метежниците. Така шуаните дадоха незабравим пример за това, колко опасно е да се разбунтуват нецивилизованите маси на страната. Изображението на първата долина на Бретан, откриваща се пред взора на пътешественика, описанието на хората от отряда на новобранците, портретът на бретонеца, появил се на върха на Пелрин, дават вкратце вярна картина на тази провинция и на характера на нейните жители. Изостреното въображение може да нарисува по тези подробности театъра и способите на войната при шуаните — налице са всички нейни елементи. В живописни долини, зад разцъфнали плетища, се криеха невидими врагове, готови за нападение. Всяка нива тук бе крепост, всяко дърво криеше клопка, всеки кух ствол на стара върба таеше някоя военна хитрост. Бойното поле бе навсякъде. Шуани причакваха сините по завоите на пътищата, девойки с усмивки ги завличаха под огъня на оръжието, без да виждат в това предателство; те ходеха с бащите и братята си да молят дървени, червясали богородици да ги научат на нови хитрини и да опростят греховете им. Религията, или по-точно фетишизмът на тези невежествени създания, избавяше убийците от угризения на съвестта. И ето защо, едва започнала борбата, всичко в този край ставаше опасно: шумът и тишината, милосърдието и терорът, домашното огнище и големият път. Предателствата тук стигаха до убеждение. Тези диваци служеха на Бога и краля със същите способи, с каквито водят войната мохиканите. Но за да се даде правдива и съвършено точна картина на тази борба, историкът трябва да добави, че веднага след като бе подписан мирът, предложен от генерал Ош^[3], целият край отново стана весел и дружелюбен. Семейства, които до вчера бяха готови да се разкъсат едни други, сега спокойно вечеряха под един покрив.

В минутата, когато Юло разгада тайната на вероломните замисли, които козята кожа на Скитника по Земята му подсказваше, той се убеди, че благотворният мир, дължим на гения на Ош, е нарушен и че поддържането на този мир е невъзможно. И така, в резултат на тригодишно бездействие на правителството войната се възобновяваше, и то несъмнено по-ужасна, отколкото преди. Революцията, смекчена от 9-и термидор насам, сега очевидно трябваше отново да прибегне към терор, който я направи омразна за благонамерените духове. И както всякога английското злато беше подпомогнало раздорите във Франция. Републиката, изоставена от младия Бонапарт, който дотогава изглеждаше нейният дух-покровител, естествено не бе в състояние да се съпротивлява срещу толкова врагове, най-жестокият от които се явяваше самият той. Гражданската война, предвещавана от множество отделни малки въстания, явно придобиваше нов, небивало сериозен характер от момента, когато шуаните замислиха да нападнат такъв един силен конвой.

Ето какви мисли, макар и много по-къси, пробягнаха в главата на Юло, когато долови в появяването на Скитника по Земята признак на изкусно подготвена засада; но отначало той единствен бе проникнал в тайната на опасността. Мълчанието, последвало пророческите думи на Юло, обърнал се с тях към Жерар в края на предидущата сцена, помогна на командира отново да си възвърне хладнокръвието. Старият воин едва не залитна. Той не можа да пропъди облака, помрачил челото му, когато си помисли, че вече го дебнат ужасите на войната, от чиито зверски жестокости биха се засрамили и канибали. Неговите приятели, капитан Мерл и майор Жерар, се опитаха да си обяснят новото за тях боязливо изражение на лицето на Юло и погледнаха Скитника по Земята, който ядеше питката си край пътя, но и двамата не можаха да намерят каквато и да било връзка между това подобие на животно и тревогата на техния безстрашен командир. Но лицето на Юло скоро се проясни. Страдайки заради бедите, сполетели Републиката, Юло същевременно се радваше, че ще има възможност да воюва за нея, и бодро се зарече да не се остави да бъде измамен и да разкрие дяволски хитрия шпионин, с когото шуаните му правеха честта да го използуват срещу него. Преди да вземе каквото и да било решение, той се зае да огледа позицията, в която неговите врагове искаха да го изненадат. Като видя, че пътят, насред който се бе спрял, минава през дере, наистина не особено дълбоко, но обградено с гори, и че към това дере водят няколко пътеки, той свъси гъстите си черни вежди и с развълнуван глас тихо каза на двамата свои приятели:

— Попаднали сме в гнездо на оси!

— И от какво се страхувате? — запита Жерар.

— Да се страхувам? — подхвана командирът. — Да, страхувам се. Аз всякога съм се страхувал да не би да ме застрелят като куче в гората, без дори да ми извикат: „Кой е там?!“

Мерл се засмя.

— О, „кой е там“ е също клопка.

— Наистина ли ни грози опасност? — запита Жерар, учуден от хладнокръвието на Юло не по-малко, отколкото от мимолетния му страх.

— Шт! — каза командирът. — Влязохме в устата на вълка. Тъмно като в рог — трябва да запалим свещица. Добре, че се възкачихме на върха на тази планина…

Той прикачи на планината нецензурен епитет и добави:

— Но може би все пак ще разбера как стои работата.

Командирът повика със знак двамата свои другари и тримата заобиколиха Скитника по Земята. Шуанът скочи, помислил си, че им пречи.

— Сядай там, разбойнико! — извика Юло и бутна шуана на мястото, отгдето беше станал.

От този миг командирът на полубригадата не изпусна от око нехайния бретонец.

— Приятели — тихо рече той на двамата офицери, — време е да ви кажа, че парижката компания е разбита. След кавгата в Националните събрания Директорията отново тръгна с метлата по нашите редици. Тези пентархи^[4] или пантени, това е по-френско, току-що загубиха един добър човек: Бернадот е скъсал с тях.

— И кой го замества? — попита живо Жерар.

— Миле-Мюро, стара кримка. Избират лошо време да си чешат езиците. По нашите брегове вече прехвърчат английски снаряди. Всичките му там вандейски и шуански бръмбари цвърчат във въздуха и хитреците, които разиграват тези марионетки, съумяха да изберат момента, когато нашият кораб потъва.

— Как така? — запита Мерл.

— Нашата армия е разбита по всички фронтове — продължи Юло, като сниши гласа си. — Шуаните вече два пъти хванаха куриерите: последните писма и заповеди получих с нарочен пратеник от Бернадот, когато напущаше министерството. За щастие приятели тайно ми съобщиха за този разгром. Фуше открил, че тиранинът Луи XVIII бил предупреден от парижки предатели да изпрати главатар на своите гълъбчета във Франция. Мислят, че Барас предава Републиката. Накъсо казано, Пит^[5] и принцовете^[6] изпратили тук някакъв „бивш“, човек, силен и сръчен; казват, че искал да съедини силите на вандейци и шуани и да смъкне от Републиката фригийската й капа. Този приятел е вече в Морбиан. Аз пръв научих това и го съобщих на парижките хитреци. Присвоил си прозвището „Юнака“. Всички тия животни — каза Юло, като посочи Скитника по Земята — си измислят такива имена, че честният патриот ще се запревива от болки в корема, ако го нарекат така. И тъй, „Юнака“ е в нашия окръг. Появата на този шуан — и той отново посочи Скитника по Земята — ясно говори, че е зад гърба ни. Но старата маймуна не я учат на гримаси, а вие ще ми помогнете да вкарам моите сойки в клетката и… по-чевръсто. Какъв глупак ще съм, ако се оставя да ме подлъже като врана този „бивш“, дето идва от Лондон не за друго, а уж за да ни изчетка шапките.

Като чуха тези тайни вести за критическото положение на Републиката, и то от командира, за когото знаеха, че никога не се тревожи напразно, двамата офицери отведнъж станаха сериозни, каквито биват военните пред лицето на опасността — разбира се, когато са калени в борбата и са свикнали да виждат по-далече в делата човешки. Жерар, чийто чин, премахнат впоследствие, го приближаваше до командира, поиска да отговори, а така също и да чуе нещо за онези политически новости, които Юло явно премълча, но той го спря с ръка и тримата устремиха поглед към Скитника по Земята. Шуанът не показваше ни най-малко вълнение, макар да беше видял, че го наблюдават хора, опасни за него с ума и с физическата си сила. За двамата офицери този род война беше нещо ново, едва ли не романтично, и възбуждаше крайно много любопитството им; дори им се прииска да се пошегуват, но при първата дума, която им се изплъзна, Юло строго ги погледна и каза:

— Гръм да ви порази! Няма да пушим до буре с барут, граждани! Да се емчиш, без да има защо, е все едно да носиш вода в решето.

И като се наклони към адютанта си, пошепна на ухото му:

— Жерар, приближете се неусетно към този разбойник и бъдете готов при първото подозрително движение да го прободете със сабята си. А аз ще взема мерки да поддържам по съответен начин разговора, ако нашите невидими врагове намислят да го подхванат.

Жерар леко сведе глава в знак на подчинение, а после започна да разглежда вече познатите нам очертания на куенонската долина; изглеждаше, че иска по-добре да ги огледа, и тъпчеше на едно място, без особено да се вълнува, което показваше, че пейзажът заема последно място в неговите наблюдения. От своя страна Скитника по Земята с нищо не показваше, че маневрата на офицера е опасна за него. Той играеше с дългия си камшик така, сякаш ловеше с въдица риба в крайпътната канавка.

Докато Жерар се опитваше да заеме позиция пред шуана, командирът тихо каза на Мерл:

— Дайте на някого от сержантите десетина избрани момчета и лично ги поставете на пост над нас, на върха на височината, там, където пътят се разширява и образува плато: от този пункт те ще виждат добре голяма част от пътя край река Ерне. Изберете такова място, където наоколо да няма гори, та сержантът да може да наблюдава околността. От сержантите вземете Сърцеведа, той е умен момък… няма шега, пет пари не давам за нашите кожи, ако не знаем да се бием.

Разбрал всичката важност на нареждането, Мерл побърза да го изпълни, а в това време командирът вдигна дясна ръка и войниците, които стояха наоколо и весело бъбреха, мигновено млъкнаха. С друг жест им заповяда да вземат оръжие. Когато се възцари тишина, Юло огледа пътя от двете страни, като се ослушваше с тревожно вълнение, сякаш се надяваше да долови някакъв приглушен шум, дрънкане на оръжие или стъпки — предвестници на очакваната битка. Неговите черни зорки очи сякаш проникваха в самите глъбини на гората; но като не забеляза никакви признаци на опасност, започна като диваците да се взира в пясъка на пътя, търсейки да открие по него следите на невидимия враг, чиято смелост му бе известна. Отчаян, че не намира нищо, което да оправдае страховете му, той пристъпи към банкета на пътя, възлезе тежко на височината и бавно се разходи по гребена й. Тук изведнъж почувствува колко необходима е неговата опитност за спасението на отряда и слезе на пътя. Лицето му още повече се помрачи, тъй като в тези времена предводителите всякога съжаляваха, че не могат сами да поемат върху себе си най-опасните задачи.

Офицери и войници, забелязали загрижения вид на началника си, когото обичаха заради характера и уважаваха заради изпитаното му мъжество, разбраха, че бдителността на стария воин предвещава някаква опасност; но те не можеха и да подозират колко сериозна бе тая опасност и инстинктивно се заковаха на местата си, затаили дъх. Подобно на кучета, когато се опитват да отгатнат намеренията на изкусния ловджия и без да разбират целта на заповедта, я изпълняват точно, войниците се взираха последователно в долината Куенон, в гората край пътя и в строгото лице на своя командир, стараейки се да прочетат по тях своята участ. После се споглеждаха и заразителната усмивка цъфваше от уста на уста.

Когато Юло направи обичайната си гримаса, Бързохода, млад сержант, известен ротен шегаджия, тихо каза:

— Къде сме се наврели, дявол го взел, та тази стара кримка Юло се е намръщил като на военен съвет?

Юло го погледна строго и отведнъж се възцари дълбока тишина, каквато бива в строя. Сред тази тържествена тишина равномерният звук от бавните стъпки на новобранците, глухото скърцане на пясъка под нозете им внасяха нещо зловещо във всеобщата тревога. Това неизяснимо усещане могат да разберат само ония, които в мъчителния час на очакваното нещастие са почувствували в безмълвната нощ как монотонното повторение на някакъв звук усилва буриите удари на сърцето и как — капка по капка — влива в него ужас. Юло отново се спря насред пътя и отново се запита: „Не се ли лъжа?“ В очите му вече припламваха мълниите на нарастващия гняв, когато погледна спокойното и тъпо лице на Скитника по Земята, но уловил в иначе безгрижния поглед на шуана свирепа ирония, се убеди, че не бива да се отказва от спасителните мерки. В същата минута се завърна капитан Мерл, изпълнил заповедта на Юло. Немите участници в тази сцена, подобна на хиляди други сцени, които направиха тази война най-драматичната от всички войни, нетърпеливо чакаха нови впечатления, горяха от любопитство и се надяваха други маневри на командира да осветлят неясната за тях военна обстановка.

— Добре направихме, капитане — каза Юло, — като поставихме в опашката на отряда тези няколко патриоти, които избрахме сред новобранците. Вземете още десетина смели момчета под командата на подпоручик Льобрьон и незабавно ги отведете в края на отряда; там те ще подкрепят патриотите и ще накарат да се пораздвижи цялото това гъше стадо, та по-скоро да го съберем на мястото, избрано от другарите. Аз ще ви почакам.

Капитанът изчезна в редиците. Командирът последователно огледа четирима смелчаги, чиито съобразителност и безстрашие му бяха известни, и мълчаливо ги повика, като им направи дружелюбен знак с показалеца, размахал го под самия си нос; войниците дойдоха.

— Вие служихте с мен още при Ош — каза Юло, — когато вразумихме ония разбойници, които се наричаха „кралски стрелци“, и знаете как те се криеха и как стреляха по сините от засада.

В отговор на тази похвала за тяхната опитност и четиримата многозначително кимнаха с глава. Техните героично-войнствени лица изразяваха безгрижно покорство, говорещо, че от началото на борбата между Франция и Европа мислите им не бяха надхвърляли границите между патрондаша отзад и щика отпред. Стиснали плътно устни, като кесийка, пристегната с връвчица, войниците внимателно и с любопитство гледаха своя командир.

— Е, добре — подхвана Юло, който притежаваше във висша степен изкуството да говори на цветистия войнишки език, — такива орли като нас няма да се оставят на шуаните, а шуани тук колкото искаш, да не ми е името Юло, ако не е така! Тръгвайте четиримата да обходите от двете страни този път. Отрядът скоро ще потегли. Хайде, не се потривайте. Гледайте да не им попаднете на мушката и разберете какво кроят. По-бързо!

После показа на войниците опасните височини край пътя. И четиримата, в знак на благодарност за доверието, вдигнаха ръка към старите триъгълни шапки, полите на които, шибани от дъжда и омекнали от старост, се бяха подгънали околовръст. Единият от тях, ефрейтор Лароз, добър познат на Юло, му каза, като поклати пушката си:

— И ние ще им посвирим на кларнет, господин командир.

И тръгнаха — двама надясно, двама наляво. Отрядът не без скрито вълнение ги гледаше как изчезват от двете страни на пътя. Юло споделяше тази тревога: та той ли не знаеше, че ги изпраща на сигурна смърт! И неволно потръпна, когато триъгълните шапки се скриха от погледа му. Офицери и войници се вслушваха с дълбоко затаено и от това още по-остро чувство в постепенно заглъхващите стъпки по сухите листа. На война става понякога така, че саможертвата на четирима човека извиква по-дълбок ужас, нежели хилядите, паднали при Жемап^[7]. Израженията на лицата у войниците биват тогава толкова разнообразни, толкова мимолетни, че военните художници са принудени да прибягват към спомените на участниците в боя, а на мирновременните умове да предоставят сами да изучават тези драматични лица, тъй като пребогатите с подробности бури на войната биха изисквали нескончаеми описания.

В мига, в който изчезнаха искрящите щикове на четиримата войници, се завърна и капитан Мерл, след като със светкавична бързина бе изпълнил заповедите на командира. Тогава Юло с две-три командни думи строи в боен ред войниците на пътя, после им заповяда да се придвижат до върха на планината и сам тръгна последен, гърбом към отряда, за да следи за най-малките изменения в която и да било точка на тази местност, която природата бе създала толкова очарователна, а човекът бе направил толкова страшна.

Отрядът стигна до мястото, където Жерар пазеше Скитника по Земята, когато шуанът, който бе наблюдавал маневрите на командира с привидно безразличие, а всъщност с учудващо умен вид следеше двамата войници, навлезли в гората отдясно на пътя, неочаквано свирна с уста три-четири пъти, наподобявайки пронизителния писък на сова. Тримата известни контрабандисти, чиито имена бяха вече упоменати, си служеха с подобни сигнали, за да се предупреждават през нощта едни други за евентуални засади, опасности и за всичко, което за тях бе важно. Оттук е възникнало и прозвището „шуан“, означаващо на местен език „сова“ или „бухал“. Това извращение на думата е послужило за прозвище на всички участници в първото въстание, подражавали на държането и сигналите на тримата братя.

Когато чу подозрителното изсвирване, командирът веднага се спря и втренчено погледна Скитника по Земята, но си даде вид, че не го подозира в нищо, решил да го държи до себе си като барометър, който да му показва движението на врага. Ето защо той спря ръката на Жерар, който се готвеше да ликвидира шуана. После постави на няколко крачки от шпионина двама войници и високо и отчетливо им заповяда да го прострелят при най-малкия подозрителен знак от негова страна. Въпреки явната опасност Скитника по Земята не показа никакво вълнение и командирът, който го наблюдаваше, забеляза тази безчувственост.

— Хитрецът ни лук ял, ни лук мирисал — каза той на Жерар. — Да, да! Не е лесно да прочетеш нещо по лицето на шуана, но този мошеник се издаде с желанието си да се покаже безстрашен. Разбираш ли, Жерар, ако беше се преструвал на уплашен, щях просто да го взема за глупак. И ние с него щяхме да си бъдем лика-прилика; вече не знаех какво да мисля… О! Ще ни нападнат! Но нека се опитат, сега съм готов.

Старият воин произнесе тези думи много тихо и с тържествуващ вид потри ръце, като погледна насмешливо Скитника по Земята; после ги скръсти на гърдите си и зачака насред пътя, между двамата свои любими офицери, резултатите от взетите мерки. Убеден, че предстои битка, той спокойно оглеждаше войниците си.

— О, хубав бой ще падне — каза тихо Бързохода — командирът потрива ръце.