Оноре дьо Балзак
Шуаните ^[0] (13)

Дванадесета глава

„Вече чужди! — мислеше госпожица Дьо Верньой. — Но никой около мен не е казал нищо! Да не би Корантен?… Това не е в негов интерес. Кой може да ме наклевети? Страшно е, че едва дошла при мен, любовта вече ме напуща. Аз сея любов, а жъна презрение. Изглежда, така ми е съдено: вечно да съзирам щастието и вечно да го губя!“

И тя почувствува непознато смущение, защото наистина обичаше за първи път в живота си. Но не беше разкрила напълно сърцето си, за да не би да не намери поддръжка в гордостта, толкова естествена за младата и хубава жена. Не, тя не беше издала тайната на своята любов, тайна, която често се запазва дори при изпитания. Изправи се и нежелаейки да покаже в безмълвни страдания силата на любовта си, весело разтърси глава, показа на своите спътници усмихнато лице или по-точно — усмихната маска, после се помъчи да придаде твърдост на гласа си и заговори с капитан Мерл, който през цялото време се държеше недалеко от колата.

— Къде сме сега? — запита тя.

— На три и половина левги от Фужер, госпожице.

— Значи, скоро ще бъдем там? — каза тя, в желанието си да завърже разговор и окаже някакво внимание на младия капитан.

— Левгите не са кой знае колко дълги — радостно захвана Мерл, — но в тези краища те се точат до безкрай. Когато възлезем на тази височина и се озовем на билото, ще видите долина, подобна на тази, която скоро ще напуснем, а на хоризонта ще се покаже върхът на Пелрин. Дай Боже шуаните да не потърсят реванш! Но вие сами виждате: през цялото време ту се изкачваме, ту се спускаме — така не се стига бързо. От Пелрин ще видите още…

При думата „Пелрин“ емигрантът едва забележимо трепна, което не убягна от окото на госпожица Дьо Верньой.

— Какво е това Пелрин? — бързо запита девойката, като прекъсна капитана, увлякъл се в топографията на Бретан.

— Висока планина — отвърна Мерл, — по нейно име е наречена и долината Мен, където ще влезем сега; тя отделя тази провинция от долината на Куенон, в края на която се намира Фужер — главният град на Бретан. Към края на вандемиера у нас, около Пелрин, станаха схватки с Юнака и неговите разбойници. Откарахме новобранци в Майен, а на тях така не им се искаше да се разделят с родния си край, че на границата решиха да ни убият. Но Юло е як селянин и им даде да разберат…

— Тогава вие сигурно сте виждали Юнака? — запита девойката. — Какъв човек е той?

Тя не изпущаше от проницателния си, подигравателен поглед мнимия виконт Дьо Бован.

— О, Боже мой! — отвърна Мерл, когото тя постоянно прекъсваше. — Гражданинът Дьо Гуа досущ прилича на него и ако не носеше мундира на морско-техническото училище, бих се обзаложил, че това е Юнака.

Госпожица Дьо Верньой втренчено погледна студеното, неподвижно лице на човека, унизил я с презрението си, но не можа да долови в него никакви признаци на страх; с горчива усмивка тя му даде да разбере, че в тази минута бе разкрила тайната, която той вероломно криеше от нея. После наклони глава, за да вижда едновременно и младия царедворец, и Мерл и с разширени от радост ноздри присмехулно каза на републиканеца:

— Капитане, този главатар на шуаните създава много тревоги на първия консул. Казват, че бил смел, но лекомислен в постъпките си, особено с жените.

— Ние на това разчитаме, за да си уредим сметките с него. И попадне ли ни в ръцете, макар и за два часа, ще пуснем в главата му парченце олово. Ако някой от Кобленц^[1] ни срещне, би постъпил с нас точно така и ние ще се преселим на онзи свят. Par pari…

— О, няма защо да се боим от такава среща! — каза емигрантът. — Вашите войници не ще стигнат до Пелрин, прекалено са уморени. И ако се съгласите, те могат да си отдъхнат на две крачки оттук. Моята майка трябва да слезе във Вивтиер — ето пътя, който води натам. Не е далеко, съгласете се. Нашите две спътнички сигурно желаят да си отпочинат, те трябва да са капнали от непрекъснатото пътуване чак до Алансон. Благодарение великодушието на госпожица Дьо Верньой — каза той с принудена учтивост, като се обърна към девойката, — нашето пътуване бе толкова безопасно, колкото и приятно и се надявам, че тя ще ни направи честта да вечеря у моята майка. А освен това, капитане — добави той, поглеждайки към Мерл, — дори и в тези тежки времена, у нас, във Вивтиер, все ще се намери да пробием бъчонка за вашите хора. Хайде де, та Юнака не всичко е задигнал, така поне мисли моята майка.

— Вашата майка? — иронично възкликна госпожица Дьо Верньой, не отговорила нищо на странното му предложение.

— Как? Моята възраст тази вечер не ви ли изглежда правдоподобна? — извика госпожа Дьо Гуа. — Аз за нещастие се омъжих твърде рано и синът ми се роди, когато бях на петнайсет години.

— Не се ли лъжете, госпожо? Може би когато сте били на трийсет…

Госпожа Дьо Гуа побледня, но мълчаливо понесе тази насмешка. Искаше й се да си отмъсти, но бе принудена да се усмихва, тъй като всячески желаеше, дори с цената на най-жестоки издевателства, да узнае какви чувства се таят в душата на тази девойка. И се престори, че не е разбрала саркастичните й думи.

— Ако трябва да вярваме на слуховете — каза тя, като се обърна едновременно към Франсин и нейната господарка, — никога досега шуаните не са имали такъв жесток главатар.

— Жесток? О, не вярвам да е жесток — възрази госпожица Дьо Верньой, — но той умее да лъже и ми се струва твърде лековерен. Глава на политическа партия не трябва да бъде играчка в ничии ръце.

— Вие познавате ли го? — студено запита младият емигрант.

— Не — отвърна тя, като му хвърли презрителен поглед. — Предполагах, че го познавам, но…

— О, госпожице, той сигурно е хитрец — каза капитанът, като вдигна глава и с изразителен жест придаде на тази дума особения смисъл, който тя загуби в наши дни. — У старите фамилии има понякога такива издънки. Той се върна от страната, където казват, че на бившите не им върви по мед и масло, а хората, разбирате ли, са като плодовете — дозряват на слама. Ако това момче е сръчно, дълго може да ни разиграва. Той много добре съумя да противопостави на нашите доброволни дружини своите летящи отряди и да неутрализира усилията на правителството. Ако изгорят едно село у роялистите, той изгаря две у републиканците. Действува на огромна територия и ние сме принудени да използуваме срещу него значителни сили, а засега нямаме излишни войски!… О, знае си работата човекът…

— Погубва родината! — високо каза Жерар, като прекъсна капитана.

— Но — отвърна дворянинът — щом неговата смърт е избавление за родината, разстреляйте го час по-скоро!

Тук той погледна проникновено госпожица Дьо Верньой, изпитвайки сърцето й, и тогава стана една от ония неми сцени, чиято остра драматичност и тънки мигновени нюанси почти не е възможно да се предадат с думи. Опасността прави човека интересен. Когато става дума за смърт, дори и най-низкият престъпник извиква известно състрадание. Макар да беше уверена, че любимият, който я изоставяше, е опасният вожд на шуаните, госпожица Дьо Верньой не искаше смъртното наказание да потвърди това. В нея заговори съвсем друго любопитство. Тя предпочете да вярва или да се съмнява, в зависимост от своята страст, и започна да си играе с риска. С поглед, изпълнен с коварна ирония и тържество, тя посочи на младия човек войниците като опасност, грозяща тъкмо него; на нея й доставяше удоволствие жестоко да му напомня, че неговият живот зависи от една нейна дума и устните й сякаш трепнаха, готови да произнесат тази дума. Подобно на дивак в Америка, тя се вглеждаше във всяка чертица на лицето на врага, привързан към стълба, и грациозно размахваше томахавката, наслаждавайки се на безобидната си мъст и наказвайки оскърбителя като жена, която все още обича.

— Ако имах такъв син като вашия, госпожо — каза тя на изплашената непозната, — бих сложила траур от деня, в който го предоставя на волята на опасната съдба.

Тя не получи отговор. Двайсет пъти обърна глава към офицерите и внезапно поглеждаше към госпожа Дьо Гуа, но не можа да улови между нея и Юнака ни един потаен знак в потвърждение на интимната им близост, която подозираше и в която така й се искаше да се съмнява. Жените обичат да се колебаят в борбата, когато животът на противника е в техни ръце. Младият вожд спокойно се усмихваше, като понасяше, без да трепне, изпитанията, на които го подлагаше госпожица Дьо Верньой. Неговото държане и изражението на лицето му говореха, че не се страхува от опасностите на избрания от него път и понякога с поглед като че казваше: „Ето случай да отмъстите за оскърблението, нанесено на самолюбието ви. Възползувайте се! Ще съжалявам много, ако трябва да се откажа от презрението си към вас!“

Възползувайки се от изгодното си положение, госпожица Дьо Верньой започна да разглежда вожда на шуаните с престорено високомерие и презрително достойнство, но дълбоко в сърцето си се възхищаваше от неговото мъжество и самообладание. Тя се радваше на откритието, че нейният възлюблен носи старинна титла, привилегия, която се нрави на всички жени, и дори изпитваше някакво удоволствие от това, че бидейки защитник на едно обречено, макар и облагородено от нещастието дело, този човек напрягаше всички свои способности на силна душа и проявяваше в опасностите смелост, привличаща властно женското сърце. Двайсет пъти госпожица Дьо Верньой го подложи на изпитание, подчинявайки се може би на инстинкта, който подбужда жените да си играят с жертвата си така, както котката играе с уловената мишка.

— По силата на кой закон осъждате шуаните на смърт? — запита тя Мерл.

— По силата на декрета от четиринайсети фруктидор тази година, който поставя вън от закона разбунтувалите се департаменти; в тях сега са въведени военни съдилища — отвърна републиканецът.

— На какво дължа сега вниманието да ме удостоявате с такива погледи? — запита тя младия вожд на шуаните, който упорито я наблюдаваше.

— На чувство, което нито един благовъзпитан човек не би се решил да изрази пред жена, каквато и да била тя — тихо отвърна маркиз Дьо Монторан, като наведе глава към нея. — Доживяхме дни — продължи той вече високо, — когато весели девойки изпълняват задълженията на палача и дори го превъзхождат в изкуството да въртят секирата.

Тя втренчено погледна Монторан, после, възхитена от смелостта на този човек, който я оскърбяваше в минутата, когато държеше живота му в ръцете си, се усмихна с нежно лукавство и му каза на ухото:

— Вашата глава е твърде дебела, палачите няма да я харесат, аз ще я запазя за себе си.

Маркизът смаяно и продължително се вгледа в тази загадъчна девойка, чиято любов тържествуваше над всичко, дори над най-тежките оскърбления: за такава обида, която жената никога не прощава, тя отмъщаваше с разбиране и опрощение. Очите му станаха по-малко сурови, по-малко студени и сянка на тъга легна върху лицето му. Страстта му вече бе по-силна, отколкото мислеше. Доволна от този слаб белег на желаното примирение, госпожица Дьо Верньой ласкаво го погледна и го дари с усмивка, подобна на целувка. После се облегна назад в каретата и не посмя повече да рискува щастливата развръзка на тази драма, уверена, че с усмивката си е възобновила началото й. Та тя бе тъй красива, така добре умееше да побеждава препятствията в любовта, така бе свикнала да си играе с всичко и смело да върви напред напосоки! Така много обичаше непредвиденото, неочакваното, така се радваше на бурите на живота!

Скоро по заповед на маркиза каретата свърна от големия път и се отправи към Вивтиер, следвайки тясната пътечка, проточила се между два високи ската, засадени с ябълки, и подобна по-скоро на ров, отколкото на път. Пътниците догониха сините и конвоят бавно тръгна зад каретата към стария замък, чийто сивкав покрив ту се появяваше, ту изчезваше зад дърветата, окръжаващи пътя, по който неколцина изоставащи войници, нагазили в лепкавата кал, с мъка изтръгваха от нея обущата си.

— Това ужасно прилича на пътя за рая! — възкликна Бързохода.

Благодарение опитността на кочияша госпожица Дьо Верньой много скоро видя замъка Вивтиер. Той бе разположен на върха на скалист хълм, щръкнал като нос между две дълбоки езера, така че до него можеше да се стигне само по тесен път. Тази част от полуострова, в която тук-там се виждаха сгради и градини, на известно разстояние от фасадата на замъка, бе защитена с широк и дълбок ров, където се изтичаше излишната вода от езерата и ето как бе изникнал този непристъпен остров, безценно съкровище за всеки пълководец, тъй като тук можеше да бъде заловен само чрез измяна. Когато заскърцаха ръждясалите панти на вратата и пътниците минаха под островърхия свод на портала, разрушен от предшествуващата война, госпожица Дьо Верньой подаде глава от прозореца на каретата. От мрачните краски на картината, представила се пред нейния взор, като че изчезнаха унасящите я мечти за любов и наследи. Каретата влезе в широк, почти квадратен двор, затворен от отвесните брегове на езерата. Единствени украшения на тези стръмни брегове, къпани от води, на места покрити със зелени петна, бяха оголените дървета, чиито хилави стебла и огромни, посивели корони, стърчащи над тръстиките, и храстите приличаха на смешни чудовища. Тази уродлива ограда сякаш оживя и заговори, когато жаби, с крякане заскачаха във водата, а изплашени патици, събудени от шума на колата, с плясък излетяха над повърхността на езерата. Дворът, обкръжен с висока увехнала трева, жълтуги, нискостеблени дървета и с всевъзможни паразитни растения, изключваше всяка мисъл за ред и красота. Замъкът изглеждаше отдавна изоставен. Покривите сякаш се огъваха под тежестта на избуялата по тях растителност. В стените, макар и построени от здрави шисти, които изобилствуват в Бретан, зееха пукнатини и бръшлянът се беше вкопчил в тях с пипалата си. Замъкът бе обърнат с фасадата си към езерото и се състоеше от две крила, съединени под прав ъгъл с висока кула; прогнилите врати и капаци, повиснали от пантите, ръждясалите чугунени перила и вехтите рамки на прозорците като че бяха готови да рухнат на земята при първото подухване на вятъра. Хладният бриз свистеше в тази развалина, а мъглявата светлина на луната й придаваше мрачния облик на огромно провидение. Човек трябва да види с очите си сивосинкавите цветове на гранитните блокове, съчетани с черните и кафяви шисти, за да разбере колко верен е образът, който извиква у зрителя този пуст и мрачен скелет. Лишеите между камъните, прозорците с изпочупени стъкла, зъбчатата кула, продупчените покриви наистина придаваха на тази развалина вид на същински скелет и хищните птици, излитащи с крясък от нея, усилваха още повече печалната прилика. Високите ели зад къщата поклащаха над покрива тъмните си клони, а подкастрените някога за украса на сградата тисове висяха като траурни гирлянди на погребален покров. И накрая, формата на вратите, грубите орнаменти, отсъствието на стройност в архитектурата — всичко говореше, че това е един от феодалните замъци, с които може би с право се гордее Бретан, тъй като представляват исторически паметници на ония мъгляви времена, предшествували установяването на монархията.

Госпожица Дьо Верньой, в чието въображение думата „замък“ всякога извикваше познатите традиционни представи, скочи грациозно от каретата и с ужас се вгледа в зловещата картина, мислейки същевременно как да постъпи. Франсин чу с какво облекчение въздъхна госпожа Дьо Гуа, щом се озова далеч от сините; бедната девойка неволно извика, когато вратата хлопна зад нея и тя се видя затворена в крепост, издигната сякаш от самата природа. Монторан се спусна към госпожица Дьо Верньой, догаждайки какви мисли я безпокоят.

— Този замък — каза той с лека тъга — бе разрушен от войната, както илюзиите ми за нашето щастие бяха разрушени от вас.

— Как така? — попита тя удивена.

— А нима вие действително сте млада, благородна и умна жена? — язвително запита той, като повтори думите, които така кокетливо бе произнесла, когато разговаряше с него на пътя.

— Кой ви каза, че това не е истина?

— Приятели, заслужаващи доверие, хора, които се грижат за моята безопасност и ме предпазват от предателства.

— От предателства? — повтори тя с подигравателна усмивка. — Нима Алансон и командирът Юло са така далече оттук? Имате лоша памет, а това е опасен недостатък за глава на политическа партия! Но щом приятелите ви така властно господствуват над вашето сърце — добави тя с рядка дързост, — обичайте тях. Нищо не може да се сравни с радостите на приятелството. Сбогом! Нито аз, нито републиканските войници ще влезем в този замък.

В порива на уязвена гордост и презрение тя се спусна към вратата и от цялата й осанка лъхаше такова благородство и такова отчаяние, че мислите на маркиза се промениха; но той не можеше така внезапно да се откаже от желанията си и отново се поддаде на своето неблагоразумие и лековерие. Та нали и той вече я обичаше! Прочее никой от двамата влюбени нямаше намерение да удължава тази агония.

— Добавете само една дума, и ще ви повярвам! — каза той с умоляващ тон.

— Една дума — изсъска тя през зъби, — една дума, не, нито един жест!

— Поне ме наругайте — продължи да я умолява маркизът, като се опита да я улови за ръката, но тя се отдръпна, — щом се осмелявате да се сърдите на вожда на метежниците за това, че сега е станал толкова недоверчив и мрачен, колкото бе весел и доверчив преди.

Мари го погледна без гняв и той каза:

— Вие знаете моята тайна, а аз не зная вашата.

При тези думи алабастровото чело на девойката като че помръкна. Тя строго погледна Монторан и отсече:

— Моята тайна? Никога!

В любовта всяка дума, всеки поглед са изпълнени с особено красноречие, но госпожица Дьо Верньой не изрази с отговора си нищо определено и колкото и досетлив да бе Монторан, той не можа да разкрие скрития смисъл на тези думи, макар вълнението, прозвучало в гласа на девойката, да бе засегнало живо любопитството му.

— Странен е вашият маниер да разсейвате подозрения! — подхвърли той.

— А у вас още ли са останали някакви подозрения? — запита тя, като го измери с поглед, който сякаш казваше: „Какви права имате вие над мен?“

— Госпожице — отвърна той покорно, но твърдо, — вашата власт над републиканските войски, този конвой…

— А, добре, че ми напомнихте! Кажете, моля, моят конвой и аз самата, тоест вашите защитници — промълви тя с лека ирония, — ще бъдем ли тук в безопасност?

— Да, давам ви за това честната си кавалерска дума! Които и да сте, госпожице, вие и вашите хора няма от какво да се боите в моя дом.

В това тържествено обещание прозвуча такова искрено благородство, че госпожица Дьо Верньой се успокои напълно за съдбата на републиканците. Тя поиска да каже още нещо, но замълча, тъй като в тази минута дойде госпожа Дьо Гуа. Жената бе дочула или отгатнала част от разговора на влюбените и почувствува тревога, като ги видя в положение, което изключваше всякаква враждебност. Неприятно изненадан от появата й, маркизът подаде ръка на госпожица Дьо Верньой и бързо я поведе към дома, явно за да се избави от досадни преследвания.

„Аз му преча“ — си каза госпожа Дьо Гуа и продължи да стои неподвижно на мястото си.

Тя видя, че помирилите се влюбени се отправиха бавно към стълбището и се спряха да разговарят, след като се отдалечиха достатъчно от нея.

— Да, да, аз им преча — повтори тя, — но скоро тази твар ще престане да пречи на мен. Кълна се, че езерото ще бъде нейният гроб. Аз сама ще удържа твоята „кавалерска дума“. Нима тя няма да бъде в безопасност, когато се озове под водата?

Тя втренчено гледаше спокойната, огледална повърхност на малкото езеро, вдясно от замъка, когато изведнъж дочу да шумолят крайбрежните храсти и на лунната светлина видя тромавата фигура на Скитника по Земята, появила се зад старата върба. Човек трябваше добре да познава шуана, за да го различи в купчината голи, възлести стволове, с които той се сливаше така лесно. Госпожа Дьо Гуа страхливо се огледа и видя, че кочияшът води конете в обора, в дясното крило на замъка, обърнато към брега, където се бе скрил Скитника по Земята, а Франсин се отправяше към влюбените, забравили в тази минута целия свят. Тогава госпожа Дьо Гуа се приближи към брега и постави пръст на устните си, с който знак изискваше пълно мълчание, а после шуанът по-скоро отгатна, отколкото чу следните думи:

— Колко сте тук?

— Осемдесет и седем.

— А те са само шейсет и пет. Аз ги преброих.

— Добре — отвърна със свирепо удовлетворение дивакът. Той внимателно гледаше всяко движение на Франсин и мигновено се скри зад върбата, щом видя, че девойката се обърна и затърси с поглед госпожа Дьо Гуа, която не преставаше да наблюдава, инстинктивно чувствувайки в нея врага.