Оноре дьо Балзак
Шуаните ^[0] (18)

Седемнадесета глава

Тъй като събитията, за които ще разкажем в края на нашия разказ, зависеха, както вече видяхме, от особеностите на местността, където те се разиграваха, необходимо е да я опишем по-подробно, иначе трудно бихме разбрали развръзката на тази драма.

Част от града Фужер е разположена на шистена скала, откъснала се сякаш от високите хребети, които затварят от запад широката долина Куенон и приемат различни названия в зависимост от местността. От тази страна Фужер е отделен от планините чрез дълбока клисура, където тече малката река Нансон. От източния край на скалата се открива същата гледка, на която се наслаждаваме и от върха на Пелрин, а от западния се вижда само лъкатушната долина на Нансон; но на тази скала има място, отгдето може да се обхване с поглед едновременно и част от дъгата, образувана от долината на Куенон, и от всички сливащи се с нея красиви криволици на малката Нансонска долина. Това любимо място за разходки на жителите на Фужер, накъдето се бе отправила госпожица Дьо Верньой, се оказа именно театърът, където се разигра развръзката на драмата, започнала във Вивтиер. Ето защо, колкото и живописни да са останалите части на града, ние ще трябва да съсредоточим вниманието си изключително върху местността, която се вижда от градския булевард.

За да дадем представа за това как изглежда от тази страна фужерската скала, можем да я сравним с някоя от огромните кули, издигнати от сарацините, около които техните архитекти са построили на всеки етаж широки балкони, съединени помежду си с вита стълба. В действителност скалата завършва с готическа църква, чиито заострени върхове, камбанария и подпорни дъги й придават почти напълно формата на бучка захар. Пред портала на старинната църква „Сен Леонар“ се намира малък, неправилно очертан площад, защитен от стена, наподобяваща перила, а оттук се спуска стръмен път към булеварда. Самият булевард — широка ивица земя, обградена с дървета и представляваща втори корниз, се провира около скалата на няколко тоаза по-ниско от площад Сен Леонар и стига до градските укрепления. На десет тоаза под стените и скалите, поддържащи тази тераса, възникнала благодарение благоприятното разположение на шистените пластове и търпеливия труд на човека, се вие зигзагообразно изсечената в скалата Стълба на кралицата, която стълба излиза до един мост на реката Нансон, построен от Ана Бретонска. Този път представлява трети корниз, а под него на тераси се спускат към реката градини като стъпала, украсени с цветя. Успоредно на булеварда, по дължината на реката, се простира високата планинска верига Сен Сюлпис, по името на предградието, над което се издига; тези височини постепенно се снишават, спущат се полегато към просторната долина на Куенон и рязко се обръщат на север. Отдалече отвесните, диви и мрачни скали сякаш се съединяват с шистените стъпала, поддържащи булеварда: на места отстоят от него само на пушечен изстрел; те защищават от северните ветрове тясната долина, дълбока сто тоаза, където Нансон излива водите си в три ръкава, които оросяват ливада с красиво разхвърляни по нея дървета и хижи.

От южната страна, там, където свършва градът и започва предградието Сен Леонар, фужерската скала леко се огъва, смекчава резките си контури, става по-ниска и се обръща към Куенонската равнина покрай река Нансон, която тя по такъв начин отблъсква към планината Сен Сюлпис, като образува дефиле, откъдето рекичката се изтръгва в два буйни потока, бяга към Куенон и се влива в нея. Цялата тази красива група скалисти хълмове носи названието Бодливо гнездо, а долината, която те опасват, се нарича Жибарската падина; нейните тучни пасбища доставят голяма част от прясното масло, известно на гастрономите под името „ливадно“ масло.

Там, където булевардът достига градските укрепления, се издига кула, наричана Кулата на папагала. От това четвърто съоръжение, на което бе построена къщата, предоставена на госпожица Дьо Верньой, се въззема ту стена, ту скала, отвесна като стена, и тази част от града, разположена на току-що описания висок, непристъпен пиедестал, образува широк полумесец, в края на който скалите стават по-ниски и се отдръпват, за да сторят път на Нансон. Тук се намира вратата „Сен Сюлпис“ а зад нея предградието, което носи името на този светец. По-нататък, на гранитен объл хълм, издигащ се над три долинки, където се срещат няколко пътя, се виждат зъбчатите стени с бойниците и феодалните кули на фужерския замък, една от най-внушителните постройки на бретонските херцози: височината на неговите стени е петнайсет тоаза, а дебелината — петнайсет стъпки; на изток замъкът е ограден с изкуствено езеро, а от него изтича Нансон, която пълни с вода широките крепостни ровове и върти колелата на водениците между вратата „Сен Сюлпис“ и подвижните мостове на крепостта; на запад крепостта е защитена от стръмните гранитни скали, на които се издига.

От булеварда до тази великолепна останка от средновековието, закътана сред зеления покров на бръшляна, увенчана с четириъгълни и кръгли кули, толкова големи, че във всяка една от тях може да се вмести цял полк, замъкът, градът и неговата скала, защитени с укрепителни стени или с отвесни сипеи, образуват широка подкова, обкръжена с пропасти, покрай които бретонците с помощта на времето са прокарали няколко тесни пътеки. Тук-там като архитектурни орнаменти стърчат гранитни блокове, тук-там из пукнатините се процежда вода и се огъват хилави дръвчета. А по-далеч полегати гранитни склонове хранят зеленинка, примамваща козите, и навсякъде от влажните цепнатини се спуща стръвничето, обвило с розовите си гирлянди тъмните скални очертания. В дълбочината на тази огромна фуния, по вечно свежите ливади, разгънали се като мек килим, лъкатуши реката.

В подножието на замъка, между гранитните скали, се издига църквата „Сен Сюлпис“, по името на която е наречено предградието, разположено зад река Нансон. Това предградие, живописно къпано от притоците на Нансон, изпъстрено със сенчести дървета и украсено с овощни градини, изглежда като захвърлено в глъбините на пропастта и островърхите камбанарии на църквата му не достигат височината на съседните скали, готови сякаш да рухнат върху нея и окръжаващите я къщурки; това селище разсича на неравни части полумесеца, очертан от булеварда, града и замъка и е в наивен контраст със суровата картина на планинския амфитеатър, срещу който се разстила. И накрая, целият Фужер, предградията му, неговите църкви и планината Сен Сюлпис са като с рамка обкръжени от височините Рийе, които представляват част от планинската верига, обхващаща долината на Куенон.

Такъв е характерът на природата в тази местност. Нейната главна черта е дива суровост, смекчена от усмихнати пейзажи, щастливи съчетания на най-великолепни творения на човешкия труд с причудливи форми на неравната земна повърхност, нейните неочаквани, неповторими контрасти удивляват, поразяват и смайват. Никъде във Франция пътникът не среща такива грандиозни контрасти, както в този широк басейн на Куенон и в долините, запилени между фужерските скали и възвишенията Рийе. Това е неописуема, непостижима красота, където тържествува случайността и която заедно с това смайва с естествената си хармония. Тук виждаме светли, прозрачни води и планини, облечени в буйната растителност на Бретан, мрачни дефилета и изящни църкви, укрепления, създадени от самата природа, и гранитни кули, построени от човека, цялата примамлива игра на светлините и сенките, всички контрасти на разнообразните оттенъци на листата, толкова търсени от живописците; групи къщички, в които се суети трудолюбивото население, и пустинни висоти, където гранитът не търпи дори белия, вкопчващ се в камъка мъх — с една дума, тук е събрано всичко, което изискваме от пейзажа: грация и сурова мощ, поезия, излъчваща все ново очарование, величави картини и прелестна селска простота. Бретан се представя тук с цялата си красота.

Кулата, наречена Кулата на папагала, на която е кацнала къщата на госпожица Дьо Верньой, стига със своята основа до самото дъно на пропастта и се издига до булеварда, уреден по подобие на корниза пред църквата „Сен Леонар“. От тази къща, изолирана от трите си страни, може да се обхване с поглед широката подкова на града, която започва от кулата, надиплената долина на Нансон и площад Сен Леонар. Тя влиза в редицата дървени тристагодишни къщи, разположени успоредно на северната страна на църквата и които заедно с нея образуват сляпа улица, излизаща на друга, по-широка и полегата, прокарана от църквата към вратата „Сен Леонар“. Към тази именно улица се бе запътила госпожица Дьо Верньой.

Разбира се, Мари и не мислеше да се изкачва на църковния площад, а се отправи надолу — към булеварда. Веднага щом излезе зад малката, зелена бариера пред караулния пост, поставен по това време в кулата на вратата „Сен Леонар“, великолепното зрелище, открило се пред нея, накара за миг да стихне бурята на страстите в душата й. Тя се полюбува на широката дъга на Куенонската долина, която обхващаше с погледа си от планината Пелрин до платото, където минава пътят за Витре, после погледът й се спря на Бодливото гнездо и на криволичещата Жибарска падина, чиито планински гребени бяха озарени от мъгливата светлина на залязващото слънце, и бе поразена от дълбочината на Нансонската долина, където най-високите тополи едва стигаха стените на овощните градини, разположени под Стълбата на кралицата. Не преставайки да се удивлява на все новите неочаквани картини, тя дойде до това място на булеварда, отгдето се виждаха и обширната долина на Куенон през Жибарската падина, и очарователният пейзаж, затворен от подковата на града, скалите на Сен Сюлпис и възвишенията Рийе. В този късен следобед димът над комините в предградието и в долините се разстилаше в огромен облак и всички предмети долу се виждаха смътно през този синкав, прозрачен балдахин; ярките цветове вече бледнееха; небето придобиваше бисерносив оттенък; луната хвърляше светла пелена над тази красива пропаст; и тъй, всичко предразполагаше душата към мечтание и извикваше в нея образите на скъпи същества. Внезапно и селските покриви на предградието Сен Сюлпис, и църквата с нейния остър връх, губещ се в тъмната дълбочина на долината, и вековните бръшлянови покрови, и пълзящата лоза, обвила стените на древната крепост, близо до която Нансон бучи под колелата на водениците — с една дума, всички подробности на пейзажа загубиха за нея интерес. Напразно залязващото слънце сипеше златния си прах и хвърляше пурпурната си мантия над живописните хижи, пръснати из скалите, ливадите и в падините, тя стоеше неподвижно, без да снеме очи от планината Сен Сюлпис. Безумната надежда, която я бе довела до булеварда, като по чудо се бе осъществила. През тръните и жълтугите, обрасли планинските върхове, точно пред себе си тя видя няколко силуета и въпреки козите им кожи, позна в тях гостите във Вивтиер, а помежду им ясно различи Юнака, чиито най-малки движения рязко се открояваха в меката, гаснеща светлина на слънцето. Зад главната група видя своя опасен враг — госпожа Дьо Гуа. За минута на госпожица Дьо Верньой се стори, че сънува, но скоро омразата на съперницата й разкри, че всичко в този сън бе живо. С дълбоко внимание тя следеше всеки жест на маркиза и не забеляза, че госпожа Дьо Гуа старателно насочва към нея дулото на дълга пушка. Внезапният изстрел разбуди ехото в планината и куршумът, изсвистял близо до Мари, й доказа ловкостта на нейната съперница.

— Изпраща ми визитната си картичка — усмихна се девойката.

Тозчас раздалият се многогласен вик: „Кой е там?“ — се пренесе от караул на караул, от замъка до вратата „Сен Леонар“, показвайки на шуаните бдителността на фужерските жители, така добре охраняващи дори най-малко уязвимата част на градските укрепления.

„Това е тя и това е той“ — си каза Мари.

Решението да проследи маркиза и да го залови от засада възникна у нея мълниеносно.

— Но аз съм без оръжие! — въздъхна Мари.

И си спомни, че тръгвайки от Париж, бе хвърлила в една от кутиите си изящен кинжал, принадлежащ някога на някаква султанка; когато се отправи към театъра на военните действия, Мари реши да го вземе със себе си, както някои особняци се запасяват с албуми, за да записват в тях мисли, които им хрумват по време на пътешествието; но тогава я изкушаваше не толкова мисълта да пролее нечия кръв, колкото удоволствието да носи такъв красив ханджар, украсен с драгоценни камъни, да си играе с блестящото като поглед острие. Преди три дни, когато искаше да свърши със себе си, за да избегне гнусното изпитание, което й готвеше нейната съперница, Мари горчиво съжаляваше, загдето бе оставила оръжието си в багажа. Сега тя мигом се върна у дома, намери кинжала, затъкна го в колана си, загърна се в дълъг шал, прибра косите си под черна дантела, надяна широкопола шуанска шапка, принадлежаща на едного от слугите в този дом, и с досетливост, каквато понякога пораждат страстите, взе със себе си ръкавицата на маркиза, която Скитника по Земята й беше дал като охраняващ знак; после, след като отговори на изпадналата в ужас Франсин: „А как мислиш ти? Бих отишла да го търся дори и в ада!“ — тя се върна на булеварда.

Юнака стоеше на прежното място, но вече сам. Съдейки по това накъде насочваше далекогледа си, той, с напрегнатото внимание на командир, като че разглеждаше проходите през Нансон, Стълбата на кралицата, както и пътя, който от вратата „Сен Сюлпис“ се обръща към църквата и като я заобикаля, се съединява с големите пътища, защищавани от крепостните оръдия. Госпожица Дьо Верньой бързо изтича по тесните пътечки, прорязани от козите и овчарите, стигна до Стълбата на кралицата, спусна се до самото дъно на клисурата, премина Нансон и прекоси предградието. Като птица в пустиня тя инстинктивно отгатваше пътя сред опасните стръмнини в скалите на Сен Сюлпис, скоро стъпи на хлъзгав път, прокаран по гранитните блокове, и без да обръща внимание на високите жълтуги, бодливите тръни и острите камъчета, които нараняваха нозете й, започна да се изкачва по стръмния склон с такава енергия, каквато може би е непозната на мъжа, но която внезапно избухва в жената, обхваната от страст. Нощта застигна Мари, когато се бе изкачила на върха и под бледите лунни лъчи се мъчеше да види по кой път бе тръгнал маркизът; упоритите й опити се оказаха безплодни и царящата наоколо тишина показваше, че шуаните и техният вожд бяха изчезнали. Страстният порив внезапно угасна ведно с надеждата, породена от него. Озовала се сама посред нощ в непознат край, обхванат от война, Мари започна да размишлява: спомни си наставленията на Юло, изстрела на госпожа Дьо Гуа и изтръпна от страх. Нощната тишина, така дълбока в планините, позволяваше да се долови дори лекото шумолене на листенцата, плъзнали по гранита, и тези леки звуци, тъжно трептящи във въздуха, само подчертаваха царящите тук самота и безмълвие. Яростният вятър гонеше облаците; безспирната игра на светлината и тъмнината придаваше на най-безобидните предмети фантастичен и страшен зид, усилващ ужаса на Мари. Тя обърна поглед към Фужер, където мъждееха светлинки като същински земни звезди, и изведнъж ясно различи Кулата на папагала. Трябваше да премине неголямо разстояние, за да се върне у дома си, но това разстояние бе пропаст. Мари си припомни какви бездни зееха в края на тясната пътека, по която се беше изкачвала, и разбра, че да се върне във Фужер, е по-опасно, отколкото да продължи напред. Помисли си, че ръкавицата на маркиза ще отстрани всички опасности от нощната й разходка, дори ако шуаните бяха завладели околностите на града. Трябваше да се бои само от госпожа Дьо Гуа. Но при тази мисъл Мари стисна дръжката на кинжала и тръгна напред, като се стараеше да държи посоката към къщата, чийто покрив бе съгледала между дърветата, когато възлизаше по скалите на Сен Сюлпис; но вървеше бавно, защото дотогава още не знаеше как мрачното величие на нощта гнети самотното същество сред дивите усои, дето от всички страни високи планини скланят глави като исполини. Неведнъж трепваше от шумоленето на дрехата си, закачила се за храстите, неведнъж ускоряваше крачките си и отново ги забавяше, повярвала, че е настанал последният й час. Но скоро обстоятелствата придобиха такъв характер, че може би най-неустрашимите мъже биха отстъпили пред тях, и госпожица Дьо Верньой изпита ужас, оня ужас, който дотолкова опъва пружините на живота, че всичко в човека стига до предела — и сила, и слабост. Най-боязливи същества извършват тогава нечувани подвизи, а най-смелите загубват разсъдъка си от страх. Недалеч от себе си Мари дочу странни звуци — ту смътни, ту ясни, както нощта ту сгъстяваше мрачината си, ту просветляваше; тези звуци говореха за бъркотия, за безредно суетене на някакви пълчища и слухът се уморяваше да ги дебне; те идваха като че ли от недрата на земята, която сякаш се тресеше под нозете на огромно множество. Луната внезапно се показа и госпожица Дьо Верньой видя на няколко крачки от себе си дълга редица от ужасяващи фигури, които се огъваха като класове в полето и се плъзгаха като призраци; но едва ги бе зърнала, и тъмнината отново се спусна, скрила от нея като с червена завеса зловещата картина и светещите жълти очи. Мари отскочи и избяга на края на височината, за да се спаси от три страшни фигури, приближили се неочаквано към нея.

— Видя ли го? — запита нечий глас.

— Не, само усетих хладен вятър, когато мина край мен — отвърна друг, хриплив глас.

— А мене ме лъхна влага и миризма на гробище — каза трети.

— Какъв е? Бял ли е? — продължи първият.

— А защо — запита вторият — само той едничък се върна от всички, които умряха на Пелрин?

— Как защо? — намеси се третият. — Защо на хората от Сакре Кьор навсякъде им правят отстъпки? А право да си кажа, предпочитам да умра непокаян, вместо да бродя ето така като него; без да пия, ни да ям, без кръв в жилите, ни плът по костите.

— А-а-а!…

Това възклицание, или по-точно този див вик, се изтръгна едновременно и от тримата шуани, когато единият от тях показа с пръст стройната фигура и бледното лице на госпожица Дьо Верньой, която тичаше с ужасяваща скорост и така безшумно, че те не чуха и най-малък шум.

Ето! Ето го! — Къде? — Там! — Не, ето там! — Отиде си. — Не! — Да! Не го ли виждаш?

Тези думи се носеха като еднообразния шепот на вълните край песъчлив морски бряг.

Госпожица Дьо Верньой смело продължи към къщата и смътно видя струпани хора, които се разбягаха на всички страни, когато тя се приближи към тях, и явно изпитваха панически страх. А Мари като че я носеше някаква неведома сила, подчинявайки я на своята власт; за нея бе необяснима лекотата на собственото й тяло и това още повече усили ужаса й. На пътя й се появяваха множество тъмни фигури, излизайки сякаш изпод земята, и Мари чуваше нечовешките им вопли. Накрая тя не без мъка се добра до някаква опустошена градина с изпотъпкани плетища и със съборена ограда. Спря я часовой, комуто показа ръкавицата на маркиза. В този миг луната освети лицето й и шуанът, насочил оръжието си към нея, го изпусна от ръцете си, като нададе хриплив вик, който проехтя из полето. В дълбочината на градината тя съгледа голяма постройка с няколко светещи прозореца, признак, че бе обитавана, и побърза да се приближи към нея, без да срещне по пътя никакво препятствие. Зад първия прозорец, към който се отправи, тя видя госпожа Дьо Гуа и предводителите на метежниците, поканени във Вивтиер. Потресена от това зрелище и от чувството за отговорност, Мари отскочи към друго, неголямо прозорче, защитено с дебела желязна решетка, и видя в дълга, сводеста зала маркиза; той бе на две крачки от нея, самотен, печален, седнал на прост стол пред огнището, и червеникавите, трептящи отблясъци на пламъците, озарили лицето му, придаваха призрачност на тази сцена. Треперейки с цялото си тяло, девойката стоеше неподвижно, долепена към желязната решетка с надеждата, че дълбоката тишина ще й позволи да чуе думите на маркиза, ако той заговори. Видя го мрачен, измъчен, бледен и мисълта, че може би страда по нея, я изпълни с глуха, отмъстителна радост; гневът, пустотата, отчаянието, които изпитваше преди минути, сега бяха сторили място на състраданието; състраданието неусетно премина в нежност и Мари внезапно разбра, че тук я бе довела не само жаждата за мъст. Маркизът стана, обърна глава и зърнал като в мъгла лицето на госпожица Дьо Верньой, замръзна на мястото си. С нервен, презрителен жест той високо каза:

— Какво е това? Сега образът на тази дяволска жена ме преследва дори и наяве.

Жестокото презрение, което умъртвяваше сърцето й, накара нещастната девойка да се закиска високо, неудържимо, диво; маркизът изтръпна и се хвърли към прозореца. Госпожица Дьо Верньой отстъпи от стената; дочула недалеко мъжки стъпки, тя помисли, че това е Монторан, и се спусна да бяга. В този миг за нея не съществуваха препятствия: тя би преминала през стени, би полетяла във въздуха, би намерила път към ада, само за да не прочете думите: „Той те презира!“, написани с огнени букви на челото на този човек, думи, които й крещеше нейният вътрешен глас, оглушавайки я като тръба. И тя тръгна, без да знае накъде, а после отведнъж се спря, усетила хладната влага да пронизва тялото й. Тук неочаквано дочу зад себе си човешки стъпки и бързо заслиза по някакви стъпала, които я отведоха в дълбока пещера. На последното стъпало спря и се ослуша, като се стараеше да определи в каква посока бяха избягали преследвачите й; през силния шум, долитащ отгоре, тя дочу в пещерата жални човешки стенания и остър страх прониза сърцето й. Слабата светлина, прокраднала се от горните стъпала, извика у нея ужасната мисъл, че преследвачите са открили убежището й и в порива на волята си за живот усети в сърцето си прилив на нови сили. След няколко минути, когато събра мислите си, тя с мъка се опита да си обясни как бе успяла да се покатери на малката стена, където се беше скрила. Отначало дори не усети в какво неудобно положение се намираше тялото й, но после тази поза стана за нея нетърпима; притаила се под арката на свода, тя напомняше статуя на приведена Венера, поставена от някой любител на изкуствата в твърде тясна ниша. Тази стена, доста широка и направена от гранит, отделяше стълбата от пещерата, отгдето се дочуваха стенанията. Скоро Мари видя как някакъв човек, облечен в козя кожа, се спусна по стъпалата и влезе под свода, но и най-малкото негово движение не говореше за неспокойствие и припряност. Госпожица Дьо Верньой, която като всяко живо същество, изправено пред опасност, търсеше път към спасение, с тревога изчака светлината, донесена от непознатия, да освети пещерата, където на пода забеляза безформена, но жива маса, която се опитваше да се добере до стената с бързи, резки движения, като се гърчеше конвулсивно, подобно на риба, измъкната от водата на брега.