Оноре дьо Балзак
Една тъмна афера ^[0] (14)

Тринадесета глава
Добър съвет

Към края на февруари 1806 година, скоро след сключването на мирния договор между Франция и Австрия, един родственик на Дьо Симьоз, ходатайствувал навремето си за изключване на младите хора от списъка на емигрантите, а именно бившият маркиз Дьо Шаржбьоф, чиито владения се простират от департамента Сен-е-Марн до департамента Об, човек, комуто за в бъдеще предстоеше да им даде неоспорими доказателства за преданост, пристигна в Сен Син със своеобразната си каляска, която в това време шеговито наричаха „кабриолет“. Когато жалкият екипаж се появи пред външния вход на замъка, обитателите му, седнали в това време на закуска, прихнаха да се смеят; но когато зърнаха плешивата глава на стареца, показала се изпод кожения навес на кабриолета, господин Д’Отсер произнесе неговото име и всички мигом станаха, за да посрещнат главата на рода Шаржбьоф.

— Не постъпихме добре, като му позволихме да ни изпревари; ние трябваше да отидем при него и да му благодарим — каза маркиз Дьо Симьоз на брат си и на младите Д’Отсер.

Облеченият по селски слуга, който караше каляската, втъкна в груб кожен калъф простия коларски камшик и побърза да помогне на маркиза да слезе от колата; но Адриан и по-младият Дьо Симьоз го изпревариха, отвориха завеската на вратата, която се затваряше с медни закопчалки, и помогнаха на стареца да слезе въпреки неговите протести. Маркизът ги уверяваше, че не дава своя жълт кабриолет с кожена вратичка и за най-превъзходната и удобна каляска. Подпомаган от Готар, слугата вече разпрягаше двата едри, охранени коня с лъскава козина; те, по всичко личеше, бяха използувани за работа в полето толкова, колкото и за кабриолета.

— Въпреки студа? Та вие сте същински рицар от някогашните времена! — каза Лоранс на своя престарял роднина, като го взе под ръка и го поведе към салона.

— Не ви приляга да посещавате старче като мен — не без лукавство отвърна той в желанието си да упрекне младите си роднини.

„За какво ли е дошъл?“ — помисли си господин Д’Отсер.

Господин Дьо Шаржбьоф, мил шейсет и седем годишен старец, с тънки крачета, в светли къси панталони и пъстри чорапи, носеше жабо, дълги букли и мрежа за коса. Неговият ловджийски костюм от зелено сукно бе украсен със златни копчета и със също такива галони. А и бялата му жилетка блестеше не по-малко с огромните си златни нашивки. Това облекло, тогава още на мода сред старите хора, много му отиваше, тъй като леко приличаше на Фридрих Велики. Той никога не носеше триъгълната си шапка, за да не изтрие полукръга, изписан на темето му с пудра. С дясната си ръка се опираше на бастун с дръжка във вид на клюн, при което държеше едновременно и бастуна, и шапката си — маниер, достоен за Луи XIV.

Почтеният старец свали топлото си копринено наметало и се отпусна в креслото, като стисна между коленете си триъгълната шапка и бастуна, и зае поза, чиято тайна владееха само франтовете при двора на Луи XV и която оставяше ръцете свободни, за да си играят с табакерата, а у такива хора табакерата е всякога скъпоценност. И наистина маркизът скоро измъкна от джоба на жилетката си, затворен с капак с изшити златни арабески, разкошна табакера. Като взе щипка тютюн и поднесе в кръг табакерата с друг очарователен жест, маркизът хвърли ласкави погледи към насядалите и забеляза какво удоволствие им доставяше неговото посещение. Тогава сякаш разбра защо младите емигранти бяха пренебрегнали задължението си към него и като че ли си казваше: „Когато човек е влюбен, не му е до визити.“

— Ние току-така няма да ви пуснем, вие трябва да ни погостувате няколко дни — каза Лоранс.

— Невъзможно — отсече той. — Ако събитията не ни отдалечаваха толкова едни от други — а вие преодоляхте много по-големи разстояния от разстоянието, което ни разделя, — щяхте да знаете, мило дете, че аз имам дъщери, снахи, внучки, внуци. Те ще се разтревожат, ако не се върна за вечеря, а трябва да пропътувам цели осемнайсет левги.

— Конете ви са чудесни — забеляза маркиз Дьо Симьоз.

— Да, но аз идвам от Троа, дето вчера имах дело. След полагащите се в такъв случай разпитвания за семейството, за маркиза Дьо Шаржбьоф и за разни дреболии, които всъщност никого не занимават, но към които е прието да се прояви най-жив интерес, на господин Д’Отсер се стори, че маркиз Дьо Шаржбьоф бе дошъл с намерение да предпази младите си роднини от някоя неблагоразумна постъпка. Според мнението на маркиза времената се бяха изменили и никой не можеше да предвиди какво ще стане с императора.

— О! — възкликна Лоранс. — Той ще стане бог.

Добрият старец отвърна, че благоразумието налага да се помисли за отстъпки. Слушайки разсъжденията му за необходимостта от компромиси и покорство, изричани с убеденост и авторитетност, каквито никога не влагаше в своите доктрини, господин Д’Отсер едва ли не с молба погледна синовете си.

— А вие ще служите ли на този човек? — запита маркиз Дьо Симьоз маркиз Дьо Шаржбьоф.

— Разбира се, ако интересите на семейството ми го изискват.

Накрая старикът изтънко намекна за опасностите, които крие бъдещето. Когато Лоранс го помоли да изясни мисълта си, той посъветва младите хора да не излизат повече на лов, а да си стоят мирно у дома.

— Вие все още смятате гондрьовилските земи за свои — каза той на маркиз Дьо Симьоз — и с това наново разпалвате ненавистта срещу себе си. По вашето учудване виждам, че вие и не подозирате какви недоброжелатели имате в Троа, дето не забравят мъжественото ви държане. В града открито говорят как сте се изплъзнали от тайната имперска полиция, която ви търсела; едни ви хвалят, други ви смятат за врагове на императора. Някои блюдолизци се учудват, че Наполеон е така великодушен към вас. Но това са дреболии. Важното е, че вие ги надхитрихте, така е, надхитрихте ги, тях, които се смятат за по-умни от вас, а хора с долен произход никога не прощават това. Правосъдието в департамента се намира в ръцете на вашия враг Мален, който навсякъде е поставил свои хора, даже сред правителствените чиновници; и неговото правосъдие ще бъде много доволно да ви види замесени в някоя мръсна история. Всеки селянин може да се заяде с вас, ако стъпите на земята му, а вие сте млади, бързо се горещите, оръжието в ръцете ви е заредено и… колко му е до скандала… Във вашето положение, за да не се окажете виновни, трябва хиляди пъти да бъдете прави. Казвам ви го не току-така. Полицията непрекъснато наблюдава окръга, където живеете, и в такава затънтена дупка като Арси е поставила специален агент да пази имперския сенатор от вашите посегателства. Сенаторът се бои от вас и не го крие.

— Каква клевета! — извика младият Дьо Симьоз.

— Клевета е, аз отлично разбирам, че е клевета. Но разбират ли всички — ето кое е важно. След вашето завръщане графинята взе на служба при себе си Мишю. Значи, Мален е прав — решава болшинството; така мислят и мнозина хора от обществото. Вие не можете да си представите колко са сложни взаимоотношенията между емигранти и онези, в чиито ръце се оказаха техните имущества. Префектът, човек далеч не глупав, ми подхвърли нещо за вас и много ме разтревожи. Затуй не ми се ще да ви виждам повече тук.

Последните думи на маркиза бяха посрещнати с голямо недоумение. Мари-Пол силно позвъни.

— Повикайте Мишю — рече той на Готар, когато момчето се яви.

Бившият гондрьовилски управител не закъсня да се представи.

— Мишю, приятелю мой, вярно ли е, че си искал да убиеш Мален? — запита маркиз Дьо Симьоз.

— Да, ваша светлост. И ако той отново се появи тук, аз ще го издебна.

— А знаеш ли, че сме заподозрени като твои подстрекатели и че обвиняват братовчедка ни, която те взе на служба, за твоя съучастница?

— Боже справедливи! — извика Мишю. — Върху мен, вижда се, лежи проклятие! Значи, аз никога не ще мога да ви освободя от Мален?

— Не, не, приятелю мой — възрази Пол-Мари, — но ще трябва да напуснеш службата си у нас и да заминеш оттук; ние ще се погрижим за теб; дори ще ти помогнем да забогатееш. Продай всичко, което притежаваш, и си прибери парите, а ние ще те изпратим в Триест при наш приятел, човек с големи връзки, който ще те настани на хубаво място до деня, когато за всички нас тук стане по-добре.

Мишю стоеше като закован и в очите му се появиха сълзи.

— Видя ли те някой, когато се готвеше да стреляш върху Мален? — запита маркиз Дьо Шаржбьоф.

— Нотариусът Гревен говореше с него, това ми попречи да го убия и слава богу, че стана така! Графинята знае какво имам предвид — отвърна управителят, като погледна господарката си.

— Гревен ли е единственият свидетел? — продължи господин Дьо Шаржбьоф, видимо недоволен от този разпит, макар и да ставаше в семеен кръг.

— За това знае още и оня шпионин, който навремето дойде да обърка господарите ми — отвърна Мишю.

Маркиз Дьо Шаржбьоф стана, сякаш за да погледне през прозореца, и каза:

— Вие вероятно получавате немалък доход от Сен Син!

После излезе, последван от двамата братя и Лоранс, които отлично разбраха смисъла на забележката.

— Вие сте благородни и чистосърдечни, но както всякога — непредпазливи — им каза старецът. — Напълно естествено е, че ви предупреждавам за слухове, които при всички случаи трябва да се смятат за клевета; но вие се държите така, че ги превръщате в истина в очите на слаби хора като господин Д’Отсер, неговата съпруга и синовете им. О, деца, деца! Би трябвало да оставите тук Мишю, а вие да заминете! Във всеки случай, ако решите да останете тук, напишете на сенатора няколко думи за Мишю, съобщете му, че сте научили от мен за слуховете около вашия управител и че сте го уволнили.

— Ние? Да пишем на Мален?! — извикаха и двамата братя. — Да пишем на убиеца на нашите родители, на този, който безсъвестно си присвои нашето наследство?

— Всичко това е така; но той е влиятелно лице при двора, а в нашия департамент е направо крал!

— Той гласува за смъртното наказание на Луи XVI, в случай че армията на Конде влезе във Франция, а после и за доживотен затвор! — каза графиня Дьо Сен Син.

— И твърде вероятно е той да е внушил мисълта за убийството на Ангиенския херцог — додаде Пол-Мари.

— Добре, добре; но ако искате да изброите всички негови благородни деяния — извика маркизът, — добавете тогава, че той е, който дръпна за редингота Робеспиер, за да го свали, когато стана ясно, че болшинството е против Робеспиер; добавете, че той пръв би разстрелял Бонапарт, ако на 18-и брюмер не беше успял, че именно той би върнал Бурбоните на престола, ако Наполеон падне, че той всякога ще се окаже до най-силния и ще побърза да тикне в ръката му шпага или пистолет, за да довърши съперника, който внушава опасения. Но в такъв случай, толкова повече…

— Колко ниско сме паднали — промълви Лоранс.

— Деца — продължи старият маркиз Дьо Шаржбьоф, като взе и тримата за ръце и ги отведе настрана към леко заснежената морава, — вие ще се възмутите от мнението на благоразумния човек, но аз съм длъжен да ви го кажа! На ваше място аз бих се обърнал към някой старец горе-долу като мен и бих го упълномощил да поиска от Мален в качеството си на посредник един милион франка, за да се признае законността на продажбата на Гондрьовил. Той, разбира се, ще се съгласи при условие, че всичко остане в тайна. При днешните проценти това би ви дало сто хиляди рента; купете си хубаво имение в кое да е друго кътче на Франция, предоставете управлението на Сен Син на господин Д’Отсер, а сами хвърлете жребий, за да видите кому от вас двамата ще се падне прекрасната наследница. Но думите на стареца в ушите на младите хора са това, което са думите на младите в ушите на старите: само празен звук.

Маркизът със знак даде да се разбере, че не е нужен отговор, и се върна в салона, където в негово отсъствие се беше появил абатът Гуже със сестра си. Предложението да поставят на жребий ръката на братовчедка си бе възмутило дълбоко двамата братя, а Лоранс бе отвратена от горчивия лек, който предлагаше нейният роднина. Ето защо и тримата бяха вече не дотам любезни с маркиза, макар и да не престъпиха границите на учтивостта. Обичта към него бе охладняла. Почувствувал това, господин Дьо Шаржбьоф няколко пъти погледна трите прелестни същества с дълбоко състрадание. Макар и разговорът да премина на общи теми, маркизът отново подчерта, че трябва да се подчинят на събитията, и похвали господин Д’Отсер за горещото му желание отново да види синовете си на военна служба.

— Бонапарт — заговори той — произвежда херцози. Той създаде имперски имения, ще произведе и графове. На Мален му се ще да стане граф Дьо Гондрьовил. Подобно намерение — добави той, като погледна младите Дьо Симьоз — може да бъде много изгодно за вас.

— Или пък пагубно — забеляза Лоранс.

Щом запрегнаха конете, маркизът веднага се настани в колата; изпрати го цялото семейство. Минута преди да тръгне, той повика със знак Лоранс и тя като птичка долетя при него.

— Вие не сте обикновена жена и трябва да ме разберете — пошепна той на ухото й. — На Маленовата съвест тежат много грехове и той лесно няма да ви остави на мира. Бъдете поне възможно най-внимателна във всичко, дори в най-незначителните неща; и се съгласете на отстъпки — ето последната ми дума.

Братята стояха до братовчедка си насред моравата и мълчаливо следяха с поглед кабриолета, който зави край оградата, а после започна да се отдалечава по пътя за Троа; Лоранс им предаде последния съвет на стареца. Житейският опит никога не би трябвало да се появява в кабриолет, в пъстри чорапи и с мрежичка за коси на тила. Ни един от младите хора не бе в състояние да разбере промените, настъпили във Франция; душата им беше изпълнена с негодувание и благородната им кръв кипеше от възмущение.

— Глава на рода Шаржбьоф! — каза маркиз Дьо Симьоз. — Човек, който има за девиз: „Да дойде след мен по-силен!“ (Adsit fortior) — прекрасен боеви призив!

— Сега е станал Льобьоф^[1] — каза Лоранс, като се усмихна горчиво.

— Мина времето на свети Луи — забеляза по-младият Симьоз.

— „Да умреш с песен на уста!“ — възкликна графинята. — Този девиз на петте девойки, родоначалнички на нашия род, ще стане и мой девиз.

— А нашият: „Умри, но не отстъпвай!“ И така, никакви отстъпки! — отсече по-големият Дьо Симьоз. — А то ние, като поразмислим, ще дойдем до убеждението, че любезният ни роднина Льобьоф мъдро е изсмукал от пръстите си това, което дойде да ни каже. Помислете само! Гондрьовил да стане име на някакъв си Мален!

— И негов дом! — добави по-младият.

— Мансар го създаде за дворянството, а сега в него ще се плоди тълпата! — каза по-големият. — Ако това стане, аз предпочитам Гондрьовил да изгори — възкликна госпожица Дьо Сен Син.

Един селянин, дошъл да види теленцето, обявено от стареца Д’Отсер за продан, чу тези думи, когато излизаше от обора.

— Да се върнем у дома — каза усмихнатата Лоранс, — току-виж, сме извършили грешка и по повод на това теленце потвърдим правотата на стария вол. Горкият Мишю! — продължи тя, като влезе в салона. — Аз съвсем забравих твоите тегла, но ние тук тъй и тъй не сме гледани с добро око, дано не ни изложиш повече. Тежи ли на съвестта ти още някой грях?

— Само един: не ще си простя, че не убих убийците на старите ми господари, преди да постъпя на служба при младите.

— Мишю! — извика свещеникът.

— Но аз няма да замина оттук — продължи Мишю, без да му обръща внимание, — докато не се уверя, че сте в безопасност. Наоколо скитат някакви момчетии, които не ми харесват. Последния път, когато бяхме на лов в гората, към мен се приближи оня, нека ми бъде позволено да кажа, пазач, който ме замени в Гондрьовил; попита ме смятаме ли се тук в свое имение. „Трудно е, приятелю — отговорих му, — за два месеца да отвикнеш от това, към което си привиквал цели две столетия.“

— Сгрешил си, Мишю! — каза маркиз Дьо Симьоз, но по лицето му засия доволна усмивка.

— А оня какво отговори? — запита господин Д’Отсер.

— Каза, че ще уведоми сенатора за нашите искания.

— Граф Гондрьовил! — продължи по-големият Д’Отсер. — Каква игра! А защо не, щом на Бонапарт казват „ваше величество“.

— И „ваше височество“ на негова светлост — великия херцог Бергски — настави кюрето.

— А този пък кой е? — запита господин Дьо Симьоз.

— Мюра, зет на Наполеон — поясни старецът Д’Отсер.

— Така — подхвана госпожица Дьо Сен Син. — А на вдовицата на маркиз Дьо Боарне също ли казват „ваше величество“?

— Разбира се, госпожице — отвърна свещеникът.

— Хубаво би било да отидем в Париж, да видим отблизо всичко това! — възкликна Лоранс.

— Уви, госпожице — рече Мишю, — аз ходих в Париж да настаня сина си в лицея и мога да ви уверя, че с така наречената имперска гвардия няма шега. Ако цялата армия е такава, тоя режим ще преживее всички нас.

— Говорят, че немалко знатни семейства отиват на служба при него — забеляза господин Д’Отсер.

— Все едно, по новите закони вашите деца са длъжни да служат — каза кюрето. — Законът вече не признава ни титли, ни рангове.

— Този човек върши повече злини със своя двор, отколкото Революцията с гилотината си! — извика Лоранс.

— Църквата се моли за него — забеляза свещеникът.

Всяка от тези мисли, изказани една след друга, звучеше като коментар към мъдрите думи на стария маркиз Дьо Шаржбьоф; но младите хора вярваха твърде много в своята правота, техните понятия за чест бяха твърде високи, за да приемат компромиси. Освен това си казваха, както всякога са си мислили победените партии, че за преуспяването на партията победителка скоро ще настъпи край, че императорът се опира само на армията, че правото рано или късно ще победи и т.н. Въпреки предупреждението те паднаха в пропастта, зинала пред тях, която хора предпазливи и благоразумни като стареца Д’Отсер биха заобиколили. Ако сме напълно чистосърдечни, може би бихме признали, че нещастието нямаше да се стовари върху тях, ако бяха получили тайно или явно предупреждение. Съкровеният смисъл на такова предупреждение за мнозина става ясен едва след разразяване на катастрофата.

— Съгласете се, госпожо графиньо, че аз не мога да замина, без да се отчета пред вас — шепнешком каза Мишю на госпожица Дьо Сен Син.

Вместо отговор тя утвърдително кимна с глава и управителят излезе.