Оноре дьо Балзак
Шуаните ^[0] (11)

Десета глава

Като поздрави по войнишки госпожица Дьо Верньой, той се осмели да я погледне и бе така ослепен от красотата й, че в смущението си можа само да каже:

— Госпожице, аз съм на вашите заповеди!

— И така, сега вие сте мой покровител, след като командирът на полубригадата подаде оставка. Нали така се казва вашата част?

— Мой началник е майор Жерар, той ме изпрати.

— Значи, вашият командир се страхува от мен? — запита тя.

— Извинете, госпожице, Юло не се страхува, но разбирате ли… жени… това не е в характера му; за него е обидно да го командуват генерали с корделки…

— Но това е негов дълг — да се подчинява на началството — възрази госпожица Дьо Верньой. — Предупреждавам ви, аз обичам послушанието и не търпя съпротива. Чувате ли?

— Да се съпротивлява човек на вас? Това би било твърде трудно — отвърна Мерл.

— Да си поговорим малко — предложи госпожица Дьо Верньой. — Вие имате тук резерви, конвоят ще ме придружи до Майен, където мога да стигна тази вечер. Ще намерим ли в Майен нова войскова част, за да продължим нататък, без да се бавим? Шуаните не знаят за нашата малка експедиция. Ако пътуваме нощем, малко вероятно е да срещнем многочислени шуански групи, които да се осмелят да ни нападнат. Вярвате ли, че това е възможно?

— Да, госпожице.

— А какъв е пътят от Майен до Фужер?

— Тежък. През цялото време ту нанагорнища, ту падини — същински рай за катерички.

— Да тръгваме, да тръгваме! — каза тя. — А тъй като при излизане от Алансон няма от какво да се опасяваме, вървете напред, ние ще ви догоним.

„Човек би казал, че от десет години е на командирски пост! — помисли си Мерл. — Юло се лъже, тази девойка съвсем не е от ония, които се препитават чрез хоризонталния занаят. И дявол го взел, ако капитан Мерл желае да стане майор, не го съветвам да вземе архангел Михаил за дявол.“

Докато госпожица Дьо Верньой разменяше мисли с капитан Мерл, Франсин излезе в коридора да погледне от прозореца оня ъгъл в двора, към който някакво непреодолимо любопитство я влечеше от самото й пристигане в гостоприемницата. Тя гледаше сламата в конюшнята с такова съсредоточено внимание, сякаш се молеше пред икона на света Богородица. Скоро девойката забеляза госпожа Дьо Гуа, която отиваше при шуана, пристъпвайки предпазливо като котка, бояща се да не намокри лапичките си. Щом я зърна, Скитника по Земята се изправи и почтително застана пред нея. Тази подозрителна среща разпали любопитството на Франсин, тя изскочи на двора, промъкна се край стената и се скри зад вратата на конюшнята, като се стараеше госпожа Дьо Гуа да не я забележи; затаила дъх, тя пристъпи на пръсти съвсем безшумно и успя да стигне много близо до шуана, без да привлече вниманието му.

— … и ако се окаже, че си е присвоила това име, застреляй я без жал като бясна кучка — казваше непознатата на шуана.

— Разбрано — отвърна Скитника по Земята.

Госпожа Дьо Гуа си отиде. Шуанът отново надяна на главата си червения вълнен калпак и се почеса зад ухото, както обикновено правят хора, сериозно озадачени. Неочаквано, като по чудо, пред него се появи Франсин.

— Света Ана Орейска! — извика шуанът, а после захвърли камшика, скръсти молитвено ръце и замря в екстаз. Слаб руменец озари грубото му лице, очите светнаха като елмази, захвърлени в калта.

— Вие ли сте момичето от Котен? — каза шуанът с глух, едва доловим глас. — Каква сте кипра! — настави той, като помълча.

Старинната дума „киправ“, „кипра“ е в местното наречие прилагателно в превъзходна степен; влюбените обозначават с него съчетание на красота и пищна премяна.

— Аз не смея сега да се докосна до вас — продължи Скитника по Земята, но при все това протегна голямата си ръка, сякаш искаше да претегли на дланта си тежката златна верижка, обвила шията на Франсин и стигаща чак до кръста й.

— И добре правите, Пиер! — отвърна Франсин, ръководена от инстинкта, който прави жената деспот, когато не е подчинена.

Тя надменно отстъпи назад, макар с ласкавия си поглед да бе смекчила суровостта на своите думи, и като се наслаждаваше на смущението на шуана, отново се приближи към него.

— Пиер — продума тя, — тази дама ти говори за госпожицата, при която работя, нали така?

Скитника по Земята мълчеше и на неговото лице светлината на утринната зора сякаш се бореше със сумрака на нощта. Той поглеждаше ту Франсин, ту дебелия камшик, паднал от ръцете му, ту златната верижка, очевидно привличаща го не по-малко от девичата прелест на бретонката, после, желаещ сякаш да надвие смущението си, грабна камшика и застина в мълчание.

— О, не е трудно да се досети човек, че тази жена ти заповяда да убиеш моята господарка — каза Франсин, която познаваше мълчаливата преданост на шуана и искаше да разсее колебанията му.

Скитника по Земята многозначително кимна с глава. За момичето от Котен това бе достатъчно ясен отговор.

— Е, добре, запомни, Пиер, ако с нея се случи и най-малката беда, ако макар и един косъм падне от главата й, ние с теб се виждаме тук за последен път и вече завинаги ще се разделим, защото аз ще бъда в рая, а ти — ти ще отидеш в ада!

Дълбоката вяра придаваше на това предсказание суровостта на нещо неотменимо и като го слушаше, Скитника по Земята трепереше не по-малко от лудите, от които някога църквата с пищни церемонии е прогонвала злите духове. Неговият вид, изпълнен отначало със сурова нежност, изведнъж стана свиреп, когато шуанът забеляза властната осанка на невинната възлюблена, която някога бе избрал за себе си. Франсин изтълкува посвоему мълчанието на шуана.

— Ти като че не искаш да направиш нищо за мен? — запита тя с упрек.

В отговор на тези думи шуанът я стрелна с поглед, по-тъмен от гарваново крило.

— А ти свободна ли си? — запита той с ръмжене, което едничка Франсин можеше да разбере.

— Щях ли иначе да съм тук? — възмутено каза Франсин. — А ти? Какво правиш тук ти?! Пак си хукнал с шуаните? Пак търчиш по пътищата като бесен звяр, който иска да хапе! О, Пиер, време е да се вразумиш! Ела с мен. Тази красива госпожица, моята господарка, бе отгледана в нашето семейство и сега се грижи за мен. Вече имам двеста ливри годишен доход. Тя заплати за голямата къща на чичо Тома петстотин екю и я записа на мое име, а освен това сама съм спестила две хиляди ливри.

Но нито усмивката, нито съблазънта на парите й можаха да разколебаят Скитника по Земята, чието лице оставаше непроницаемо.

— Свещениците заповядаха да се вдигнем на война — отвърна той. — За всеки убит от сините получаваш опрощение на греховете.

— Ами ако сините те убият?

Вместо отговор шуанът само повдигна рамене и махна с ръка, съжалявайки сякаш за нищожеството на жертвата, която би принесъл на Бога и краля.

— А какво ще стане тогава с мен? — тъжно запита девойката.

Скитника по Земята смаяно погледна Франсин; очите му се разшириха, две сълзи се търкулнаха по косматите му бузи чак до козята кожа, в която бе загърнат, а от гърдите му се изтръгна глух стон.

— Света Ана Орейска!… Пиер, това е, значи, всичко, което имаш да ми кажеш след седемгодишна раздяла!… Колко много си се променил!…

— Обичам те както преди — рязко отвърна той.

— Не — пошепна тя на ухото му, — на първо място у тебе е кралят.

— Не ме гледай с такива очи, иначе ще си отида — подхвърли той.

— Е, добре, сбогом — тъжно промълви тя.

— Сбогом — повтори Скитника по Земята.

После хвана ръката на Франсин, целуна я, прекръсти се и се шмугна в конюшнята като куче, току-що задигнало кокал.

— Пипникравай — обърна се той към своя другар, — у тебе ли е рогчето ми?

— О, дявол го взел! Здрава верижка! — отвърна Пипникравай, като ровеше в джоба, пришит под козята кожа. Той протегна на Скитника по Земята малък конус от бичи рог: бретонците държат в такова приспособление ситен тютюн, който сами стриват у дома си през дългите зимни вечери; шуанът сви палеца си така, че на лявата му китка се образува вдлъбнатината, с която инвалидите си измерват енфие за едно смъркане, и енергично разтърси рогчето, на което Пипникравай вече беше отвинтил острото крайче. Ситна, зеленикава прах бавно се изсипа от тясното отверстие на тази бретонска табакера. Скитника по Земята седем или осем пъти мълчаливо повтори тази операция, сякаш тютюневият прашец притежаваше свойството да променя характера на мислите му. Тук изведнъж направи отчаян жест, захвърли рогчето на Пипникравай и измъкна карабината си, скрита в сламата.

— Седем, че и осем щипки подред! Така не бива! — измърмори скъперникът Пипникравай.

— На път! — извика с хриплив глас Скитника по Земята. — Работа ни чака!

Трийсетина шуани, дремещи под яслите и в сламата, вдигнаха глави, видяха Скитника по Земята прав и тозчас изскочиха през една врата, която водеше към градината, отгдето можеше да се измъкнат в полето. Когато Франсин излезе от конюшнята, пощенската карета беше впрегната. Госпожица Дьо Верньой и двамата й нови спътници вече седяха там. Бретонката изтръпна, като видя на задната седалка на каретата, редом с госпожица Дьо Верньой, жената, която току-що бе заповядала да я убият. Подозрителният непознат се настани срещу Мари; Франсин седна на оставеното за нея място, тежката карета се разтърси и конете побягнаха в тръс.

Слънцето се прокрадваше през сивите есенни мъгли и някакво младо, празнично сияние оживяваше унилото поле. Влюбените често вземат за щастливи предзнаменования такива случайни промени в небето. Франсин се учудваше на странното мълчание, възцарило се в каретата от първите минути на пътуването. Госпожица Дьо Верньой отново си възвърна сдържания вид, отпусна глава, сведе очи и загънала се в плащ, седеше неподвижно. Ако от време на време вдигаше поглед, то бе само за да погледа как пейзажът се мени и бързо бяга назад. Тя бе уверена, че й се любуват, но това като че съвсем не я ласкаеше; ала привидното й безразличие говореше по-скоро за кокетство, нежели за простодушие. Трогателната чистота, придаваща такава хармония на многообразните оттенъци в израженията на женското лице — огледало на слабите души, като че ли не можеше да осени със своето очарование същество, чиято жива впечатлителност го обричаше на бурите на любовта. Преизпълнен с приятни усещания, обичайни за началото на любовна интрига, непознатият още не се опитваше да си изясни противоречието между възторжеността и кокетството на тази странна девойка. Но тъкмо това престорено простодушие му позволяваше свободно да се любува на лицето й, толкова прекрасно в минути на спокойствие, колкото и в минути на вълнение! Ние никога не съдим източниците на радостите си.

В пощенската карета красивата жена трудно се укрива от любопитството на спътниците: техните очи се приковават към нея, сякаш за да търсят развлечение в пътната скука. И така, младият офицер, виждайки, че непознатата не се опитва да избягва погледите му и не се дразни от тяхната настойчивост, се радваше от все сърце на възможността да утоли жадното любопитство на зараждащата се страст и с удоволствие се зае да изучава чистите, блестящи очертания на лицето й. Тя бе за него като картина. Понякога на светлината се открояваше прозрачността на розовите ноздри или двете тънки линии на дъгата от носа към горната устна; понякога бледен лъч подчертаваше всички оттенъци на кожата — седефен около очите и устните, бледорозов на страните и матовобял на слепите очи и на врата. Той се любуваше на играта на слънчевите петна и сенките от черните къдрици, придаваща нова, въздушна и мимолетна прелест на лицето й — всичко е така променчиво в жената! Често красотата й днес е различна от вчера, може би за щастие на жените. Мнимият моряк още не бе излязъл от възрастта, когато мъжът може да се наслаждава на дребните неща, които така много значат в любовта, и замирайки от щастие, наблюдаваше как трептят клепачите й, как съблазнително се надига от диханията корсажът на гърдите. Или пък, следвайки капризите на мисълта си, се стараеше да улови как изменилото се изражение на очите извиква едва доловимо присвиване на устните. Всеки жест, всяко движение му откриваха душата на тази девойка, показваха нови нейни страни. Когато подвижните й черти издаваха вълнение от някаква мисъл, когато лицето й внезапно поруменяваше или изведнъж се оживяваше от усмивка, той изпитваше безкрайно наслаждение, опитвайки се да разбули тайната на тази загадъчна жена. Всичко в нея беше уловка за душата, уловка за чувствата. И тъй, мълчанието не само не пречеше на сближаването на сърцата, но напротив — създаваше връзки между мислите. Вече няколко пъти Мари дьо Верньой срещна очите на младия моряк и виждайки как я гледа, разбра, че мълчанието става за нея опасно; тогава тя се обърна към госпожа Дьо Гуа с някакъв незначителен въпрос, за да завърже разговор, в който не можа да се въздържи от намеса и нейният син.

— Как сте се решили, госпожо, да дадете сина си във флота? — запита тя. — С това вие сте се обрекли на постоянни тревоги.

— Госпожице, съдбата на жените, искам да кажа — на майките, е да страдат вечно за най-скъпите свои съкровища.

— Вашият син много прилича на вас.

— Намирате ли, госпожице?

Такова простодушно утвърждаване на възрастта, която госпожа Дьо Гуа си приписа, накара младия човек да се усмихне и отново породи гняв у мнимата му майка. Злобата на тази жена растеше от всеки страстен поглед, хвърлен от „сина“ й на Мари. Тяхното мълчание, техните разговори, всичко разпалваше в нея яростта, скрита зад най-изтънчена любезност.

— Госпожице — намеси се непознатият, — заблуждавате се, моряците са изложени на опасности не повече от другите военни. А жените не бива да ненавиждат флота, тъй като ние, моряците, имаме огромно преимущество пред сухопътните войски: верни сме на своите възлюблени.

— О, вярност по неволя! — засмя се госпожица Дьо Верньой.

— И при все това вярност! — каза госпожа Дьо Гуа мрачно.

Разговорът се оживи и премина на теми, интересни само за тримата наши пътници: при такива обстоятелства умните хора придават на баналностите нови значения. Но зад външния лекомислен разговор, в който тези чужди помежду си хора се стараеха да узнаят нещо за противната страна, се криеха вълнуващите ги желания, страсти и надежди. Мари през цялото време бе нащрек и нейната тънка ирония показа на госпожа Дьо Гуа, че само клеветата и предателството ще й помогнат да възтържествува над съперница, опасна толкова с красотата си, колкото със своя ум. Пътешествениците догониха конвоя и каретата тръгна бавно. Младият моряк видя напред дълъг планински скат, по който трябваше да възлязат, и предложи на госпожица Дьо Верньой да тръгне с него пешком. Изискаността, приветливата учтивост на този млад човек склониха парижанката да приеме предложението му и това го поласка.

— А вие как мислите? — запита Мари госпожа Дьо Гуа. — Не желаете ли да се поразходите?

— Каква кокетка! — процеди през зъби госпожа Дьо Гуа, когато слизаше от каретата.

Мари и непознатият тръгнаха редом, но не под ръка. Морякът считаше сдържаността на своята спътница за престорена и жадуваше да преодолее тази преграда, която се изпречваше пред надигащите се в него бурни желания. Надяваше се да постигне това още сега; и поведе разговор, като се стремеше да блесне в него с оная чисто френска галантност и остроумие, понякога лекомислени, понякога дълбоки, често иронични и всякога рицарски, с които се отличаваха по-изтъкнатите представители на изгнаническата аристокрация. Но лукавата парижанка така тънко се надсмя на младия републиканец, така презрително го упрекна за лекомислието му, показвайки същевременно ярко предпочитание към възвишените мисли и чувства, прокраднали се мимо волята на непознатия в думите му, че той лесно намери начин да й се понрави. Тогава характерът на техния разговор се измени: непознатият оправда надеждите, които будеше изразителното му лице. Но той се натъкваше на все нови и нови трудности, като се опитваше да разгадае сирената, по която се увличаше все повече и повече, и бе принуден да се откаже от каквито и да било съждения за тази девойка, тъй като тя, шегувайки се, го опровергаваше. Отначало той бе пленен от красотата й, сега го влечеше към толкова загадъчната й душа любопитство, а на Мари се нравеше да дразни това любопитство. Разговорът постепенно придоби интимна топлота, твърде чужда на равнодушния тон, който Мари напразно се опитваше да му придаде. Госпожа Дьо Гуа следваше влюбените по петите, но те, неусетно за самите себе си, забързаха и скоро вече бяха на стотина крачки пред нея. Тези две прелестни същества вървяха по песъчливия път, обхванати от детска радост от това, че леките им стъпки се сливаха в един звук, че и над двамата светеше един и същи лъч като пролетно слънце, че заедно дишаха тези есенни ухания, примесени с мирис на увехнали листа, разнасяни във въздуха при всеки полъх на вятъра и като че ли създадени за меланхолията на зараждащата се любов. Макар и двамата да виждаха в тази мимолетна близост само обикновена любовна интрига, небето, пейзажът и есента придаваха на техните чувства строга окраска, привидност на любов. Отначало те се радваха на хубавия ден, на красивите гледки, после заговориха за своята странна среща, за това, че скоро ще се прекъсне тъй приятното познанство, и за това, че при такива обстоятелства е така лесно да излееш душата си в разговор със спътник, когото виждаш за пръв и последен път. Тук младият човек видя скрито разрешение за сладостна откровеност и като човек, привикнал с подобни положения, се опита да премине към косвени признания.

— Забелязали ли сте, госпожице — каза той, — какъв необичаен път изминават чувствата в нашето страшно време? Всичко около нас поражда някаква необяснима внезапност. Не е ли така? Днес ние любим и ненавиждаме от пръв поглед. Хората се събират за цял живот или се разделят с такава бързина, с каквато отиват срещу смъртта, бързат във всичко, както и самата нация в своите вълнения. При бури прегръдките трябва да бъдат по-горещи, отколкото в обикновените дни на живота. Съвсем неотдавна в Париж всеки, като на полесражение, разбра колко много може да изрази едно ръкостискане.

— Хората чувствуваха потребност да живеят бързо и да преживяват много — отвърна тя, — защото така малко им оставаше да живеят.

И след като хвърли на младия си спътник поглед, сякаш за да му напомни недалечния край на съвместното им пътуване, тя лукаво добави:

— За младеж, току-що напуснал училищната скамейка, вие имате голям жизнен опит!

— Какво мислите за мен? — запита той, като помълча. — Кажете вашето мнение, не се стеснявайте.

— Вие искате, разбира се, да получите по този начин право да поговорите за мен — отвърна тя със смях.

— Не желаете да ми отговорите — отново настоя той след кратка пауза. — Внимавайте, мълчанието често бива отговор.

— Нима не отгатнах всичко, което бихте искали да ми кажете? Ах, Боже мой, вие и така казахте твърде много…

— О, ако се разбираме един друг — забеляза той със смях, — аз съм успял повече, отколкото се надявах.

Тя се усмихна мило, приемайки сякаш поканата за галантния дуел, в който всеки мъж обича да въвлича жената. И тогава започнаха полушеговито, полусериозио да се убеждават, че отношението им един към друг никога не ще бъде по-различно, отколкото в този миг. На младия човек се предоставяше правото да се предаде на безнадеждната си страст, а на Мари — да се надсмива над него. И когато издигнаха между себе си тази въображаема преграда, и двамата побързаха да се възползуват от опасната свобода, която току-що си бяха обезпечили. Неочаквано Мари се олюля, препънала се в камък.

— Облегнете се на ръката ми — предложи непознатият.

— Непременно, безумецо… Ако откажа, твърде много ще се възгордеете. Та нали ще си помислите, че се боя от вас?!

— А, госпожице — отвърна той, като притисна ръката й към гърдите си, за да усети тя ударите на сърцето му, — вие ме правите горд с такова внимание.

— Но аз така леко го проявих, че това трябва да ви лиши от илюзии.

— Отсега ли искате да ме предпазите от опасните вълнения, които неволно предизвиквате?

— Моля ви, престанете — каза тя — да ме оплитате в тези дребни салонни любезности, в тези будоарни брътвежи. Неприятно ми е, че човек като вас се старае да блесне с остроумие, на каквото са способни и глупците. Погледнете — ние сме в открито поле, под синьо небе, около нас и над нас всичко е така красиво. Искате да ми кажете, че съм хубава, нали? Но вашите очи го потвърждават, а и аз самата го зная. Не съм от тези жени, които комплиментите могат да прелъстят. А може би искате да ми говорите за вашите чувства? — добави тя с язвителна ирония. — Нима си мислите, че съм такава наивница, та да повярвам във внезапни симпатии, толкова силни, че човек за цял живот да запази спомена за едно утро?…

— Не за едно утро — отвърна той, — а за една жена, колкото красива, толкова и великодушна.

— Забравяте нещо много по-примамливо — смеейки се, възрази тя, — жена непозната, в която всичко трябва да изглежда необикновено: име, положение, свобода на мисълта и държане.

— Съвсем не ми изглеждате непозната! — възкликна той. — Аз ви открих и не бих искал да прибавя нищо към вашето съвършенство, освен малко повече вяра в любовта, която внушавате от пръв поглед.

— Ах вие, бедно седемнайсетгодишно момче! Нима вече говорите за любов! — каза тя, като се усмихна. — Е добре. Защо двама души да не могат да побеседват на тази тема, тъй както говорим за времето, когато сме на гости? Да побеседваме! Вие не ще намерите в мен фалшива скромност, нито дребнавост. Аз мога да слушам тази дума, без да се червя: толкова пъти ми е казвана без искрена сърдечност, че тя почти изгуби за мен своето значение. Повтарят я в театъра, в книгите, в обществото — навсякъде, но още никога не съм срещала нещо, което да прилича на това велико чувство.

— А вие търсили ли сте го?

— Да.

Това „да“ бе произнесено така непринудено, че младият непознат неволно трепна: той втренчено погледна Мари, сякаш внезапно бе изменил мнението си за характера и положението й в обществото.

— Госпожице — каза той със зле прикрито вълнение, — каква сте вие? Девойка или жена? Ангел или дявол?

— И едното, и другото — отвърна тя със смях. — Нима няма нещо дяволско и ангелско във всяка млада девойка, която още не е любила, не люби и може би никога не ще люби?

— И какво? Вие все пак сте щастлива? — запита той. По неговия тон и маниери се забелязваше, че вече чувствува по-малко уважение към своята избавителка.

— Щастлива? Не! — отвърна тя. — Когато мисля за това, че съм сама, че съм робиня на условностите на обществото, които неизбежно ме правят изкуствена, завиждам на предимствата на мъжете. Но когато си спомня какви средства ни е дала природата, за да оплитаме мъжете в невидимите мрежи на властта, на която нито един от вас не може да се противопостави, тогава моята роля тук, на земята, ми се нрави; но после ми се струва жалка и чувствувам, че бих презряла мъжа, станал жертва на евтини илюзии. Та искам да кажа, че ту съзнавам нашето иго и то ми се нрави, ту ме ужасява и аз се отказвам от него; ту чувствувам в себе си жажда за самопожертвувание, което придава на жената толкова благородство, ту ме изгаря желание да властвувам. Може би това е напълно естествена борба между двете начала — доброто и злото, основа на живота на всички земни твари.

Ангел и дявол, така ли казахте? Ах, не само сега откривам аз тази двойственост на моята природа. Обаче ние, жените, по-добре от вас разбираме нашата непълноценност. У нас има инстинкт, който ни помага да търсим във всичко съвършенство, разбира се, съвършенство на недостижимото. Но — добави тя и въздишайки, погледна към небето — в нас има и друго, което трябва да възвиси жената във вашите очи.

— Какво именно? — запита той.

— То е… всички ние, едни повече, други по-малко, но всички се борим против несправедливия си жребий.

— Госпожице, защо трябва да се разделим тази вечер?

— Ах, да седнем в каретата — усмихвайки се, промълви тя в отговор на страстния поглед на младия моряк, — чистият въздух не ни действува добре.

И Мари внезапно тръгна обратно. Непознатият я догони и й стисна ръката не много почтително, но преизпълнен от властно желание и възторг. Тя забърза; морякът догади, че иска да избегне признания, неприятни може би за нея, но това го възпламени още повече и бе готов да рискува всичко, за да изтръгне от тази жена първия знак на благосклонност; той многозначително я погледна и каза:

— Искате ли да ви открия една тайна?

— О, говорете по-бързо, ако тя се отнася до вас!

— Аз не служа на Републиката. Къде отивате вие? Ще дойда и аз.

Мари потрепери, изтръгна ръката си и захлупи лице в шепи, за да скрие внезапната червенина или може би бледността, издаваща вълнението й, но изведнъж отпусна ръце и с отпаднал глас каза:

— И така, започнахте с това, с което можехте да свършите: измамихте ме!

— Да — каза той.

Тя му обърна гръб и почти тичешком се отдалечи от пощенската кола, към която се бяха запътили.

— Но защо? — запита непознатият. — Нали чистият въздух не ни действува добре?

— О, той се промени — сериозно отвърна тя и продължи бързо по пътя, погълната от неспокойни мисли.

— Защо мълчите — запита той и сърцето му се изпълни с радостно томление, в предвкусване на близка радост.

— Ах, трагедията започна твърде скоро — отривисто каза тя.

— Каква трагедия? — учудено запита той.

Тя се спря, измери го с поглед, в който имаше и ужас, и любопитство, но веднага скри под маската на непроницаемо спокойствие вълнуващите я чувства, показвайки с това, че за млада девойка тя притежава голям жизнен опит.

— Аз зная, зная кой сте вие! — заговори тя отново. — Щом ви видях, заподозрях, че сте роялисткият главатар с прозвище Юнака. Прав беше бившият Отенски епископ, като ни учеше, че всякога трябва да вярваме на лошите си предчувствия.

— Защо ви трябва да познавате този хлапак?

— А защо той трябва да се крие от мене, след като веднъж вече му спасих живота? — И тя насила се засмя. — Постъпих разумно, като попречих на вашето любовно признание. Запомнете добре, господине, аз ви ненавиждам. Аз съм републиканка, вие — роялист и бих ви издала, ако не бях ви дала честната си дума, ако вече не бях ви спасила веднъж, ако…

Тя млъкна. Тази внезапна промяна, тази душевна борба, която вече не се и стараеше да крие, разтревожиха непознатия; той напразно се опитваше да я разбере.

— Да се разделим сега — каза тя, — така искам, сбогом.

И бързо тръгна, но едва направила няколко крачки, отново се върна при него.

— Ах, не! За мен е много, много важно да узная кой сте — захвана тя отново. — Не скривайте от мен нищо, кажете истината. Кой сте вие? Разбира се, не сте възпитаник на морско-техническото училище, нито сте на седемнайсет години…

— Аз съм моряк, готов да се разделя с океана и да ви последвам навсякъде, където вашата фантазия ме поведе. Ако за мое щастие представлявам за вас някаква загадка, ще се постарая да не ви разочаровам. Защо да смесваме сериозните неща от реалния живот с живота на сърцето? Та ние така добре започнахме да се разбираме един друг!

— Нашите души биха могли да се разберат — строго каза тя, — но нямам право да търся от вас доверие, господине, и вие също никога няма да узнаете в какво сте ми задължен — не ще говоря за това.

Те направиха няколко крачки в пълно мълчание.

— Защо моят живот ви занимава толкова много? — заговори непознатият.

— За Бога, господине, кажете си името или замълчете. Вие сте дете — добави тя, като вдигна рамене — и право да си кажа, жал ми е за вас…

Младият моряк добре виждаше упорития стремеж на прекрасната пътница да узнае тайната му и в неговата душа се надигна борба между благоразумието и любовната страст. Тревожните вълнения на любимата жена са могъща съблазън: нейният гняв и нейното покорство са изпълнени с такава власт, те докосват толкова струни на мъжкото сърце, проникват в него и побеждават!… Не бяха ли тревогите на госпожица Дьо Верньой само нова примамка на кокетството? Въпреки своята страст младият моряк намери в себе си сили да не се довери на жената, така настойчиво поискала да изтръгне тайната, от която зависеше животът му.

— Защо — каза той, улавяйки я за ръка, без Мари в разсеяността си да забележи това, — защо моята непредпазливост разруши очарованието на този ден, обещаващ щастие?

Госпожица Дьо Верньой мълчеше, на лицето й беше изписано страдание.

— С какво мога да ви огорча? — запита той. — И с какво мога да ви успокоя?

— Кажете ми името си.

Тогава и той млъкна и така повървяха няколко крачки. Изведнъж госпожица Дьо Верньой се спря и ясно се виждаше, че бе взела важно решение.

— Маркиз Дьо Монторан — произнесе тя с достойнство, макар и да не можеше напълно да прикрие вълнението, което издаваха нервните тръпки по лицето й, — каквото и да ми струва, ще бъда щастлива да ви окажа услуга. Тук ще се разделим. Конвоят и пощенската карета са необходими за вашата безопасност и вие трябва да се възползувате от тях. Не се опасявайте от републиканците: виждате ли, всички тези войници са честни хора. Ще дам нареждания на майор Жерар и той точно ще ги изпълни. Аз мога да се върна в Алансон пеша със своята прислужничка: ще ни съпроводят няколко войници. Слушайте ме внимателно — става дума за вашата глава. Ако срещнете, преди да бъдете в безопасност, този ужасен франт, когото видяхте в гостоприемницата, бягайте — той непременно ще ви издаде. А аз… — тя замълча — а аз отново ще се хвърля в жалката пропаст на живота — тихо промълви тя, сдържайки сълзите си. — Сбогом, господине. Желая ви щастие. Сбогом!

И тя даде знак на капитан Мерл, който вече се показваше на върха на хълма. Младият непознат не очакваше такава развръзка.

— Почакайте! — извика той с доста добре изиграно отчаяние.

Странният каприз на девойката, заради която бе готов в тази минута да пожертвува живота си, така го порази, че той реши да прибегне до низка хитрост, за да скрие името си и заедно с това да удовлетвори любопитството на госпожица Дьо Верньой.

— Вие почти отгатнахте — каза той. — Аз съм емигрант, осъден на смърт, моето име е виконт Дьо Бован. Любовта към родината ме доведе във Франция, при брат ми. Надявам се, че скоро ще ме зачеркнат от списъка на осъдените благодарение на госпожа Дьо Боарне, сега жена на първия консул; но ако ме стигне беда, бих искал да умра на родна земя, сражавайки се редом с моя приятел Монторан. Снабдиха ме с чужд паспорт и сега отивам в Бретан да разбера дали не са ми останали някои имоти.

Докато младият човек говореше, госпожица Дьо Верньой го гледаше с пронизващ поглед. Тя се опита да се усъмни в истинността на неговите думи, но доверчивостта, та дори и лековерието взеха връх, лицето й постепенно доби спокойно изражение и тя възкликна:

— Господине, вярно ли е това, което ми казвате сега?

— Вярно е! — отвърна непознатият, който очевидно твърде малко държеше на честността в отношенията си с жените.

Госпожица Дьо Верньой дълбоко въздъхна — като човек, възвръщащ се към живота.

— Ах! — възкликна тя. — Колко съм щастлива!

— Вие, значи, много ненавиждате моя беден Монторан?

— Не, не това!… Не ме разбирате. Аз просто не бих искала вие да бъдете застрашен от опасностите, от които ще се постарая да избавя и него, щом е ваш приятел.

— Кой ви каза, че Монторан е застрашен от опасности?

— Дори и да не идвах от Париж, където всички говорят за неговите изстъпления, струва ми се, че в Алансон командирът Юло ни каза достатъчно.

— Тогава, разрешете ми да запитам, как можете да го запазите от опасностите?

— А ако не искам да отговоря — каза тя с пренебрежителен вид, зад който жените така добре умеят да скриват вълненията си. — С какво право настоявате да узнаете моите тайни?

— С правото на човек, който ви обича.

— Вече?… — каза тя. — Не, господине, не ме обичате… Вие виждате в мен предмет на мимолетно увлечение, това е всичко. Нима за мен бе трудно да ви разбера от първата минута? Нима жената, ако е привикнала що-годе към добро общество и познава днешните нрави, би могла да се излъже, когато вижда възпитаник на морско-техническото училище да употребява изискани фрази и така зле, както вие правите това, да скрива дворянските си маниери под облика на републиканец? По вашите коси има следи от пудра, от вас лъха царедворство и жена от висшите кръгове веднага чувствува това. Ето защо побързах да отдалеча моя надзирател — той е хитър като жена и се изплаших за вас. Господине, истинският офицер републиканец, завършил морско-техническото училище, не би разчитал на моята лесна благосклонност и не би ме взел за хубавичка интригантка. Позволете ми, виконт Дьо Бован, да ви изложа по този повод моите повърхностни, женски съждения. Може би поради младата си възраст вие не знаете, че от всички жени най-трудно е да плените оная, чиято ценност се изразява в цифри и на която са дотегнали удоволствията. Такива създания, доколкото съм чувала, отстъпват само пред най-големи съблазни, следват само своите капризи и претенцията да им се понравят е от страна на мъжете голямо самомнение; да оставим тази категория жени, към която вие любезно ме причислихте, тъй като на всички тях се полага да бъдат красиви; но трябва да признаете, че една млада жена, благородна, красива, умна (а нали вие ми признавате тия качества), не се продава и нея можеш да покориш само по един начин: като я обикнеш. Разбирате ли ме? Ако тя се влюби и поиска да извърши безразсъдна постъпка, тази постъпка трябва да намери своето оправдание в нещо велико. Извинете това разточителство на логика, но заради вашата чест… и заради моята — добави тя след поклон — не бих искала да бъдете твърде самоуверен и да мислите, че госпожица Дьо Верньой е ангел или дявол, девойка или жена, способна да попадне в примамките на баналните любезности.

— Госпожице — каза мнимият виконт, като се стараеше да скрие крайното си удивление и веднага отново се превърна в светски човек, — моля ви, повярвайте, че съм готов да ви считам за крайно благородна дама, преизпълнена с достойнства и високи чувства, или пък… за добродушна девойка — това вече по ваш избор!

— Не искам да стигате дотам, господине — каза тя с усмивка. — Оставете ме да запазя моето инкогнито. Впрочем моята маска ми отива по-добре от вашата и аз не възнамерявам да я снема, дори и за да узная доколко са искрени хората, които ме уверяват в любовта си… И така, не бъдете с мен твърде смел и лекомислен. Господине, чуйте — каза тя и силно го стисна за ръката, — ако можехте да ми докажете, че действително ме обичате, никакви човешки сили не биха ни разделили. Да, аз мечтая да свържа съдбата си с живота на някой доблестен мъж, да споделя неговите широки, честолюбиви планове, възвишените му мисли… Благородното сърце не може да бъде невярно, тъй като на силните натури е свойствено постоянството, и следователно аз всякога бих била обичана, всякога бих била щастлива. Но нима и аз не ще бъда готова в коя да е минута да направя от себе си стъпало, за да издигна човека, комуто съм отдала своята привързаност, заради него да принеса себе си в жертва, всичко да изтърпя заради него и вечно да го обичам, дори ако той ме разлюби?… Никога никому не съм се решавала да доверя желанията на сърцето си, страстните пориви на възторжената си природа, но с вас мога да ги споделя отчасти, тъй като, щом бъдете в безопасност, ще се разделим.

— Ще се разделим?… За нищо на света! — възкликна той, наелектризиран от думите, в които звучеше силата на тази душа, стремяща се, изглежда, да се пребори с някаква необятна мисъл.

— А вие свободен ли сте? — запита тя и му хвърли презрителен, унищожаващ поглед.

— Свободен? Да, ако забравим смъртната присъда.

Тогава тя каза с глас, изпълнен с дълбока горчивина:

— Ако всичко това не беше само сън, колко прекрасен можеше да бъде нашият живот!… Но макар и да наговорих толкова глупости, нека поне не ги вършим. Когато си мисля какъв трябва да бъдете, за да ме оцените по достойнство, започвам да се съмнявам във всичко.

— А аз в нищо няма да се съмнявам, ако вие поискате да ми прина…

— Мълчете! — извика тя, като чу тези думи, проникнати от истинска страст. — Чистият въздух явно не ни действува добре. Да се върнем при нашите опекуни.