Оноре дьо Балзак
Една тъмна афера ^[0] (19)

Осемнадесета глава
Март разкрита

Докато обитателите на Сен Син изчакваха разглеждането на делото в углавния съд и напразно молеха за свиждане със затворниците, в замъка, в дълбока тайна, ставаше събитие с огромно значение. Март се беше върнала в Сен Син веднага след разпита й от експертите по обвинението; нейните показания бяха толкова незначителни, че общественият обвинител не я повика в съда. Като всички крайно чувствителни хора, бедната жена се намираше в такова потиснато състояние, което извикваше жалост, и по цял ден седеше в салона с госпожица Гуже. За нея, както впрочем и за свещеника, а и за всеки, комуто не бе известно как бяха прекарали този съдбоносен ден обвиняемите, тяхната невинност изглеждаше съмнителна. Понякога Март си мислеше, че Мишю, господарите му и Лоранс са извършили нещо със сенатора, за да му отмъстят. Нещастната жена знаеше колко предан бе Мишю на своите господари и че от всички обвиняеми именно него грозеше най-голямата опасност както по силата на предшествуващите събития, така и вследствие на ролята, която несъмнено бе изиграл при нападението. Абатът Гуже, неговата сестра и Март се губеха в догадки; но те така много размишляваха за това, че в края на краищата бяха готови да се вкопчат в кое да е необосновано предположение. Състоянието на абсолютно съмнение, обявено от Декарт, е невъзможно за човешкия ум, както празното пространство за природата и умствената работа, която би довела до такова състояние, би представлявала, подобно на действието на пневматичната помпа, необичайно и уродливо явление. До каквито и въпроси да се докосваме, ние всякога вярваме в нещо. Но Март толкова се боеше, че обвиняемите действително са виновни, че страхът бе равносилен на вяра, и това умонастроение се оказа за нея фатално. Пет дни след арестуването на младите дворяни, в десет часа вечерта, когато вече си беше легнала да спи, нейната майка, дошла дотук пеша от фермата, я извика на двора.

— Там те чака някакъв работник от Троа; казва, че го изпраща Мишю. Той е на долния път — каза тя на дъщеря си.

Те заедно се отправиха натам по най-краткия път, през отвора. В нощната тъмнина, пък и в падина, Март само смътно различи човешкия силует, очертал се на фона на мрака.

— Кажете нещо, госпожо, за да се убедя, че действително сте госпожа Мишю — каза непознатият с доста развълнуван глас.

Разбира се, аз съм — отвърна Март. — А какво искате от мен?

— Добре — каза непознатият. — Подайте ми тогава ръката си, не се бойте от мен. Аз дойдох — продължи той, като се наведе към ухото й — по поръка на Мишю, за да ви предам бележка от него. Надзирател съм в затвора и ако моите началници разберат, че ме няма, всички ще отидем по дяволите. Доверете се на мене. На времето вашият почтен баща ми помогна да получа тази длъжност, затова и Мишю се обърна към мен. Той мушна в ръката на Март бележката и без да дочака отговор, изчезна към гората. Март потръпна при мисълта, че сега вероятно ще узнае тайната на цялата история. Тя забърза с майка си към фермата, затвори се в стаята си и прочете следното:

Скъпа моя Март, можеш да се довериш на човека, който ще ти предаде настоящето. Той не знае ни да чете, ни да пише и е един от най-солидните републиканци, участници в заговора на Бабьоф. Твоят баща е ползувал неговите услуги и той смята сенатора за предател. Знай, скъпа моя Март, че ние скрихме сенатора в същото скривалище, дето по-рано се криеха нашите господари. Храна този негодяй има само за около пет дни, а тъй като за нас е важно той да остане жив, отнеси му веднага след прочитане на бележката храна за още пет дни. Гората, както знаеш, още я претърсват; затова вземи всички предпазни мерки, както правехме ние, когато ходехме при нашите млади господари. С Мален не разменяй нито дума, въобще с него не разговаряй, а си сложи една от нашите маски — те са на стълбата, която води към скривалището. Ако ти е скъп нашият живот, запази в най-дълбока тайна това, което ти доверявам. Нито дума на госпожица Дьо Сен Син, че тя може да се изплаши. Не се безпокой за мене. Ние сме уверени в благополучния изход на делото. Когато дойде време, Мален ще ни спаси. И накрая, не забравяй да изгориш тази бележка веднага след като я прочетеш, защото, ако само един ред от нея попадне в нечии ръце, може да ми снемат главата.

Целувам те много пъти!

Мишю

За съществуванието на подземието, скрито под хълма посред гората, знаеха само Март, нейният син, Мишю, четиримата дворяни и Лоранс; така поне мислеше Март, тъй като за своята среща с Пейрад и Корантен нейният мъж не беше й казал. Следователно писмото можеше да бъде написано само от него, а и почеркът, и подписът, както се стори на Март, бяха негови. Разбира се, ако тя незабавно бе известила за писмото господарката си и нейните двама съветници, убедени в невинността на обвиняемите, това би дало на проницателния юрист някакви данни относно коварните планове, в чиито мрежи бяха попаднали доверениците му. Но Март, поддала се всецяло, като болшинството от жените, на първото впечатление и повярвала на мнимата убедителност на доводите, приведени в писмото, веднага го хвърли в огъня. Ала под влияние на някаква странна интуиция тя за всеки случай изтегли от огъня още недоизгорелия край на писмото с първите пет реда, които сами по себе си не можеха да злепоставят никого и заши късчето хартия в подгъва на полата си. Разтревожена от мисълта, че затворникът вече цяла сутрин гладува, тя реши да му отнесе още същата нощ вино, хляб и месо. И любопитството, и човеколюбието еднакво я принуждаваха да не отлага това свое задължение за следващия ден. Накладе печката и с помощта на майка си изпече пастет от заек и патица, сладка торта с ориз, две пилета, взе от мазето три бутилки вино и сама омеси две пити. Като сложи всичко в кошницата, тя тръгна в два и половина часа сутринта към гората, вземайки със себе си Куро, който при подобни походи обикновено служеше за разузнавач с поразителния си нюх: той подушваше чуждия човек на огромно разстояние, връщаше се към господарката си и тихичко ръмжеше, като ту поглеждаше към нея, ту обръщаше глава настрана, отгдето идеше опасността.

Малко след три часа сутринта Март стигна до блатото, дето остави Куро като страж. За половин час тя успя да разчисти входа и накрая се приближи с фенера си към подземието; лицето й бе покрито с маска, която тя наистина намери на едно от стъпалата. Похищението на сенатора, изглежда, бе отдавна замислено. В горната част на желязната врата на подземието имаше някаква набързо пробита квадратна дупка, широка около една стъпка, която Март не беше виждала преди; но за да не би Мален, подпомаган от времето и търпението, с каквито разполагат всички затворници, да приповдигне болта, който затваря вратата, болтът бе поставен на висящ катинар.

Сенаторът стана от сламеното си легло и при вида на човешката фигура с маска тежко въздъхна, тъй като разбра, че това още не е освобождение. При слабата светлина на фенера той се вгледа в Март и я позна по дрехите, по фигурата и по движенията й; когато тя му подаде през дупката сладкиша, той го изпусна, за да я улови за ръцете, и с невероятна бързина се опита да изтръгне от пръста й двата пръстена — венчалния и друг, подарен от госпожица Дьо Сен Син.

— Не отричайте, че сте вие, любезна госпожо Мишю — каза той.

Но Март веднага сви ръка в юмрук и силно го блъсна в гърдите. После, без да пророни дума, отряза дебел клон и като окачи на единия му край останалата храна, предаде я на сенатора.

— Какво искате от мен? — запита той.

Март изтича назад, без да отговори.

На връщане, към пет часа, когато вече беше прекосила гората, Куро я предупреди, че наблизо има човек. Тя се върна назад и се отправи към ловджийската къщица, където беше живяла така дълго; но едва стигнала до алеята, жената отдалеч бе забелязана от гондрьовилския пъдар и реши да продължи право към него.

— Много сте ранобудна, госпожо Мишю! — каза й той, като се приближи.

— Ние сме толкова затруднени, че аз трябва да върша всичко сама — отвърна тя. — Сега отивам в Белаш за семена.

— А нямате ли си в Сен Син семена? — запита той.

Март не отговори. Тя продължи нататък, а когато дойде във фермата, помоли Бовизаж да й даде разни семена за посев и добави, че господин Д’Отсер я посъветвал да си вземе семена от арендатора, за да разнообрази видовете. Когато си отиде, във фермата се появи гондрьовилският пъдар; той на всяка цена искаше да разбере защо бе дошла Март. След шест дни Март, станала по-предпазлива, тръгна с кошницата си към полунощ, за да не бъде изненадана от полицаите, които очевидно наблюдаваха гората. След като отнесе за трети път храна на сенатора, Март с ужас чу протокола за разпита на обвиняемите, който абатът прочете: разискванията по делото бяха започнали. Тя отведе абата настрана и като го накара да се закълне, че ще запази думите й в тайна, както това става при изповед, показа му оцелялото късче от Мишювото писмо и предаде неговото съдържание, а така също разкри на абата секрета на подземието, където бе затворен сенаторът. Свещеникът я запита дали има други писма от мъжа си, за да сравни почерците. Март изтича до фермата и намери призовка, с която я приканваха да се яви в съда в качеството си на свидетелка. Завърнала се в замъка, тя научи, че абат Гуже и неговата сестра също са призовани в съда по искане на обвиняемите. Ето защо се наложи и тримата да отпътуват за Троа незабавно. Така всички действуващи лица на тази драма, та дори и тези, които до известна степен бяха само нейни неми свидетели, се оказаха на сцената, където тогава се решаваше съдбата на две семейства.