Оноре дьо Балзак
Шуаните ^[0] (15)

Четиринадесета глава

— Знаеш ли, Мерл, това място ми прилича на истинска мишеловка — каза Жерар, когато дойде в замъка.

— И аз го виждам така — замислено каза капитанът.

Офицерите побързаха да поставят патрули, за да осигурят пътя и вратата, после огледаха с недоверчив поглед брега и тръгнаха към замъка.

— Е — каза Мерл, — или трябва с доверие да влезем в тази бърлога, или въобще да не влизаме.

— Ще влезем — отсече Жерар.

При команда „свободно“ войниците излязоха от редиците, бързо поставиха оръжието си в пирамиди и се натрупаха пред сламената постеля, посред която се червенееше бъчонката със сидер. Те се пръснаха на групи и двама селяни започнаха да им раздават ръжен хляб и масло. Маркизът излезе да посрещне офицерите и ги поведе към дома си. Изкачвайки се по стълбите на входа, Жерар огледа двете крила на замъка, където старите лиственици протягаха черните си клони, после извика Бързохода и Сърцеведа:

— Вървете да обиколите градината и да претърсите живия плет. Разбрахте ли? И поставете патрул на предна линия при знамето.

— А може ли преди това да се посгреем, гражданино майор? — запита Сърцеведа.

Жерар кимна с глава.

— Ето, виждаш ли, Сърцеведе — каза Бързохода, — майорът сгреши, като се набута в това гнездо на оси. Ако ни командуваше Юло, никога нямаше да влезе в него: та ние сме тук като в котел.

— Ех, глупавичък си ми — засмя се Сърцеведа; — как така ти, царят на хитреците, да не се досетиш, че тази колибка е замъкът на миловидната гражданка, подир която подсвирква нашият весел дрозд^[1], най-юначният от всички капитани, и той ще се ожени за нея — това е ясно като излъскан щик. Е, какво, такава жена ще е чест за полубригадата.

— Така е — отвърна Бързохода. — Можеш да добавиш още, че и сидерът тук е добър, само че някак не ми се ще да пия пред тези проклети живи плетища. Все още виждам как Лароз и Вийо-Шапо полетяха с главата надолу в канавката при Пелрин. Никога няма да забравя това. Плитката на горкия Лароз подскачаше като чукче на врата.

— Бързоходе, приятелю мой, прекалено много фантазия имаш за войник. Да беше съчинил песни за Националния институт, а…^[2]

— Ако моята фантазия е прекалено голяма — възрази Бързохода, — твоята пък никаква я няма. Ти скоро консул няма да станеш.

Смехът на войниците сложи край на този спор; Сърцеведа не намери в патронташа си патрони, за да отговори на противника.

— Хайде, ще тръгваме ли на обиколка? Аз поемам вдясно — каза Бързохода.

— Добре, аз пък — вляво — отвърна приятелят му. — Само почакай минутка да изпия чашка сидер. Езикът ми е прилепнал към глътката като мушамичката, оная, дето нашият Юло я лепеше на шапката си да й скрие дупките.

Лявата страна на градината, която Сърцеведа не бързаше да претърсва, бе за нещастие на оня опасен бряг, където Франсин бе забелязала тайнственото движение. На война всичко зависи от случая.

Когато влезе в приемната, Жерар се поклони на всички и с проницателния си взор огледа събралите се там хора. Дълбоко в душата подозрението му се усили; той пристъпи към госпожица Дьо Верньой и тихо й каза:

— Струва ми се, че трябва по-скоро да заминете, тук не е безопасно.

— От какво може да се страхувате в моя дом? — отвърна тя. — Тук сте на по-безопасно място, отколкото в Майен.

Жената всякога отговаря със сигурност за любимия човек. Двамата офицери се успокоиха. В тази минута всички преминаха в трапезарията, макар да се дочуваха разговори, че някакъв важен гост още не бил дошъл. Възползувайки се от мълчанието, обичайно при сядане на масата, госпожица Дьо Верньой можа по-внимателно да разгледа участниците в твърде любопитното при тази обстановка събрание, без да подозира, че в известна степен сама бе негова причина; както и много други жени, привикнали да си играят с всичко, тя проявяваше безгрижие в най-решителните минути на живота си. Едно нейно наблюдение я порази внезапно. Двамата републикански офицери се отличаваха от всички останали със скромността на своята външност. И у двамата дългите коси, опънати на слепоочията и прибрани отзад в дебела плитка, обрисуваха на челото строги линии, които придават такава простота и благородство на младите лица. Износените сини мундири с избеляла червена украса, еполетите, увиснали на гърба от дългите походи, говорещи за липса на шинели в цялата армия, дори и за командирите, всичко открояваше тези двама воини сред хората, между които бяха попаднали.

„О, там е нацията, свободата — си каза Мари. После, хвърляйки поглед към роялистите: — А тук само един човек — кралят, привилегиите!“

И тя неволно се полюбува на лицето на Мерл: този жизнерадостен войник сякаш въплъщаваше в себе си образа на френския пехотинец, който си подсвирква песничка под куршумите и не изпуска случай да се пошегува над изпадналия в смешно положение. Жерар извикваше уважение. Строг, изпълнен със самообладание, той като че бе с душа на истински републиканец, каквито тогава се срещаха мнозина във френската армия и на които скромната, благородна самоотверженост придаваше невиждана до това време енергия.

„Ето човек с широк кръгозор. Обичам такива хора — мислеше си госпожица Дьо Верньой. — Опрени на настоящето, над което господствуват, те рушат миналото, но в името на бъдещето…“

Тази мисъл я натъжи, защото не се отнасяше до нейния любим; тя бързо се обърна към маркиза в желанието си с възхитата от него да отмъсти на Републиката, която вече ненавиждаше. Видя маркиза, обкръжен от хора толкова смели, толкова фанатични, толкова разчитащи на бъдещето, че бяха решили да се борят с победоносната Република, с надеждата да възстановят мъртвата монархия, отменената религия, принцовете, скитащи зад граница, и унищожените привилегии. И тогава си каза: „Маркизът е не по-малка фигура от другия. Сведен над остатъците от миналото, той иска да създаде от тях бъдещето.“ Нейната мисъл, подхранвана с образи, блуждаеше между развалините на новото време и развалините на миналото. Съвестта й високо й говореше, че едните се борят за отделен човек, а другите — за цялата страна, но чувството й я доведе до извода, до който могат да доведат и разсъжденията: до признанието, че кралят — това е страната.

Дочул в приемната мъжки стъпки, маркизът стана и отиде да посрещне новия гост. Оказа се човекът, когото очакваха: изненадан от това голямо множество хора, гостът поиска да каже нещо, но Юнака скришом от републиканците го възпря и му предложи да седне на масата. Офицерите внимателно се вглеждаха в сътрапезниците си и у тях възникнаха прежните съмнения. Свещеническите одежди на абат Гюден и странните дрехи на шуаните пробудиха недоверието им; те удвоиха вниманието си и откриха забавни контрасти между маниерите и езика на гостите: колкото едни проявяваха в изказванията си преувеличен републиканизъм, толкова други учудваха с аристократичността на обноските си. Няколко случайно уловени погледа между маркиза и гостите, няколко непредпазливи фрази с двояк смисъл и особено тесният кант брада, зле скрита от високите яки, едновременно разкриха и на двамата истината. Една и съща мисъл внезапно ги осени и те си я съобщиха един другиму с поглед, защото госпожа Дьо Гуа предвидливо ги бе разделила така, че можеха да си говорят само с очи. Положението им налагаше да се действува предпазливо: републиканците не знаеха дали в този замък са господари на положението, или са попаднали в клопка, дали госпожица Дьо Верньой е жертва или съучастница в тази необяснима авантюра; но едно непредвидено събитие ускори развръзката, преди още да схванат цялата й сериозност.

Новият гост беше един от ония охранени, червенобузести великани, които ходят наведени назад, като че изтласкват въздуха по своя път и считат, че всички погледи са устремени към тях. Въпреки знатното си произхождение той гледаше на живота като на забава, от която трябва да извлече възможно повече удоволствия; но макар и да се прекланяше пред себе си, запазваше благодушната си учтивост и остроумие, както много други благородници, които, получили възпитанието си в кралския двор, се завръщат в именията си и след двайсет години буквално плесенясват. Такива хора с невъзмутимо спокойствие проявяват груба нетактичност, говорят плоски остроумия, много ловко отказват доверие на доброто и с невероятно усърдие участвуват в някаква уловка. Служейки си с вилицата с привичната за гастронома ловкост, той навакса загубеното време и едва тогава вдигна очи към сътрапезниците си. Удивлението му порасна, когато забеляза офицерите; той въпросително погледна госпожа Дьо Гуа и вместо отговор тя му показа с очи госпожица Дьо Верньой. Като видя тази сирена, чиято красота почти бе заставила вече да замлъкнат в душите на гостите съмненията, пробудени от госпожа Дьо Гуа, дебелият абат, с нагла и подигравателна усмивка, зад която явно се таеше някаква непристойна история, се наведе към съседа си и му прошепна две-три думи, останали тайна за офицерите и за Мари; тези думи тръгнаха от уста на уста, всеки ги чуваше на свой ред и най-после стигнаха до човека, когото трябваше да ранят смъртоносно, като го поразиха в самото сърце! Вождовете на вандейци и шуани с жестоко любопитство устремиха поглед към маркиз Дьо Монторан. Очите на госпожа Дьо Гуа, светнали от радост, се спираха ту на маркиза, ту на смаяната госпожица Дьо Верньой. Офицерите тържествено се споглеждаха един друг, недоумявайки как ще завърши тази странна сцена. В ръцете на всекиго вилиците застинаха неподвижно, в залата се възцари тишина и всички погледи се устремиха към Юнака. Неговото лице почервеня от гняв, после стана восъчножълто и в очите му пламна безумна ярост. Той рязко се обърна към госта, от когото бе пропълзяла тази отровна змия, и с отпаднал глас мрачно запита:

— Проклятие! Графе, вярно ли е това?

— Кълна се в честта си! — с важен поклон отвърна графът.

Маркизът наведе очи, но тозчас отново ги вдигна и ги устреми към Мари; девойката, която дотогава внимателно следеше необяснимата за нея сцена, посрещна този поглед, пълен със смъртна ненавист.

— Бих дал живота си — прошепна той, — за да си отмъстя веднага.

Госпожа Дьо Гуа отгатна тези думи по движението на неговите устни и му се усмихна, както се усмихва човек на приятел, обещавайки, че мъките му скоро ще имат край. Презрението към госпожица Дьо Верньой, изписано на всяко лице, доведе до краен предел негодуванието на републиканците.

— Какво желаете, ГРАЖДАНИ? — запита госпожа Дьо Гуа.

— Нашите шпаги, ГРАЖДАНКО — с ирония отвърна Жерар.

— На трапезата нямате нужда от тях — хладно възрази маркизът.

— Не. Но сега ще поиграем игра, добре известна на вас — извика Жерар. — Тук ще се видим един друг по-отблизо, отколкото на Пелрин.

Всички се стъписаха. В тази минута от двора се раздаде силен залп, който хвърли в ужас двамата офицери. Те изтичаха на входа, отгдето видяха стотина шуани, които насочваха пушките си към войниците, оцелели след първия залп, и стреляха по тях като по зайци. Бретонците излизаха от брега, където се бяха скрили по заповед на Скитника по Земята с риск за собствения си живот; когато стихнаха последните изстрели, през виковете и стоновете на умиращите се дочу как няколко препънали се шуани паднаха във водата като камъни, хвърлени в пропаст. Пипникравай се прицели в Жерар, Скитника по Земята взе на мушка Мерл.

— Капитане — студено заговори маркизът, като повтори думите, казани неотдавна от Мерл, — хората са като мушмулите — доузряват на сламата.

И той показа с ръка целия конвой на сините, налягал на окървавената сламена постелка, където шуаните с невероятна бързина доубиваха ранените и събличаха мъртвите.

— Бях прав, когато казах, че войниците ви няма да стигнат до Пелрин — добави маркизът. — И ми се струва, че вашата глава ще напълнят с олово по-рано от моята. Какво ще кажете?

Монторан изпитваше неудържима потребност да излее яростта си. Издевателството над победения враг, жестокостта, дори вероломството на този разстрел, извършен без негова заповед, но сега одобряван от него, отговаряха на скритите желания на сърцето му. В овладелия го бяс той бе готов да унищожи цяла Франция. Сините, лежащи с прерязани гърла, и двамата оцелели офицери, чужди на престъплението, за което жадуваше да отмъсти, бяха в неговите ръце карти, които губещият играч в отчаянието си разкъсва на парчета.

— Предпочитам да умра като тях, нежели да побеждавам като вас — каза Жерар и като посочи голите, окървавени трупове на войниците, извика: — Да ги убиете така подло, така жестоко!

— Така, както бе убит Луи XVI — бързо отвърна маркизът.

— Господине — с гордо достойнство заяви Жерар, — в кралските процеси има тайни, които вие никога няма да разберете.

— Да се съди кралят! — извика вън от себе си маркизът.

— Да се биеш срещу родината! — с презрение каза Жерар.

— Глупост! — извика маркизът.

— Отцеубийци! — прозвуча отново силният глас на Жерар.

— Цареубийци!

— Е, ти, изглежда, си намислил да се караш, преди да умреш — закачливо подхвърли Мерл.

— Наистина — сдържано каза Жерар, като се обърна към маркиза. — Господине, ако възнамерявате да ни убиете — продължи той, — сторете ни милостта да ни разстреляте веднага.

— Виж ти какъв си бил припрян — засмя се капитанът. — Но, приятелю мой, щом тръгваш на далечен път и знаеш, че вече никога няма да закусиш, поне се навечеряй!

Жерар гордо излезе напред и без да пророни дума, застана до стената. Пипникравай се прицели в него, погледна неподвижно стоящия маркиз, взе мълчанието на своя началник за заповед и майорът падна като отсечено дърво. Скитника по Земята дотича да поделят с убиеца новата плячка. Те се караха като два гладни гарвана и ръмжаха над още неизстиналия труп.

— Капитане, ако искате да си довършите вечерята, елате с мен — каза маркизът на Мерл, решил да му запази живота за размяна на пленници.

Капитанът машинално тръгна след маркиза и тихо каза, като че упреквайки себе си:

— За всичко е виновно това дяволско момиче! Какво ще каже Юло?

— Това момиче? — измъчено простена маркизът. — Значи, тя наистина е момиче, улично момиче!

Думите на капитана явно съвсем сломиха маркиза: той вървеше с несигурни стъпки, бледен, разстроен, мрачен.

Междувременно в трапезарията се беше разиграла друга сцена, която в отсъствието на маркиза взе такъв зловещ характер, че Мари, оказала се без покровител, прочете в очите на съперницата си своята смъртна присъда. Когато дочуха залпа, всички гости станаха, с изключение на госпожа Дьо Гуа.

— Не се безпокойте — каза тя, — няма за какво, нашите хора убиват сините.

Когато маркизът излезе, тя стана от мястото си.

— Ето госпожицата, дошла да ни отнеме Юнака — каза госпожа Дьо Гуа бавно, като се мъчеше да прикрие яростта си. — Опитваше се да го предаде на Републиката.

— От тази сутрин насам можех двайсет пъти да го предам, а аз му спасих живота — възрази госпожица Дьо Верньой.

Госпожа Дьо Гуа се хвърли с бързината на мълния към съперницата си, разкъса в сляпата си ярост слабите гайки на елека на девойката, замаяна от това неочаквано нападение, раздра роклята, дантелите, корсета и ризата и с груба ръка оскверни пазвата й, където бе скрито писмото. Тя изкусно се възползува от това тършуване, за да утоли ревнивата си ненавист, и безжалостно мачкаше треперещата гръд на съперницата си, като оставяше по нея кървави следи от ноктите си, изпитвайки жестоко и мрачно наслаждение да я подлага на такава гнусна гавра. При слабото съпротивление, което Мари оказваше на тази побесняла жена, шапката й падна, косите се разпуснаха и непокорни къдрици покриха плещите й; лицето й засия от свян и две сълзи, усилили огнения блясък на очите й, се търколиха по бузите, като оставиха по тях гореща, влажна следа; полугола, трепереща, тя замря под погледите на гостите. Дори и най-коравосърдечните съдии, виждайки болката й, биха повярвали в нейната невинност.

Омразата зле съди за нещата. Госпожа Дьо Гуа дори и не забеляза, че никой не я слуша, когато тържествено викаше:

— Ето, господа, вие виждате, че не съм клеветила тази ужасна твар!

— Не чак толкова ужасна — тихо рече дебелият гост, виновник за тази катастрофа. — Аз обичам, хм-м-м, как обичам такива „ужасни твари“!

— Вижте — продължаваше жестоката вандейка, — ето заповедта, подписана от Лаплас и заверена от Дюбоа. — При тези имена някои от гостите изправиха глави. — А ето какво се казва в нея — добави госпожа Дьо Гуа:

— „Военни командири с всякакви чинове, управители на окръзи, прокурори, кметове и прочее власти в разбунтуваните департаменти, особено в онези краища, в които се появява бившият маркиз Дьо Монторан, главатар на разбойниците с прозвище Юнака, се задължават да оказват помощ и съдействие на гражданката Мари дьо Верньой и да изпълняват нарежданията, които, в случай на нужда, тя ще им възлага, и така нататък…“ — Жена с леко поведение се осмелява да си присвои знатно име, за да го опозори с такава подлост! — заключи госпожа Дьо Гуа.

Шепот на изненада пробягна сред гостите.

— Играта е неравна, ако Републиката изпраща срещу нас такива хубавички жени — весело забеляза барон Дьо Геник.

— И особено момичета, които не влагат нищо в играта — подхвана госпожа Дьо Гуа.

— Нищо?! — ухили се благородникът Дьо Висар. — Госпожицата притежава съкровища, които вероятно й носят големи доходи.

— Републиката очевидно обича да се забавлява, щом ни изпраща като посланици улични момичета — додаде кюрето Гюден.

— Но за нещастие госпожицата търси удоволствия, които убиват — отново каза госпожа Дьо Гуа и ликуващото изражение на лицето й издаваше смисъла на тази шега.

— Как тогава сте още жива, госпожо? — каза Мари, като стана и оправи изпокъсаните си дрехи.

Тази хаплива насмешка внуши на всички известно уважение към толкова гордата жертва и ги застави да млъкнат. Госпожа Дьо Гуа видя по устните на гостите да блуждае усмивка, чиято ироничност я вбеси; и тогава, без да забележи маркиза, който влизаше с капитана в трапезарията, тя извика, сочейки с ръка госпожица Дьо Верньой:

— Пипникравай, изведи я оттук, тя е моят дял от плячката, давам ти я, прави с нея каквото искаш!

Думите „каквото искаш“ накараха всички да изтръпнат, тъй като зад маркиза се показаха уродливите лица на Пипникравай и Скитника по Земята и изпитанието се представи в целия си ужас.

Права, стиснала ръце, с просълзени очи, Франсин стоеше като поразена от гръм. В тази критична минута госпожица Дьо Верньой отново възвърна самообладанието си; тя хвърли на мъчителите си презрителен поглед, изтръгна от ръцете на госпожа Дьо Гуа писмото, изправи глава и със сухи, горящи очи забърза към вратата, където Мерл бе оставил шпагата си. На прага се сблъска с маркиза, студен и неподвижен като статуя. Ни най-малко състрадание не се четеше по неговото лице, чиито застинали черти издаваха само сурова решимост. Мари бе поразена в самото сърце и внезапно почувствува пустота и отчаяние. Човекът, който така горещо я уверяваше в любовта си, бе слушал как се надсмиват над нея и бе останал хладен свидетел на нейния позор, когато пред очите на всички се разкриха съкровищата на красотата, които жената пази за любимия. Може би тя би простила на Монторан презрението му, но го намрази за това, че бе станал хладнокръвен свидетел на унижението й; тогава го погледна с див, зъл поглед и в сърцето й закипя люта жажда за мъст; но бе потисната от съзнанието за безсилието си, виждайки над себе си смъртта. В главата й се надигна вихърът на безумието, кръвта й кипна и й се стори, че светът бе обхванат от огнени пламъци. Внезапно изменила решението си да свърши със себе си, тя грабна шпагата, размаха я над маркиза и я заби до самата дръжка, но острието се хлъзна между ръката и хълбока; маркизът хвана Мари за ръка и я измъкна от стаята с помощта на Пипникравай, нахвърлил се върху нея, когато се бе опитала да прободе Монторан. При тази гледка Франсин пронизително завика.

— Пиер! Пиер! Пиер! — жално стенеше тя, следвайки по петите своята господарка.

Маркизът остави смаяните гости и излезе, като затвори вратата след себе си. Той стискаше конвулсивно ръката на Мари чак до стълбището, а коравите пръсти на Пипникравай едва не строшиха рамото й, но тя усещаше само пламналата ръка на младия вожд, когото погледна студено.

— Господине, причинявате ми болка.

Маркизът не отговори, само впери поглед в своята възлюблена.

— Кажете, нима искате да си отмъстите така подло, както тази жена?

Забелязала труповете, проснати върху сламата, тя затрепери и извика извън себе си:

— Честната дума на благородник!… — И диво, злорадо се закикоти. — Прекрасен ден!…

— Да, прекрасен — повтори той, — ден без бъдно утро.

После отпусна ръката й и отправи последен дълъг поглед към възхитителното създание; от което почти не бе в състояние да се откъсне. Ни една от тези две непреклонни души не искаше да се покори. Може би маркизът очакваше макар и една сълза, но очите на девойката оставаха все така сухи и горди. Той бързо се обърна, като предостави на Пипникравай неговата жертва.

— Бог ще ме чуе, маркизе, той и вам ще изпрати ден без бъдно утро.

Смутен от такава великолепна плячка, Пипникравай внимателно повлече след себе си госпожица Дьо Верньой, а странният му вид изразяваше някаква съчувствена ирония. Маркизът въздъхна и се върна при гостите с лице, което изразяваше пълна безнадеждност, върховно отчаяние на човек, загубил всичко.