Оноре дьо Балзак
Шуаните ^[0] (17)

Шестнадесета глава

Разигралите се събития така бяха потресли госпожица Дьо Верньой, че тя се сви в ъгъла на каретата полумъртва и със сетни сили нареди на кочияша да я откара във Фужер. Франсин мълчеше, както и нейната господарка. Боящ се от ново злополучие, кочияшът побърза да излезе от големия път и те скоро се озоваха на върха на Пелрин.

В гъстата, белезникава утринна мъгла Мари дьо Верньой прекоси просторната и красива долина на Куенон, където бе започнала описваната от нас драма, и от височината на Пелрин смътно различи в далечината шистената скала, на която бе кацнал Фужер. На нашите трима пътници предстоеше да пропътуват дотам още около две левги. Студът се усилваше и госпожица Дьо Верньой, зъзнейки, си спомни за бедния пехотинец, сгушил се отзад на колата, и въпреки протестите му, го застави да седне редом с Франсин. Гледката на Фужер за минута я откъсна от мислите й. Освен това караулът, поставен на вратата „Сен Леонар“, отказа да пусне в града неизвестни лица и стана нужда да му покаже разрешението, подписано от министрите; влязла в крепостта, Мари се почувствува вън от всякаква опасност, макар в това време единствени защитници на Фужер да бяха неговите жители. Кочияшът не намери за нея друго убежище освен „Пощенската странноприемница“.

— Госпожице — каза на прощаване спасеният от нея пехотинец, — ако стане нужда със сабя да се браните от някой негодник, разполагайте с моя живот. В тази работа съм майстор. Казват ме Жан Фалкон, по прякор „Бързохода“. Сержант от първа рота на командира Юло, седемдесет и втора полубригада, иначе казано — майенска. Моля, извинете моята грубоватост и моето самохвалство, но аз мога да ви предложа само душата си на беден сержант — това е всичко, с което засега разполагам.

И той се обърна на петите си и тръгна, като си подсвиркваше.

„Колкото по-ниско се спускаш по обществената стълбица — горчиво си каза Мари, — толкова по-често срещаш искрени и благородни чувства. Един маркиз ми заплати със смърт за своя живот, а един сержант… Но да оставим това…“

Парижката красавица най-после си легна в топло легло и преданата Франсин напразно чакаше обичайната ласкава дума; забелязала, че бретонката стои в тревожно очакване, Мари тъжно й кимна с глава.

— Какъв ден, Франсин! Остарях с десет години!…

На следващото утро, едва бе станала, когато се появи Корантен. Мари разреши да го пуснат.

— Франсин — каза тя, — трябва да съм много нещастна, щом не ми е твърде неприятно да видя сега Корантен.

И при все това още щом го видя, за хиляден път почувствува старото инстинктивно отвращение, което двегодишното им познанство не можа да притъпи.

— Е, какво? — каза той, като се усмихна. — Надявах се на успех!… А се оказа, че не е бил в ръцете ви.

— Корантен — продума тя бавно и умолително, — не отваряйте въпрос за това, докато сама не заговоря.

Корантен направи няколко крачки из стаята, поглеждайки изкосо госпожица Дьо Верньой; опитваше се да разгадае тайните мисли на тази необикновена девойка, чиято проницателност понякога можеше да смае и най-ловките умове.

— Предвидих този неуспех — продължи той след кратко мълчание.

— В случай, че желаете да установите вашата главна квартира в този град, аз вече събрах сведения. Ние сме в самия център на метежа. Желаете ли да останете тук?

Тя утвърдително кимна с глава и този безмълвен отговор даде основание на Корантен да си направи изводи, отчасти верни, за събитията, разиграли се предишната вечер.

— Наех за вас къща — още непродадено национално имущество. Тук, в този край, хората са много прости. Никой не се осмели да купи тази барака, защото принадлежи на емигрант, който минава за кавгаджия. Тя е близо до църквата „Сен Леонар“ и честна дума, гледката от нея е чудесна. Не е съвсем лошо за бърлога, живее се в нея, желаете ли да отидете там?

— Веднага!

— Нужни ми са обаче още няколко часа, за да въведа ред и чистота, и се надявам тогава всичко да бъде по вкуса ви.

— Малко ме е грижа за това! — каза Мари. — Готова съм да живея в манастир, в затвор. Направете така, че още тази вечер да мога да си отдъхна в пълно усамотение. А сега, моля, вървете си, оставете ме. Вашето присъствие ме гнети. Искам да остана сама с Франсин — с нея може би се разбирам по-добре, отколкото със самата себе си… Сбогом! Вървете! Но вървете, моля!

Тези припрени думи, изпълнени ту с кокетство, ту с деспотизъм, ту със страст, свидетелствуваха за пълно душевно спокойствие. Вероятно в съня се бе уталожило всичко преживяно предишния ден, а продължителният размисъл бе довел госпожица Дьо Верньой до решението да си отмъсти. Ако на лицето й понякога се появяваха мрачни сенки, то те говореха за удивителната потайност на някои жени, за тяхната способност да затаяват в душата си най-бурни чувства и с мили усмивки да готвят гибел за своята жертва. Останала сама, Мари започна да обмисля как да пипне маркиза жив. За първи път тази жена бе живяла според желанията си, но от този ден у нея бе останала само жаждата за мъст, мъст безкрайна, безпределна. Това бе сега единствената й мисъл, единствената страст. Никакви уговорки и грижи на Франсин не можеха да нарушат това мълчание — тя сякаш спеше с отворени очи и дългият ден премина, без с един звук или жест да бе издала трескавата работа на мисълта си. Лежеше неподвижно на импровизирано легло, направено от столове и възглавници. И едва вечерта, поглеждайки Франсин, равнодушно каза:

— Дете мое, вчера разбрах, че живеем, за да обичаме, а днес разбирам, че може да умрем, за да си отмъстим. Да, за да го открия там, където се е скрил, да го видя отново, да го съблазня и завладея, бих дала живота си! Но ако след няколко дни този човек, който така ме унизи с презрението си, не падне смирено и покорно в краката ми, ако аз не направя от него свой лакей, тогава ще бъда най-жалкото същество, не ще бъда жена, не ще бъда аз!…

Къщата, която Корантен бе предложил на госпожица Дьо Верньой, му даваше достатъчна възможност да удовлетвори вродената склонност на тази девойка към разкош и изящество; той събра тук всичко, което по негово мнение можеше да й се понрави, и в своите старания прояви загрижеността на влюбения, желаещ да угоди на любимата жена, или по-скоро раболепието на силния човек, решил да прелъсти подчинения, от когото се нуждае. На следващия ден Корантен се яви пред госпожица Дьо Верньой и й предложи да се прехвърли в импровизирания дворец.

Своенравната парижанка замени неудобния диван със старинната софа, която Корантен съумя да й намери, и встъпи във владение на къщата, като че тя й принадлежеше. На всичко, което видя в тази къща, госпожица Дьо Верньой гледаше с царствено безгрижие и с внезапна симпатия, сякаш бе собственица на всяка вещ, сякаш най-дребната от тях й бе отдавна позната; тези най-обикновени подробности далеч не са лишени от значение за обрисуване на такива изключителни характери. Като че ли от по-рано, насън, бе свикнала с този дом и сега започваше да изживява в него своята ненавист, както можеше да изживее любовта си.

— „Добре е — казваше си тя, — че поне не предизвиках у него оскърбително, убийствено съжаление, че не му дължа живота си. О, моя първа, моя единствена и последна любов! Каква развръзка!“

И тя внезапно се наведе над изплашената Франсин.

— Ти обичаш, нали? Да, обичаш, спомням си. Ах, колко съм щастлива, че ще имам до себе си жена, която може да ме разбере! Е, добре, бедна моя Франсин, кажи, не ти ли се струва, че мъжът е ужасно създание? Помисли само! Казваше, че ме обича, а не устоя пред най-лекото изпитание!… А аз? Дори всички да бяха го отхвърлили, моята душа би била за него пристанище; цялата вселена да беше го обвинила, аз бих го защитила! Някога ми се струваше, че светът е пълен с хора, които се суетят насам-натам, и всички ми бяха безразлични; този свят бе тъжен, но не и грозен. А сега? Какъв е за мене светът без него?… Ето, той ще живее, а аз не ще бъда до него. Няма да го виждам, няма да разговарям с него, няма да го чувствувам, да го държа в обятията си, да го притискам до сърцето си… Ах, не! По-скоро ще го убия със собствените си ръце!…

Франсин я гледаше, онемяла от ужас.

— Да убиеш човека, когото любиш? — най-после продума кратко тя.

— Разбира се, щом ме е разлюбил.

Но след тези ужасни думи Мари закри лице в шепите си, отново седна на софата и замълча…

На следващото утро при нея влезе неочакван гост, без да помоли да доложат за него. Лицето му беше сурово. Този гост бе Юло. Съпровождаше го Корантен. Госпожица Дьо Верньой вдигна глава и изтръпна.

— Вие идвате — каза тя — да ми искате отчет за участта на вашите другари. Те загинаха.

— Зная — отвърна Юло. — И загинаха не за Републиката.

— Загинаха за мене и от мене — промълви тя. — Сега ще ми говорите за отечеството. Връща ли отечеството живота на ония, които умират за него, отмъщава ли за загиналите? А аз ще отмъстя за тях!

Мрачните картини на катастрофата, чиято жертва бе и тя, изведнъж изплуваха в паметта й и тази грациозна девойка, която всякога считаше свенливостта за най-добрата от всички женски уловки, обезумяла, трескава, с очи, в които светеше непозната и зловеща решителност, нервно пристъпи към смаяния Юло и извика:

— За няколко заклани войници аз ще доведа на ешафода, под ножа на вашите гилотини, човека, чиято глава е по-скъпа от хиляди глави. Жени рядко участвуват във войната, но вие, въпреки вашата опитност, можете да научите от мен добри военни хитрости. Ще подхвърля на вашите щикове цял един род, всички негови предци и самия маркиз, неговото минало, бъдещето му. И колкото бях с него добра и искрена, толкова ще бъда сега вероломна и лъжлива. Да, командире, искам да примамя този млад аристократ в моето ложе и той ще излезе от него, за да срещне смъртта. Да. Аз никога не ще имам съперници… Нещастникът сам произнесе присъдата си: ден без бъдно утро! Вашата Република и аз ще бъдем отмъстени… Република — повтори тя и странните трептения на гласа й изплашиха Юло. — Но може би метежникът ще умре за това, че е вдигнал оръжие срещу родината? Може би Франция ще ми отнеме моето отмъщение? Ах, колко малко значи животът! Смъртта изкупва само едно престъпление. Но ако този господин няма какво да загуби освен главата си, аз ще имам цяла нощ, за да го накарам да разбере, че загубва повече от живота си. И тогава вие ще го убиете, командире — каза тя и въздъхна, — но каквото и да стане, направете така, че никой да не му издаде тайната на моето предателство, нека умре, вярвайки в любовта ми. Само за тази единствена услуга ви моля. Нека той вижда само мен, мен и моите ласки!

И тя млъкна. Но през руменината, покрила лицето й, Юло и Корантен видяха, че гневът и този трескав, неудържим брътвеж не бяха задушили в нея свенливостта. Тя цяла затрепери, когато изричаше последните думи, мислено отново се вслуша в тях, сякаш се съмняваше, че е могла да ги произнесе, и неволно придърпа дрехата си, като жена, която приповдига смъкналото се от плещите й покривало.

— Но той беше в ръцете ви — каза Корантен.

— Може би — отвърна тя с горчивина.

— Защо ме спряхте, когато в хана исках да го арестувам? — запита Юло.

— Ах, командире, та нали не знаехме, че това е той!

И изведнъж тази развълнувана жена, която нервно крачеше из стаята, като хвърляше изгарящи погледи към двамата свидетели на бурната сцена, неочаквано се успокои.

— Не мога да се позная — каза тя с мъжка твърдост.

— Напразни са думите. Трябва да го търся.

— Да го търсите? — повтори Юло. — Драго мое дете, пазете се! Околните села не са в наши ръце и ако вие се осмелите да излезете от града, ще ви уловят и ще ви убият на сто крачки от крепостта.

— За тези, които искат да отмъстят, не съществуват опасности — каза тя, като изгони с презрителен жест двамата посетители, които се срамуваше да погледне.

— Каква жена! — каза Юло възхитено, когато излизаше с Корантен. — Какво си мислят в Париж тези полицаи! Но тя никога няма да ни го предаде — добави той, като поклати глава.

— О, ще го предаде! — възрази Корантен.

— Нима не виждате, че го обича? — продължи Юло.

— Именно затова ще го предаде. Впрочем — каза учудено Корантен — нали съм тук, за да й попреча да върши глупости, защото така или иначе, приятелю, но аз мисля, че няма любов, която да струва триста хиляди франка.

След като този дипломат от полицията се сбогува със стария воин, последният дълго гледа след него и когато вече не чуваше шума от стъпките му, с облекчение въздъхна и си каза: „Вярно, понякога е щастие човек да е такъв пън като мене… Гръм да ме порази! Но срещна ли Юнака, ще се бием гърди срещу гърди или да не се казвам Юло! А ако тази лисана ми го доведе, за да го съдят сега, когато са създадени военни съдилища, ще мисля, че съвестта ми е нечиста като ризата на новобранец, който за пръв път помирисва барут.“

Кланетата във Вивтиер и желанието да отмъсти за двамата си приятели накараха Юло отново да поеме командуването на полубригадата; освен това новият министър на войната Бертие отговори на молбата му за оставка, че при настоящите обстоятелства тя не може да бъде приета. Към депешата на министъра бе приложено поверително писмо, в което, без да му съобщава какво поръчение е възложено на госпожица Дьо Верньой, пишеше, че инцидентът съвсем не е свързан с военните действия и че не трябва да ги преустановяват. „Участието на военното командуване в тази работа — казваше той по-нататък — трябва да се ограничи в съдействие на уважаемата гражданка, ако такова е необходимо.“

Научил от донесенията, че шуаните съсредоточават силите си по направление към Фужер, Юло с усилен марш тайно бе върнал в тази важна крепост два батальона от полубригадата си. Опасността, грозяща родината, ненавистта към аристокрацията, чиито привърженици заплашваха значителна част от този край, приятелството — всичко това запали в стария воин огъня на някогашната младост.

— Ето живота, за който съм мечтала! — възкликна госпожица Дьо Верньой, когато остана насаме с Франсин. — Как бързо летят часовете! И все пак за моите мисли те са векове!

Внезапно тя грабна Франсин за ръка и с глас на чучулига, запяла след буря, бавно изрече тези думи:

— Напразно се старая да го забравя: всякога виждам пред себе си тези прелестни устни, тази къса и леко приповдигната брадичка, тези огнени очи и още чувам как кочияшът подвиква на конете… Не, аз сънувам… А откъде тогава тази остра ненавист, когато се събуждам?

Тя дълбоко въздъхна, стана от дивана и за първи път погледна от прозореца тихия край, обречен на пожара на гражданската война от този жесток аристократ, срещу когото искаше да се опълчи сама. Запленена от гледката, тя излезе от дома да подиша свободно под открито небе и тръгна напосоки, направлявана към градския булевард от оная магия на душата, която ни кара да търсим надежди в невъзможното. Упованията, породени от тази сладка магия, нерядко се осъществяват, но тогава отдаваме това предвиждане на предчувствието — сила, още необяснена, ала напълно реална и всякога подклаждаща страстите ни като ласкател, който сред лъжовните думи понякога изрича и истини.