Оноре дьо Балзак
Епизод от времето на Терора ^[0]

НА ГОСПОДИН ГИЙОНЕ МЕРВИЛ^[1]

 

Не трябва ли, скъпи мой някогашен покровителю, да обясня на любознателните люде къде можах да се запозная с толкова дела, за да възсъздам вярно моя малък свят, както и да засвидетелствувам тук почитта си към паметта на любезния и умен човек, който казваше на Скриб^[2], друг служител, когато го срещнеше на бал: „Отбийте се при мен, уверявам ви, има какво да се прави“; но нима се нуждаете от това публично уверение, за да повярвате в добрите чувства на автора?

На 22 януари 1793^[3] към осем часа вечерта една старица слизаше в Париж по стръмната височина, завършваща пред църквата „Сен Лоран“, в предградието Сен-Мартин. През деня беше навалял толкова сняг, че тя едва чуваше стъпките си. Улиците бяха пусти. Терорът, тегнещ над Франция, усилваше страха, който самотата естествено пораждаше. Старата жена все още не бе срещнала жива душа; отдавна отслабналото й зрение не й позволяваше да различи в далечината, на светлината на фенерите, неколцината минувачи, блуждаещи като сенки из големия път на предградието. Вървеше смело сама по безлюдния път, сякаш възрастта й бе талисман, който трябваше да я предпазва от всякаква беда.

Когато прекоси улицата на Мъртъвците, стори й се, че дочу тежките и твърди стъпки на мъж, крачещ след нея. Въобразявайки си, че е дочула шума и преди, жената се изплаши и се опита да побърза, за да стигне до осветеното дюкянче, където се надяваше да разбере дали са основателни подозренията й. Когато се озова в осветеното поле пред дюкянчето, старицата рязко се обърна и съгледа човешка фигура в мъглата; това неясно видение бе достатъчно, за да я ужаси; жената не се съмняваше вече, че е проследена от първата крачка извън дома й, и желанието да избяга от шпионина й вдъхна сили. Неспособна да разсъждава, тя ускори крачките си, сякаш можеше да се изплъзне от човек, несъмнено по-пъргав от нея. След няколко минути стигна до една сладкарница, влезе в нея и по-скоро се строполи, отколкото седна на стола пред масата. Когато тя превъртя шумно ключалката, младата жена, наведена над ръкоделието си, вдигна очи, съгледа през остъклената преграда старовремското наметало от виолетова коприна, с което бе загърната старицата, и побърза да отвори едно чекмедже, за да вземе оттам нещо, което трябваше да й предаде. И жестът, и физиономията на младата жена говореха за желанието й да се освободи бързо от непознатата, като че тя бе едно от лицата, които срещаме с неудоволствие — желание, подсилено от явно нетърпение пред вида на празното чекмедже; без да погледне старицата, тя изтича към склада на сладкарницата и извика мъжа си, който се появи начаса.

— Къде постави това…? — запита го тя тайнствено, като му показа с очи старата жена, без да завърши въпроса си.

Макар и видял само огромното, черно и окичено с виолетови панделки боне на непознатата, той изчезна, след като преди това бе стрелнал жена си с поглед, който сякаш казваше: „Мислиш ли, че ще го оставя в чекмеджето ти?“

Озадачена от мълчанието и от неподвижността на старицата, сладкарката се върна при нея и оглеждайки я отблизо, почувствува състрадание, а може би и любопитство. Колкото и естествен да бе оловносивият цвят на лицето й, както у всички, обречени на скрити лишения, лесно бе да се разбере, че мъртвешката му бледност е предизвикана от току-що преживяно вълнение. Старата жена носеше бонето си така, че то скриваше косите й, несъмнено побелели вече с възрастта: чистата яка на роклята й подсказваше, че не ги пудри. Отсъствието на какъвто и да било грим придаваше монашеска строгост на лицето й. Чертите бяха изопнати и горди. Някога държането и навиците на аристократите бяха толкова различни от тези на хората, принадлежащи към други обществени съсловия, че човек лесно разпознаваше благородника.

И тъй, младата жена бе убедена, че непознатата е „бивша“ и че бе принадлежала към двора.

— Госпожо — неволно и почтително й каза тя, забравяйки, че това обръщение е забранено.

Старата жена не отговори и продължи да гледа втренчено стъклото, сякаш върху него бе изрисуван ужасяващ образ.

— Какво ти е, гражданко? — запита съдържателят на сладкарницата, който скоро се появи.

Гражданинът сладкар изтръгна жената от вцепенението й, като й подаде малка картонена кутия, обвята в синя хартия.

— Нищо, нищо, приятели мои — отвърна тя тихо и вдигна очи към сладкаря, желаеща сякаш да му отправи признателен поглед; но забелязвайки червеното боне на главата му, неволно извика:

— А! Значи, вие сте ме издали?…

Младата жена и мъжът й се възмутиха дълбоко, което накара непознатата да се изчерви било от радост, било, че ги бе заподозряла.

— Извинете — продума тя с детско простодушие. После извади от джоба си луидор и като го предложи на сладкаря, добави: — Ето договорената сума.

Бедните умеят да отгатват беднотата. Сладкарят и жена му се спогледаха и сочейки с очи старицата, стигнаха до един и същи извод. Ръцете на непознатата трепереха, когато предлагаше луидора, който гледаше със съжаление, но не и с жадния поглед на скъперник, разбирайки цялата сериозност на жертвата. Гладът и нищетата бяха белязали това лице така дълбоко, как го страхът и аскетичните навици. Облеклото й носеше следи от някогашно великолепие, за което говореха извехтялата коприна, чистото наметало, грижливо закърпените дантели, с една дума, дрипите на богатството. Преизпълнени от състрадание и любопитство, сладкарите заговориха ласкаво, давайки воля на чувствата си:

— Но, гражданко, изглеждаш отпаднала…

— Не би ли желала госпожата да хапне нещо? — намеси се жената, прекъсвайки мъжа си.

— Имаме отличен бульон — каза сладкарят.

— Студено е, госпожата сигурно се е простудила из пътя; но тук можете да си отпочинете и да се постоплите.

— Не сме чак толкова черни, колкото дяволът — извика сладкарят.

Трогната от добродушието, което лъхаше от думите на състрадателните продавачи, жената призна, че била проследена от някакъв мъж и че се страхува да се върне сама у дома си.

— Това ли е всичко? — подзе човекът с червеното боне. — Почакай, гражданко — добави той и подаде луидора на жена си. После, развълнуван от особената признателност, която чувствува търговецът, когато получава прекалено висока цена за посредствената си стока, отиде да си облече униформата на национален гвардеец, взе си шапката, затъкна щика и с това довърши снаряжението си; междувременно жена му се замисли. Като у много други сърца, разумът и тук затвори разтворената ръка на благодетелността. Неспокойна и опасявайки се да не види мъжа си замесен в някоя история, жената на сладкаря се опита да го дръпне за полите на жакета, за да го спре; но подчинявайки се на съчувствието, стоплило сърцето му, добрият човек без колебание предложи на жената да я съпроводи.

— Струва ми се, че човекът, от когото гражданката се бои, още броди пред сладкарницата — каза бързо младата жена.

— Боя се, че е така — простодушно призна старицата.

— Ами ако е шпионин? Ако кроят заговор? Не отивай и й вземи кутията…

Тези думи, пошепнати на ухото на сладкаря от жена му, внезапно го лишиха от смелост.

— Ще отида да му кажа две думи и да ви отърва от него — извика сладкарят, като отвори вратата и изскочи навън.

Нерешителна като дете и почти не на себе си от страх, старата жена отново седна на стола. Честният продавач не закъсня да се върне, но лицето му, обикновено розово и зачервено от топлината на пещта, сега бе побледняло; такъв ужас го бе разтърсил, че краката му трепереха като подкосени, а очите му приличаха на очи на пиян.

— Искаш да ни хвръкнат главите заради теб, презряна аристократко! — извика той побеснял. — Хайде, да ти видя гърба, не разчитай на мен да те снабдявам с материал за заговора и повече не се мяркай тук.

Изговаряйки тези думи, сладкарят се опита да изтръгне от старицата малката кутия, която бе напъхала в един от джобовете си. Преди още дръзките ръце да докоснат дрехите й, непознатата, предпочитайки да се изложи на опасностите из пътя пред вероятността да загуби току-що откупеното, изведнъж възвърна младежката си подвижност; изтича към вратата, отвори я бързо и изчезна от очите на смаяните и треперещи от уплаха сладкари.

Щом се озова вън, непознатата закрачи бързо, но силите й скоро я напуснаха, тъй като отново дочу зад себе си стъпките на шпионина, който безжалостно я следваше, тъпчейки тежко по хрупкавия сняг; принудена бе да спре, спря се и той; не се осмеляваше да заговори, нито да го погледне, може би от страх, а може би просто от недосетливост. Продължи да върви бавно, човекът също забави вървежа си, за да остане на разстояние, което му позволяваше да я дебне. Непознатият сякаш бе сянката на старата жена. Часовниковата камбана удари девет часа, когато мълчаливата двойка мина пред църквата „Сен Лоран“. Присъщо на всяка душа, дори на най-окаяната, е силното вълнение да отстъпва място на чувството на спокойствие, защото, ако чувствата са безгранични, човешките органи са ограничени. И тъй, невидяла дотогава зло от предполагаемия си преследвач, непознатата бе склонна да съзира в него таен приятел, желаещ да я закриля; тя си припомни всички обстоятелства, при които се бе появил, търсейки сякаш да намери доводи в подкрепа на тази утешителна вероятност, и бе готова да му припише по-скоро добри, отколкото зли намерения. Забравила ужаса, който този човек бе вдъхнал на сладкаря, тя навлезе с твърда стъпка в горния край на предградието Сен Мартен. След половин час стегнат ход жената стигна до някаква къща, разположена на ъгъла, където главната улица на предградието се отклонява от улицата, водеща към пътя за Пантен. Това място и днес още е едно от най-безлюдните в Париж. Северният вятър, духащ над височините Сен Шомон и Белвил, свистеше в пролуките на къщите или по-скоро на колибите, запилени из почти необитаемата долинка, където оградите са направени от пръст и кости. Този мрачен край сякаш бе естествено гнездо на нищетата и отчаянието. Човекът, който неотстъпно следваше клетата жена, достатъчно смела, за да прекоси нощем тези пусти улици, изглеждаше поразен от зрелището, което изникна пред погледа му. Стоеше замислен и нерешителен, осветен слабо от дрезгавата светлина на фенера, която едва пробиваше мъглата. В уплахата си старата жена сякаш долови нещо зловещо в чертите на непознатия; тя почувствува, че страхът отново я сковава, и възползувайки се от несигурността, която видимо възпираше човека, се плъзна в сянката към вратата на самотната къща, отвори райбера и изчезна с невероятна бързина. Застанал неподвижно, непознатият продължаваше да гледа къщата, която обединяваше в себе си всички характерни белези на жалките обиталища в това предградие. Построена от мек градивен камък, тя бе измазана с пожълтял гипс, изпадал вече на много места, и човек би казал, че ще се срине при най-слабото подухване на вятъра. Керемиденият, обрасъл в мъх покрив се бе изкривил така, че заплашваше да рухне под тежестта на снега. Всеки етаж имаше три прозореца, чиито рамки, изгнили от влагата и разсъхнали се от слънцето, подсказваха, че студът безпрепятствено прониква в стаите. Самотната къща приличаше на старинна кула, която времето бе забравило да разруши. Слаба светлина мъждукаше в неправилно изрязаните прозорчета на мансардата, а останалата част от къщата бе потънала в пълен мрак.

Старата жена изкачи с мъка стръмната, примитивна стълба, по дължината на която вместо перило бе опънато въже, почука тайнствено на вратата на мансардата и побърза да седне на стола, предложен й от някакъв старец.

— Пазете се, пазете се! — й каза той. — Макар да излизаме твърде рядко, и делата ни се знаят, и стъпките ни се дебнат.

— Какво ново? — запита друга, седнала до огъня старица.

— Човекът, който от вчера обикаля около къщата, ме проследи тази вечер.

При тези думи тримата обитатели си размениха погледи, в които се четеше дълбок ужас. Старецът имаше най-малко обезпокоен вид от тримата, може би защото бе най-много застрашен. Изправен пред голяма беда или подложен на гонения, смелият човек е винаги готов на саможертва, виждайки във всеки нов ден победа над съдбата. Погледите на двете жени, устремени към стареца, говореха, че той е предмет на постоянните им грижи.

— Защо да губим вярата си в Бога, сестри мои? — продума старецът с глух, но изразителен глас. — Ние му възнасяхме хвалебствия сред виковете на убийците и умиращите в манастира на кармелитите. Ако Бог пожела да ме спаси в тази сеч, несъмнено е сторил това, за да ме запази за друга участ, която безропотно трябва да приема; Бог покровителствува избраниците си и може да разполага с тях по своя воля.

— Не — възрази една от двете старици, — какво представлява нашият живот в сравнение с живота на свещеника?

— Когато се озовах вън от абатството Шел^[4], си рекох, че съм мъртва — добави втората старица.

— Ето — подзе другата, подавайки малката кутия на свещеника, — ето приношението. Но — сепна се тя — чувам стъпки по стълбата.

При тези думи и тримата се ослушаха. Шумът престана.

— Не се плашете — каза свещеникът, — ако някой се опита да се приближи до вас. Доверено лице, на което можем да разчитаме, ще стори всичко възможно, за да премине границата, и ще дойде да вземе писмата, които написах на херцог Дьо Ланже и на маркиз Дьо Босеан, за да потърсят начин да ви изтръгнат от този ужасен край, от смъртта или от страданията, които ви очакват тук.

— Нима вие няма да ни последвате? — тихо извикаха двете монахини, прикривайки зле отчаянието си.

— Моето място е там, където има жертви — отвърна просто свещеникът.

Жените замълчаха и погледнаха с благоговение своя домовладика.

— Сестра Марта — каза той, обръщайки се към монахинята, донесла кутията с приношението, — този пратеник трябва да отговори с паролата „Fiat voluntas“^[5] на думата „осанна“.

— Някой се изкачва по стълбата! — извика другата монахиня, като отвори скривалището под покрива.

Този път не бе трудно да се доловят в дълбоката тишина стъпките на човек, тъпчещ по засъхналата кал на стъпалата. Свещеникът с мъка се провря в някакъв долап и монахинята го закри с дрехи.

— Затворете, сестра Агата — каза той тихо.

Свещеникът едва се бе скрил, когато три последователни почуквания на вратата накараха монахините да потреперят и те си размениха многозначителни погледи, без да се осмелят да продумат. И двете изглеждаха около шейсетгодишни. Откъснати от света отпреди четиридесет години, те напомняха растения, отгледани в парник, които умират, когато ги изнесат навън. Привикнали към манастирския живот, те не бяха в състояние да си представят друг. Една сутрин, когато оградата на манастира бе срината, те изтръпнаха от ужас, озовавайки се свободни. Човек лесно може да си представи пораженията, които революционните събития бяха нанесли върху невинните им души, познали дотогава само сладостта на смирението и благодатта на вярата. Неспособни да примирят монашеската си чистота с изпитанията на живота и дори неразбиращи положението си, те приличаха на деца, заобиколени дотогава с грижи и които, лишени от майчинска закрила, се молят, вместо да плачат. И тъй, пред опасността, която в този миг предугаждаха, те стояха мълчаливи и нерешителни, непознаващи друга защита освен християнското примирение. Изтълкувал мълчанието им посвоему, човекът, желаещ да влезе, отвори вратата и се показа отведнъж. Двете монахини изтръпнаха, познавайки чужденеца, който от някое време бродеше около къщата им и събираше сведения за тях; стояха неподвижно и го наблюдаваха с тревожно любопитство, подобно на диваци, вперили мълчалив взор в чуждоземеца. Бе висок и пълен и нищо в държането, нито във физиономията му не будеше грозни подозрения. Застанал бе неподвижно като монахините и оглеждаше внимателно бедния дом, в който се бе озовал.

Две сламени рогозки, опънати върху дъски, служеха за легла на монахините. Върху единствената маса в стаята имаше меден свещник, няколко паници, три ножа и кръгъл просеник. Огънят в огнището бе оскъден. Малкото дръвца в ъгъла впрочем свидетелствуваха красноречиво за бедността на двете отшелнички. Продълговатите кафяви петна по отдавна измазаните стени говореха за лошото състояние на покрива, от чиито пролуки проникваше дъждовната вода. Някаква реликва, спасена вероятно при разграбването на абатството Шел, украсяваше рамката на камината. Три стола, два сандъка и стар скрин съставляваха цялата мебелировка на стаята. Малката врата до камината даваше основание да се предполага, че съществува и втора стая.

Скромната покъщнина на тази килия не убягна от погледа на човека, който се бе вмъкнал в нея при такива тягостни обстоятелства. Чувство на състрадание се изписа по лицето му и той хвърли благосклонен поглед към двете жени, смутен не по-малко от тях. Странното мълчание, възцарило се между тримата, не продължи дълго, тъй като непознатият отгатна безсилието и неопитността на двете клети създания и им каза с глас, който се опита да смекчи:

— Не идвам тук като враг, гражданки… — После спря, пое дъх и продължи: — Сестри мои, ако ви застигне беда, не мислете, че съм допринесъл с нещо за нея. Аз искам милост от вас…

Те продължиха да мълчат.

— Ако ви преча… ако ви притеснявам, говорете откровено… ще си отида; но знайте, че съм изцяло на услугите ви; ако има нещо, което бих могъл да сторя за вас, обърнете се без страх към мен и помнете, че единствен аз може би съм над законите, тъй като вече няма крал.

От думите му лъхаше такава чистосърдечност, че сестра Агата, която принадлежеше към фамилията Ланже и чиито обноски подсказваха, че някога бе познала блясъка на дворцовите празненства, побърза да му посочи един от столовете, приканвайки госта да седне. Разбрал жеста, непознатият горчиво се усмихна и почтително изчака да седнат преди него двете монахини.

— Вие дадохте убежище — подзе той — на неклел се свещеник, който по чудо се спаси при кланетата в абатството на кармелитите.

— Осанна — каза сестра Агата, като прекъсна чужденеца и с тревожно любопитство се загледа в него.

— Струва ми се, че не се именува така — отвърна той.

— Но господине — намеси се живо сестра Марта, — при нас няма никакъв свещеник…

— Тогава би трябвало да бъдете по-предвидливи — отвърна кротко чужденецът, посягайки към требника на масата. — Не вярвам вие да знаете латински и…

Не довърши мисълта си, тъй като необичайното вълнение, изписало се по лицата на злочестите монахини, го накара да си помисли, че е отишъл твърде далеч: те трепереха и очите им се бяха напълнили със сълзи.

— Успокойте се — заговори той откровено, — аз зная името на вашия гост, както и вашите, и от три дни съм в течение на мъките и грижите ви за преподобния отец Дьо…

— Шт — прекъсна го наивно сестра Агата, като постави пръст върху устните си.

— Виждате, сестри мои, че ако имах ужасното намерение да ви издам, много пъти досега можех да го изпълня…

Чувайки тези думи, свещеникът излезе от укритието си и застана сред стаята.

— Не смятам, господине — каза той на непознатия, — че сте наш враг, аз ви вярвам. Какво желаете от мен?

Святото доверие на свещеника, благородството, лъхащо от цялото му същество, биха обезоръжили дори убиец Тайнственият непознат, дошъл да вдъхнови тази сцена на жестоко терзание и примирение, погледна за миг трите същества; после поверително се обърна към свещеника:

— Отче — каза той, дойдох да ви помоля да отслужите литургия за успокояване душата… на един… на едно свято лице, чието тяло никога не ще почива в свещената земя…

Свещеникът неволно потрепери. Не разбирайки за кого говори непознатият, двете монахини, отворили широко очи и протегнали шии от любопитство, наблюдаваха двамата събеседници. Духовникът изпитателно огледа чужденеца: явна тревога бе помрачила лицето му, а погледът му изразяваше гореща молба.

— Е добре — отвърна свещеникът, — елате тази вечер към полунощ, ще бъда готов да отслужа заупокойната молитва.

Непознатият потрепери, но някакво дълбоко и сладостно удовлетворение сякаш взе връх над скритата му болка. След като поздрави почтително свещеника и двете монахини, чужденецът изчезна, засвидетелствувал преди това мълчаливата си признателност, която бе почувствувана от трите благородни души. Около два часа след гореописаната сцена непознатият се върна, почука тихо на вратата и госпожица Босеан го въведе във втората стая на скромното убежище, където всичко бе приготвено за церемонията. Двете монахини бяха донесли старинния скрин, покрит с великолепен покров от зелена коприна. Голямо разпятие от абанос и слонова кост, окачено на жълтата стена, подчертаваше нейната голота и властно привличаше погледите. Четири тънки свещици, които сестрите бяха закрепили с червен восък върху импровизирания олтар, хвърляха бледа и зле отразена от стената дрезгавина, осветяваща слабо останалите кътчета на стаята; но придавайки блясъка си само на светите неща, тя приличаше на небесен лъч, озарил бедния олтар. Стъклото на прозореца бе влажно. Покривът, който от двете страни се спущаше рязко както при навесите, имаше няколко процепа, през които свистеше леден вятър. Нищо не бе по-внушително от величавата простота на тази печална церемония. Дълбоката тишина, която би позволила да се чуе и най-глухият вик по „Германският път“, придаваше някаква мрачна тържественост на тази нощна сцена.

Коленичили от двете страни на олтара върху плочите на пода, без да се плашат от опасната влага, старите монахини се молеха ведно с надяналия първосвещенските си одежди свещенослужител, който подготвяше златния, украсен с драгоценни камъни потир, опазен вероятно при разграбването на абатството Шел. Пред тази пищна светиня, паметник на царствено великолепие, двете чаши със светена вода и вино, предназначени за богослужението, едва ли биха били достойни и за най-долната кръчма. Поради отсъствие на аналой свещеникът бе положил требника си върху единия ъгъл на олтара. Обикновено блюдото служеше за измиване на невинните и неизцапани с кръв ръце. Всичко бе неизмеримо голямо и малко, жалко и благородно, обикновено и същевременно и свято.

Непознатият благоговейно коленичи между двете монахини. Но забелязал черен креп на потира и разпятието (тъй като не разполагаше с нищо, за да подчертае характера на скръбното богослужение, свещеникът беше поставил в траур самия Христос), непознатият бе разтърсен от такъв могъщ спомен, че капки пот осеяха широкото му чело. Тогава четиримата безмълвни актьори в тази сцена тайнствено се спогледаха; така душите им, въздействувайки си взаимно, предадоха една на друга чувствата си и се сляха в набожно състрадание: мисълта им сякаш бе възкресила мъченика, останките на когото бяха погълнати от негасената вар и чиято сянка сега се бе възправила пред тях в цялото си царствено величие.

Отслужваха опелото без трупа на покойния.

Под този схлупен покрив и разсъхнали летви четирима християни се застъпваха пред Бога за краля на Франция и представяха погребалното му шествие без саркофаг. Това бе израз на най-безкористна преданост, учудващ акт на верноподаничество, извършван без всякакъв умисъл. В очите на Бога това бе несъмнено онази чаша вода, станала мерило за най-големи добродетели. Цялата монархия бе тук, в молитвите на свещеника и на двете злочести сестри; но може би и Революцията бе представена от човека, чието лице издаваше твърде много угризения, за да не повярваме, че е осенен от духовно озарение и покаяние.

Вместо да произнесе латинските думи: „Introibo ad altare Dei“^[6] и така нататък, свещеникът по Божие внушение погледна тримата присъствуващи, представляващи християнска Франция, и за да заличи нищетата на това жалко обиталище, им каза:

— Ще влезем в светилището на Бога!

При тези думи, изречени с трогателно смирение, свещен страх обзе непознатия и двете монахини. Под сводовете на катедралата „Свети Петър“ в Рим Бог не би се показал по-величествен, отколкото изглеждаше в очите на четиримата християни тук, в това убежище на беднотата: ето колко е вярно, че между човека и Него всяко посредничество е безполезно и че Той черпи величието си единствено от Себе си. Набожната ревност на непознатия бе истинска; затова и чувството, обединяващо молитвите на четиримата служители на Бога и царя, бе всеобщо. Свещените думи отекваха като небесна музика сред тишината. При прочитане на „Отче наш“ ридания разтърсиха непознатия. Свещеникът бе прибавил към него следната латинска молитва: „Et remitte scelus regicidis Ludovicus eis remisit semetipse.“ (И простете на цареубийците, както Луи XVI им прости.)

Монахините видяха две едри сълзи да се търкулват по мъжественото лице на непознатия и да падат на пода. Прочетена бе молитвата за мъртвите. „Domine salvum fac regem“^[7], изпята тихо, разчувствува верните роялисти, които си припомниха, че малолетният крал, за когото в този миг се молеха на всевишния, е пленник във вражески ръце. Непознатият изтръпна, като си помисли, че може да бъде извършено ново престъпление, в което вероятно щеше да бъде принуден да участвува. Когато заупокойната служба завърши, свещеникът направи знак на двете монахини, които се оттеглиха. Озовал се сам с непознатия, старецът пристъпи към него тъжен и благ и бащински му каза:

— Синко мой, ако сте потопили ръцете си в кръвта на краля мъченик, изповядайте ми се. Няма грях, който в очите на Бога да не бъде опростен чрез затрогващо и искрено покаяние, каквото, изглежда, е вашето.

При тези думи на духовника чужденецът трепна ужасен, но скоро се овладя и погледна спокойно учудения свещеник.

— Отче — продума той с видимо изменен глас, — никой не е по-малко виновен от мен за пролятата кръв…

— Искам да ви вярвам — каза свещеникът и замълча, отправяйки отново изпитателен поглед към покаяника си; после, смятайки го за едного от страхливите членове на Конвента, пожертвували неприкосновената и свята глава, за да запазят своята, сериозно подхвана:

— Знайте, чедо мое, че не е достатъчно да не сте участвували пряко в това голямо престъпление, за да не носите отговорност за него. Онези, които са могли да защитят краля, но са оставили ножа в ножницата, също ще дават тежък отчет пред небесния цар… О, да — добави старият свещеник, като многозначително поклати глава, — твърде тежък!… Защото, отказвайки да действуват, са станали неволни съучастници в това ужасно деяние…

— Вярвате ли — запита непознатият слисан, — че косвеното участие е грях… Виновен ли е войникът, комуто заповядват да застане в шпалир?…

Свещеникът се поколеба. Зарадван от затруднението, в което поставяше този поддръжник на кралското достойнство, изправяйки го между догмата за пасивното подчинение, която според привържениците на монархията господствува над военните закони, и не по-малко важната догма, налагаща респект към особата на краля, чужденецът видя в колебанието на свещеника благоприятно решение на съмненията, които, изглежда, го терзаеха. И за да не позволи на преподобния янсенист да размишлява повече, му каза:

— Бих се срамувал да ви предложа възнаграждение за упокойната литургия, която отслужихте за душата на краля и за успокоение на съвестта ми. Неоценимите неща се заплащат със също толкова неоценими дарове. Благоволете прочее, господине, да приемете в дар тази свята реликва… Ще дойде може би ден, когато ще разберете стойността й.

След тези думи чужденецът предложи на духовника малка, съвършено лека кутия и той я прие, така да се каже, на драго сърце, тъй като внушителните думи на този човек, тонът, с който ги изрече, благоговението, с което държеше кутийката, го бяха дълбоко заинтригували. Тогава те влязоха в стаята, където двете монахини ги очакваха.

— Вие — обърна се към тях непознатият — сте в дом, чийто собственик Муциус Сцевола, търговецът на гипс от първия етаж, е прочут в отделението с патриотизма си; но той е таен привърженик на Бурбоните. Някога бе лакей на монсеньор принц Конти, комуто дължи състоянието си. Бидейки тук, вие сте в по-голяма безопасност, отколкото където и да било другаде във Франция. Останете в този дом. Благочестиви люде ще бдят над вас и вие без страх ще може да дочакате тук по-добри времена. След година, на 21 януари… — произнасяйки последните думи, той не можа да прикрие неволно разтърсилия го трепет — ако все още сте в това тъжно убежище, отново ще дойда, за да участвувам с вас в изкупителната служба…

Не завърши думите си. Поздрави мълчаливите обитатели на дома, хвърли последен поглед върху вещите, свидетелствуващи за беднотата им, и изчезна.

За двете простодушни монахини подобна авантюра имаше привкуса на същински роман; ето защо, когато преподобният свещеник ги уведоми за тайнствения дар, предложен така тържествено от този човек, те поставиха кутията на масата и по трите лица, осветявани слабо от свещника, се появи неописуемо любопитство. Госпожица Ланже отвори кутията и намери в нея носна кърпа от много нежна батиста, изцапана с пот; а като разгънаха кърпата, съгледаха по нея петна.

— Това е кръв!… — каза свещеникът.

— На кърпата е извезана кралската корона! — извика другата сестра.

Двете монахини с ужас изпуснаха кърпата на пода. За тези две простодушни създания мистерията, забулваща чужденеца, бе необяснима; а що се отнася до свещеника, той дори не се и опита да си я обясни.

Тримата пленници скоро се убедиха, че въпреки Терора над тях се бе простряла могъща десница. Най-напред получиха гориво и хранителни продукти; после двете монахини отгатнаха, че някаква жена се бе присъединила към покровителя им, тъй като им бяха изпратили бельо и дрехи, които позволяваха да излизат, без да бъдат забелязвани по облеклото си на аристократки; накрая Муциус Сцевола им връчи две граждански карти. Предупреждения за безопасността на свещеника често стигаха по странични пътища до него; и се оказваха толкова своевременни, че съвсем очевидно изхождаха от лице, въведено в държавните тайни. Въпреки глада, бушуващ в Париж, изгнаниците намираха пред вратата на жалкото си жилище дажби бял хляб, донасяни редовно от невидими ръце; предполагаха обаче, че Муциус Сцевола е тайнственият посредник в това всякога навременно и умно замислено благодеяние. Благородните обитатели на тавана не се съмняваха, че покровителят им бе лицето, дошло да участвува в изкупителната литургия през нощта срещу 22 януари 1793 година; и ето защо бе станал предмет на особено почитание за тези три същества, които се надяваха само на него и живееха само чрез него. Бяха прибавили към молитвите си отделни молитви за него; сутрин и вечер тези благочестиви души изказваха пожелания за щастието, благополучието и здравето му; умоляваха Всевишния да го предпазва от всякакви примамки, да го избави от враговете му и да му дари дълъг и спокоен живот. Растящата им с всеки ден признателност естествено породи у тях любопитство, което все повече се изостряше. Обстоятелствата, при които се бе появил чужденецът, бяха предмет на разговорите им, изказваха хиляди предположения и това бе ново благотворно развлечение за тях. Обещаваха си да не изпуснат чужденеца в нощта, когато отново дойде, за да участвува, както сам бе пожелал, в чествуването на тъжната годишнина от смъртта на Луи XVI. Тази нощ, така нетърпеливо очаквана, най-после настъпи. Към полунощ шумът от тежките стъпки на чужденеца отново се понесе над старата дървена стълба; стаята бе украсена, за да го приеме, олтарът бе готов. Сестрите предварително отвориха вратата и двете побързаха да осветят стълбата. Госпожица Ланже дори слезе няколко стъпала, за да види по-скоро благодетеля си.

— Елате — каза тя с развълнуван и ласкав глас, — елате, вече ви очакваме.

Човекът вдигна глава, хвърли мрачен поглед към монахинята и не отговори; почувствувала сякаш ледена пелена да пада върху нея, тя замълча; пред странния му вид признателността и любопитството се стопиха в сърцата им. Може би бе по-малко студен, по-малко мълчалив, по малко страшен, отколкото изглеждаше на тези добри души, чиито възторжени чувства придаваха на приятелството ангелска чистота.

Тримата клети пленници, доловили, че човекът искаше да остане чужд за тях, се примириха. Свещеникът като че долови върху устните на непознатия бързо потисната усмивка в мига, когато забеляза приготовленията за посрещането му; после той изслуша литургията, помоли се с тях и изчезна, след като любезно отхвърли поканата на госпожица Ланже да вкуси от приготвената почерпка.

След 9 термидор монахините и абат Дьо Марол^[8] можеха без риск да се разхождат из Париж. Излизайки за пръв път в града, свещеникът се отправи към парфюмерийния магазин с надпис „Царицата на цветята“, чиито съдържатели, гражданинът и гражданката Рагон, някогашни придворни парфюмери, бяха останали верни на кралската фамилия и които вандейците използуваха за връзка с принцовете и кралския комитет в Париж. Облечен съгласно изискванията на епохата, свещеникът бе до вратата на магазина, намиращ се между Сен Рош и улицата на Бунтовниците, когато тълпата, изпълнила улица Сент Оноре, му попречи да излезе.

— Какво е това? — запита той госпожа Рагон.

— Нищо — отвърна тя, — колата с осъдените и палача отива на площад Луи XV. О, миналата година я виждахме много често; но днес, четири дни след годишнината от 21 януари^[9], можем да гледаме това ужасяващо шествие без прискърбие.

— Защо? — каза свещеникът. — Вие не говорите като християнка!

— Ами! Ще екзекутират съучастниците на Робеспиер; браниха се колкото можаха, но сега и те на свой ред отиват там, където изпратиха толкова невинни.

Тълпата заливаше улица Сент Оноре като поток. Поддал се на внезапно обзелото го любопитство, абат Дьо Марол погледна нататък и видя над главите, прав в колата, човека, слушал три дни преди това литургията му…

— Кой е — запита той — там този…

— Това е палачът — отвърна господин Рагон, назовавайки изпълнителя на върховното правосъдие с монархическото му име.

— Друже! Друже мой! — извика госпожа Рагон. — Господин свещеникът умира.

И старата жена донесе шише с оцет, за да помогне на припадналия духовник да се съвземе.

— Навярно ми е дал — каза той — кърпичката, с която кралят е избърсал челото си, отивайки на мъченическа смърт… Бедният човек!… Стоманеният нож е имал сърце, когато цяла Франция е показала безсърдечието си.

Парфюмерите помислиха, че клетият свещеник бълнува.

Бележки

[0] Този текст, написан в 1829 или 1830 година, се отпечатва към края на януари 1830 година в „Кабине дьо лектюр“ и още веднъж, почти веднага след това, като въведение в „Мемоарите на Шарл-Анри Сансон, палач на Луи XVI“. По-късно повестта, озаглавена „Литургия в 1793 година“, била поместена в сборника „Роаял кипсейк“. Настоящото си заглавие добива в 1846 година, когато излиза в XII том на „Човешка комедия“, в цикъла „Сцени от политическия живот“. ↑

[1] Гийоне дьо Мервил (1773–1855) — в 1817–1818 година съдебен заседател и патрон на Балзак, с когото запазил завинаги сърдечни отношения. ↑

[2] Скриб, Йожен Огюстен (1791–1861) — френски драматург, автор на голям брой водевили, комедии и либрета. Скриб вече бил напуснал писалището на Гийоне дьо Мервил, когато Балзак постъпва в него. ↑

[3] На всички е било известно, че Луи XVI е екзекутиран на 21 януари 1793 година. ↑

[4] Това абатство, едно от най-старите във Франция, е било основано в 660 година от кралица Батилд, жена на Кловис II. ↑

[5] Fiat voluntas (лат.) — Да бъде волята ти! ↑

[6] Introibo ad altare Dei (лат.) — Ще вляза в Божия храм. ↑

[7] Domine salvum fac regem (лат.) — Боже, пази краля! ↑

[8] Мишел дьо Марол (1600–1681) — френски литератор. ↑

[9] Балзак невинаги съблюдава хронологичния ред на историческите факти: жертвите на държавния преврат от времето на Термидора са екзекутирани на 29 юли 1794 година, а не на 25 януари. ↑

[10] Тази дата очевидно е неточна, тъй като повестта излиза от печат преди това. ↑