Оноре дьо Балзак
Депутатът от Арси ^[0] (2)

Втора глава
Бунтът на едно загнило либерално градче

Макар като политическа ситуация 1839 година да е много различна от 1847, все още можем да си припомним изборите, родили коалицията — този безуспешен опит на депутатската камара да постави под угроза парламентарното правителство; угроза в духа на Кромуел, но която без Кромуел и при господар, опълчил се срещу мошеничеството, не можеше да завърши иначе, освен като тържество на сегашната система, където двете камари и министрите напомнят марионетки от театъра на Гиньоле, разиграващ представление по волята на господаря си за удоволствие на зяпльовците.

Окръгът Арси-сюр-Об се намираше тогава в особено положение — смяташе се за независим при изборите на депутат. От 1816 до 1836 година тук неизменно избираха един от най-влиятелните оратори на левицата, един от седемнайсетте мъже, които либералната партия наричаше „велики граждани“, с една дума — знаменития Франсоа Келер, от банкерската къща „Братя Келер“, зет на граф Дьо Гондрьовил. Гондрьовил, едно от най-красивите имения във Франция, е разположено на четвърт левга от Арси.

Този банкер, неотдавна получил званието „граф“ и „пер“ на Франция, явно възнамеряваше да предаде депутатския си мандат на трийсетгодишния си син, за да му открие път към перство.

Шарл Келер, принадлежащ към партията на привържениците на демократическата монархия, бе вече командир на ескадрон в генералния щаб и любимец на негово кралско височество, когато получи титлата виконт. По всичко личеше, че се очертава най-блестящо бъдеще за младия, безмерно богат, доблестен и смел мъж, отличаващ се с предаността си към новата династия, внук на граф Дьо Гондрьовил и племенник на госпожа Кариляно, съпруга на маршала; но избирането му в камарата, толкова необходимо за бъдещето му, се натъкваше на големи препятствия.

От времето на възхода на буржоазията град Арси изпитваше скрито желание да се покаже независим. Затова последните избори на Франсоа Келер бяха помрачени от изстъпленията на група републиканци, макар червените им шапки и настръхналите им бради да не бяха изплашили особено много жителите на Арси. Възползувайки се от настроението в окръга, кандидатът на радикалите успя да събере трийсет-четирийсет гласа. Някои арсийци, обидени, че градът им се числи в редовете на „загнилите градчета“ на опозицията, се присъединиха към демократите, макар да бяха врагове на демокрацията. Процесът на изборите във Франция поражда особени политико-химически съединения, опровергаващи законите на избирателното сродство.

Да се избере в парламента през 1839 година младият офицер Келер, след като в течение на двайсет години бе избиран баща му, означаваше да се прояви истинско избирателско раболепие, против което въставаше гордостта на някои забогатели буржоа, считащи себе си не по-нискостоящи и от господин Мален, и от граф Дьо Гондрьовил, и от банкерите братя Келер, и от знатните Сен Син, и дори от самия крал на Франция! Ето защо многочислените привърженици на стария Гондрьовил, пълновластен господар на департамента Об, очакваха ново доказателство за изпитаната му ловкост. За да не злепостави семейството си в Арси, този многоопитен държавник вероятно щеше да издигне кандидатурата на когото и да е от местните жители, който впоследствие да отстъпи мястото си на Шарл Келер и сам да приеме някаква държавна служба — случай, предвиждащ преизбиране на народния представител.

Когато Симон Жиге започна да се догажда за играта на бившия нотариус Гревен, предан другар на граф Дьо Гондрьовил, Гревен отвърна, че без да знае намеренията на графа, е посочил за свой кандидат Шарл Келер и че ще употреби всичкото си влияние, за да бъде избран. Отговорът на почтения Гревен, станал достояние на града, предизвика срещу бившия нотариус всеобщо възмущение. Независимо че този шампански Аристид^[1] се бе ползувал с неизменното доверие на арсийци, че бе кмет на града от 1804 до 1814 година, а така също и по времето на стоте дни; независимо че опозицията го смяташе за свой водач до победата в 1830^[2] година, когато той, позоваващ се на напредналата си възраст, се отказа от честта да бъде кмет и неговите съграждани, в желанието си да му изразят почтителните си чувства, избраха за кмет зет му, господин Бовизаж, независимо, казвам, от всичко това, арсийци се обявиха против него, а някои млади хора дори си позволиха да го нарекат стар дърдорко. Поддръжниците на Симон Жиге насочиха надеждите си към кмета Филеас Бовизаж и без усилия го привлякоха на своя страна, тъй като, макар да не бе в лоши отношения с тъста си, Бовизаж всячески се стараеше да подчертае независимостта и дори студенината си, за което неговият хитър тъст не му пречеше, виждайки в това великолепен начин да запази влиянието си върху жителите на Арси.

Интервюиран в навечерието на изборите, на градския площад, господин кметът бе заявил, че по-скоро ще гласува за първия случайно попаднал в избирателната листа на Арси, отколкото да даде гласа си за Шарл Келер, към когото впрочем изпитвал безгранично уважение.

— Арси няма повече да бъде „загнило“ градче — заяви той — или се преселвам в Париж.

Ласкайте злободневните страсти и ще станете герой навсякъде, дори в Арси-сюр-Об.

„Господин кметът — разправяха в града — се показа, както винаги, човек с непреклонна воля.“

Нищо не се разгаря така бързо, както легалният метеж. Вечерта госпожа Марион и приятелите й се договориха да свикат на другия ден независимите избиратели, за да подкрепят кандидатурата на Симон Жиге, сина на полковника.

Този друг ден едва се бе пробудил, а вече в дома всичко бе обърнато с главата надолу, за да посрещнат приятелите, на чиято независимост разчитаха.

Симон Жиге, сякаш предопределен от рождение да бъде кандидат на малкия град, жадуващ да избере едното от синовете си, веднага се възползува от това раздвижване на умовете, за да стане представител на интересите и нуждите на Въшливата Шампания. Наистина семейство Жиге дължеше на граф Дьо Гондрьовил и името, и богатството си. Но какво са чувствата, когато се касае за избори?

Тази Сцена е написана за назидание на страните, които за зла чест не познават сладостите на националното представителство и следователно не знаят с цената на какви вътрешни боричкания, на какви жертви, достойни за Брут, малкият град ражда на бял свят своя депутат! Зрелище величествено и заедно с това естествено, което може да се сравни само с раждане: същите напъни, същите нечистотии, същите мъки, същата радост.

Човек би могъл да се запита: защо Симон Жиге, единствен син на своите родители, притежаващ прилично състояние, бе само скромен адвокат в затънтено градче, където адвокатите са безполезни?

Тук следва да се кажат няколко думи за кандидата. От 1806 до 1813 година на полковник Жиге се бяха родили три деца, а жена му бе починала в 1814 година; най-голямото, Симон, преживя двете по-малки, умрели — едното в 1818, другото в 1825 година. Докато те още бяха живи, Симон трябваше да бъде възпитаван като човек, комуто предстои да си обезпечи доходна професия. Останал единствен син, съдбата му нанесе жесток удар. Госпожа Марион много разчиташе, че племенникът й ще получи наследство от дядо си — хамбургския банкер; но този немец, починал в 1826 година, остави на внука си Симон само две хиляди франка рента. Банкерът, известен с плодовитостта си, бе воювал срещу скуката на своя занаят чрез радостите на бащинството; и тъй, той ощастливи семействата на своите единайсет деца, които живееха около него и го накараха да повярва, че Симон Жиге и така ще бъде богат.

Полковникът настояваше синът му да си избере свободна професия. Ето защо при Реставрацията семейство Жиге не можеше да разчита на каквото и да било благоволение от страна на властта. Дори ако Симон не беше син на яростен бонапартист, той принадлежеше към семейство, чиито членове, в лицето на жандармерийския полковник Жиге и семейство Марион, включително госпожа Марион, напълно заслужено си бяха навлекли ненавистта на Сен Син, явявайки се като свидетели на обвинението в прословутия процес на братята Симьоз, несправедливо осъдени в 1805 година за похищението на сенатора граф Дьо Гондрьовил — някогашен представител на народа, който бе сложил ръка на тяхното богатство.

Нотариусът Гревен бе в това дело не само един от главните свидетели, но и един от най-ревностните участници в разследването. Процесът „Симьоз“ и сега разделяше окръга Арси на две партии, първата от които поддържаше невинността на осъдените и следователно Сен Син, втората — граф Дьо Гондрьовил и неговите привърженици.

Ако при Реставрацията графиня Дьо Сен Син благодарение на Бурбоните отново придоби влияние и управляваше като пълновластен господар целия департамент, граф Дьо Гондрьовил съумя да противодействува на господството й, като скришом оказваше давление върху местните либерали чрез нотариуса Гревен, полковник Жиге и зет си Келер, редовно назначаван за депутат на Арси-сюр-Об, въпреки Сен Син и чрез влиянието си в кралските съвети, където запази здрави позиции, докато бе жив Луи XVIII. Едва след смъртта на краля, графиня Сен Син успя да издействува назначението на Франсоа Мишю като председател на съда от първа инстанция в Арси. Тя държеше да постави на това място Франсоа Мишю, тъй като той бе син на иконома, който загина на ешафода в Троа, жертва на предаността си на фамилията Симьоз и чийто портрет в естествен ръст украсяваше салона на графинята и в Париж, и в замъка Сен Син. До 1823 година граф Дьо Гондрьовил бе достатъчно влиятелен, за да възпрепятствува назначението на Мишю.

Именно по съвета на граф Дьо Гондрьовил полковник Жиге бе направил от сина си адвокат. Симон трябваше да преуспее в окръга Арси, толкова повече, че там бе единствен адвокат, тъй като пълномощниците пред гражданския съд сами се заемат с делата в тези малки селища.

Симон бе спечелил няколко победи в съда на департамента Об; но това не пречеше да бъде предмет на насмешки от страна на Фредерик Маре, кралския прокурор, на помощника му Оливие Вине и председателя Франсоа Мишю — трима юристи, считани в съда за най-умни и призвани да изиграят важна роля в избирателната драма, чието първо действие се подготвяше.

Симон Жиге, както впрочем едва ли не всички хора, плащаше твърде голяма дан на тази велика сила „смешното“. Той се наслаждаваше на собственото си бръщолевене, вземаше думата с повод и без повод, тържествено размотаваше кълбото на многословните и пусти фрази, което в средите на висшата буржоазия на Арси се смяташе за красноречие. Бедният момък принадлежеше към оная разновидност скучни хора, които са готови всичко да обясняват, дори най-очевидното. Обясняваше дъжда, обясняваше причините на Юлската революция. Обясняваше също така и всички необясними неща — например Луи-Филип, господин Одилон Баро, господин Тиер, източните въпроси, Шампан, 1789 година; обясняваше митническите тарифи и хуманитарните теории, магнетизма и заплащането по цивилната листа.

Този млад човек, с пръстен цвят на лицето, слаб, предостатъчно висок, за да оправдае правилото, че много високите хора рядко се отличават с големи достойнства, преувеличаваше пуританизма на представителите на крайната левица — и без друго прекалено превзети, като морализатори, които крият греховете си. Винаги облечен в черно, той носеше бяла вратовръзка, чийто възел смъкваше ниско под врата. А тъй като все още предпочиташе високи колосани яки, за щастие излезли вече от мода, лицето му изглеждаше като напъхано в книжна фуния. Панталоните и фраковете му, скроени сякаш не за него, винаги бяха широки. У него имаше нещо, което в провинцията наричат чувство за собствено достойнство, тоест държеше се строго и беше скучен.

Приятелят му Антонен Гулар го упрекваше, че подражава на господин Дюпен. И наистина, адвокатът прекалено често сменяше обувките си и плътните чорапи от черна коприна.

Разчитащ на всеобщото уважение, с което се ползуваше старият му баща, както и на влиянието на леля му в малкия град, чийто най-почтени жители вече от двайсет и четири години се събираха в салона й, разполагащ освен с адвокатските си хонорари и с рента от десет хиляди франка, към които един ден щеше да се прибави и състоянието на леля му, Симон Жиге не се съмняваше в избирането си.

Но при първия звън на камбаната, известяващ пристигането на най-влиятелните избиратели, сърцето на честолюбеца тревожно се сви, внезапно усетило смътни опасения. Симон не се съмняваше в ловкостта на стареца Гревен, нито в огромното давление, което министерството щеше да употреби, за да подкрепи кандидатурата на младия и намиращ се по това време в Африка храбър офицер, аташиран към личността на принца, освен това син на един от бившите „велики граждани“ на Франция и племенник на маршала.

— Струва ми се — каза той на баща си, — че имам колики. Чувствувам нещо да ми ври под лъжичката и това ме безпокои.

— И най-старите войници — отвърна полковникът — изпитват същото чувство в първите минути на сражението, когато оръдията започват да трещят…

— А какво ли ще бъде в Камарата?… — си помисли адвокатът.

— Граф Дьо Гондрьовил ни разказваше — продължи полковникът, — че на мнозина оратори се случвали такива дребни неприятности, които за нас, старите, закалени воини, означаваха начало на сражението. Толкоз по тези въпроси. А сега да поговорим делово. И тъй, ти искаш да станеш депутат — заключи старецът, като сви рамене, — е, добре, стани!

— Татко, моята победа в изборите е Сесил Бовизаж! Сесил — това е огромно богатство! А днес огромното богатство е власт.

— О, как се измениха времената! При императора беше нужна храброст!

— Всяка епоха може да бъде изразена с една дума — каза Симон, повтаряйки мисълта на граф Дьо Гондрьовил, обрисуваща много точно този старец. — По времето на империята, когато искаха да убият човека, казваха „страхливец“. Сега казват „крадец“.

— Бедна Францио, докъде те доведоха! — извика полковникът. — Ще взема да се върна при моите рози!

— О, останете, татко! Тук вие сте нашата опора!