Джъд Морган
Тайният живот на Шекспир (12)

12
Разбитото сърце^[1] (1598–1601 г.)

 

— Как попадна тук, синко?

Бен се отърси от натрапчиво нежната ръка. Опитваше се да задържи ума си отпуснат върху спокойните бистри води на древните, да размишлява върху стоицизма на Епиктет. Но този проклет свещеник не искаше да го остави на мира.

— Не съм ти син. Първо, едва ли си по-възрастен от мен. — Това само по себе си издаде, че човекът е свещеник, но той имаше и вид на хранен с мляко и мед, което Бен свързваше с католиците. — А как попаднах тук? През същата врата като теб. И смея да кажа, че ще отида на същото място.

— Тук аз мисля по-различно — беше единственото, което свещеникът изрече с особено сладостна усмивка.

Тя се запечата в съзнанието на Бен, докато се въртеше върху постелята и за пореден път се опитваше да потопи разума си във философията. Подобна усмивка изглеждаше не на място не само в „Нюгейт“, тя определено нямаше място в този свят. Или поне в света такъв, какъвто Бен го познаваше.

Отново бяха оковали свещеник, забеляза той, взирайки се надолу по дългото тъмнично помещение: затворен тук, беше развил нощното зрение на котка. Без съмнение, човекът беше останал без пари, за да си купи облекчаване на присъдата, или без приятели навън, които да му донесат. Бен беше късметлия в това отношение. Имаше Агнес и тя се постара да плати достатъчно, за да не го оковат във вериги, да има храна и топлина. Не че й харесваше да доближава затвора, което беше разбираемо за Бен, нали имаше постоянна опасност от тъмнична треска — за малкия Бен, неговия син и наследник, у дома. Освен това Агнес каза, че никога няма да му прости, задето е стигнал дотук и вероятно до бесилката, но какво да се прави, жени. Не използваха думите, за да предават информация, а да създават емоционален ефект.

Той стоя заслушан известно време в шумовете на „Нюгейт“, които през повечето време успяваше да заглуши в съзнанието си, както правеше нощем във Фландрия заради безкрайното цвилене на умиращите коне. Нищо назидателно: пиянски крясъци от общото помещение, обезумяло тракане на вериги, проклятия. Някъде някаква жена постоянно се блъскаше във врата и пищеше: „Ще имам дете, ще имам дете“. От килиите, в които бяха осъдените на смърт? Трудно се познаваше посоката заради ехото. Може би тя се преструваше. Трябва наистина да беше грозна, за да не я забремени никой от тъмничарите.

Сред цялата врява и воня свещеникът беше единственият, освен Бен, като че ли запазил самообладание.

Мисълта, че свещеникът знае нещо, което той не знаеше, беше вбесяваща за Бен. Дори и тук, в „Нюгейт“, Бен Джонсън запазваше гордостта си, преценката за себе си: носеше неопетнената корона на своя ум. И в края на краищата, защо не? Не беше направил нищо нередно.

Разбира се, беше убил човек. Но при такива обстоятелства, че беше простимо, наистина. Е, оставаше въпросът. На него — уместен каламбур — висеше всичко.

Видя, че свещеникът прави същото с друг затворник: слага ръка на рамото му с онзи изпитателен поглед. Затворникът беше нечленоразделен дебеловрат екземпляр, който беше продал всичко, дори и обувките си, за пиене, и отблъсна свещеника, замахвайки с веригата си.

— Защо продължаваш да настояваш? — попита го Бен с искрено любопитство. — Знаеш, че ще те обесят за това.

— Вероятно. Или ще ме изгорят. Но какво да продължавам, приятелю? Говориш за вярата сякаш е склонност или привичка. Изгаряне: тя вече е изгаряне. — Свещеникът се размърда върху плесенясалата слама. — Можеш ли да си представиш всяка сутрин да се събуждаш и да не си мислиш: „Ох, добре, поредния ден“, а вместо това — той се задъха от усилие, усмихнат — да приветстваш неизразимо величавото тайнство: отново, неизразимо величавото, вечно обновяващо се тайнство на живота с Бог и за Бог чрез неговата милост и светата му църква?

Бен се навъси, като наблюдаваше как пияното добиче легна на мястото си с ръка, опипваща предницата на панталоните.

— Тази способност не е дадена на всички хора, доколкото разбирам.

Свещеникът предпазливо наклони глава; жестът можеше да означава какво ли не, даже и развеселеност. Тези неуловими нюанси! Във всеки случай той доста се различаваше от дебелокожите пуритани.

— Вероятно. Това е едно от многото неща, които са скрити. Докато божествените сенки просветват, ние гадаем. Но ти ми припомняш, че те питах защо си тук. То е, защото според мен имам отговор. Майката църква те очаква.

— Не ми трябва майка — бързо отвърна Бен. — Имам си. Най-прекрасната от всички.

— А имаш ли си Бог?

Бен раздразнено сви рамене.

— Искаш да ме обърнеш в твоята вяра и щеше да е по-малко отегчително, ако веднага го беше казал.

— Не, нямаше да е, защото не мога да направя това. Можеш да дойдеш при нея само чрез свободната си воля и по волята на милостта. — Свещеникът почна да развива и оглежда раните си от оковите. — Само ще добавя: не карай Бог да те чака.

О, хубавичко го бяха обучили в Дуе^[2] или където там е бил. Но свещеникът извади късмет, че любопитството на Бен надделя над отвращението му. А и оставаше огромното въздействие на тази идея: че Бог го очаква.

Мислеше за Агнес — мъничко; за прекрасния си син — много. Мислеше си как лежи тук, най-обикновен престъпник, очаквайки съдебния процес, а всъщност най-голямата му надежда е да спаси живота си. Ненавиждаше представата, че е обикновен, ненавиждаше и чакането с неговата естествена последица — смиреното покорство. От друга страна, да те очакват, беше впечатляващо.

Освен това искаше да се равнява с този свещеник по липса на страх: да се съизмери с него, както беше направил с испанския защитник насред подгизналото поле.

Освен това, ако щяха да убиват най-блестящия мъж в Англия, тогава защо да не почувства своята значимост с всяка частица на тялото си.

— Изобщо нямам предвид обръщане на вярата. — Той даде на свещеника да пие от неговата стомна с бира, отчупи му и къшей от хляба си. — Но ако трябва да изслушаш изповедта ми, това какъв вид стъпка ще е?

— Стъпка.

Свещеникът се усмихна кисело, сякаш да каже, че той е казуистът тук.

 

 

Така да бъде. Ето я изповедта на Бен Джонсън. Трябва първо да знаеш кой съм аз. Аз съм поет на театъра. Бил съм играч, коректор на пиеси, създател на драматургични сюжети, съавтор на пиеси с по-незначителни хора, а напоследък — самостоятелен драматург. И в това отношение мога спокойно да кажа, че съм най-добрият. Има една или две много възвишени души, които в момента пишат за сцената, но никой, който да знае къде се намира така, както аз знам, никой, който да схваща важността на класическите образци, на това, да създаваш пиеси, упражняващи интелекта, а не челюстите. И затова ми е трудно да повярвам, че е дошъл краят ми, освен ако няма някакъв по-висш смисъл, надхвърлящ всичко.

Не се обръщам към теб или към църквата ти от страх. Като начало, затворът не е непознато място за мен. Няма и година, откакто ме оковаха във вериги за написването на една пиеса. Тоест, участвах в написването. Заедно с Том Наш, особняк от нашите кръгове, който рядко хваща перото, без да напакости. Отправихме някои намеци към двореца, а Наш може и да е добавил по-пикантни злословия, които не съм разпознал. Той избяга в Ярмът, когато Тайният съвет се раздвижи, но мен ме хванаха и хвърлиха в „Маршалси“. О, бурята утихна и ме пуснаха; а и в края на краищата короната трябва да бъде пазена от подмолна противодържавна дейност. Няма да ме обърнете срещу страната ми, господин свещеник, още сега да ви кажа.

Когато това се случи — каквото ме вкара тук — бях стигнал върха. Пиесата ми се играеше — ако мога така да се изразя — първият ми шедьовър. „Всеки със своя нрав.“ Първото комедийно произведение, удостоило нашата сцена, което наистина спазва образеца на античните автори и изискването на комедията да учи и реформира дори когато доставя наслада. Тази цел — това липсва на моя приятел Уилям Шекспир. Все пак аз го обичам, както и неговите творби, имай предвид — обичам ги още повече заради техните слабости и ето така си представям любовта на Господ към човечеството.

И точно Уил Шекспир ми предостави благоприятна възможност. Без него, честно си признавам, можеше още да кърпя съсипани пиеси за онзи невероятен малоумник Хенслоу. Или да бъхтя по пътищата с каруцата на играчите. Не ми допада. Вярно е, не бях от най-великите актьори. О, имах присъствие — може би прекалено силно. Играчът е само една маймуна имитатор в края на краищата. Не, за мен е писането — да боравя с думите, да оформям и изграждам. И да насочвам към нравствена поука, да показвам на човечеството истинското му лице в огледалото. Така че моята пиеса е за характерите, които хората обладават в наши дни — един е вечно ревнив, друг вечно е в състояние на меланхолия. Големият ми страх, докато пишех, беше, че ще го изкажа прекалено високо над умовете на нашата скъпа, насъщна хидра, публиката. С всичките й глави и никакъв мозък в тях. А Хенслоу, идиотът, когото споменах, размаха дървената си сопа над пиесата. Но моят добър приятел Шекспир видя достойнствата й и убеди своите хора, трупата на камерхера, да я вземат. Хвала! През септември пиесата беше поставена в „Завесата“ и аз се оказах най-голямото украшение на сцената, пътеводната светлина на сезона, Полярната звезда на театралното съзвездие. Наивните простаци пляскаха с лапи от партера; но образованите, вярвам, се усмихваха с по-истинно одобрение. Имам намерение да я отпечатам, ако е дал Бог.

И оттам — дотук. Афишите за пиесата ми още бяха по стените, когато ме сложиха под арест. Всичко стана ужасно бързо. Макар че моментът — моментът на убийството — сякаш се проточи цял век. Още го изживявам от време на време.

Той се казваше Габриел Спенсър и беше играч. Не толкова отдавна с него бяхме донякъде приятели. Беше приятна компания, когато бирата беше добра, характерът му също беше добър и никой не говореше против него. Но той си имаше и тъмна страна. Знаех, че някога е убил младеж в някакво сбиване, защото се хвалеше с това, как го сметнали за нещастен случай и го освободили. Ами, според мен, ето къде ми е грешката: духът ми прекалено се беше възгордял от това, че видях триумфа на пиесата си и отпуснах юздите на всичко в присъствието на Спенсър, който беше в най-лошото си настроение.

Вечерях с няколко познати в таверна на „Хог Лейн“ и Спенсър дойде при нас. Буреносният облак на челото му трябваше да ме предупреди, но аз бях разгорещен и прекалено непринуден. Говорех за реформата, която смятам да предизвикам на сцената, и как съм особено добре подготвен да го сторя. Учил съм се от великия Уилям Камдън, не от кой да е. Е, работата загрубя. Спенсър почна да изказва съмнения относно ерудицията ми. О, това лесно се смачкваше, можех да го подлудя от цитати. Но пък всеки човек с разум щеше да отстъпи и да пие за здраве. Спенсър непременно се вкопчваше и впиваше зъби като куче в гърба на мечка. „Malgré^[3] всичкия този парад на учението — вика той — ти си прост играч като нас и когато си изпееш песента, с радост ще се върнеш към честния занаят, който захвърли, за да показваш отвратителното си високомерие сред нас. И боже, ние също ще се радваме. Така че хващай се за инструментите, господин зидар, за инструментите…“ Прощавай, имам добра памет и затова ти го предавам дословно.

Зидар, да, това беше омразният занаят, на който ме научиха. Много хубав, честен занаят, смея да кажа, за онези, които са родени да зидат тухли. Към които аз не спадам. И това казах на Спенсър — с ужасно много думи. Но естествено, не можех да му простя обидата, която ми нанесе. Нито пък той щеше да се извини. Така стигнахме до дуел. Истински честен дуел с рапири, нямаше такова нещо като вадене на оръжия насред улицата.

Срещнахме се на „Хогсън Фийлдс“. Денят беше много хубав: ясен, топъл, златен септември. Не беше ден да мислиш за убийство или смърт. Въпреки цялото безчестие на характера му, предполагам, че Спенсър това е мислил и се е чудил дали да не се откаже. Аз ли? Не. Нито за миг. Никога.

Той ме рани в ръката, малко по-нагоре — ето, виж. Слава богу, заздравя чисто. Беше яростен боец. Виждах беса в очите му. Какво е виждал той в очите ми — ами праведността на оклеветен човек.

Той имаше по-дълъг обсег, но аз нанесох удар, смел, налудничав, и го изненадах. И този удар беше решаващият. Влезе дълбоко отстрани в торса му. Не разсича, както рязането на месо. Дори с най-пронизващото острие по-скоро ти изглежда като забиване на шпагата в нещо жилаво и дразнещо. Целият врат, гърди и рамо те заболяват от удара.

Заради проблема със зидаря, разбираш ли. И заради пренебрежението към познанията ми. Пастрокът ми е зидар на тухли и много съм се борил, мили боже, много съм се борил… Трябва ли да обяснявам? Надявам се, че не.

Оправдание? Ами, харесва ми как звучи. Като почистваща водна струя. Но ще видим.

Е, прибраха ме. Един човек лежеше, умиращ, и мой беше червеният меч, а тези неща се разчуват. Дуел, но все пак — убийство. Дали съдът ще го сметне за предумишлено? В това е въпросът. Предумишленото изключва ли привилегията да те съдят като духовно лице? Защото, ако пледирам за неподсъдност на духовенството… Помня, веднъж казах, че човек трябва да е страхливец, за да се възползва от тази отживяла, старомодна буква на закона, която му позволява да избегне бесилката, ако може да чете. А сега това е единствената ми надежда.

На този свят, имам предвид. Що се отнася до отвъдния, той не е ли по твоята част? Покаяние, да, разбирам, че трябва да има покаяние. Но кажи ми, къде се тегли чертата между съжалението за греховете и желанието никога да не си ги извършвал?

Спенсър нямаше жена или дете или поне аз не знам да е имал. Но нищо нямаше да промени нещата. Нищо след онова, което каза.

Да коленича?

Ами! Щом смяташ, че ще помогне.

 

 

Ако нещо можеше да го спаси, той знаеше, че ще е образованието. Когато настъпи денят за разчистване на тъмницата и поведоха Бен през неуместно красивата градина към съдебната зала в „Олд Бейли“, той знаеше, че отива сред врагове. Съдията горе в небесата с китка сладостни билки пред изнежения си нос, гражданите съдебни заседатели, които пухтяха и се пулеха: в най-чистия смисъл на думата, тях не ги беше грижа за него и охотно биха го изпратили на бесилото, ако нищо не възразеше срещу това. Тук той не беше Бен Джонсън — най-ученият човек в кралството, а Бенджамин Джонсън — затворникът. Затворникът бил арестуван още с оръжието до него. Затворникът е обвинен… затворникът признава… Искаше да извика: Аз съм нещо повече от това. Но тук, разбира се, не беше. И не можеше да каже или направи нищо, което да промени мнението им. Пазачът зад него се прозя и премести тежестта на алебардата си. В тъничък сноп светлина от прозореца танцуваха прашинки. Бен се помъчи да види там Бог. Само начетеността можеше да помогне.

— Гореспоменатият Бенджамин Джонсън умишлено и преднамерено е убил и умъртвил гореспоменатия Гейбриъл Спенсър в Шордич. — Съдията го повтори, въпреки че съдебният заседател имаше хубав, силен глас, подходящ за театралната сцена. — Затворнико, как ще се защитите?

— Пледирам неподсъдност на духовенството.

Сега можеше да се чуе твоят глас. Напълни гърдите си, разшири дробовете си! Ако съдията не го позволеше — ако се консултираха с написаното в законите, ако се върнеха към прецедента, почнеха да клатят глави, щеше много да заприлича на сънищата, които го бяха изтощили през последните няколко нощи в килията, сънища, толкова бляскави и драматични, че Бен беше почнал да се съмнява в силата на собственото си въображение. И тогава — към бесилката на позора в Тайбърн, да увисне. Щеше да им трябва яко въже. „Не се страхувам. Но как се озовах тук? Да, никога не е била толкова дълга веригата ми от налудничави грешки…“

Съдебният свещеник се качи до подсъдимата скамейка. Бен взе псалтира. Усети го мазен в ръцете си, сякаш беше служил за поднос на нечия вечеря. Той беше избавлението. Земното, може и небесното, но точно сега Бен се беше съсредоточил само върху първото.

— Избери си строфа, затворнико.

„Строфа? Нека ви прочета целия сборник, първо на латински, после на гръцки…“ Той избра и чете сладкодумно и изразително, приковал очи в погледа на главния съдебен заседател. Спонтанно целуна книгата, когато свърши.

— Legit ut clericus? — пропя съдията.

— Legit^[4].

Чете като грамотен. И така, пледоарията му беше приета. Опита да си представи лицето на Агнес или къдравата глава на своя малък син, но можеше да мисли единствено за огромни, високи прозорци, които се разтварят. И едва доловимата усмивка на стария свещеник в килията му. „Добре — помисли си Бен — това е сделка.“ Сълзите в очите му дълбоко го изненадаха.

Но те изпълниха своя дълг пред онова, което се случи после — жигосването. В края на краищата, Бен имаше малко вземане-даване с палача. А той беше неблагородна, свирепа гад, макар Бен да предположи, че това е част от занаята му. Отведен до мангала, който излъчваше блага, навяваща мисли за Коледа топлина, той стисна език между зъбите и реши да не вика. За негово смущение, той наистина изстена леко, когато нажеженото желязо изцвъртя в основата на левия му палец. Не само болката, а и голотата на тази буква Т, която го бележеше като углавен престъпник, бележеше го за тайбърнското бесило, ако пак нарушеше закона. Нямаше втори път привилегия на духовно лице. Бен принадлежеше на смъртта, ако не станеше добродетелен, а той мразеше да принадлежи на когото и да е.

Но беше оцелял. Докато го водеха обратно в тъмницата, Бен се питаше дали има нещо, което не би могъл да преживее. Може би това беше грехът на гордостта: трябваше да го разбере от свещеник на новата му вяра. Или пък да се консултира със собствените си разбирания. Истинната църква, без съмнение, го беше очаквала, но той възнамеряваше сам да си бъде папа.

 

 

Бен вдигна сина си високо до покривните греди на тяхната схлупена всекидневна: момченцето загука, много обичаше това — колкото по-високо, толкова по-добре.

— О, пиленцето ми, обичам те — каза той. Погледна Агнес, която беше приключила със сълзите на облекчение и седеше до масата с глава между ръцете. — И теб, миличка.

Бродираната покривка беше заминала, забеляза той, както и няколко броя посуда — без съмнение, заложени, понеже затворническите такси бяха тежки и сега нямаха пари. Бен свали малкия си син долу. Най-добре да се захваща за работа.

— Никога — каза жена му, вдигайки разяреното си лице — никога не ме карай да преживявам такова нещо отново.

Всъщност изглеждаше свирепо обвиняваща. Бен сви рамене. „Всеки би предположил, помисли си той, докато търсеше хартия, че тя е тази, която е била в затвора.“

 

 

— Всичко това — каза Уил — ми прилича на някакво ужасно чудо. В един миг играя в твоя пиеса; в следващия — чувам, че са те дамгосали за бесилото.

— Защо ние простосмъртните толкова се изненадваме, когато животът приеме неочакван обрат, а всъщност дори не можем да познаем какво ще е времето утре?

— Ще е студено, защото е януари.

Джонсън се разсмива.

— Не ми казвай, че никога не си искал да убиеш човек.

— О, ама това се подразбира. — Излизат от набодената с кули постройка на пазачите в затвора „Маршалси“, където Джонсън беше хвърлен заради дълг към друг актьор. Уил го е изплатил. Джонсън изглежда блед, но възторжен. — Сега ще ми обещаеш ли да държиш носа си далеч от тъмницата поне половин година?

— Хм, така ще направя неблагочестива декларация против волята Божия, която може да е отново да изстрадам мъченичеството на килията. Но не. Заради обичта, която храня към теб, Уил, обещавам ти. Освен това на сцените няма да има нищо свястно за гледане, докато съм изваден от употреба.

Мразовита нова 1599 година. След сурови зими идваше хилава реколта, съответно — до пълни гробища. Но Уил Шекспир още преуспява, ако и в кариерата му точно сега да има нещо като застой. Хората на камерхера са без обичайния си дом, „Театърът“ — наемът на земята е изтекъл. Всъщност семейство Бърбидж притежават имуществото на „Театъра“, защото в зимния сумрак свалиха до една неговите греди и подпори и са готови да го построят отново, щом успеят да намерят място. Вероятно в Саутуърк, където сега скромно живее Уил. Отказването от голямата къща в Бишъпсгейт спести пари. (И разбира се, то беше безапелационно. Той вече дори не би тръгнал в тази посока.) Саутуърк — място на вертепи и актьори, заграждения за бой с мечки и затворници. „Ужасно чудо“ нарече Уил онова, което се случи на Бен Джонсън или по-скоро, което Бен Джонсън си навлече, и той едва е признал на приятеля си точно колко ужасно го намира. Хенслоу беше този, който първи му каза за Бен. „Твоят зидар на тухли е убил един от най-добрите ми актьори“ — оплака се той; а в трупата на камерхера никой не беше подходящ заместник, че да го открадне.

Отначало Уил заподозря театрално преувеличение, не действително убийство. Когато чу за бруталната сцена на „Хогсън Фийлдс“, никак не му беше трудно да си я представи — старите нетленни спомени за Нел и Тауни веднага нахлуха — но не можа да я обясни. Каква загуба, каква загуба: а Джонсън беше едва пред прага на величието с неговата пиеса. Имаше лудост у хората, това беше всеизвестно; но лудостта на самоунищожението беше най-озадачаващата.

А после, когато Джонсън се избави от смъртната опасност чрез щастливата случайност на стиха, охлабващ въжето около шията^[5], обяви пред приятелите си след освобождаването, че е станал католик. Наш реагира с тихо презрение: „Моля ви, не му обръщайте прекалено голямо внимание в това отношение — каза той с оцетно кисела усмивка — защото само заради това е обърнал вярата си“. Уил смяташе, че има и други причини. Трябваше да има, защо иначе човек щеше да се оставя уязвим към обвинения в религиозно неподчинение, да си навлича неприятности като потенциален враг на държавата, защо беше всичко това? Но Уил трудно щеше да повдигне този въпрос, без да се изложи на Джонсъновия ревностен кръстосан разпит; а в душата си имаше мрачни празнини и пролуки, върху които не искаше да попада пронизваща светлина.

Когато три месеца след избавлението си от бесилото Джонсън попадна в затвора за дългове, Уил го прие като почти успокоително, нормално състояние на нещата. А сега Джонсън е свободен и несъмнено ще иска да се върне при семейството си в Уестминстър.

— Има достатъчно време за това. Работих по нова фабула за Хенслоу, докато бях задържан, върху осъвременена изящна творба на Теренций и може би искате да я прослушате на по чашка. О, Хенслоу ще прощава, човече, защото Хенслоу като повечето простосмъртни е изкован от себелюбие, а аз съм му полезен.

Така че вместо у дома — в „Русалката“. Минават с лодка през реката, Джонсън прескача стъпалата на кея по три наведнъж. Каква енергия и апетит. Втурвайки се из улиците, Джонсън почва да му разказва надълго и нашироко какви планове има за продължение на „Всеки със своя нрав“, в което да изложи теориите си за драмата в пролог или встъпление.

— А след пролога или встъплението ще надуеш ли тромпет, за да уведомиш публиката, че е време да се събуди?

— Подъл удар. Недостоен — казва Джонсън и спокойно се настанява. „Русалката“ е характерна със своите широки пейки и табуретки, подходящи за неговата задница, която, неизтъняла от затвора, е като торба с пране. — Трябва да ми вземеш пиене, за да се настроя.

При тях идва и Томас Декър^[6]. Три части мастило, една част вино, роден и отгледан в Лондон, с остри черти, тъмно влакнесто лице и рамене чак до ушите, Декър напоследък беше почнал да гребе с веслата на драматургията: тук една сцена, там пренаписване, където ме извикат. Сам се хвалеше, че веднъж Хенслоу го събудил в три през нощта само с една фабула и до обяд той вече бил написал първите две действия. Уил го харесва заради сдържаността и светското оживление, което придава на творбите си; Джонсън се отнася снизходително към него. Оформят нещо като триъгълник.

Декър потръпва при споменаването на „Маршалси“.

— Недей, моля те. Бил съм в безжалостния стомах на затвора за длъжници. Нямам желание пак да ме погълне.

— Защо, няма да се случи само защото говорим за това — казва Джонсън.

— Няма ли? Не съм сигурен. Наблюдавай как попадаш на нова дума за първи път. Десет към едно е вероятността за няколко дни да я чуеш пак.

— Какво искаш да кажеш? Че животът ни трябва да се води от някакви прости суеверия?

— Съгласен съм с всичко, което води живота ни, стига да е милостиво — отвръща Декър с омиротворяващо свиване на раменете.

— Ех, човече, кой изобщо би се почувствал жив без злополучия? Кой усеща веселия огън, ако никога не е мизерствал на студа?

— Това да не е противоречивата логика на твоя свещеник? — пита Уил.

— Ах, ти, дребен, вреден пуритан. Не отваряш съзнанието си за тайнството на вярата.

— Тайнство, което ще те докара до глоба — казва Декър — или до по-лошо.

— Ако си мълчиш по въпроса, можеш да си караш много добре — добавя Уил. — Кралицата каза, че не иска прозорци в хорските души.

— Да си мълча? — боботи Джонсън. — Защо трябва да си мълча?

— Или как всъщност? Изглежда крайно невероятно — казва Уил.

Декър поклаща глава.

— Не разбирам хората, които сами си създават проблеми.

— О, следваш примера на това приятелче, нали? — Джонсън плесва Уил по рамото. — Всичко ще сториш, за да те харесат.

— Да, искам да ме харесват — казва Декър. — Не толкова заради мен самия, колкото заради творбите ми, искам да съм известен. Кой не иска?

— Но на каква цена, човече? — нетърпеливо пита Джонсън.

— Ако пишеш за маймуни, трябва да пишеш като маймуна.

— Но настрана всичките ласкателства, Уил не пише като маймуна и е известен — отвръща Декър едновременно с невинен и проницателен поглед. — Е, как го обяснявате вие, мрачни ми господин Джонсън?

Джонсън размърдва рамене с раздразнение.

— Имам нужда от още пиене, ако ще търпя тези безсмислици. А и ти мислиш да се оттеглиш, нали? В къщата в провинцията. Да си скроиш бъдеще в охолство, далеч от всичко, не е ли така?

— Не, никога не съм мислил за това — отвръща Уил набързо, прекалено набързо. — Къщата е за семейството ми. Парите са вложени в бъдещето им. Но аз с цялото си сърце съм отдаден на трупата на камерхера. Когато вдигнат новия театър, аз ще съм с тях. Ако дребните, вредни пуритани го позволят.

— Въпреки че най-малкото са ревностно отдадени на онова, в което вярват — казва Джонсън, като го наблюдава.

Уил дава знак за още бира.

— А защо Бен Джонсън, човек на разума, човек, който преди никога не е дрънкал за религия, ще отива при папистите? Може ли да е, защото сигурно има пръчка да налага света дори и когато не е в конфликт с него?

Джонсън не отвръща, докато не допълват каната, а после заговаря, доста сдържано за неговия темперамент.

— Може би имаш право, приятелю. Но ще е хубаво да те видя поне веднъж да вдигаш каквато и да е пръчка.

А Уил чува Робърт Грийн да пита съвсем сдържано от гроба: Кога ще почнеш да живееш?

 

 

Годините, когато беше млад, приличаха на огромни стаи. Влизаше във всяка от тях с бдителна тържественост, оглеждаше я цялата, нагаждаше се към размерите й, обзавеждането, усещането за атмосферата й. Предстоеше му да прекара известно време в нея.

Така беше преди за Уил. Сега времето е променило стила си на живот: превърнало се е в номад. Сега Уил е навън, на открито и няма прагове и той продължава напред, без да знае колко далеч е стигнал. Годините са невидими. Освен когато погледнеш в огледалото и помислиш: „Спах, събудих се и съм изпуснал нещо“; или намираш стара мъка или радост, залиняла и укоряваща, като вързано животно, което си забравил да нахраниш.

Матю е този, който напомня на Уил най-упорито за остаряването. Вълшебно същество с неговия буен растеж, с неговите трансформации. Уил го наблюдава с тревожно удивление и нежност, опитвайки се да определи чувството си. Бащинско? Ах, но не бива! Не и след Хамнет. Когато се връща към това кътче в сърцето си, там има толкова много сива пепел, че почти го вцепенява, зашеметен и задушен. По-добре да се отдаде на този, живия свят, професионалния, в който работи, за да изпъкне талантът на Матю. Младежът има много по-големи заложби, отколкото Уил някога имаше, да претопи себе си в играта. Дори най-главното — да преодолее своя пол.

— Хайде, ухажвайте ме, увъртайте се около мене — сега съм в празнично настроение и склонна на отстъпки.^[7] Е?

— Отлично — казва Уил. — Абсолютна непринуденост. Толкова простичко, колкото жена, преоблечена като мъж, преструващ се на жена, може да бъде.

Матю се разсмива и се почесва по царевично русата коса.

— Боже, благодаря ти за тази част с преобличането. Кълна се, перуката на Розалинда е въшлива.

— Понякога изпитваш ли трудности да си спомниш кой си реалният ти?

— Да си спомня? В това няма минало. Аз съм този, който съм в дадения момент — отвръща Матю. — Ти трябва да го знаеш.

— Трябва ли?

Гледайки Матю да седи така гъвкав, без болки, върху дъсчения под, Уил се чувства стар като камък.

— Да, ти ме научи на това.

Понякога на Уил му се струва, че има нещо почти жестоко в сияйната нежност на Матю като уверената, прецизна ръка на касапин. Понякога си представя, че Матю има близнак, който не може да бъде научен, непохватен е и е мрачен.

— Мъжете са умирали от време на време и червеи са ги яли, но това не е ставало никога от много любов.^[8]

И пак тази грееща, жизнерадостна простота, сякаш животът наистина е градина и по краищата й няма нищо друго, освен обвити в бръшлян, приветливи стени.

Уил пише до вкъщи, разпитвайки за цената на вълната.

 

 

Новото място.

Това е къщата в Стратфорд, която Уил купува за своето семейство. Къщата, която заявява на града: гледайте какво постигна Уил Шекспир; а на баща му просто казва: виж, реабилитирани сме.

Тя е втората по големина в града, построена от изтъкнатия стратфордец Хю Клоптън, който също хванал южния път, за да спечели богатство в Лондон, и накрая станал лорд — кмет. Къщата се възправя на ъгъла на „Чапъл стрийт“ с три лица около двора: „Голяма, колкото цяла улица в Лондон“ — мисли си Ан. Има нужда от много работа по нея, когато Уил я купува, но работата може да се свърши, за нея също има пари.

— Десет камини — мърмори Джудит Садлър, когато тя и мъжът й за първи път обхождат къщата, а строителите още коват и стържат. — Преброй ги. Десет камини, съпруже.

— Ах, да, скъпа. За да си топлиш задника, накъдето и да се обърнеш — казва Хамнет Садлър със своя малко оправдателен, злочест смях.

Това е новото място, подготвяно за Ан, за Сузана и Джудит и разбира се, за Уил, когато си е у дома. Което със сигурност ще се случва с времето все по-често и по-често, иначе защо ще се настанява в Стратфорд толкова внушително? А може би и нещо друго е въплътено в тези оголени ламперии, прозорците с бистри стъкла, плевнята и конюшнята, постройката за провизии: нещо като ново начало. Новото място за битуване и това ново място, до което са стигнали в брака си и в живота.

Място на решително отделяне.

Липсата на Хамнет е липса между тях на разбиране, на топлина. Тя не може да прости на Уил за смъртта на Хамнет. Не може да му прости, че продължава да живее, играе, пише пиеси, печели пари, вместо да е погълнат от тази смърт като нея. Не може да прости и на себе си — за тези неща и че гледа мъжа си, когато си е у дома и си мисли: „Защо не мога да имам сина си вместо теб, след като ти не си добър за мен и обичта ни не струва пукната пара, не можем да се обичаме по начин, който променя нещата?“. Със сигурност единствената истинска любов е краткотрайната любов. И ако й бяхте казали: „Искаш нещо от Уил, което ще върне Хамнет или ще компенсира смъртта му, а това е невъзможно“, тя би отвърнала: „Да, точно това искам“.

Годините за Ан не са същите. Тя не е като Уил, никога не е минавала плавно през тях. Винаги е пиела времето, потапяла се е и е излизала от него, прииждайки, а понякога не можеше да му се надиша, понякога я изтощаваше, но винаги е била от неговата стихия. Сега то я тласка — годините, дните са като постоянен насрещен вятър. Не би се изненадала, ако се чуе да говори отзад напред или ако върви заднешком. Често доста невъзмутимо допуска, че ще полудее.

Веднъж се доближи до пълната лудост. Случи се, преди да се преместят на Новото място. Събуди се след сън с Хамнет — толкова реален, че беше непоносимо да се върне към живота, в който него го нямаше. Отиде в стаята на Сузана и Джудит. Заспали, те бяха толкова красиви, своеобразни, съвършени. И все пак. И все пак това не беше достатъчно. Ан осъзна ужаса, че има предел за щастието, но няма предел за страданието. Затова слезе долу. Всички в къщата спяха, макар да имаше поне още два часа преди полунощ според нея; рано си лягаха в дома на Джон Шекспир. Ан тихо отлости вратата и излезе.

Беше лято, разбирате ли! Той умря през лятото, сред жегата и зеленината. И сега беше лято, в своя разгар. Отраснала във ферма, Ан живееше в толкова близка връзка със слънцето, колкото крушите на дувара. Познато й беше това усещане за проточващите се дни, през които вечерната светлина се задържаше толкова дълго, а утринните лъчи се появяваха толкова рано, че помежду им оставаше само едно резенче нощ. Излизайки от Стратфорд, Ан откри, че светът прелива от светлина. Преди лятото беше навявало винаги чувството, че животът възвестява нещо. Сега то немееше. О, досега никога не беше забелязвала какво е тишината; как тя през дълго избледняващия следобед можеше в своята натрупана тежест и дълбочина да изглежда на ръба на изричането. Живото лято беше мъртво. Небето още беше озарено, по реката пробягваха отблясъци, дърветата миеха отраженията си. Шумолене в клоните, вероятно някой дух отвъд. Момчето дай ми и ще дойда с тебе!… Не, дори за цялото ти самодивско царство. Ан стоеше на моста, оглеждаше се наоколо, поглеждаше надолу. Красота. Наблюдаваше я както търпелив родител — детска рисунка. От нея се изтръгна протяжен, пресипнал стон. Вече знаеше, че няма да се покатери и да скочи. Прекалено много се страхуваше — страхуваше се вероятно, че онова, което лежи на дъното на реката, може да е същият непоносим сън. Нямаше избор, освен да живее.

Затова се върна през пейзаж, още кипящ от нашарени с розово сенки; и за първи път осъзна, че днес беше най-дългият ден в годината.

Нови места. След смъртта на Хамнет Уил се отказа от голямата лондонска къща и наемаше скромни квартири близо до театрите. Неизказано усещане, че повече няма да има лондонски дом. В замяна — този, с десетте камини.

— Най-красивият имот в града — каза Джон Шекспир. — Постигнал е успех, дъще. Ние… определено е постигнал успех.

„Дава ти това — мисли Ан първия път, когато обикаля своя нов бъдещ дом — в замяна на онова, което взима.“

— Очакваш прекалено много от брака — каза й Джудит Садлър. Като че ли почваше да се отнася все по-сприхаво и презрително към Уил, докато той ставаше все по-благ, по-замислен, дори по-хубав с възрастта. — Въпросът е да изтръскваш човека за пари, после да си сигурна, че семейството ти е добре уредено, а останалото са празни приказки.

Обаче нямаше нужда да казвате това на Ан: тя прекрасно, съкровено го знаеше, както човек познава пълната си лудост.

— Нямаш намерение да се местим, преди ремонтите да са приключили, нали — каза Уил, докато стояха в двора, заобиколени от Новото място и своята обичайна мъртва, смъдяща атмосфера.

— Ами, бихме могли. Къщата е обитаема. Децата искат да се преместят още сега.

— Хм! Децата винаги смятат, че знаят какво искат.

„Скоро — помисли си тя — няма да казваме децата. Вместо това ще казваме момичетата. И така Хамнет ще умре още веднъж.“ Откритие: никога не преставаш да губиш дете. Не си струва да го казва обаче в тази парализирана атмосфера.

И така, Ан и децата, момичетата, се преместиха, докато къщата още беше наполовина ремонтирана, а Уил се върна в Лондон, оставяйки Ан да отговаря за довършителните работи. Бартоломю очакваше тя да се чувства безпомощна, оставена на милостта на строители и занаятчии.

— Няма да се оставя да ме мамят — каза му Ан, забелязвайки спуканите капиляри по носа му. — Някога можеше и да се случи.

Но нещастието от този вид се оказа велик опростител. Огромни области от живота сега нямаха власт над нея. Ан направляваше ремонтните дейности, изчисляваше дневните надници и цените и дори сама изкъртваше дъски от пода, когато работата вървеше прекалено бавно според нея.

Ново място и за първи път — така изглеждаше — живот отделно от Джон Шекспир. Ето ти свобода в цялата й сложност. Нямаше го вече съюзникът, винаги на нейна страна, който се бореше за каузата й. И все пак татко Джон, защитникът й срещу огромните, газещи мечти на Уил, избледняваше, почти беше изчезнал. Затова пък можеше да се види из Новото място — измерва просторните му стаи с блеснали от почуда очи, а после продължава разходката си надолу по улицата, бавно и уверено на слънчевата светлина, вдигайки ръка за въздържан поздрав тук и там. Господин Шекспир. На вашите услуги, благородни господине. На път за заседателната зала, където е заел отново така заслуженото си място. Новото място: където той не е просто Джон Шекспир, член на градския съвет, а Джон Шекспир, джентълмен.

Ан не може да го укори за щастието, което така благоговейно го изпълва. Особено след като тъкмо Уил му го е донесъл. Той спечели сърцето на баща си. Тя само успява да зърне бегло колко много значи това за Уил, макар че и мимолетният поглед може много да разбули.

„Някога имала ли съм го?“ Ан наистина се пита. След като има толкова много страни, след като може да е човекът, създал всичката онази красота: но туй не стига, ти имаш и гласа на чучулига, издигнала се в купола дълбок над нивата, над цъфналия глог, край който говедарчето почива^[9]; и в същото време човекът, който купи Новото място на добра, тънка цена и говори за малц и вълна с баща си. Подозрение, че е имала само една от неговите страни — като любима, като съпруга — необичайно дълго време; а сега диамантът с неговите неизброими фасетки пак се е обърнал.

Междувременно, макар че стана случайно, тя се превръща в най-значимата жена на Стратфорд. Когато Джоан й го казва, Ан избухва в смях.

— Добре де, шегата настрана, когато госпожа Куини говори за теб, от устата й се стичат слюнки от завист, както и всички жени в града, а аз ги познавам, повярвай, защото пред мен забравят да се преструват.

Джоан се готви да се омъжи. Най-после, както без съмнение твърди мълвата. Уилям Харт е шапкар, пълничък, сговорчив, с вежди, постоянно вдигнати с удивление от всичко, което Джоан прави или казва. „Ласкателен“ — предполага Ан.

— О, сигурно. Да, той ще постигне голям успех. Смеем се. Наистина се смеем, което си е благодат. Но, боже, не искам да полагам целия си живот в ръцете му. И въпросът с леглото — толкова е противно и досадно, колкото звучи, нали?

— Не знам какво да кажа — отвръща Ан: матрона, още мислеща като девойка.

— Надявам се, че това не те отделя от същността ти. Казах на моя господар там… — Трепва с палец, сякаш Харт винаги присъства. — Казах му, че трябва да имаме две страни на камината. Аз тук, ти там.

— Облекчение — казва Бартоломю — за господин Шекспир най-после да я свали от ръцете си.

— Да. И тя не забременя първо, за разлика от мен.

— Така ли беше? — За момент той поглежда безизразно. — Разбира се. Някак си бях забравил.

О, студена, заядлива жена. Ще развие тази част от себе си може би: хапливият език, кисел като джанка. Дава на жената занимание. Макар че в действителност Ан има много за вършене. Неохотно приема, че Джоан е права за влиянието й, докато се настанява на Новото място и става негова стопанка. Има много неща, за които да се грижи, и Уил й ги поверява всичките. Парите са разпределени, трудните писма — изтълкувани: останалото оставям на теб, любима. Пълно доверие във всеки случай. Тя е способна. Задвижва дейностите в новите пристройки, довежда готови да работят млади момичета, така че да има масло, яйца и прежда за пазара. Хората почват да мислят за нея като за решение: когато в енорията дойде просяк със съмнително минало, когато някоя слугиня твърди, че е бременна, казват: „Да иде при госпожа Шекспир, да видим какво мисли тя“.

Така че хубаво нещо е това Ново място. И като се замислиш, след всички пари и време, които Уил вложи, с него определено казва: „Това е моето място, нашето, тук пускам корените си. Тук е сърцето ми“.

Освен ако не е така. Когато кокалите му остареят твърде много, че да се качва на сцената, и пръстите му са вече прекалено слаби, че да държат перо. Междувременно Новото място е огромно извинение от злато, пищно съжаление от камък.

Той се прибира за сватбата на Джоан. Прави красиви подаръци на булката и изглежда погълнат в мислите си. Все пак Ан го разбира. Самата Сузана вече е на възраст да се омъжи. Годините! Сузана също го забелязва в неговия бдителен, изпълнен с копнеж поглед.

— Ех, татко, по-весело, няма да се наложи да ми приготвяш зестра точно сега.

Той се усмихва, щом тя го смушква. Тази непринудена, насмешлива привързаност е само между тях двамата. След смъртта на Хамнет Джудит се държи едновременно и по-кротко, и по-шумно. Сякаш се мъчи да намери личност, която да й пасва. Понякога нощем идва с мокро от сълзи лице и се сгушва в леглото до Ан.

— Дъщеря ни е почти жена — казва Уил, докато вървят към църквата.

Ан поглежда Сузана — стройна като жезъл, ведра, а Джудит — косата й по изключение е прилично сресана, с прическа — се опитва да имитира походката на сестра си.

— А другата ни дъщеря е почти момиче.

Засмиват се, мъничко. Гальовните родителски шеги могат да стигнат само дотук; а после застават на ръба, пред пропастта на Хамнет.

— Как е Матю? Още ли учи толкова бързо?

— Вече ме надмина. Аз се уча от него.

Ан все още много лесно се доближава до раздразнението, когато стане дума за Матю.

— Хората на камерхера ще жънат успехи, ако успеят да го задържат. Имаме нужда от наш постоянен театър. От нашия „Глобус“. Така мислят да нарекат новата ни сграда Бърбидж, когато бъде завършена.

— Защо?

— О, има великолепен чист звук. А и освен това целият свят ще идва там.

— За теб ще идва — отвръща Ан, ставайки безчувствена.

Липсата на любов е невероятно чудо: хляб, който никога не свършва.

„Добре, мисли си тя, когато Уил се връща в Лондон, това е новото ми място — тук са ме отвързали да паса, така че ще паса. Надявам се — кротко. Не като звяр, който всички са мислили за опитомен, а изведнъж, подлуден от стършели, почва да гази и беснее.“

 

 

Бен — за него годините бяха непоколебим напредък към целта му. Или може би плаване към нова земя, за която има надеждни сведения и на картите липсват само някои подробности: понякога грешен курс, понякога буря.

Имаше брак, който, като оставим настрана блясъка на сина му и по-слабия, но все пак забележителен блясък на дъщеря, още пищящо кърмаче, беше, общо взето, отегчителна работа. Агнес поддържаше добро домакинство с ненадеждни средства и винаги изглеждаше красива, но беше опърничава и много натякваше, а може би всички съпруги бяха такива. Бен не се интересуваше особено от този въпрос и прекарваше колкото може повече време извън дома. Понякога тя оплакваше и окайваше своя жребий; но друг път канеше на гости своите съседки и Бен допускаше, че му прави дисекция на палачинки и греяна петльова бира и от това й става по-добре.

Имаше я и театралната публика — капризна и безразсъдна като всяка жена на тоя свят; колкото лесно беше да й угодиш с правилно подбрана дума, толкова неумолимо враждебна ставаше тя, щом веднъж се настроеше срещу теб. Въпреки всичко Бен продължаваше усърдно да се труди, прицелен в томителния бряг на трайната слава, на признанието сред ерудитите — истинската награда за познанията и изкусността, приложени върху блудното, мътно драматическо изкуство. Беше прекалено умен, прекалено верен на истината, за да се нрави постоянно на тълпата, както правеше приятелят му Шекспир с неговите нежни омагьосващи стихове, превъзнесени любовници, крале, печелещи битки насред два метра бойно поле, и изчанчени, мекушави забавления. Затова се налагаше по необходимост Бен да продава своята дарба на ниска цена, като снабдяваше срещу възнаграждение Хенслоу със сюжети и допълнителни сцени, работеше съвместно с опортюнистични наемници като Том Декър. Омразният, неизбежен компромис.

Срещаше премеждия по пътя си, но никога не изгуби от поглед крайната цел; и печаташе, видя труда си, представен в цялата му безукорна изрядност върху листа, а изтъкнатите автори на съвремието отскубваха и събираха в подборки неговите размишления. И хора с вкус и интелект, хора с добро положение, му бяха поднесли своите похвали.

Затова беше още по-оскърбително, че трябваше да избухва тази война.

Трябваше — беше предопределено. Оставен на спокойствие, Бен знаеше, че е най-миролюбивият и сдържан човек на света — неговият идеал беше Цинцинат^[10], отклоняван от добродетелното рало само когато не е можел да отстъпи пред своя дълг. Но също като Цинцинат при нужда Бен беше неустрашим воин. Веднъж оскърбен, трябваше да си отмъсти.

— Не разбираш — каза той на Агнес, докато малкият Бен с препасана ръка се упражняваше да пише буквите по полетата на ръкописа му. Косата на момченцето дъхаше на пролет. — Прицелили са поредния удар срещу мен, на публичната сцена, и ако не отвърна…

— Да, и какво? Ще се забрави. Наистина, ако ида да гледам представление, искам да ме завладее историята, а не да слушам как сбирщина театрални котараци се плюят един друг за това кой пръв е препикал комина.

— И значи — каза Бен мрачно — харесва ти да виждаш репутацията на мъжа си очернена.

Агнес направи физиономия, докато разповиваше изцапаната пелена на малката Мери.

— Уил Шекспир включва ли се в тези глупави препирни? Мислех, че не.

Уил Шекспир да се включва? Разбира се, че не. Това можеше да го направи враг. Да прекъсне преданото ухажване на неговата дебела, самодоволна държанка публиката. Така щеше да каже Бен, ако беше в ревниво настроение, срещу което слава богу, беше изцяло защитен от разума.

Освен това Уил беше фантазьор, историите му се разиграваха във въображаеми херцогства и гори и никога — както, честно казано, трябваше да прави истинският поет — не вдигаше огледалото към реалния свят. В това бяха неговата сила и неговата слабост. И това беше рискът, който Бен пое в своята работа, заставайки изправен срещу проблемите на епохата със собствения си ехтящ глас: рискът, че подлите и мижитурките ще се стремят да го повалят с евтини подигравки и злословия.

Естествено, направиха го, когато Бен опита да се издигне. Търсеше по-добро място, за да изяви своите дарби. Хората на камерхера извършиха велико дело със своя нов театър, „Глобус“, но въпреки всичко той си оставаше същата какофонична арена, от която най-деликатните пориви на човешкия ум бяха хвърляни в прахта заедно с черупките от орехи. Издателят на Бен имаше контакти в четирите адвокатски сдружения и там се радваше на все по-близки приятелства с юристи, които разбираха какво иска да направи. Сдържан и изчистен от излишества театър, казаха му те, от това имаше нужда: щяха да го чуят тези, които можеха да го чуят. А после в Блакфрайърс се появи момчешкият театър, който търсеше пиеси. Децата актьори му придаваха благоприличен вид и фактът, че се намираше в затворено помещение, го направи достъпен само за избрани.

Новата свобода може би го накара малко да си угажда; да насочи няколко добре подбрани удара срещу по-изпечените претенденти в театъра. И ако се разпознаваха, това беше само по себе си показателно и човек би предположил, че ще вземат урока присърце. Но те бяха твърде глупави и се обърнаха срещу Бен.

Декър беше един от тях. Горкият опърпан, смахнат, оглупял от пиене Декър, продавач на пазара и ревлив глашатай на сцената: едва ли щеше да стигне до такава безочливост, според Бен, без да го подтикне към нея по-коварен ум — и ето го него, Джон Марстън, Джон Всичкопровалящ, би го нарекъл Бен, немарлив слабоумен, самодоволно ухилен полуиталианец — пишеше в огромни количества за всеки, който му плащаше. О, колко спретнато ги тръшна, когато ги изобличи в „Стихоплетец“^[11], с цялото им превзето безумие и мъдрия образ на истинския поет Хораций, който най-накрая ги прочисти… Но от друга страна, в главите им имаше достатъчно магарешки мозък и те поискаха да отвърнат, вместо да си изпият лекарството, и всичко се превърна в една обикновена долнопробна нападка. Парчето, в което го правеха на глупак — нямаше да го удостои с честта да го нарече пиеса — беше поставено от трупата на камерхера в „Глобус“.

Да, Уил игра в него. За да е справедлив към Шекспир, Бен трябваше да признае, че приятелят му не участва с голяма роля и просто не можа да се посвети на подобна евтина галиматия. И все пак хората на камерхера постъпиха просташки, прибягвайки до подобна низост. Бен го гледа — не беше чак толкова тънко обиден, че да стои настрана. Но според него беше калпаво направено. Бяха качили неговия герой Хораций на сцената и му отправяха подигравки — ами, такива подигравки, които да жегнат Бен. Хораций беше зидар на тухли, беше се сражавал в дуел, кожата му беше осеяна с белези от шарка и какво ли още не. И на това му викаха сатира! Що се отнася до пороците, които бяха прикачили на тази жалка кукла — суетата и самонадеяността, как се надуваше със съчиненията си, как съхраняваше раболепните си писма до изтъкнати личности — те бяха толкова недодялани, че Бен трудно можеше да повярва, че дори публика като тази на „Глобус“ се смее искрено. Сигурно всичките зрители до един бяха пияни.

Но нямаше смисъл да се мъчи да убеждава жена си. Тя явно живееше за малките неща и не можеше да оцени великите, което беше най-големият грях на огромна част от човечеството. За нещастие, точно когато потапяше перото си в най-брилянтната изобличителна жлъч, готов да разгроми своите бръмчащи врагове веднъж завинаги, то беше изтръгнато от ръката му.

Властите отново пъхнаха нос в театрите и онова, което видяха, не им хареса. Бен, в най-изобилното плодородие на своите инвенции, беше насочил копия към още няколко мишени в своя „Стихоплетец“, включително и към хора с високо положение; и сега пиесата нямаше да се играе. Бен усети смъдящото клеймо на палеца си и неохотно прие. Един от приятелите му в адвокатските сдружения подшушна някоя и друга дума за него. Можеше да продължи да пише, но без повече хапливи подмятания.

Така да бъде, щеше да пише, и то по такъв начин, какъвто никой не е очаквал от него. Изпълнен с достойнство, сдържан, щеше да се оттегли, за да го планира. Няма значение, ако изглежда, че съперниците му са спечелили. Философският ум се издигаше над подобни дребнавости.

— Ах ти, паразит, негодник, окаян сводник, проклет беше денят, в който те зачена сифилитична курва от пиян селски глупак върху каруца с кравешки тор.

Така Бен поздрави Декър, когато се натъкна на него, докато вечеряше с Уил в „Русалката“.

— Е — каза Декър с възглупава усмивка и поглед, сведен към юмрука на Бен, вкопчен в колана си — радвам се, че не си взел нищо присърце.

— Мир, за бога, стига вече — намеси се Уил, дръпвайки Бен да седне.

За момент Бен се запита дали не е засегнат от това, прие предложената напитка, после се върна към нападението.

— Извинявай, Уил, за невъздържания език; а що се отнася до твоята скромна роля в тези безчинства, като членуващ в Трупата на камерхера, прощавам ти. Но трябва да знам, преди да се съглася да пия с теб, чия страна взимаш. Седиш дружески с този несретник и съм принуден да предположа, че си на негова страна.

Уил се втренчи в него. Странно, но от пиенето той ставаше блед, а не се зачервяваше. Беше пребледнял. Очите му бяха с цвета на калаената чаша в ръката му — пълна чаша.

— Страна, не взимам страна. Трябва ли да вадим кинжали заради пиеса, която само след година ще бъде забравена?

— Моята или неговата имаш предвид?

— Всички. Пий за това.

— Имаш печално мнение за идните поколения. И аз все още бих искал да знам, приятелю мой, към коя страна клониш. В края на краищата, да вземеш страна, значи да поемеш отговорност. А нея не можем да я отклоним. Човекът на изкуството има един приоритетен дълг и той е към истината.

— Човек на изкуството? — повтори Декър с най-вбесяващата си и противна невинност. — Ама ние просто пишем пиеси!

— Ние? Ти едва ли можеш да се включиш в тази благородна компания, човече. Ти си блуждаещ непрокопсаник, който блъска с чука да изкове нещо от боклуци…

— Достатъчно епитети ни прикачи — извика Уил, потривайки дясното си слепоочие. — По-леко, за бога, и престанете с препирните.

— Е, вярваш ли, че човекът на изкуството, да кажем поетът, има приоритетен дълг към истината, да или не? Ами ти, Уил Шекспир, защо го правиш?

Почти беше изрекъл: Как го правиш?, което беше нелепица.

— Да създаваш, е най-великото нещо на света — каза намръщен Уил след малко. Чашата в ръката му още преливаше. Погледът му блуждаеше покрай Декър, покрай Бен, но като че ли не намираше каквото и да е. — Но в същото време не означава нищо, абсолютно нищо. Можем да споменаваме паметници, издигани в руините на времето, както го правим, и скъпоценни думи, надживяващи разядено сребро и злато, и това нищо не значи, абсолютно нищо не значи — моето изкуство, неговото, твоето, то е блясъкът на излъскания дирек при входа на кошарата, където, минавайки, се отъркват овцете. — Той бутна слепешката чашата си към Декър. — А сега мир. Това е битка за възгледите на една сламка.

Добре, от тези печални гръмки думи Бен предположи, че сигурно нещо е пропуснал, защото никой с гения на Уил заедно с всичките му недостатъци не можеше да мисли така. И както обикновено, се оказа прав. За да окаже чест на Уил, той се здрависа с лапата на Декър и след като този несретник се натряска до козирката и олюлявайки се, отиде да спи, Бен прикова поглед в Уил. Така винаги им беше по-добре.

— Застоя се дълго в кръчмата тази вечер, приятелю, но почти не пиеш. Новини ли си получил? — Уил не отговори и Бен бързо продължи: — Децата ти, Уил, добре са, нали, кажи ми, за бога.

— Да, нищо им няма. — Уил сякаш го преценяваше известно време. Въпреки че изражението му беше благо, сдържано и съвсем обикновено, все пак не беше съвсем приятно точно той да ти причинява това, откри Бен. — Баща ми умира.

— Боже! Лукс, който никога не съм познавал. Баща, имам предвид. През цялото време говоря за себе си, приятелю, извинявай. То е, за да попреча на нещо друго, но не знам на какво.

— Но ти винаги знаеш всичко — каза Уил, сграбчвайки протегнатата ръка. — О, боже! Предадоха ми новината в късния следобед. Грийнауей, стратфордският преносвач я донесе, първо на брат ми Гилбърт, а той — на мен. Линеел, казват. Не в големи мъки или умопомрачение, но линеел и затова… трябва да отида. Гилбърт има работа — не може да се освободи чак до вдругиден. Трябва да отида. Но си седя тук, а можеше да тръгна тази вечер, нали? Какво говори това?

— Да яздиш нощем? Трябва да си луд!

— Той ме създаде, разбираш ли. Дори и в обръщането ми срещу него, а в сърцето си се обърнах повече, отколкото той някога ще узнае или пък е узнал? И все пак той беше всичко. Сега трябва да погледна в лицето края на това.

— Пий! Пий, иначе, кълна се в Богородица, ще ти го излея в гърлото. В Уестминстър познавах един младеж, отгледан от чичо си. Чичото го биеше през цялото време. Имаше постоянно прегърбена стойка заради свиването от ударите. Когато обаче умря, младежът не можеше да престане да плаче и се опита да скочи в гроба. Нещо такова ли?

— Отдай го на ума, мислите, чувствата.

— А, за тях ли? Утре ли тръгваш?

— Още призори. Ами, затова съм потиснат, прощавай. Затова и говоря за себе си, колко банално.

— Искаш ли компания? Аз съм най-лошият ездач на света, имай предвид. Тялото ми е създадено за кръчмарски стол, не за кон. Така е било наредено отгоре и не съм аз този, който ще спори със своя създател.

Уил поклати глава.

— Ще отида сам — каза той. — Винаги ходя сам.

— Навсякъде?

Бен знаеше, нямаше да изкопчи нищо повече. Прочете го в изражението на Уил — като на вързоп, който пристягаш и духваш свещите — но настоя малко, за всеки случай. — Защо се извиняваш, че говориш за себе си? Повечето хора го правят от време на време, дори и да не са страстно самовлюбени като мен. От какво се страхуваш?

— Не можеш да говориш за онова, което го няма — каза Уил с плаха усмивка: докато гасеше последната свещ.

„Или за онова, което не може да бъде измерено, рече си Бен. А после: така ли го прави той?“ От тази мисъл умът му леко се замая и той остана да седи дълго, след като Уил беше стиснал ръката му за довиждане и си беше отишъл. Бен пи, докато най-после сложи насила мислите си отново по местата им и отрече хаоса.

 

 

„Да пътуваш към смъртта на баща си — с каква скорост, мислеше си Уил, трябва да напредваш? Сърцето ти, ръцете и краката изостават, защото не искаш да я видиш, никой не иска. Но се боиш да не закъснееш, да не завариш капаците затворени, мъртвото лице вече пристегнато, душата — в полет. Festina lente, тогава бързай бавно, бързай като в лепкавата реалност на съня, вечно обновяващ се в невероятни промени и обрати.“ В Оксфорд Уил се отбива в „Короната“, обядва превъзходен пай с овнешко, така превъзходен, че поръчва още един и има чувството, че може вечно да остане да яде така в изобилие. И леглото, винаги с чисти чаршафи и без бълхи, но този път — изключително сладостно и меко. „С достатъчно пари би могъл да живееш в свястна странноприемница, мисли си той — просто оставаш в нея завинаги, ядеш и пиеш до насита, уединявайки се в мекото си легло, и никога не се връщаш вкъщи. Никога не те тегли към дома и домът ти никога не те зове. Вероятно така се справят някои хора на тоя свят.“ Уил няма сънища в сладостното легло. Когато се събужда, няма чувство за неотложност. Ситуацията много прилича на начина, по който поставят пиеса със здрави двуседмични репетиции — всяка минута се отчита.

Реколтата е по-добра, забелязва той през последния дълъг етап от ездата към Стратфорд. Събирачите на класове из нивите нямат онзи упорит, уплашен поглед. Не го познават. Чуди се дали не е време да купи земя. „Глобус“ се справя добре, макар че Уил гледа да избягва самодоволството: трябва да си бдителен за променящите се вкусове, да усещаш накъде се обръща публиката. Работи върху една трагедия за отмъщение, която, изглежда, пак идва на мода, и използва като образец стара творба на Кид. Горкият Том Кид, който умря без пукнато пени около година след като го изтезаваха; който никога не каза и една добра дума за Уил. Смъртта ще е единственото общо между тях. Той отива право на „Хенли стрийт“, не на Новото място. Докато слиза от коня, го обзема зашеметяващо, непоносимо усещане, че е пред прага на нещо. Чувства се като панта, която всеки момент ще се счупи. Нечия фигура се раздвижва зад един от прозорците и нещо в нея го кара да си помисли: „Това е татко, сигурно е по-добре“. Но е Ричард, наедрял, излиза на вратата и казва:

— Уил! — И: — Той си отива.

И в сумрачната спалня Уил вие, а после вие отново, за да чуе себе си. Защото не очакваше това. Очакваше да види баща си и умирането, да, както и двете заедно. Но не тази съвършена картина на настъпващата смърт. Не това съсухряне, скелет, изцъклен поглед, изтънели ръце, изтъкани само от вени. Не това да се случва на Джон Шекспир, сякаш вселената го беше набелязала, хванала натясно и го беше сритала в ъгъла. Не тези очи.

Докато плаче, долавя Ан някъде наоколо — долавя разбирането й и неговата безпомощност.

 

 

Баща му мълви безброй молитви, докато още има сили. Благославя Мери Шекспир, най-добрата съпруга в мирозданието, бъдеща вдовица — всичко за теб, скъпа моя. Той е на повече от седемдесет години по собствените му изчисления. Направил е своето завещание. Не се мъчи много, както се казва. И е на себе си до последното издихание.

Но тези очи, които едва ли не можеш да чуеш как стържат и се въртят в съсухрените си орбити като чукало в хаван, блуждаят по лицето на Уил в сивкавата светлина на последната сутрин. Изопнатата кожа се набръчква.

Той казва:

— Аз не те познавам.

— Виж, Джон, това е Уил — напява майка му с ръка върху присвитото чело. — Това е Уил, дойде си от Лондон.

Погледът леко се изостря — дали го разпознава? Уил се навежда по-близо.

— Татко.

— Аз не те познавам. — Много меко: — Защо не позволяваш на хората да те опознаят? Защо?

Дъхът му мирише на гробница.

— Татко. Обичам те.

Много бавно, баща му поклаща глава.

— Не. Никога всъщност. Знаех го. Благословен да си, все пак, с бащина благословия. — Отблъсква го на разстояние с най-неуловимото трепване на пръстите си. — Но никога всъщност. Знаех.

 

 

Погребват Джон Шекспир в стратфордската църква в ден с протяжна септемврийска светлина, простряла златните си лъчи, сякаш да посочи към нещо едновременно и крехко, и важно. Небето е осветено от достатъчно цветове да ти стигнат за цял живот. Едва ли земята можеше да бъде по-красива през някой друг ден, ако така е била замислена. Хубава смърт и хубаво погребение, тържествено заради градските първенци, достопочтените старци и плешивите глави. Стратфорд, приемащ сина си в своята земя, натрупал години и достойнство. Джон Шекспир, джентълмен.

Ан наблюдава погледа на Уил, докато ковчегът потъва и изчезва в мъглица прах. Погледът на човек върху безлюден бряг, проследяващ как корабът му се отдалечава. Ти ме остави — наистина го направи.

Взорът му не я обхваща изобщо. Ето това е да си призрак — но призрак невидим, стенещ в глухи уши.

 

 

— Е, това ли е пиесата, завършен ли е твоят датчанин? — казва Бърбидж, надничайки към писалището на Уил. — Или да питам: ще го завършиш ли някога? — Тлъстите му ръце шават из ръкописа. Устните му потрепват, докато чете. — Изящен текст, вълнуващ, отеква много надълбоко. Но е прекалено обемен. Ще трябва да съкращаваме, колкото се може повече. Нали ме разбираш, Уил? В един идеален свят…

— Ах, идеалният свят. Имаме думите за него, но никой не може да си го представи. Окастряй, разбира се, окастряй, това е пиеса, трябва да я накараме да заиграе.

— И да е доходна. Винаги можеш да я отпечаташ цялата по-късно. Като онзи побойник Джонсън, който си коригира всяка запетая.

Бърбидж го имитира с разкривено лице и изплезен език, после зарязва тази евтина сценка, всеки може да се направи на Джонсън.

— Мислиш ли, че ще им задържи вниманието?

— Човече, дай ми твоя датчанин поокастрен, добро момче, в слънчев ден и ще ги увлечем, ще ги отведем надалеч, по-далеч, отколкото с Шейлок или Ромео — казва Бърбидж, стисва Уил за раменете и го повдига поне на инч над земята: за него умерен, сдържан жест. — Още ли имаш намерение да вземеш Призрака?

— О, да, роден съм да го изиграя.

 

 

— Още мисля, че можеше да ме имаш предвид за Офелия — казва Матю.

Внимателно подхожда, не е намусен — гладкото му чело е ясно. „Чудна е кожата на младите, мисли си Уил, сякаш изобщо не са я обитавали.“

— Прекалено нормален си за трагедия.

Матю вече има своя квартира, порядъчният дом на един тенекеджия и майчински грижовната му жена. Но Уил успява да види бутилката, пъхната зад завесата на леглото, а и като подуши, усеща тютюн.

— Е, когато се събираш с твоите приятели да четеш най-новия ръкопис, смяташ ли, че лулата помага на преценката ти?

Матю се изчервява, но по-скоро защото са го хванали, а не от срам — слава богу, той няма никакъв срам. Подобно на котарак, смята себе си за красива и полезна част от мирозданието, заслужаваща малко сметана.

— Всъщност помага. Не си ли опитвал да пушиш? Стимулира умствените възприятия и мощно усилва разбирането.

— А освен това разваля гласа, който е от първостепенна важност за играча.

— Да, татко. — Матю казва това с дълбок поклон, ухилен, а после добавя: — Какво не е наред?

 

 

В жегата на гримьорната, сред остри лакти и пикантно миришещи чорапи Уил полага тебеширената пудра върху скулите си, сам, хладно изблъскан.

Репликите ограждат ума му като диадема — закрепени неподвижно. Насред тях се движи паметта. Пийва сутрешното си питие^[12] в дома на Джонсън. Сега Бен търси покровители, наел е по-просторно жилище, макар все още да витае усещането, че той смята дома си просто за друг вид пивница. Лекува главоболие от медовина въпреки клетвите, че никога не я близва. „Това никога беше миналата седмица.“ Има детски апетит, лесно отрича и отлично се погажда с жилавото момче и малкото момиченце, които се мотаят около него за мечешките му прегръдки. Госпожа Джонсън ги надзирава — с орлов поглед, любяща: тя не може да се усмихва, забеляза Уил, без смръщване да набразди челото й. Той подозираше, че тук се разразяват мощни скандали. Джонсън беше прочел ръкописа на „Датчанина“.

— Няма да ги спечелиш. Не и с това.

— Отмъщение, призрак, кръв…

— О, може и да очакват трагедия на отмъщението, но виж какво си направил с нея. А няма и отмъщение.

— Ето това няма да видят. Пиеса, която е една от многото. — Направи за малкия Бенджамин фокус с монета, на който преди години го беше научил Джак Тауни. (Колко години? Боже! По-предишната нощ беше сънувал Тауни в странен, ясен, пронизващ сън. Трийсет и седем.) — Ето, Бенджамин, видя ли къде отиде пенито? Но фокусът ти хареса, нали?

— А после, в четвърто действие пращаш твоя принц в Англия, за колко дълго? Знам, че не стига дотам, пиратите го пленяват. — Тук Джонсън облещи очи от раздразнение. — И защо не ги извадиш на сцената, като стана дума за тях, защо не ги накараш да изпеят една песен? Но всъщност имам предвид, че трябва да си представим как минава доста дълго време, докато той е по море. Знам, че ти никога няма да се разтревожиш за единствата, но това… то е престъпление спрямо разума.

Уил пак направи фокуса с монетата. Бенджамин го изпиваше с жаден поглед.

— Но, боже, ако имах твоя гений — почна да се жалва Джонсън — щях да знам как да си служа с него.

— Мир, мир да има — каза госпожа Джонсън.

— Едва девет сутринта е — отвърна Джонсън — прекалено е рано за това.

— Запомни, млади Бен — каза Уил, давайки му монетата — никога не е прекалено рано човек да се помири.

Джонсън го погледна насмешливо.

— С Господ? Със смъртта?

— С раждането си.

Уил приключва с гримирането. Тебеширът не кара кожата му да пламти като черната боя. Бърбидж крачи край него в титанично, жизнерадостно, тревожно настроение и гръмко се провиква:

— Всички ли са полудели? Добри хора, всички ли са абсолютно полудели? — И когато простенват „да“, казва: — Отлично, това вещае нещо хубаво.

Кемп, шутът, ги напусна. Обикновено сега щеше да успокоява нервите. Уил, с гримирано бяло лице, среща погледа на Хеминг с кисела усмивка на признание. Хеминг, масивен и проницателен, винаги поразително пребледнява преди представление. У всички има по нещо от този страх, макар че от какво се страхуват? Те са хората на камерхера, едно лошо представление няма да ги съсипе. Вероятно е страхът от самата пиеса. Щом веднъж я пуснеш в действие, няма връщане назад — тя заживява самостоятелно. Кой звук на света е по-величав и страховит от първото проплакване на новородено? Той вижда мъничкия Хамнет, борещ се с въздуха по пътя към гръдта на Ан. Прогърмява последният тромпет. От какъв ли вид е публиката? Бива, горе-долу бива. Студен ден. Не чак толкова студен, колкото въображаемата нощ над бойните кули на ума, колкото смразяващ отвътре, щипещ и жесток студ. И нещо все ми стягаше сърцето.^[13]

— И нещо все ме стяга — казва Бърбидж — че трябва да подсказвам на досадния суфльор.

Скупчват се, за да си стиснат ръцете и нервно се смеят преди началото. Офелия е гримирана, но още няма перука — бадемови очи, коса като на таралеж. Няколко последни въпроса към Уил: „“Ястребчета голишарчета", как се изговаря това, за бога?", но не чак толкова много — той е сътворителят на думите и играч също като тях, а не надзирател.

И какви чувства изпитва към пиесата — още е жива или още е нещо в процес на раждане? Да, ако надхвърлим времето, орязваме историята с Озрик и шапката. Лицето, което Уил представя, или собствената му личност, е спокойно и сияйно и можеш да се огледаш в него, но ако се взреш по-навътре, ще видиш празно пространство, а не дълбини. Като пространството между редовете. Бърбидж, в черно, хвърля огризката си от ябълка. Нима по моя мрачен плащ, госпожо…^[14] Между тях минава момчето с огледалото, което хвърля силен отблясък; от полиран сребърен лист е, защото стъклото винаги се чупи в бъркотията на гримьорната. Момчето го накланя към Уил, към Призрака. Изглеждате добре, сър. Така ли ще изглеждам, когато умра? Де да знаехме. Дали кръжим отгоре, за да наблюдаваме и да изслушаме двуличието на погребението?

А сега да продължава, сега ще бъде Призракът. За известно време това, да си някой друг, пропъжда другите призраци, които го съпътстват. Напускайки света, той стъпва на сцената. Сега истинските се превръщат в призраци. Точно обратното на охлюв — той може да живее само далеч от собствената си черупка.

Лица, лица, толкова много и всичките в очакване. Научаваш се да не ги виждаш поотделно, да им позволяваш да замъглят зрението ти като пухкавите глави на глухарчетата. Но не. Едно лице изпъква в най-близката галерия.

Тя е там, отново. Без да я гледа, я вижда. Като бъдещето.