Оноре дьо Балзак
Една тъмна афера ^[0] (6)

Шеста глава
Интериор и силуети от времето на Консулството

Когато Март, предупредена за близката опасност, се промъкваше с бързината на сянката към посочения от Мишю отвор, в салона на сенсинския замък цареше пълно спокойствие. Събраните тук хора бяха така далеч от мисълта за надигащата се буря, че техният спокоен вид неволно би извикал жал у всекиго, който знаеше истинското им положение. Във високата камина, украсена с огледало, по чиято гипсова рамка се виждаха и танцуващи пастирки в кринолини, пращеше огромен огън, каквито палят само в замъците, разположени край гора. Близо до камината, в дълбоко, квадратно кресло с позлатена рамка и облечено във великолепна зелена коприна, почиваше младата графиня. Нейната поза говореше за крайна умора. Лоранс се бе завърнала в шест часа от провинцията Бри; бе яздила като водач пред малък отряд от четирима дворяни и благополучно ги бе отвела в убежището, където трябваше да отдъхнат, преди да потеглят за Париж; когато се върна, съпрузите Д’Отсср вече привършваха обяда си. Измъчвана от глад, тя седна на масата както беше — с изкаляна амазонка и с ботушки. След обяда отведнъж почувствува такава немощ, че даже нямаше сили да се разсъблече, а се облегна на гърба на огромното кресло, отпусна на него русата си, къдрокоса главица, опъна нозе и ги постави на една табуретка. Огънят в камината бавно сушеше изкаляната дреха и ботушите й. Кожените й ръкавици, касторената шапка, зеленият ешарп и камшикът лежаха на конзолата, където ги беше захвърлила. Тя ту поглеждаше старинния часовник от Бул, поставен на камината между два свещника, и премисляше дали четиримата заговорници се бяха вече наспали, ту хвърляше поглед към масата за игра на карти пред камината, около която седяха господин Д’Отсер, съпругата му и сенсинския свещеник със сестра си.

Макар че тези хора не бяха непосредствени участници в описваната от нас драма, те все пак заслужават внимание като представители на една от разновидностите на аристокрацията след нейния разгром в 1793 година. От тази гледна точка описанието на сенсинския салон има привкуса на неподправена история.

Господин Д’Отсер, който тогава навършваше петдесет и две години, висок, сух, румен, с крепко здраве, можеше да изглежда човек със силен характер, ако не бяха големите тъмносини очи, чийто поглед издаваше крайно простодушие. Брадичката беше издадена напред, а несъразмерно голямото разстояние между носа и устата му придаваше хрисим вид, напълно съответствуващ на тихия му характер, за което говореха всички черти на лицето му. Посивелите коси, сплъстени от шапката, която почти никога не снемаше, образуваха на главата нещо като кепе и подчертаваха крушовидната й форма. Челото му, набръчкано от селски труд и постоянни тревоги, беше плоско и неизразително. Големият орлов нос придаваше значителност на лицето му; единствен признак на сила бяха гъстите, все още черни вежди и яркият руменец на страните му; и този признак не лъжеше: макар простодушен и мек, господин Д’Отсер беше непоколебим католик и монархист и никакви съображения не можеха да го заставят да се откаже от възгледите си. Той покорно би оставил да го арестуват, не би стрелял по полицейските агенти и безропотно би отишъл на ешафода. Не можеше и да емигрира, тъй като освен с рентата от три хиляди франка не разполагаше с никакви други средства. Ето защо се подчиняваше на съществуващото правителство, не преставаше да бъде верен на кралското семейство и да желае неговото възстановяване; но би отказал да се компрометира чрез участие в какъвто и да било опит да се върнат Бурбоните. Господин Д’Отсер принадлежеше към ония роялисти, които до края на живота си не можаха да забравят, че са били победени и ограбени, и които оттогава насам си останаха мълчаливи и пресметливи, озлобени и безволеви, но неспособни ни на себеотрицание, ни на жертви; те всякога бяха готови да приветствуват монархията, ако тя възтържествуваше, пазеха верността си към църквата и духовенството, но не отстъпваха от решението си покорно да понасят всички унижения и мъки. А това вече не е убеждение, а упорство. Същината на всяка борба е действието. Не особено умен, но честен, скъперник като истински селянин и заедно с това аристократ по маниери, смел в желанията си, но скромен в думи и постъпки, от всичко извличащ изгода и дори готов да стане сенсински кмет, господин Д’Отсер бе типичен представител на тези почтени дворяни, на чието чело Бог е написал думата „mites“^[1]; те не се противопоставиха на бурята на Революцията, която профуча над главите и над дворянските им гнезда, богати при Реставрацията със скритите си спестявания и горди с тайната си преданост към династията, а след 1830 година отново се оттеглиха в именията си.

Облеклото му, много характерно за този род хора, красноречиво говореше и за самия него, и за епохата. Господин Д’Отсер носеше широк бежов плащ с неголяма яка, въведен на мода от последния Орлеански херцог след завръщането му от Англия; по време на Революцията такива плащове бяха нещо средно между неугледните простонародни дрехи и изящните рединготи на аристокрацията. Кадифената му жилетка на райета и с цветенца, кройка, която напомняше жилетките на Робеспиер и Сен Жюст, откриваше горната част на ситно плисирано жабо върху ризата. Той все още носеше къси панталони, но неговите бяха от грубо синьо сукно, с потъмнели стоманени копчета. Тънките му като на елен нозе бяха обути в евтини черни копринени чорапи, груби обуща и черни платнени гетри. Постарому носеше муселинена яка с безчислени плисенца, закрепена под брадичката със златна карфица. С такова облекло, съчетаващо в себе си елементи на селска, революционна и аристократическа дреха, този безобиден дворянин съвсем не искаше да демонстрира някакъв политически еклектизъм, той просто се подчиняваше на обстоятелствата.

Госпожа Д’Отсер, вече четиридесетгодишна жена, рано състарена от житейските несгоди, всякога сякаш позираше за портрет, а дантеленото й боне, украсено с бели атлазени панделки, като че подчертаваше тържественото изражение на лицето й. Тя още пудреше косите си, макар че носеше бяла кърпа и рокля от бежова коприна на точици, с гладки ръкави и широка, надиплена пола — последната премяна на кралица Мария Антоанета. Госпожа Д’Отсер имаше леко чип нос, остра брадичка, почти триъгълно лице, насълзени очи; леко червеше страните си и това оживяваше сивите й очи. Смъркаше енфие и при всяка щипка вземаше тези престорени предпазни мерки, с които някога злоупотребяваха светските дами; всички подробности при вземане на щипка енфие съставляваха същинска церемония, обяснима със следното: жената имаше красиви ръце.

Абатът-францисканец на име Гуже, бивш възпитател на двамата млади Симьоз и приятел на абат Д’Отсер, преди две години бе поел от приятелски чувства към семейство Д’Отсер и към графинята сенсинската енория. Неговата сестра, госпожица Гуже, разполагаше със седемстотин франка рента, прибави към тези пари скромната заплата на свещеника и с тях поддържаше домакинството.

Църквата и църковната къща не бяха продадени поради нищожната им цена. Абат Гуже живееше на две крачки от замъка — само една ограда делеше градината му от господарския парк. Ето защо абат Гуже и сестра му два пъти седмично обядваха в Сен Син и всяка вечер идваха да играят на карти с Д’Отсерови. Лоранс не умееше и да вземе картите в ръце.

Абат Гуже беше беловлас старец с бяло като у възрастна жена лице, любезно усмихнат, с ласкав внушителен глас; сладникавото му, малко кукленско лице се разхубавяваше от високото умно чело и проницателните очи. Бе среден на ръст, добре сложен, всякога носеше черен фрак с френска кройка, сребърни катарами на панталоните и на обувките, черни копринени чорапи, черна жилетка със спусната над нея бяла широка вратовръзка, което придаваше на стареца изящество, без това да нарушава пастирското му достойнство. Абатът, станал при Реставрацията епископ на Троа благодарение на своята предишна дейност, се беше научил да разбира младите хора; той долови силния характер на Лоранс, оцени го по достойнство и още отначало започна да се отнася към девойката с почтителност и уважение; а това в значителна степен й помогна да си извоюва в Сен Син независимо положение и да подчини на волята си строгата възрастна дама и добряка дворянин, които тя според обичая беше длъжна да слуша. Вече шест месеца абатът наблюдаваше Лоранс с присъщото на свещениците проникновение, тъй като те са най-проницателните хора на света; и без да подозира, че тази двайсет и три годишна девойка в минутата, когато слабите й ръчици разсукваха отпорилия се гайтан на амазонката, мислеше как да събори Бонапарт, той все пак догаждаше, че е погълната от някакви големи замисли.

Госпожица Гуже беше една от ония стари моми, чийто портрет може да се нахвърли с две думи и те биха били напълно достатъчни, за да си го представят дори и хора с най-бедно въображение: госпожицата принадлежеше към категорията на така наречените кобили. Бедната жена съзнаваше, че е грозна, и сама се смееше над грозотата си, показвайки при това големите си зъби, жълти като лицето и костеливите й ръце. Но в замяна беше безкрайно добра и весела. Носеше старовремски чепици, широка пола с джобове, всякога пълни с ключове, боне с панделки и перука. Още на младини беше изглеждала като четиридесетгодишна жена, но според думите й от двайсет години наваксвала пропуснатото и стоеше все в тази възраст. Почиташе дълбоко дворянството и отдаваше на знатните хора дължимото им уважение и почит, но умееше да запазва собственото си достойнство.

Това общество се беше събрало в Сен Син точно навреме за госпожа Д’Отсер, която нямаше като мъжа си домашни задължения или като Лоранс — живеца на омразата, помагащ да се понася горчивината на самотата. При това за последните шест години животът беше станал значително по-лек. Католическата служба бе възстановена и това позволяваше на вярващите да изпълняват религиозните задължения, а в селския живот те заемат по-голямо място, отколкото където и да било другаде. Съпрузите Д’Отсер, успокоени от консервативните начинания на Първия консул, можеха сега да кореспондират със синовете си, да получават от тях известия, да не треперят за живота им, да настояват пред тях да сторят всичко, за да ги изключат от списъка на емигрантите и да се завърнат във Франция. Финансовите служби изплащаха дължимите ренти и се стараеха да ги изплащат в срок. По това време Д’Отсерови разполагаха освен с пожизнената рента, още с осем хиляди годишен доход. Старецът се радваше на мъдрата си далновидност: всички свои спестявания — двайсет хиляди франка, както и парите на довереницата си, беше вложил в държавната банка още преди 18-и брюмер, а този преврат, както е известно, доведе до повишаване курса на фондовите ценности на дванадесет до осемнадесет франка.

Дълго време замъкът Сен Син беше празен, изоставен и разорен. Докато бушуваше революционната буря, благоразумният опекун съзнателно се въздържаше от каквито и да било почини; но след Амиенския мир отиде в Троа и донесе оттам остатъците от мебелировката на двата замъка, изкупена от вехтошарите. Тогава именно благодарение на неговите грижи салонът на замъка бе подреден. Пищните копринени завеси със зелени цветя на бял фон, висящи някога в замъка Симьоз, сега украсяваха шестте прозореца на салона, където тази вечер седяха гореупоменатите лица. Огромният салон беше изцяло облицован с гравирано дърво във вид на пана, поставени в красиво изработени рамки и оцветени в сиво с два оттенъка. Четири врати бяха изписани в духа на епохата Луи XV с картини в сиви цветове с различни нюанси. Старецът беше издирил в Троа позлатени конзоли, кресло, облечено в зелена коприна, кристален лампион, маса с инкрустации за игра на карти и други вещи, които можеха да послужат за възстановяването на Сен Син в предишния му вид. В 1792 година всичката покъщнина на замъка беше задигната, тъй като разграбването на частните домове в градовете продължи и в селата. Всякога, когато отиваше в Троа, старецът се връщаше с някои реликви на миналото великолепие — ту някой хубав килим като постлания сега върху паркета в салона, ту част от сервизи от старинен саксонски и севърски порцелан. Преди половин година се бе осмелил да откопае сенсинското сребро, скрито от готвача в къщурката му в самия край на едно от просторните предградия на Троа.

Този предан прислужник на име Дюрийо и неговата жена бяха свързали завинаги съдбата си със съдбата на младата си господарка. Изпълняваше в замъка най-различни служби, а жена му беше икономка. Дюрийо беше взел при себе си като помощница в кухнята сестрата на Катрин; тя изучаваше под негово ръководство кулинарното изкуство и обещаваше да стане превъзходна готвачка.

Старият градинар, жена му, техният син, работещ като надничар, и дъщеря им, която бе краварка, съставляваха целият персонал на замъка.

Преди около шест месеца жената на Дюрийо тайно бе поръчала за сина на градинаря и за Готар ливреи с хералдическите цветове на графовете Сен Син. Макар благородникът да я беше смъмрил заради тази нейна непредпазливост, тя бе щастлива, че в деня на свети Лоран — именния ден на Лоранс, обядът бе сервиран почти както преди. Постепенното трудно възстановяване на миналото радваше Д’Отсерови и съпрузите Дюрийо. Лоранс се смееше на всичко това и го наричаше детинщини. Но старецът Д’Отсер не забравяше и по-съществени неща: възстановяваше постройки, поправяше огради, садеше дървета навсякъде, дето това бе възможно, и се стараеше да оползотвори всяко кътче земя. Ето защо в сснсинската долина го смятаха за авторитет в областта на земеделието. Той успя да възвърне сто арпана спорна земя, непродадена навремето и присъединена към общинските владения; превърна я в ливада, засади я с кръмни култури и я огради с тополи, които за шест години израснаха невероятно. Възнамеряваше да изкупи и други участъци и да извлича доход от всички пристройки около замъка, да създаде втора ферма, която мечтаеше да управлява сам.

И така последните две години обитателите на замъка бяха почти щастливи. Господин Д’Отсер в тъмни зори тръгваше да наглежда работниците, които работеха при него целогодишно; после се връщаше за закуска, а след закуската яхваше някое селско конче и обикаляше имението като същински пъдар; по време на обяд повторно се мярваше у дома си и завършваше деня с партия бостон.

Всеки обитател на замъка имаше свое занимание и животът течеше размерено като в манастир. Само Лоранс нарушаваше този ред с внезапните си отпътувания, с честите си отсъствия, с всичко, което госпожа Д’Отсер наричаше нейни прищевки. Но в Сен Син съществуваха две политически направления, както и поводи за разногласия. Първо, Дюрийо и жена му ревнуваха Готар и Катрин, които стояха по-близо до младата господарка, кумир на целия дом. Второ, съпрузите Д’Отсер, поддържани от госпожица Гуже и от брат й, желаеха синовете им, както и близнаците Симьоз, да се върнат в родината и да се приобщят към радостите на спокойния живот в замъка, вместо да влачат жалко съществувание в чужбина. Лоранс осъждаше малодушната готовност да се стига до компромиси; тя бе представителка на чистия, войнствуващ и непреклонен роялизъм. Четиримата старци не желаеха да подлагат на изпитание този щастлив живот и това късче земя, които бяха опазили от бурния поток на Революцията, и се стараеха да внушат на Лоранс своите наистина мъдри възгледи, подозирайки, че тя немалко е допринесла за решението на младите Д’Отсер и Симьоз да не се завръщат във Франция. Гордото презрение на възпитаницата им към подобна надежда ужасяваше бедните старци и те основателно се опасяваха от някоя, както те казваха, безразсъдна постъпка.

Разногласията се бяха появили по време на експлозията на адската машина на улица Сен Никез — първото покушение на роялистите срещу победителя при Маренго, след като той отказа да преговаря с Бурбоните. Въобразявайки си, че покушението бе организирано от републиканците, Д’Отсерови смятаха за щастие, че Бонапарт избегна опасността. А Лоранс плака от ярост, когато научи, че Първият консул бе оцелял. Отчаянието й взе връх над обичайната сдържаност и тя започна да укорява Бога, че бе изоставил потомците на свети Луи!

— Ако аз бях се заела с тази работа — извика Лоранс, — сигурно щях да успея. Нима не сме в правото си да се опълчим срещу узурпатора с всички възможни средства? — обърна се тя към абат Гуже, забелязвайки, че думите й предизвикват у всички присъствуващи дълбоко недоумение.

— Дете мое — отвърна абатът, — философите упорито нападаха църквата, загдето някога бе отстоявала правото ни да насочваме срещу узурпаторите същото оръжие, което са използували самите те в стремежа си да постигнат своите цели; днес църквата дължи твърде много на господин Първия консул, за да не го предпазва от последствията на това учение, което впрочем принадлежи на йезуитите.

— Значи, църквата ни изоставя! — мрачно промълви девойката.

От този ден, всеки път, когато четиримата старци заговореха, че трябва да се покоряват на провидението, графинята напускаше салона.

Напоследък абатът, много по-ловък от опекуна, започна да се впуща не толкова в общи разсъждения, колкото да изтъква материалните преимущества на консулското управление, и не само за да убеди графинята в това, а за да предизвика у нея оная едва забележима реакция, по която би могъл да отгатне плановете й. Постоянните отсъствия на Готар, зачестилите пътувания на Лоранс и загрижеността, помрачила напоследък лицето й, най-после хилядите дреболии, които в тишината и спокойствието на сенсинския живот не можеха да минат незабелязани, особено за неспокойните очи на Д’Отсерови, абат Гуже и двамата Дюрийо, всичко това събуждаше опасения у тези покорни роялисти. Но тъй като не се случиха никакви особени събития, а в политическата сфера засега господствуваше пълно спокойствие, животът в малкия замък отново се успокои. Всички отдаваха отсъствията на графинята на увлечението й в лова.

Може да си представите каква дълбока тишина цареше вечерта около десет часа в парка, в двора, в околностите на сенсинския замък, дето природа и хора се сливаха в такава хармония; дето всичко дишаше дълбок покой, дето се възвръщаше предишното изобилие, дето добрият и разумен благородник се надяваше да склони към покорство довереницата си, показвайки й сладките плодове на такова едно поведение.

Събралите се тук привърженици на монархията продължаваха да играят бостон, игра, която под наивна форма разпространяваше в цяла Франция идеи за независимост, тъй като бе измислена в чест на американските бунтовници, а термините й напомняха за борбата, поощрявана от Луи XVI. Обявявайки „независимост“ или „разорение“, играчите скришом наблюдаваха Лоранс, а тя, победена от съня, заспиваше с иронична усмивка на устните: когато гледаше мирните хора, насядали край масата, последната й мисъл бе, че двамата синове Д’Отсер бяха пренощували миналата нощ под същия покрив и достатъчно би било да загатне само за това, за да хвърли всички играчи в ужас! А коя двайсет и три годишна девойка не би била горда при съзнанието, че кове човешки съдби, и не би почувствувала състрадание към тези, които са толкова по-слаби от нея?

— Графинята спи — рече абатът, — никога не съм я виждал тъй уморена.

— Дюрийо ми каза, че конят й бил съвсем съсипан — забеляза госпожа Д’Отсер. — А пушката й не е използувана, дулото й било чисто, значи, Лоранс не е ходила на лов.

— Ами, как не — отсече абатът, — това още нищо не значи!

— Хайде, хайде — намеси се госпожица Гуже, — когато бях на нейната възраст и започнах да разбирам, че ми е съдено да остана неомъжена, тичах и се изморявах по-другояче… Аз напълно разбирам, че графинята може да обикаля целия край, без да помисли за дивеч. Скоро ще станат дванайсет години, откакто не е виждала братовчедите си, а тя ги обича. Ако бях на нейно място и така млада и красива, хич нямаше да му мисля и щях да прескоча до Германия. Горкичката, може би я влече към границата.

— Много сте пъргава, госпожице Гуже — пошегува се кюрето.

— Но аз виждам — продължи тя, — че разходките на тази двайсет и три годишна девойка ви тревожат, та затова ви и обяснявам каква е всъщност работата.

— Братовчедите й ще се върнат, тя ще бъде богата и в края на краищата ще се укроти — добродушно заключи господин Д’Отсер.

— Дай боже! — възкликна възрастната дама и посегна към златната табакера, която след обявяването на пожизненото Консулство отново се бе появила на бял свят.

— А ето ви и новина — обърна се старецът Д’Отсер към кюрето. — Вчера Мален пристигна в Гондрьовил.

— Мален! — извика Лоранс, пробудена от това име, въпреки дълбокия си сън.

— Да — потвърди свещеникът, — но тази нощ си заминава обратно и всички си блъскат главите да разберат защо ли е дошъл така набързо.

— Този човек е злият гений на нашите две семейства — каза Лоранс.

Младата графиня току-що бе сънувала братовчедите си и младите Д’Отсерови; заплашваше ги някаква беда. Тя си представяше опасностите, които ги дебнеха в Париж, и погледът й помръкваше и ставаше неподвижен; Лоранс бързо стана и без да каже дума, отиде горе в стаята си. Живееше в гостната, а близо до нея, в малката кула откъм гората, бяха гардеробната и молитвената стая. Когато Лоранс излезе от салона, кучетата в двора залаяха, някой почука на вратата и скоро на прага се появи, развълнуван, Дюрийо.

— Кметът дойде. Пак има нещо…

Кметът, бивш помощник на Дьо Симьозови, посещаваше изрядко замъка и Д’Отсер по тактически съображения му оказваше уважение, което той извънредно много ценеше. Този човек на име Гулар се бе оженил за богата търговка от Троа, която имаше имение в сенсинската община; към него бе прибавил други земи, принадлежали някога на богатия манастир „Вал-дьо-Прьо“, и бе изхарчил за тях всичките си спестявания. Гулар се прехвърли в обширния манастир, разположен на четири мили от замъка, и стана владетел на почти толкова великолепно жилище, колкото Гондрьовил, в което той и жена му живееха като църковни мишки.

— Гулар, ти хубаво се нагуля — каза Лоранс през смях, когато за пръв път го видя в Сен Син.

Въпреки че бе предан на Революцията и че графинята всякога го приемаше твърде хладно, кметът изпитваше към хората от Сен Син и Симьоз дълбоко почитание. Ето защо си затваряше очите за всичко, което ставаше в замъка. Да затваря очи според неговите схващания значеше да не вижда по стените на салона портретите на Луи XVI, на Мария Антоанета, на техните августейши деца, на брата на краля — граф Д’Артоа, на Казалес, на Шарлот Корде; да не намира нищо лошо, че в негово присъствие хулеха Революцията, че се надсмиваха над петте члена на Директорията и над всички тогавашни мероприятия. Като всяко парвеню, и той, натрупвайки състояние, отново се преизпълни с благоговение към старинните родове и се стараеше да поддържа с тях връзки; а особеното положение на Гулар, породено от тези обстоятелства, бе веднага използувано от двамата непознати, чиято професия Мишю тъй скоро разгада и които, преди да се отправят към Гондрьовил, обходиха целия край.