Джъд Морган
Тайният живот на Шекспир (9)

9
Случайностите^[1] (1592 г.)

 

— С тая гърбица, мислиш ли, че и в краката ще е слаб? — пита Бърбидж. — Какво ще кажеш да куцам или това ще го направи прекалено жалък?

— Пак мини край мен — отвръща Уил, наблюдавайки. — Но според мен не бива да куцаш. Представям си, че се е движел бързо. В движенията му е имало сила като в гласа на слепец. Имай предвид, изобщо не искаме да е жалък.

— Никак? Дори и в сцената с духовете? Ще се отчая! Нямам на света едничко същество да ме обича.^[2]

— Добре, добре, предай го така. Разучил ли си я вече?

— Разучих я цялата в голяма степен, докато ме пробваше.

Бърбидж отива до буренцето и почуква отгоре. Имат нужда от много пинти слаба бира, за да издържат тези репетиции, започващи от първи петли, за да се използва светлината. Прозяващият се суфльор вдига чаша.

— Никога не съм научавал наизуст такава безчовечно дълга роля. Но те уверявам, по-лесно е да запаметиш това, отколкото герой на Марлоу. Твоят Гърбушко е по… ами, той е себе си, а не просто безкрайни опашки от строфи. Впрочем знаеш, ритъмът ти там не е правилен.

— И на други места също. Така искам да е. При Марлоу има твърде много… — Той млъква. Бърбидж, як и набит, с червеникава коса и кръгло месесто лице, го поглежда кисело и изненадано. — Не искам да е правилно. Не искам всичко да цъка като часовник. Смачкай го, както направи преди малко. В края има допълнително ударение на „мен“. Там гласът се снижава. В това е печалното признание на Ричард. „Мен“ е почти равно на нула.

— И въпреки това без жал? Защото тъкмо това ме пришпори да го взема, Уил: че не е просто Тамерлан самохвалкото, възкачен на камара трупове. Всичко, което прави, е злодейско, но въпреки това той не е изцяло злодей.

Уил си спомня как много отдавна седеше до майка си и протестираше: „Ние сме това, което правим, несъмнено“.

— Мисля, че ни е позволено да чувстваме с него и вместо него, но не е онова съжаление, което ни поставя над него. Не да гледаме надолу. А нещо повече — да гледаме в огледалото.

Бърбидж избърсва брадата си.

— Хм! Бог знае, имам си недостатъци, но…

Уил се разсмива.

— Гледай сега, ако трябваше да сме злодеи, от кой вид злодеи бихме предпочели да бъдем? От слабите и нерешителните или от страховитите, съсипващи и тържествуващи? И не сме ли всички ние в един момент надхитрили собствения си живот, дори и да не сме убивали и събаряли кралски тронове’? — Той напълва чашата си до половината: настроението му се понижава. — И не съм ли направил тук същото? Надхитрил съм?

— Така ли мислиш? Аз не — казва Бърбидж. — Не бих заложил репутацията си на това, ако мислех, че ще е провал. Онова, което сглоби в „Хари Шести“, беше хубаво, но то стигна само до грандиозен исторически карнавал. И да пукна, ако мога да си спомня кой дук кой беше и през половината време. Не, аз търся това тук. Някой да ми напише роля на мъж, който мисли, лъже и от сърцето му капе кръв, и го помниш, след като оставиш книгата или излезеш от театъра, връща се и ума ти, съдиш го и мислиш за него като за човек, когото познаваш, сякаш отдавна пиете заедно.

— Би трябвало, колкото по-зъл става, толкова повече да му съчувстваме — казва неуверено Уил. — Ще се получи ли?

— Да, ако държим вниманието си приковано в него. И има по-малко карнавал.

— Опитах да съм по-пестелив. Всъщност боя се, че историческите факти отидоха под метлата и излетяха през прозореца…

— Където им е мястото.

Уил широко се усмихва. Пристрастен е към ровенето в хрониките и компендиумите, които събра от книжарницата на Фийлд и от всякакви други места, и понякога ярко сънува, че чете страници, изпълнени с богат материал, и едва ли не се разплаква, когато събуждането ги разпилява; въпреки това, щом започне да пише, му се иска да ги пренебрегне като хленчещи, настойчиви просяци. На това място трябва да остава сам.

Бърбидж наглася пълнежа на своята гърбица.

— Това нещо все се смъква. Ако говорим за костюма, най-добре пълнежът да се пришие отвътре. И така, при явяването монолог ли произнася за зимата на недоволството, или споделя?^[3]

— Сподели, въвлечи ни, всички сме хора и си приличаме. Така ще ни издебнеш и ще ни изкушиш в твоите тайни. Стъпката отново се нарушава, знам, нарочно е. Просто я следвай: ударението ти дава смисъла. Пада тежко върху първата сричка, на „пищно“, защото го произнася с подигравка. Сега подскочи леко край „слънцето“ и се приземи тежко на „син“ — да, кара те да се усмихнеш, като резен твърдо сирене.

— Разбрах те. Хлъзгав ритъм. Мислиш ли, че Алейн може да произнесе това?

— Никога!

Алейн е големият съперник на Бърбидж в актьорската игра, има великолепни, разкошни крака. Но Уил Бърбидж притежава двойно по-голям талант заради присъствието си — или по-скоро заради липсата на това присъствие. Когато Бърбидж излезе на сцената, изоставя собствената си личност, захвърля я, както змия сменя кожата си. Не много по-различно от начина, по който Уил започна, най-накрая, да пише както трябва и единствено за сцената. Открил е, че се справя най-добре, когато почти изненада себе си в писането: промъква се до бюрото и почва да нахвърля, докато е прав, а не сяда тържествено пред великата задача на съчиняването. Раздразнено го зарежи, отдалечи се, връхлети го пак неочаквано, полузаслушан в караницата на долния етаж или в накъсаната песен на улицата. Стани част от караницата, тон от песента, проври се в нея и проследи накъде отива, независимо къде ще те отведе, само да е по-далеч от теб самия.

Това е неговото велико, несравнимо откритие: място, на което може да иде и да не съществува.

Няма и установено време, защото това също би пречило (ето сега сядам и съчинявам), но Уил работи дълго и упорито и никога не е далеч от работните си листове. Бръснарят му ги забелязва.

— Една хубавичка комедия, това трябва да им дадеш. А не тези трагични крале. Вдигни брадичката. Впрочем той е бил рядко зъл човек, твоят Ричард, нали? Поне така казват. По-скоро е имал смесен характер, вероятно като всеки от нас, ако ще си говорим истината.

— А, но коя истина?

— Странно, някои мъже олисяват по челото, някои — по темето. Твоята е гъста като храсталак отзад, гледай. Истината, ами, тя е нещо правилно или неправилно — в зависимост от това, как го срешиш. С твое позволение, да напарфюмирам брадата? Ех, ти знаеш най-добре. Виж, щом косата ти почне да се прошарва, посрещни го с вайкане, защото тя не пада.

— Значи, няма сполучлив начин — казва Уил — да се запази и цветът, и косата?

— Ако има, той не е на тоя свят. Например кралицата, плешива е като яйце от години. Короната не може да ти спаси украсата по темето, дето се вика. Но дали бих си сменил мястото с нея? Моментално ще го сменя.

 

 

Бърбидж и Хемингс^[4] се мръщят над монолога на Браканбъри.

— Не мога да извадя кой знае какво от него — казва Хемингс.

Заплащат големците твърде скъпо

за външна чест със вътрешни тревоги

и мнимите си радости те често

изстрадват със рояк от безпокойства.

Какво тогаз от нас ги отличава?

Два герба лъскави и шепа слава!^[5]

— Това е просто любезно отношение в полза на кралските особи.

— Така е, разбира се — казва Уил. — Искаме да играем в двореца, нали? И винаги да сме първи там? Затова слагам по нещичко, което да се харесва. Признавам, това е мекушав принцип. Но помислете — Браканбъри всъщност може да е като Ричард: да играе през цялото време. — Той си спомня Джак Тауни, пиян от бира, себе си като млад и как болезнено копнееше за думите му. — Като всички нас.

Уил пренаписва ласкателната сцена отново и отново — направо бедствие, и те отлагат репетицията, допълвайки по-късните действия. Но това трябва да се свърши.

Трудно се издържа, всички са на едно мнение: за лейди Ана да бъде ухажвана от човек, който е убил любимите си хора, да се придвижи от омразата до любовта. Момчето актьор се мъчи.

— Минутите на сцената — казва Уил — публиката знае, не са като истинските минути. Караме я да забрави как се движи времето. В действителност ухажването ще е продължително, ще е обвързано и с други неща, затова трябва да изпреварваме. И в това има някаква истина. Бил ли си влюбен? Момчето поклаща глава неловко; но той е шестнайсетгодишен, трябва да се е влюбвал. — Когато човек се влюбва, това се случва в един-единствен момент. И това е вярно и за най-поетичната любов, която някога е поразявала човек изневиделица. Защото няма такова нещо един момент. Наречи го секунда или мигновение, ако желаеш. Сега го срежи на две, защото в мирозданието няма нещо толкова малко, че да не може да бъде разделено. Така, сега моментът е разполовен, е, кой е бил моментът на влюбването? И двата — част от първия и част от втория? Не може. Моментът съществува само когато погледнем назад към него. Всичко в сърцето и ума е поток и процес, затова трудно се разбира кой момент показваме от процеса, в който лейди Ана се променя, стига да е убедителен.

— Ама точно това е — казва Хемингс, любезен, тактичен, прав. — Не е убедителен.

— Всеки би предположил, Уил — обажда се Бърбидж невинаги тактичен — че ти никога не си обичал… или пък че си забравил.

— Дайте ми половин час.

Той отива и яростно работи в съседната до тях кръчма. Връща се с листове, още влажни от мастилото.

Не, чарът ти бе моят подбудител!

Той шепнеше ми нощем да изтребя

цял свят, ако е нужно, за да имам

едничък час до сладката ти гръд!^[6]

По-добре, по-добре. Бърбидж кара думите да туптят. Той поглежда насмешливо Уил.

— Хубавичък въпрос повдига това — ако човек може да говори толкова красиво, когато се преструва, как можем да познаем, когато някой истински е влюбен?

Наистина добър въпрос за това, какво означава истинското, реалното. Действията, които Уил извършва, докато мисли, работи и пише — яде, ходи до тоалетна, дава дрехите си на перачката да ги занесе до брега на Темза.

— Какво гледате, сър?

— Извинете, ръцете ви сигурно ви болят.

— Не, сега не. Сапунът така действа, гледайте. — Тя се киска, опъвайки зачервените си разкривени пръсти. — Пере дрехите хубаво, но обезобразява мен.

Наш наднича над рамото му в „Русалката“.

— Защо пишеш толкова бързо?

— За да престане да ми се повръща.

— От това, което пишеш, ти се повръща?

— От факта, че пиша.

Ръкописът му е нечетлив, перото никога не се движи плавно в ръката му.

— А когато се играе?

— О, тогава вече няма да е моя. Слава богу.

Ухажването на лейди Ана.

— Ти с тези си очи изтръгна влага от моите.

Младият актьор откликва на думите добре, разтапя се, разкъсва се.

— Какво ли мислиш всъщност? Сега тя наистина чувства, нали?

— Да — казва Уил. Тоест тя играе това, което чувства.

Създай реалното. Гората, в която той и Ан влязоха заедно, беше реална: но и те я създадоха. Къде е тази гора сега? Съществуваща в някакъв момент или полумомент? Нищо, сътворено някога, не може да престане да бъде.

Уил отива да види Гилбърт. Привързан, покорен, но отегчен. В кухнята Гилбърт плюе в огъня и говори за цените. На горния етаж при майстора на Гилбърт е дошъл италиански търговец и дълго и красиво се жалва за пратка с ценни тъкани, изгубени в морето. Виждам ги в сънищата си, виждам ги как потъват все по-надолу и надолу. Уил се замисля за работата си, за своя Ричард, като малка тайна, кътана за любовница: мисли за съня на Кларънс. С очи, отворени към страшни гледки:/осеяно бе дъното с безбройни/разбити кораби и мъртъвци,/оглозгани от рибите.

— Да, казвам ти, Уил, още една слаба реколта и с нас е свършено.

… Някои от тях се бяха сврели в отворените черепи.

У дома, заспал, давейки се насън, Уил се събужда от кънтенето на часовника, който изплаква часа — или пък някой се вайка: убийство, убийство? Или пък галантен кавалер на шега похлопва с шпагата си по подовете на стаите, построени като на патерици върху улицата? О, да си пъргава, припкаща личност, завладяваща целия свят, един разюздан Ричард. Той внезапно си спомня Уилсън, неговия враг в трупата на Нейно Величество, който един ден измърмори: „Ах, нежната Шекспирова игра“. Само ако знаехме един за друг. И предостави тоя свят на мене, да се поплакна в него — казва Ричард. И на път от театъра за вкъщи с шарки в мислите, откликващи на шарките в осветените прозорци, Уил се остави да мисли за всички в града, в света, как се разболяват и умират. Всички са мъртви. Сега можеш да влезеш при всеки от тях, да ровиш, да узнаеш живота на всички хора. И колко от тях всъщност ще успееш да съжалиш?

— Той върши тези неща — казва Уил, поглеждайки над костюма на Бърбидж — защото може. Има ум да си представя и се втурва след него. Такова е човечеството. Какво сме мислили винаги ние, простосмъртните, за онова, което сме се въздържали да пробваме? Например приспособленията за изтезание. Никога не е имало такъв инструмент, пред който човешкият ум да се е препънал и да е казал: „Мислил съм за това, но не смея да го изработя или да го приложа“. Изпадни в убийствено настроение, мой Рик. „Е, ще скрия тялото да полежи в някоя дупка.“

— Обичайно, ето, твоите убийци са красноречиви в репликите си. — Бърбидж прелиства изнервено намачканите страници на своята роля за последен път и върти в ръце перуката. — Знаеш, че няма да аплодират твоя парад от призраци, Уил.

— Кой?

— Онези, големите критици. Онези, които ще подценят познанията ти, ще се жалват от разточителни, прекалено натруфени реплики, ще окайват баланса, сър, благоприличието, помислете за старците.

— Тогава ще приема аплодисментите на другите. А ти?

Бърбидж избухва в смях и го плесва.

— Твоят Ричард е самият дявол, обичам го.

„Той, настоятелно се пита Уил, дали е жив?“ Това е всичко. В първото представление на „Ричард Трети“, неговата изпълнена с гордост, със срам, с отчаяние творба, Уил играе крал Едуард — една от типичните за него роли — благороден, донякъде лишен от енергия, скоро напускащ сцената пред виталността на безобразния Гърбушко. Жив, само това има значение, жив като тези хора в публиката, които трошат орехи и надзъртат над раменете, грозни, хубави, безбройни. Не дишат като в представление от Марлоу: изглеждат така, сякаш са си вкъщи, забравяйки къде се намират, поседнали в края на леглото, току-що събудили се, самите себе си.

Ричард — неговият крал, неговата пиеса, неговият човек — е огромен успех. Хората се смеят, хлипат, крещят: сърцата им туптят с историята чак до стремителния й завършек. Правят това, което тя направи с Уил, когато премина през него, и която сега е само странно мъртво ехо от едно усещане.

— Ха, завладяхме ги, боже, превзехме ги с щурм, ти какво мислиш? — виква Бърбидж след това със свличаща се гърбица, пляскайки с огромните си ръце.

Уил трепери и мисли… ами, мисли за следващата пиеса. Потупва Бърбидж по гърба — и въпреки че той безспорно е масивен и месест, сега изглежда едва забележимо по-нереален: малко по-смален от себе си. Първият признак, че магията изтънява света. Че това има цена.

 

 

Всичко започва с чумата.

Къде започва, никой не знае, макар че има много предположения. Тя е заразно изпарение, което пада от по-горния въздух и произлиза от злите звезди. Сготвили са я отвратителните бедни, които живеят кирливо и безобразно, и с прасетата. Идва като справедливо наказание за алчността, греха, разкоша. Затова че са протестанти. Затова че са недостатъчно протестанти.

Понякога я няма с години. После внезапно се надига и почва да посича животи, както момче замахва и кастри главите на глухарчетата. В Лондон е най-лошо, но и навсякъде другаде. Един град, както тихо си съществува, така погребва една десета от населението си.

Ан може ясно да си спомни избухването на заразата в Стратфорд, когато беше малко момиче. Баща й остана далеч от града, въпреки че трябваше да изпраща стока на пазара. По-добре да изгубят пари, отколкото да донесе това тук. Настояваше Ан да се моли за бедните души в Стратфорд. Тя го правеше, но също се боеше; молеше се също бедните души от Стратфорд да са по-далеч от нея. Помни как Бартоломю ужасяващо изимитира една жертва на чумата, облещен и с течащи лиги. Той каза, че болестта ги подлудявала, освен че месото им се разлагало, и било много вероятно да те сграбчат и да те целунат по устата, за да поемеш заразата. Едва много по-късно Ан осъзнава, че годината на стратфордската чума е годината, в която се е родил Уил. Оцеляването му в такъв случай е въпреки всичко, което би трябвало да значи нещо.

Уил е у дома — слънце и чума, по-рано тази година — но тя вече е престанала да брои летата. Той успя да си дойде и за Велики пости, но това не е същото. Броенето предполага броене в обратен ред, да отбелязваш на някоя дъсчица някакъв предел. Но Уил, актьорът от Лондон, полусъпругът, това е реалността.

Имаше безброй хубави моменти. Пристигането винаги е един от тях с децата, изсипващи се от къщата при първия тон на гласа му. Подаръци за тях. Винаги подаръци. А после по-обикновени моменти като първото хранене заедно. И още по-обикновени, разходката из града с него, хванати под ръка в притихналата вечер, звукът от стъпките им по моста, крясъкът и мокрещият плисък на водните птици. Разговорите. Вижда го как отмива пътя от себе си с помпата и ведрото. Още може да преброи ребрата му.

Просто… Ан знае, че връщането у дома е част от работния му живот. (Като писането, с което се занимава, когато е тук, измислянето на пиеси, това ново усъвършенстване на кариерата му, което я обърква повече от всичко с мълчанието, с тази отдалеченост от нея, защото Уил не говори за него, освен да каже: „Да, занимавам се с това“. Но пък, мили боже, как само напълва сандъчето за пари.) Многозначително е, че този път Уил се прибра по-рано, защото в Лондон има чума; затварят театрите заради нея, а още не е време за турне. Но е тук, защото просто е искал да си дойде у дома. Ан се усмихва; но зад усмивката се надига чувство като градушка, толкова са яростни и твърди топчетата, че може да ти разбият главата. За късмет, градушките никога не продължават повече от една-две минути и се стопяват, сякаш никога не ги е имало.

Всичко започва с чумата, която започва с главоболие, ледени тръпки и треска и, о, боже, светлината, угасете тази светлина. Преди подуването под мишниците и по слабините, загнояването, кървенето отвътре. Започва с предупредителни червени кръстове по вратите на къщите, с носенето на червени пръчки по улиците: да се каже, че е тук. Може би ще отслабне и ще се пръсне, ще убие хора, колкото половин енория, и ще отшуми. Но не. Тази е силна, мощна епидемия, болест, стремителна като качен на колесница Тамерлан. През юни е заповядано театрите да затворят, защото разпространяват инфекцията, макар че градските съветници с удоволствие биха ги затворили за постоянно.

Какъв е изборът за актьорите и театралите, някои по-оголели от други.

— Ще ги държат затворени до Архангеловден — казва Ричард Бърбидж на Уил. Прекарват следобеда на поляна за игра на кегли в Линкълнс Ин Фийлдс. Вероятно и тези места скоро ще бъдат затворени. — Рано е да тръгваме на турне, а пък и трябва да се надяваме, че страната няма да се разболее от театрални трупи, понеже най-вероятно всички ще бъдем там.

— Какво ще правиш?

— Да му се не види. Това е гаден удар, погледни оная неравност. Ами, ще видя какво ще каже баща ми. Ще намерим какво да правим — „Театърът“ има нужда от ремонт и почистване. Ами ти? А, ти си имаш семейство в провинцията, знам. Виж, няма да имам против, ако отидеш на турне с Алейн. Ако можеш да издържиш на сцената с онзи надут самохвалко, тогава желая ти късмет, човече, това е.

— Ще се прибера вкъщи. Никога не ми е било приятно нито с Хенслоу, нито с неговия престолонаследник, а освен това…

Уил оставя мисълта да избяга с топката, да се изтърколи и да спре, където си иска. — Знаеш ли, има място в театрите и за теб, и за Алейн.

— Предпочитам да не го мисля. Малко надпревара, дъхът на съперника леко във врата правят човека по-добър актьор. Ей, какво има? Да не се страхуваш, че ще те забравят? — Бърбидж го тупва по рамото и Уил залита. — Че вече няма да те обичат?

— Кой?

— Е, зрителите, кой друг? Лош късмет, така е, да затворят театрите точно когато името ти на афишите гъделичка публиката. Но по необходимост другите поети също ще замлъкнат, както наемните писачи, така и важните особи. Тълпата ще се върне заради теб, щом знамето отново се издигне.

— А, публиката — Уил се усмихва или усеща как устните му го правят. — Не ме е страх от нея. Тя не ме познава.

— Напиши ми друг „Ричард“ — казва Бърбидж с внезапна настойчивост, стисвайки ръката на Уил над лакътя. — Божичко, човече, това, което направихме от твоя Гърбушко, си струваше. Настрана ласкателството, Уил, в това е златната ти жила, угаждаш на всички, мъже и жени, височайшите и простолюдието. Стига вече с твоя „Тит“, моля те — не че няма да върви: това е най-хубавата творба на проклетия Сенека, която някога е била измъквана от смърдящия вертеп, но там само ораторствам.

— Още един „Ричард“? Смъкнахме Розите до Тюдорите.

— Не, зарежи историята вече, ако щеш. Пробвай усета си за красота. Нежно и истински, за да ги накараш да ридаят. Но трябва да е актьорска пиеса, а също и пиеса за тълпите, имай предвид. Дръж под око къде се цели Марлоу. Още ли лъска героичното? Преработил е последната си пиеса по твой пример, кълна се.

— Сега вече наистина ласкаеш — мрачно казва Уил.

Къде е Марлоу? Том Наш не е сигурен. По-рано тази година беше в чужбина. Във Фландрия, казват: арестуван и пратен обратно, казват — или пък това е, което искат да мислиш? Определено е бил в Лондон напоследък, защото е бил възпрян от шордички пристави да не нарушава обществения ред. Както винаги, Уил иска да излапа новините за Марлоу и да ги изплюе. Когато Наш заяви, че Марлоу е идвал да гледа „Ричард Трети“, Уил отказа да му повярва.

— Ти си прекалено мил и внимателен, Уилям, а може би твърде спокоен и доволен в успеха си, за да отбележиш, че си ме опровергал.

Защото той и Наш работиха заедно по първия ръкопис на „Хенри Шести“, но след едно действие Наш се измъкна. Не можел да вирее, каза, затворен в тоя исторически обор. Свободно пространство е, каза Уил: той само това искаше. Що се отнася до Марлоу сега, може би е отишъл в провинцията, както правят много други хора заради чумата.

Ето как започва: огромните къщи на благородниците с високите порти пред градините покрай реката са затворени, а сърните надигат глави в Сейнт Джеймсис парк, необезпокоявани. Лекарите крачат насам-натам в дълги престилки и конически маски, напълнени със седефче и бергамот; приличат на огромни призрачни птици: малко на брой обаче. Предписват сироп, приготвен от месо на пепелянка, оцет и пелин, но хората продължават да умират; нищо чудно, вместо това, да мият собствената си урина, да се обърнат към молитвата. Или към обвиняване на чужденците. Да, това скоро ще започне.

Уил също се приготвя да си иде у дома. Има пари и следователно въздух за дишане. Защото люпилото му от пиеси свърши работа. Съперничество, подражание, тържествуване. Знаеше какво прави и не знаеше какво прави. Защо не? Играчът не е подсмърчащ учен. Той престана да се притеснява дали звучи като другите, когато осъзна, че няма такова нещо оригиналност, освен оригиналността, която идва от синтеза. Всичко се включваше.

Но е по-разтревожен от прекъсването, отколкото издава пред Бърбидж и Наш, защото току-що е намерил себе си, намерил е път, а сега портите се затварят, за колко дълго…? И се страхува, че няма да може да се върне към човека, който беше, преди творбите му да станат желани: намачканите листове; кимването, да, ще послужи; тежката кесия в ръката му, а после тъкмо твоите думи се врязваха и понасяха из хладния следобеден въздух пред трополящата каменна гора от лица.

Мрази да чува собствените си думи. Иска да побегне, да изкрещи и да се скрие. Лекотата в писането му е измамна, всъщност бяга по стиховете като човек, минаващ през яма с въглени. Само бързината възпрепятства мъчението. И все пак при думите той си е у дома, себе си и свободен, както никъде другаде, и понякога, надигайки се от писалището, за момент не може да се пренастрои, че светът има физически измерения и не е измислен от него, и Уил се олюлява, сякаш краката му се превръщат в словосъчетания, а ходилата — в метафори. Но мрази или не, той е уловен. Би поставял пиеси на дъното на морето или на луната, ако имаше начин, отколкото да не го прави, да не бъде вече този Уил. По този въпрос е твърд като стомана. Но и изпълнен с любов. Пламенен и ожесточено неудържим към това, което прави в Лондон.

И така, вкъщи. Вече е свикнал да пътува — дългите часове на кон, невъзможното нетърпение по калните или прашни пътища, другарите по път, срещащи се случайно с теб, и как преценяваше онези, които ще са поносими или ще представляват опасност. На някакъв етап от пътя той изоставя Уил, който съществува в Лондон, и става онзи, който принадлежи на Стратфорд. Харесай си стълб край пътя, камък — отбелязва мястото. Не бива да мисли по този начин. Предполага раздяла, а Уил не би го повярвал. Така или иначе, в това има полезен урок по смирение. По този път той е само поредният прицел за ханджиите, вероятно за обирджиите, особено сега, след като дрехите му мъничко издават неговото увеличаващо се богатство. Там, откъдето идва — тоест от Лондон — се превръща в известно име: обществена фигура в неголяма степен. В човек, привличащ неприязън, завист, дори омраза.

Как се отдръпна Уил. Никога няма да свикна с това, мислеше си той. Първия път, когато чу за нападка срещу него от колега поет, сякаш отскочи назад високо във въздуха като котка, стресната от изненада, съскаща, наежена.

— О, не си само ти — заяви Наш, който му каза. — Той и срещу Марлоу се е нахвърлял. Добавям и себе си, твоят смирен слуга, който винаги се е смятал за приятел на Робърт Грийн^[7], понеже бяхме заедно в Кеймбридж. Но от друга страна, какво да очакваш? Ние се показваме пред публиката, приятелю, ти — на сцената, аз — в печата. — Сега Наш е плодовит писач на памфлети и сатири; всичко чудато, язвително, провокативно вероятно е негово. — Всички сме се наредили да ни целят.

— И аз не съм доволен от това, но да, син Адамов съм, най-солените ми сълзи са за собствените ми злочестини и точно това, което казва за мен, ме възмущава. Срещали ли сме се, че може да ме клевети така, сякаш ме познава? Чел съм някои от любовните му приказки, но човека не си спомням.

— Може и да сме попадали в една компания. Би трябвало да си спомняш как изглежда. С остра червеникава брада и крайно необикновена остра червеникава коса, можеш да обърнеш главата му, както си искаш. Но няма вероятност да си бил в компанията му напоследък. О, отначало Грийн правеше големи демонстрации, да ти кажа, като размножен Марлоу — хазарт, проститутки, пиене. Смяташе курвите и мошениците за пикантно познание, а накрая излезе, че са определили вкуса му като човек, който всеки ден се храни с горчица и репички. И от университета насам пише постоянно, по всякакъв начин и във всякакво състояние — пише, за да се изхранва. Така че рядко говори — дали да не кажа? — обмислено.

Актьорите били долен, нагъл вид, такова изказване беше чул от Робърт Грийн, и било срамота, когато един джентълмен трябва да се принизи, за да пише за техните способности, но поне го правел по джентълменски. А сега се появил тоя презрян играч Шекспир и им измъкнал писането на пиеси от ръцете, копирал техния стил, имитирал методите им, трупал аплодисменти за своето вехтошарско величие. От няколко места съобщиха на Уил за това. Лошите неща, казани за теб, никога не отпадат от употреба: те са изпуснати писма, които хората с нетърпение вдигат и предават на подходящото място.

Това го ужили; още жили в паметта му, докато язди по оксфордския път и слуша с половин ухо бъбривия старец до него, който анекдотично преживява отново своята младост, тази безпътна афера, каквато е винаги младостта на старците.

По същество Грийн беше казал: не би трябвало да си тук и да правиш това. Ти си нещо сбъркано на грешното място и вършиш нередности. Слепоочията на Уил туптяха, докато мислеше, барабаняха като някакво потвърждение.

Наш прощаваше и се приспособяваше. Марлоу, ако узнаеше, със сигурност или би се разсмял, или би посегнал към шпагата си. А пък Уил, той отиде да види Робърт Грийн.

Защо? По скалпа му полазват тръпки на срам и смущение, щом помисли за това, но беше сигурен, докато вървеше по онази уличка в Даугейт сред зловонието от кейовете и си казваше: ще го накарам да ме хареса, да ме обикне. Най-голямото от всички поражения.

Все мислеше за Жаклин Вотролие — каквато беше някога — как заяви простичката си покана сред невинните цъфтящи растения. Изкушението: положително нямаше нужда да води до разголваща, изкормваща низост. Грийн зарязал жена си, след като пропилял всичките й пари, каза Наш, и заживял с любовница, Ем Бол, сестра на прословутия крадец „Съсичащия“ Бол, който според слуховете играел телохранител на Грийн срещу колегите писатели, засегнати от него. От връзката се е родил син, момченце на име Фортунатус — наричай го Унфортунатус^[8], каза Наш. Том обича думите повече от всичко друго.

Всичко беше толкова нереално. Съсичащия Бол. Голата стая над обущарницата, където Грийн го прие, смърдящ на вино и прогнил стомах, облечен в останките от хубави дрехи — без чорапи, с крака, изложени на показ, голи, мършави между бричовете и обувките. И този безразборен хребет от червена коса и брада. Скръбта не подхожда много на рижавия човек, нито пък лишенията. Бледите очи на Грийн изглеждаха така, сякаш плътта е била изстъргана от тях, за да се покажат дупките в него, животът му, душата му. В стаята нямаше нищо, освен две табуретки, бутилка и листове хартия. Том пишеше, пишеше напряко по гърбовете на сметки и инвентарни списъци. Не изглеждаше изненадан, че вижда Уил.

— Не мога да ти предложа нищо. Нито пък бих го направил естествено. — Поглед върху дрехите на Уил. — Моите нужди са по-належащи, налегнала ме е нужда наистина. — Дъхът на Уил секна. — Моите извинения за вредните зловонни изпарения: умирам, знаеш.

Уил безпомощно се огледа наоколо.

— Дали гладувам, не. Храня се. Моята хазяйка има слабост към мен и ми носи супи, задушено. Но нищо не се задържа и не натрупвам тлъстини, оттам и основателното ми убеждение, че скоро ще удари часът на смъртта. Но не давай това да те възпре, налагай, ти си Шекспир в края на краищата и съвсем оправдано ми имаш зъб. Гледал съм те как играеш. Един път се засякохме при Хенслоу, но ти изобщо не ме забеляза, занимаваха те нечии ласкателства. Сладкият господин Шекспир. Нали виждаш, трупам купчината, за да можеш да ме удариш и да се приключи, защото имам много работа да върша. Пиеса измежду другите неща, да, опитвам се и там, макар че с какъв шанс пред теб, се чудя. Ваша светлост, Угаждащия на тълпите. Не може да е честно, появяваш се, снабдяваш се с малко просташки смешки и колосани бели стихчета, щипка от пикантериите на Марлоу и сервираш. Изведнъж Грийн се свлече на колене и почна да повръща в камината. Веществото, което излезе, имаше невъобразим цвят. — Извинявам се. Жлъчта ми ме наказа с жлъч.

— Не съм дошъл тук да удрям.

Грийн изтри уста с ръкава си.

— За какво тогава? Да се перчиш?

— Боже мой, това не е състезание. За да те питам защо ме хулиш. Аз не съм те обиждал. Не съм…

— О, състезание е, както много добре знаеш — Грийн почна да се кикоти с клокочещи храчки, като се бореше да се изправи. — Защо? Има ли значение? Зверски ти завиждам. Виж ме мен, виж себе си. Пиша вече от десет години, колко ярда хартия са ми отпечатали, повечето посредствени, някои посредствено добри. Изстъргвам ги от воденичните камъни на мозъка си за печатаря, набързо продавам и забравям, а после пак. Опитах високия стил и ръката на благороден покровител да ме повдигне, една стъпка, две, където не е толкова лесно да паднеш обратно в тинята, направих всичко, за да бъда чут. Искаме да бъдем чути, нали? А ти — теб те чуват. И не ти е струвало нищо. Сладкият господин Шекспир, отива си вкъщи при любящото семейство, щом дойдат Пости или лятото, в сладостно ухаещата провинция, където валят сладки дъждове. — Грийн се разсмя. — Е, това е достатъчно да ме накара пак да повърна.

— Имал си съпруга, казват. Бил си женен за заможна наследница.

— А, да, и я изоставих, пратих я в Линкълншър, докато обикалях курвите. И какво?

Уил вдигна рамене.

— Това прави ли човека поет? Да захвърлиш всичко в прахта, за да се вкопчиш в едно тъмно нещо? В една същност? Ти така ли го виждаш?

— Аз, Шекспир, ще умра — каза Грийн с внезапно стихнало изтощение. — Просто се чудя — ти кога ще живееш?

(„Но днешната младеж, оплаква се старецът, който язди до него, е един нестихващ срам, не се занимава с нищо друго, освен да се бие, да прави деца на проститутките и да оскърбява старците.“)

— Мека е. — Грийн тръгна след Уил по пътя му към изхода. — Ръката ти. Ще ми повярваш ли, Шекспир, че ти желая доброто? Защото е така. — Пресъхналите му очи се взряха в Уил. — Обаче има едно нещо. Слушай. Късметът е дълг. За късмета трябва да се заплати.

Когато Уил си тръгна, уличката беше огряна от ослепително слънце, а яркият ужас, той го знае, е най-най-лош, като мъртвата котка, която видя в канавката, и още една котка, съвсем жива, изяждаща със задоволство вътрешностите й. Превъзходният, окъпан в слънце блясък върху всичко: лъскавата козина, бисерните вътрешности.

Влачи съпруга й във някой ров, трупът му ще ни служи за възглавка!^[9] Умът му целият беше едно огромно бяло пространство, докато го пишеше и докато обрисуваше как едноръкият Тит прерязва гърлата на братята, а Лавиния без език, без ръка, държи тас между своите чукани, за да събере кръвта: нежна светлина окъпа листа, а някъде в съседната къща мъж и жена тъй сладко пееха и свиреха на лютня.

Когато придаваш сила на една пиеса, отнемаш мъничко от силата на света. Ужасното подозрение, че тази власт е най-доброто, което съществува.

Уил прекосява Клоптън Бридж, водейки изнурения кон, почти си е у дома. След малко ще види Едмънд, защото когато и да пристига, малкият му брат винаги първи посреща Уил, сякаш има уши на хрътка. Ето го, тича презглава от другия край на „Хенли стрийт“. Вече е дванайсетгодишен и по-пораснал, отколкото всички тях на тази възраст, с широки рамене, момчешката му хубост потъмнява.

— Братко, мой тъй сладък братко Уил, поклон пред милостивите небеса, които те пратиха тук — казва той.

— Засега това ти е най-доброто — казва Уил и двамата се разсмиват.

Всеки път Едмънд го поздравява с някой поетичен абсурд, част от шеговитите им ритуали. Щом Едмънд почва да бърбори за стотиците неща, които е правил, Уил долавя звук на тръстикова свирка в гласа му, сякаш съвсем скоро ще се прекърши: много рано. Някои момчета актьори запазват непокътнати гласовете си до осемнайсет години, за радост. Играят ролите на жени по-добре на по-късна възраст, дори да се налага прикриване на наболата брада… Обаче още си е момче по начина, по който подскача отстрани до Уил. И тази жизненост. Сякаш родителите им бяха добавили някаква финална енергия към последното от децата си. Особено баща им: същата красива външност, масивни кости. Жалко, че всичко в личността на Едмънд дразни баща им. Унфортунатус. Вероятно у него има твърде много от Уил. Обича приказките и стиховете и жадно поглъща всяка дума на брат си за театъра. Въпреки че Уил се старае да не говори чак толкова за него, тук, от другата страна на границата.

— Ан.

Тя присвива очи, Уил се гмурва от ослепителната улица в дървесния сумрак на къщата. Прегръщат се доста дълго време. Това винаги по някакъв начин е по-лесната част. Липсвали са си един на друг, препотвърждават любовта си: настоятелна необходимост, сякаш току-що са оцелели след злополука, побягнали са — както веднъж Уил направи в Лондон — от внезапното срутване на комин. По-късно може да стане трудна сложната непринудена задача да са съпруг и съпруга, но не сега. Сега идват децата. Тичайки. Хрумва му, че биха направили така за някой любим чичо. Бързо притиска подаръците към тях и пак се старае да не се изненадва от това, колко са пораснали, от буйния им живот без него.

Най-лесно му е с момичетата. Сузана скоро ще навърши десет и в нея се готви да разцъфне цялата свежа красота на рядко срещано полско цвете на майка й. Тя е дама и смята баща си, като повечето мъже, за приятно непохватен. От седемгодишните близнаци Джудит изглежда, както се оказва, най-малко приличаща на близначка — алчна, небрежна, приемаща за даденост разглезването на най-малките. Но Хамнет: огромните му сини очи сякаш виждат твърде много, дори, изглежда, го болят, като че ли поемат твърде много светлина в себе си. И Хамнет не е доволен от дадените набързо обяснения, от онова, което се казва на децата, както взимаш ябълка от запасите и им я тикваш в ръката, ето. Но къде е прасето на Куини? Умря. Как така умря? Заколиха го. Но подробностите, които иска, го отвращават. А миналата година, онзи ужасен момент, в който Хамнет влезе и видя току-що пристигналия Уил, още с пелерината и изпоцапан, с неподстригана брада, да прегръща другите, а после се обърна да разтвори обятия и Хамнет избухна в сълзи, побягна разплакан. „Кой е този човек, не познавам този човек…“

Подозрението — ужасно, за собственото ти дете! — че Хамнет мъничко се преструваше, за да направи впечатление за… какво? Е, той избяга при дядо си, при своя любимец. Беше като него в желанието си за несъмнени факти. За истината. Кое е по-тъпо от увереността, мисли си Уил, кое мъртво нещо е по-мъртво от истината? Уил опитва да преодолее това изражение в очите на Хамнет с по-голям подарък, с нежно, внимателно изслушване. Но вероятно, ако е тук повече, ще има по-голям ефект. А, да, това. Въпросът, който висеше тук, с него през цялото време. Колко дълго щеше да се задържи чумата, колко дълго щяха да останат затворени театрите, какво би правил, ако това се проточеше? Кой беше той, както каза Хамнет, свивайки се до корема на Джон Шекспир. Реши.

 

 

Започва с чумата и завършва за Ан с такова предателство към Уил, каквото сърцето й никога не е познавало.

Тъкмо там се случва всичко — в сърцето; не белият свят, а сърцето е голямата арена или театърът за Ан. Това е вместо промяна в нейната власт, защото по-скоро тя е госпожа Шекспир в Стратфорд сега, а не свекърва й. Усеща се по тона, с който хората се обръщат към нея на пазара; или когато жените се суетят около нечия бременност, когато една от тях подготвя спалнята си за раждането. Като Джудит Садлър, горкичката Джудит с изтерзаната отново утроба. Събират се около леглото, препоръчвайки двойните капаци да се затворят, за да държат отровния въздух навън, пламнали и бърборещи; а към Ан проявяват мъничко допълнително зачитане, не съвсем уважение. Забелязват роклята й, лондонска изработка, Уил й я донесе, след като набави мерките от госпожа Грей, стратфордската шивачка. Риск, след като единствено с проба можеш да си сигурен, но се получи идеална и нямаше нужда от преправяне. Не много съпрузи проявяват такова внимание, казва госпожа Куини, докато родилната чаша се подава наоколо. Той преуспява, казват: хубаво е, когато един мъж натрупа богатство.

Какво прави той в Лондон, се знае из града, без особено да прониква до съзнанието. Трудно е да приемат за достоверно, че играчите печелят такива пари, че са с такова добро положение; но това е Лондон, всички начинания там са по-големи, а пък и кралският двор… Всичко е от злато, разбира се, и колко горда трябва да е тя, че Уил така се издигна, но все още е в крак със Стратфорд и дома си. Да, всичко е вярно. Тя е горда, без да чувства гордост. Може ли е да се различава от чувства? Уил вероятно ще знае. И разбира се, изключено да е завист от горкичката Джудит Садлър, обезличена от помятания и бебешка смърт, готвеща се отново да влезе в безмилостната хватка на раждането. За Ан това беше приключило — лягаха заедно толкова рядко, а и тя сякаш никога не се разпалваше и неизреченото решение беше: семейството е завършено.

Това лято обаче е белязано не от раждане, а от смърт. Старият господин Фийлд — след цялостно влошаване, не от чумата. Стар, господине, стар, вкопчените ръце и мозъкът са като съсухрена в средата ябълка. Отиват да направят последно посещение в знак на почит: Ан, Уил, татко Джон, който мръдва навън толкова рядко. Умирал в мъки там горе, казват, като баща й. Ан и Уил сядат с госпожа Фийлд, а старият му приятел се качва по стълбите, за да погледа с очите си борбата.

— Не знам какво да правя със себе си сега — казва госпожа Фийлд, сякаш мъжът й вече е умрял. Почти се засмива, повдига черните си поли. — Да отлетя, дали да отлетя?

Отгоре идва гърленото боботене на татко Джон: мир, скъпи ми приятелю. Скъпи мой приятелю, нека Божият мир е с теб. Бива го в това, отбелязва Ан: моментите на върховна криза изваждат най-доброто от него. Ежедневието, от друга страна, е преграда и примка.

Джон Шекспир слиза долу.

— Е, предполагам, че ме позна по някакъв начин. Но постоянно пита за Ричард. — Тъжно поклащане на главата, утешаваща ръка върху рамото на госпожа Фийлд. — Мисли, че Ричард някак си е още тук.

— Не, уви, още един дезертьор от семейното огнище — промърморва Уил на Ан, после се извинява с гримаса.

— За него би било облекчение, сигурна съм, ако можеше да го види пак — въздъхва сестрата на Ричард.

Тя пиеше направо от семейния чучур на пуританството, създадена точно за смъртно ложе.

— Да, но не би, скъпа моя — казва татко Джон. — Дори и да можеше да го познае.

— Мога аз да се кача — обажда се Уил. — Да говоря с него. Може да помисли, че съм Ричард. Ами, на една възраст сме, с еднакъв цвят на косите и лице. Мога… — „Иска, мисли си Ан, да каже: Мога да стана него.“ — Мога да съм като него.

— Това е лъжа. Греховна — виква сестрата на Ричард.

— Той не говори сериозно — изръмжава татко Джон.

— Ами ако това го облекчи — нежно настоява Уил.

Ан се чуди дали би настоявал толкова, ако баща му не беше тук.

— Да, да — казва най-после госпожа Фийлд. — Не се разбираме от години, аз и той. Не мога да направя нищо за него. Не мога да достигна любовта през старите обиди, няма да премине през тях. Той има нужда нещо да повдигне духа му, преди да го прибере Господ, иначе…

Тя не казва иначе какво. Просто поглежда очакващо с очи без сълзи, мрачно, към Уил.

Докато Уил се надига да стане, баща му надвисва отстрани, горчиво съскайки:

— Но ти не си Ричард.

Уил го поглежда набързо: просто, безпристрастно непоколебим.

— Какво значение има кой съм? — пита той и се качва горе.

Не е тогава обаче предателството, защото Ан е на страната на Уил. А друг път, една седмица след като погребват стария господин Фийлд. Лятото временно е отстъпило на сивотата и студа; всички са затворени вкъщи. Едмънд не може да си намери място и разпитва Уил за пиесите, които е написал за Лондон.

— Искам да ги прочета. Не ги ли носиш със себе си?

— Имам някои страници на нещо, върху което работя — казва Уил, предпазлив, уклончив. — Но пиесите стават собственост на трупите, щом бъдат завършени. Пазят ги.

— Но ти трябва да ги отпечаташ. Защо не помолиш Ричард Фийлд?

— Той няма особено високо мнение за тях. А и ако са отпечатани, стават обществена собственост. Трупите не се занимават с такива. Освен това… печатането е нещо като последна дума. Никога не ми се иска да казвам последна дума. Когато не останат повече думи, тогава… — разколебава се той.

— Сигурно ги помниш обаче — казва Едмънд с младежката си непреклонност. — Покажи ни малко. Денят е скучен, а тук сме голяма публика.

Уил няма особено желание. Ан чувства, че това нежелание някак си има общо с нея. Маниерите са взети от баща му — дръпване, поглед, вперен настрани. Той никога не говори за професията на Уил, освен от гледна точка на спечелените пари и изработените дни. Иначе демонстрира едва доловимо смущение като Садлърови в църквата, пренебрегващи съвестта си, вероятни паписти. Джоан също се обажда:

— Но нищо мрачно — казва тя. — Достатъчно мрачно живеем напоследък.

Има предвид времето вероятно. Уил почва да разказва своята комедия. После неуверено да изговаря ролите — да играе ролите. Да бъде същото. Едмънд избутва назад мебелите, за да направи място, задъхан, сияещ. Всичко е една скоротечна лудост с близнаци и грешки — две двойки близнаци. Само една в оригинала, казва Уил. Защо да го променя? За още по-голяма лудост. Той се стрелва из разчистеното домашно пространство и удивително, превръща се в четирима души, запращайки гласа си насам-натам, възправя се, висок и едър, превива се и се смалява. Нищо чудно, че никога не наддава на тегло, мисли си Ан, изумявайки се от виталността му. И въпреки всичко не е в състояние да се потопи изцяло в играта, защото част от нея винаги гледа към татко Джон, към димящия хоризонт, който представлява той, към вятъра, духащ от неговата своенравна посока. На него, разбира се, не му харесва. Но Джоан и Сузана, и дори майката на Уил се смеят и удивляват.

И тогава: лош късмет. Джудит и Хамнет влизат, след като са хранили кокошките заедно със слугинята. Без да разбират, те връхлитат върху импровизираната сцена и Едмънд нежно, но нетърпеливо ги дръпва да не пречат. Докато Уил играе хора пред къща, а също и вътре в нея, като отмества тялото си.

— Така е! Дай ми нещо, да счупя тез врати! Главата ще ти счупя, тогаз ще видиш ти! Чупи език — след малко ще ти го залепят! А ти оттук чупи се! Поемай! Прав ти път!^[10]

Той ползва вентрология и издава звучна пръдня, толкова истинска, че Джоан се дръпва, веейки си с престилката: о, не те е срам. И отначало смехът го прикрива, докато повече не може да бъде прикриван — жалният, неумолим плач на Хамнет. Не му харесва. Не е истинско. Глупаво е. Татко се преструва. Страшно е. С потресен вид Уил зарязва актьора, навежда се и протяга ръце към сина си. Въпреки това може би в жеста му има нещо донякъде стилизирано, което показва, че е свикнал да наподобява чувства, вероятно дори истинските трябва първо да се опитат. И тогава Ан вижда безпогрешно едва доловим проблясък на раздразнение, че синът му трябва да е с толкова труден характер, толкова склонен да разваля нещата, така че… добре. Хамнет отива пак при дядо си, за да го прегърнат. И докато го прави, татко Джон го обръща точно на обратно, придържайки го пред гърдите си, така че обляното в сълзи лице на Хамнет да гледа към всички тях обвинително: гледа към тях, угаждайки на лъжата.

Но онова, което почва с чумата, накрая завършва с една от ужасните тристранни кавги. Тристранна, защото Уил и баща му заемат противоположни позиции, но има друга почва, на която можеш да стъпиш, ако си дързък или достатъчно любящ. Лятото е към края си, но не и чумата. Театрите трябва да останат затворени поне до Архангеловден, самият Уил го каза, а сега Грийнауей, преносвачът, носи новини, че в Лондон смъртта още вилнее и чумните ями се пълнят.

— Тогава ще останеш тук естествено — казва безцеремонно татко Джон като нещо установено.

— Трябва да подготвям пиеса.

— Ако е такъв вид работа — писане — татко Джон не би го произнесъл, без да млесне устни с отвращение — тя определено може да се върши тук.

— Не е само това.

— Не е? Какво е тогава?

Рицари, трополящи по мост, мисли си Ан, чудейки се откъде се взе този образ. От някоя история, разказана от Уил вероятно, толкова много от картините във въображението й са нарисувани от него. Рицари на коне напредват един към друг, щръкналите им пики се полюляват.

— Ако ще си изкарвам прехраната отчасти с перото, трябва да търся и други възможности, когато няма представления. — Както често се оказва, целите на Уил са насочени навсякъде другаде, само не и към баща му. — Много хора в Лондон пишат и в друга насока. Един от тях е моят приятел Том Наш. Пиесите са за сцената, но печатарите и книжарите — ами, Ричард Фийлд ще ти каже, умират си за стихове и истории. А има и благосъстоятелни, образовани господа, които биха възнаградили поета с покровителство, ако…

— О, и с хиляда други неща, като си помислиш. Какъв е този човек? — Татко Джон се оживява. — Ти избяга, за да станеш играч. Утвърди се там, съгласен съм, и спечели от това, докато можеше. Но това е в най-добрия случай половинчата работа, а пък сега всичко е объркано и не се знае дали вашите градски съветници няма най-накрая да кажат: съборете театрите, ако се наложи. Приеми този факт, Уил, вместо да строиш нови въздушни кули. — Усмихнат, въздишащ, той обръща поглед към Ан. — Знаеш, че съм прав в това отношение, дъще. Говори с него.

— Говорили сме, сър. Уил смята, че както и преди, сполуката му се намира в Лондон. Аз също насочвам вярата си натам и това ме удовлетворява.

Вярно е. Говориха по въпроса. Вероятно не разговаряха. Но Ан и там не може да се сражава, не и върху моста от думи.

— Ти си предана — казва свекърът й. С пълна промяна в тона добавя: — Тя е предана, Уил. Истинска съпруга. Надявам се да го цениш, защото без съмнение извличаш полза от това.

— О, боже!

Уил е преполовил пътя до вратата просто за да избяга от ситуацията, от възможността самият той да отговори, защото, както знае Ан, отвътре целият пламти и не иска да обръща този огън към баща си. Би било прекалено.

И тъкмо тогава влиза Едмънд, виждайки обичния си брат може би в отстъпление, сразен, а това е непоносимо. Уил е неговият свят, там той живее и спи като момче, което си има скривалище, където може да бъде себе си. Ан вижда в озареното лице на Едмънд усещането, че нещата зависят от него, а той обича отговорността; и въпреки всички оскърбления, още не вижда как ще разгневи баща си, казвайки разумно:

— Но Уил живее в Лондон, татко. Познава го, а ти не, така че сигурно знае какво е най-добре да се направи в неговата професия, и аз съм сигурен…

Плесницата през лицето го спира да каже в какво е сигурен, макар че вероятно го кара в мислите му да е още по-сигурен, съвсем сигурен. Едмънд погалва лицето си в срама, че е бил ударен, а Ан посяга и го прегръща през рамото, защото е длъжна — и да, следователно е въвлечена да вземе страна или да бъде страна, така да е. А Уил гледа с убийствено презрение и наточва езика си.

„Не го казвай, мисли си тя. Изразяваш се прекалено високо за него и той ще почувства колко е нисш.“

— Много хубаво, няма що — казва Уил. — И така в своята мъдрост и достойнство се държи някогашният съдебен пристав от град Ако-на-Голо бърдо. Но поне не си с гол свински тумбак, докато сипеш юмруци, татко. Обаче и това може да стане. — Ан вече изгубва смисъла на казаното. Уил обаче не изглежда изгубен, а плува тъкмо в свои води. — Но пияният обущар, който се боксира със своя чирак, е по-добър от човек, преструващ се на лондонския кмет, който властва, почитан, в общината, а междувременно бие най-малкия си син, този, по чиято кожа отпечатъците остават най-добре, който не е с необходимия ръст, че да отвърне, както подобава, а? Връщам се обратно в Лондон, разбира се, защото има смисъл — за всички, освен за теб. Това няма нищо общо с Едмънд и ти си едно жалко създание, ако насочваш към него удара, който е бил предназначен за мен. Прекалено прилича на мен, затова ли? И недостатъчно като теб? Но така би трябвало да бъде, сър. — Уил почти се закашля от ярост. — Синовете не трябва да са като бащите си, защото, ако приличат, всичко отива по дяволите.

И това е предателството на Ан. Обичаща Уил, дълбоко загрижена за Едмънд и неговата обида и свидетелка на най-лошото у свекъра си, тя въпреки това мисли: „О, Уил, не можеш ли да промениш нещата, просто за улеснение? За улеснение остави всичко да премине. Съгласи се, позволи му да чувства, че е победил“.

С други думи, тя желае Уил да не беше блестящо надарен и различен, да си беше останал в Стратфорд, да беше станал повече като Хамнет Садлър или като баща си.

Уил изглежда ослепял от ярост: все пак Ан се пита дали вижда предателството в очите й. Дали го разчита. Знаеше го какъв е в четенето.

Такова предателство: тя почти усеща, докато Уил се приготвя да се върне в Лондон, че чрез него е поканила всичко, което може да дойде. Тоест нещата, от които винаги тайно се е бояла, че ще произлязат от факта, че Уил е в Лондон, от актьорството и писането, от живота, който води изцяло извън нея. Тоест тя отвори широко вратата и каза на Дявола: „И така, влез“.