Оноре дьо Балзак
Депутатът от Арси ^[0] (16)

Шестнадесета глава
В дома на госпожа Д’Еспар

Приблизително два месеца преди тържеството на Симон Жиге на предизборното събрание, в единайсет часа вечерта в една от богатите къщи на Фобур Сент Оноре, когато сервираха чая у маркиза Д’Еспар, нейният девер, кавалерът Д’Еспар, остави чашата си на масата и като погледна разположилите се край камината гости, каза:

— Тази вечер Максим беше много мрачен, не намирате ли?

— Да — отвърна Растиняк, — но неговата мрачност е обяснима: той е вече на четиридесет и осем години; на тази възраст човек не си създава приятели; със смъртта на Марсе Максим загуби единствения човек, който го разбираше, оказваше му услуги и умееше да се възползува от неговите услуги…

— Той сигурно има неотложни дългове, не бихте ли могли да му помогнете да ги изплати? — каза маркизата на Растиняк.

В това време Растиняк, за втори път министър, току-що, почти против волята си, бе получил графска титла; неговият тъст, барон Дьо Нюсенжан, беше станал пер на Франция; брат му бе епископ, а зет му, граф Дьо ла Рош-Югон — посланик; и всеобщо бе мнението, че в бъдещите правителствени комбинации не ще могат да минат без него.

— Вие всякога забравяте, драга маркизо — отвърна Растиняк, — че нашето правителство разменя среброто си само срещу злато; от хора то не разбира.

— Способен ли е Максим да си пръсне черепа? — запита банкерът Дю Тийе.

— О! Как би желал ти това и тогава ние с теб ще сме квит — отвърна на банкера граф Максим дьо Трай, за когото всички мислеха, че е напуснал салона.

И графът се изправи като видение от креслото, зад това на кавалера Д’Еспар.

Всички се разсмяха.

— Искате ли чаша чай? — обърна се към него младата графиня Дьо Растиняк, която маркизата бе помолила да я замести като домакиня.

— С удоволствие — отвърна графът, като се приближи към камината.

Този човек, крал на парижките гуляйджии, бе съумял до това време да запази привилегированото положение, което заемаха франтовете, наричани тогава „жълти ръкавици“, а после „лъвове“. Излишно е да разказваме историята на неговата младост, изпълнена с любовни похождения и белязана с ужасни драми, в които той винаги бе съумявал да запази външно благоприличие. За него жените винаги бяха само средство; вярваше на страданията им толкова малко, колкото и на радостите им, и виждаше в тях, както покойния Дьо Марсе, просто капризни и зли деца. Изял състоянието си, той глътна и състоянието на известната куртизанка, наричана „Хубавата холандка“, майка на прочутата Естер Гобсек. После бе хвърлил в бездната на нещастието госпожа Дьо Ресто, сестра на госпожа Делфин дьо Нюсенжан, майка на младата графиня Дьо Растиняк.

Парижкото общество е пълно с невъобразими странности. Баронеса Дьо Нюсенжан се намираше тази вечер в салона на госпожа Д’Еспар заедно с виновника за всички страдания на нейната сестра, с убиец, който впрочем бе убил само щастието на една жена. Ето защо несъмнено той бе тук. Госпожа Дьо Нюсенжан беше обядвала у маркизата с дъщеря си, омъжена от една година за граф Дьо Растиняк, който бе започнал политическата си кариера с длъжността помощник-секретар в прочутото министерство на покойния Дьо Марсе, единственият голям държавник, създаден от Юлската революция.

Граф Максим дьо Трай сам знаеше колко страдания бе причинил; но той винаги съумяваше да избегне общественото порицание, придържайки се към кодекса за мъжката чест. Макар да бе пропилял в живота си повече пари, отколкото бяха откраднали за същото време обитателите на четирите каторжни затвора във Франция, правосъдието се отнасяше към него почтително. Никога не беше нарушавал правилата на честта, плащаше съвестно дълговете си на комар. Превъзходен картоиграч, той участвуваше в партии с най-знатни аристократи и посланици. Обядваше у всички членове на дипломатическото тяло. Неведнъж се бе дуелирал и бе изпратил на оня свят двама-трима противници, които, може да се каже, бе убил, тъй като притежаваше ненадмината ловкост и хладнокръвие. Никой от младите хора не можеше да се сравнява с него в умението да се облича, в изисканост на обноските, в изящество на словото, в непринуденост, с една дума, във всичко, което някога се смяташе за висш аристократизъм. В качеството си на паж на императора, той от дванайсетгодишна възраст се упражняваше в езда и минаваше за един от най-изкусните ездачи. Разполагащ винаги с пет коня в обора си, той ги пускаше в надбягвания и винаги бе законодател в модата. И накрая, никой по-добре от него не се забавляваше в компания с млади хора; пиеше повече от най-издръжливите пиячи и ставаше от масата бодър, готов да започне отново, като че пиянството бе негова стихия. Максим принадлежеше към тези извикващи презрение хора, които умеят да потискат с наглостта си това презрение и страха, който внушават на хората, но той съвсем не се заблуждаваше относно репутацията си. В това бе и силата му. Силните личности са винаги свои собствени съдници.

При Реставрацията той твърде успешно бе извлякъл изгоди от званието си „паж на императора“, гледаше на така наречените си бонапартистки възгледи със същото отвращение, с което го бяха посрещали в разни министерства, когато предлагаше услугите си на Бурбоните; защото въпреки големите си връзки, въпреки произхода си и огромните си способности, Максим дьо Трай не постигна нищо и тогава влезе в тайния заговор, който доведе до падането на старата генерация Бурбони. Максим принадлежеше към асоциацията, замислена отначало като забавна група (вж. „Историята на тринадесетте“) и която впоследствие, естествено, се насочи към политиката, пет години преди Юлската революция. Когато младата кралска генерация, предвождана от парижани, нападна старата и завладя трона, Максим отново пусна в ход пронаполеоновските си настроения, за които мислеше толкова малко, колкото за първото си любовно увлечение. Тогава той оказа твърде ценни услуги, признати впрочем с голямо нежелание, тъй като много настойчиво искаше възнаграждение от хора, които знаеха изтънко да смятат. При първия отказ Максим зае враждебна позиция, заплашвайки да разгласи някои малко приятни подробности, тъй като пеленките на младите династии приличат на бебешките и често биват изцапани.

Когато Дьо Марсе стана министър, поправи грешките на ония, които не съумяха да оценят този човек; започна да му възлага тайни поръчения, за които са нужни съвест, изкована от чука на необходимостта, ловкост, готова на всичко, безочие и особено хладнокръвие, замах, безпогрешен поглед, присъщи на големите фигури във висшата политика. Подобни хора, способни да й служат като оръдие, са колкото редки, толкова и неудобни. Заради своите цели Дьо Марсе въведе Максим в най-висшето общество; представи го като човек, съзрял в страстите, умъдрен от опита, познаващ живота и хората, комуто пътешествията и известна наблюдателност бяха помогнали да изучи европейските интереси, политиката на външните министерства и връзките на всички влиятелни фамилии в Европа. Дьо Марсе убеди Максим да си създаде собствен кодекс на честта; доказа му, че мълчанието е не толкова добродетел, колкото сметка; че властта никога не ще се откаже от услугите на човек солиден и ловък, надежден и гъвкав.

— В политиката шансът се представя само веднъж — каза той на Максим, когато го порица за това, че бе прибягнал до заплахи. Максим бе човек, който схващаше дълбочината на тези думи.

Когато Дьо Марсе умря, граф Дьо Трай се върна към предишния си живот. Всеки сезон отиваше да се забавлява на море, а зиме се завръщаше в Париж; но ако някога получаваше значителни суми, дошли от глъбините на крайно скъпернически кесии, то това подаяние, това възнаграждение за безстрашието на човека, когото можеше да използуват всяка минута и който бе посветен в секретите на тайната дипломация, се оказваше недостатъчно за пищния и разточителен живот, който водеше кралят на всички контета, тиранинът на четири или пет парижки клуба. Ето защо паричните въпроси често причиняваха безпокойство на граф Максим. Непритежаващ недвижими имоти, той никога не бе избиран за депутат и следователно не можа да укрепи положението си; освен това, без да заема определена длъжност, не можеше да опре ножа в гърлото на някой министър, за да изтръгне от него званието пер на Франция. А вече чувствуваше тежестта на годините, тъй като разточителствата бяха изчерпали и него самия, и разнообразните източници на доходите му. Въпреки външния си блясък, той се познаваше и не се самозалъгваше; мислеше, че е време да сложи край на всичко това и да се ожени.

Но като човек опитен и умен, той си даваше сметка за общественото си положение и разбираше, че то е твърде превратно. Ето защо не разчиташе да си намери жена във висшето парижко общество и в буржоазните среди; нужно бе от негова страна необикновено коварство, престорено добродушие и готовност за услуги, за да го търпят, тъй като всички желаеха падението му и най-малката погрешна стъпка можеше да го погуби. Попаднеше ли за просрочени полици в затвора „Клиши“ или в изгнание, вече не можеше да се измъкне от дъното на тая пропаст, където има само политически мъртъвци, неспособни да се утешат един друг.

В тази минута той дори се опасяваше да не се срине върху него част от страшно надвисналия свод, който дълговете издигат над главите на мнозина парижани. Изглеждаше мрачен, загрижен, току-що бе отказал да играе на карти у госпожа Д’Еспар, разговаряше разсеяно с дамите, а накрая съвсем млъкна, отдаден на мислите си в дълбокото кресло, отгдето внезапно бе станал, подобно на призрака на Банко^[1]. Застанал сред салона с гръб към камината, в ярката светлина на свещниците, озаряващи го от двете страни, граф Максим дьо Трай чувствуваше, че погледите на всички присъствуващи открито или тайно са отправени към него. Няколкото думи, казани по негов адрес, го задължаваха да се изправи гордо, но той бе достатъчно умен и не прояви никаква арогантност, нито каквато и да било мнителност.

Художникът не би могъл да издебне по-добър момент, за да нахвърли портрета на този без съмнение необикновен човек. Нима не са необходими изключителни качества, за да играеш подобна роля, да покоряваш женските сърца в продължение на трийсет години, да се решиш да използуваш способностите си само задкулисно, като подстрекаваш народа към недоволство или разкриваш интригите на коварната политика, извоювайки победа в дамските будоари или в министерските кабинети? Нима няма величие в това да се издигнеш до най-високите политически спекулации и отново безстрастно да се потопиш в нищетата на празния живот? Каква желязна воля трябва да притежава този, когото не могат да сломят изменчивото щастие в играта, острите поврати в политиката, жестоките изисквания на модата и обществото, нито разхищенията, налагани от необходимите за кариерата любовни връзки; който постоянно прибягва до всевъзможни уловки и измами, който така изкусно забулва намеренията си и под непроницаемото изящество на маниерите си прикрива толкова коварни замисли, толкова различни машинации? Ако вятърът на щастието беше надувал тези всякога опънати платна, ако обстоятелствата бяха помогнали на Максим, той би станал Мазарини, маршал Дьо Ришельо, Потьомкин или може би по-скоро Лозьон, но без затвора „Пиньерол“!^[2]