Оноре дьо Балзак
Една тъмна афера ^[0] (11)

Единадесета глава
Отмъщение на полицията

Най-късото разстояние от Сен Син до дома на Мишю беше пътят, който водеше от селото към фермата Белаш и стигаше до площадката, дето вечерта Мишю беше забелязал шпионите. Ето защо полицаят, съпровождащ Корантен, го поведе именно по този път, по който беше яздил и арсийският старшия. Така агентът се опитваше да си обясни по какъв начин старшията е могъл да бъде смъкнат от седлото. Той се укоряваше, че с такова важно поръчение бе изпратил само един човек, и изведе от тази несполука правило за полицейския устав, което предвиждаше най-вече за собствено употребление.

„Щом се отърваха от старшията — мислеше си Корантен, — те непременно са пратили за зелен хайвер и Виолет. Петте полумъртви от умора коня са, както се вижда, конете на затворниците; с тях четиримата дворяни и Мишю са се прехвърлили от околностите на Париж в гората.“

— Мишю има ли кон? — запита той арсийския полицай.

— И още какъв — отвърна той, — ловджийски, от конюшните на бившия маркиз Дьо Симьоз. Кончето вече е прехвърлило петнайсет годинки, но е по-добро от младите. Мишю пробягва с него по двайсет левги наведнъж, но козината му все така си остава суха като шапката ми. Затова си го гледа хубаво и не го продава на никаква цена.

— А какъв е — черен, бял?

— Тъмнокафяв с бели петна по краката, сух, жилав като арабски жребец.

— А ти виждал ли си арабски коне?

— Ами само преди година се върнах от Египет и там яздих мамелюкски коне. Срокът на службата в кавалерията е единайсет години; аз бях на Рейн в армията на генерал Стенжел, оттам попаднах в Италия, а после с Първия консул — в Египет. Скоро ще ме произведат старши.

— Докато аз разговарям с Мишю у дома му, ти надникни в конюшнята му и като човек, който единайсет години се е разправял с коне, разбери бил ли е конят скоро оседлаван.

— Вижте къде е паднал нашият старши! — извика полицаят, показвайки мястото, дето пътят излиза на площадката.

— Кажи на капитана да дойде тук, при Мишю, а после заедно ще си отидем в Троа.

Корантен слезе от коня и няколко минути наблюдаваше местността. Той огледа двата бряста — единият до самата ограда, другият на площадката, която пресичаше селския път; после видя онова, което никой не беше забелязал — униформеното копче, запокитено в праха — и го прибра. Влизайки в къщата, той забеляза Виолет и Мишю, седнали край кухненската маса; те все още продължаваха да спорят. Виолет стана, поклони се на Корантен и му предложи да пие.

— Благодаря; исках да видя старшията — отвърна младият човек, който от пръв поглед разбра, че Виолет е пиян най-малко от вечерта.

— Старшията е горе, жена ми е при него — каза Мишю.

— Е, старши, как сте? — запита Корантен, който изтича по стълбата и намери полицая легнал на леглото на госпожа Мишю с превързана глава.

Шапката, шпагата и снаряжението му бяха положени на близкия стол. Март, изпълнена с женска доброта и при това незнаеща нищо за подвига на сина си, се грижеше за болния заедно с майка си.

— Очакваме доктора от Арси, господин Барле — каза госпожа Мишю. — Гоше отиде да го потърси.

— Оставете ни за минутка сами — каза Корантен, изненадан твърде много от тази картина, говореща за пълната непричастност на двете жени към произшествието.

— Къде ви улучиха? — запита той, като се вгледа в мундира на старшията.

— В гърдите — гласеше отговорът.

— Я да видя ремъците ви — настоя Корантен.

Неотдавнашният закон, предвиждащ най-малките подробности на мундира на така наречената национална жандармерия, прибави към него жълт пояс с бели черти по края и значка, твърде подобна на значките на сегашните пъдари, със странния надпис: „Уважение към личността и собствеността!“ Старшията бе налетял на опънатото през пътя въже и по ремъка, разбира се, бе останала ясна следа. Корантен взе мундира и разгледа мястото, дето липсваше копчето, намерено на пътя.

— В колко часа ви взеха? — запита Корантен.

— На разсъмване.

— Веднага ли ви докараха тук? — продължи Корантен, забелязвайки, че леглото не беше отворено.

— Да.

— А кой ви пренесе?

— Жените и малкият Мишю, който ме намери в безсъзнание.

„Така, значи, те не са лягали, си каза Корантен. Старшията не е прострелян, нито е ударен с тояга; за да го повали, противникът е трябвало да бъде на една височина с него, тоест да е възседнал кон; следователно старшията е могъл да бъде свален само с помощта на някакво препятствие, поставено на неговия път. Греда? Изключено! Желязна верига? Тя би оставила следи.“

— А вие какво почувствувахте? — запита той старшията, продължавайки да го оглежда.

— Аз бях съборен така внезапно…

— Кожата под брадичката ви е обелена.

— Струва ми се — отвърна старшията, — че някакво въже одра лицето ми.

— Сега разбирам — промълви Корантен. — Някой е опънал въже между две дървета, за да прегради пътя ви.

— Възможно е — съгласи се старшията.

Корантен се спусна надолу по стълбата и влезе в трапезарията.

— Е, стар хитрецо, подай ръка — казваше Мишю, обръщайки се към Виолет и гледайки шпионина. — Сто и двайсет хиляди франка за всичко, и си господар на имота ми. А аз ще стана рентиер.

— Кълна се в Бога Христа, имам всичко на всичко шейсет хиляди.

— Но аз ще почакам за останалите. Какво, ние с теб от вчера се пазарим и не можем да се спазарим. За такава хубава земя като моята…

— Земята е хубава — съгласи се Виолет.

— Март! Подай още винце — извика Мишю.

— Няма ли да спрете с туй пиене? — изненада се майката на Март. — Това е вече четиринайсетата бутилка.

— От девет часа сутринта ли сте тук? — обърна се Корантен към Виолет.

— Не, какво думате вие! От вчера вечер не съм мръднал оттук и нищо не съм спечелил: колкото повече ме пои, толкова повече надува цената.

— На търг така става: който вдига гилзата, повишава и цената — забеляза Корантен.

Дузината празни бутилки, наредени на края на масата, потвърждаваха думите на старицата. В тази минута полицаят направи знак отвън на Корантен и когато го застигна на прага на вратата, пошепна на ухото му:

— В конюшнята няма коне.

— Вие сте изпратили сина си с коня в града, значи, скоро ще се прибере — каза Корантен, когато се върна в стаята.

— Не, господине, той тръгна пеша — отвърна Март.

— А къде е вашият кон?

— Заех го — отвърна сухо Мишю.

— Тъй ли, я елате насам, вие благодетелю — каза Корантен на управителя, — ще ми се да ви пошепна нещо на ухото.

Корантен и Мишю излязоха навън.

— Карабината, която зареждахте вчера в четири часа, бе предназначена да убие държавния съветник; нотариусът Гревен ви видя. Но ние не можем да ви привлечем под отговорност: намеренията са ясни, ала свидетели няма. По някакъв начин, не зная точно какъв, сте приспали Виолет, а самият вие, вашата жена и синът ви сте прекарали нощта вън от дома си, за да предупредите госпожица Дьо Сен Син за нашето пристигане и да спасите братовчедите й, които сте довели тук — не зная още точно къде. Вашият син или жена ви, трябва да призная, твърде ловко са свалили старшията от коня. С други думи, вие ни бихте. Вие сте чудесен лъжец. Но разговорът още не е приключен, ние не ще спрем дотук. Искате ли да се помирим? Вашите господари само ще спечелят от това.

— Да се махнем оттук; там никой няма да ни чуе — каза Мишю и поведе шпионина към вътрешността на парка чак до блатото.

Когато съгледа водата, Корантен втренчено погледна Мишю, който, изглежда, разчиташе на силите си, за да хвърли този човек в блатото, където под трите стъпки вода имаше още седем стъпки тиня. В Бразилия меката и студена боа така подмамва хищния червенокож ягуар.

— Не съм жаден — каза шпионинът, като се спря накрая на ливадката и пъхна ръка в страничния си джоб, за да напипа камата си.

— Ние не се разбираме — хладно отвърна Мишю.

— По-кротко, приятелю мой, правосъдието ще проследи всяка ваша стъпка.

— Ако то разбира делата не по-добре от вас, това би било опасно не само за мен, а и за всички — отвърна управителят.

— И така, вие отказвате? — запита многозначително Корантен.

— Предпочитам да ми отсекат сто пъти главата, стига да може да се отсече сто пъти главата на един човек, отколкото да бъда съучастник на такъв негодник като теб.

Корантен измери с поглед Мишю, дома му и лаещия Куро и побърза да седне в кабриолета. Той даде няколко разпоредби, когато минаваше през Троа, и се върна в Париж. До всички жандармерийски отряди бяха отправени секретни заповеди и инструкции.

През декември, януари и февруари полицията усърдно и неуморно издирваше заговорниците по всички, даже най-затънтени села. Шпионите подслушваха разговорите във всяка кръчма. Корантен научи три важни неща: в околностите на Лани бил намерен мъртъв кон, подобен на коня на Мишю. Петте коня, заловени в Нодемската гора, били продадени от фермери и мелничари по петстотин франка всеки на някакъв човек, който, съдейки по белезите, бе не друг, а Мишю. След обявяване закона на Жорж относно укривателите и съучастниците, Корантен насочи вниманието си само към Нодемската гора. А след арестуването на Моро, Пишегрю и роялистите в този край вече никой не забеляза чужди лица.

Междувременно Мишю загуби своето място: арсийският нотариус му връчи писмо, в което държавният съветник, станал сега сенатор, молеше Гревен да вземе счетоводните тетрадки от управителя и да го уволни. В три дни Мишю се отчете, получи съответни разписки и се освободи. За голямо учудване на целия окръг той се пресели в Сен Син, където Лоранс го нае за управител на всички земи на замъка. По някакво фатално стечение на обстоятелствата, денят на неговото настаняване в Сен Син съвпадна с екзекуцията на херцог Ангиенски^[1]. Почти едновременно в цяла Франция се разнесе вестта за арестуването на херцога, за даването му под съд, за неговото осъждане и екзекутиране — страшни репресии, които предшествуваха процеса срещу Полиняк, Ривиер и Моро.