Гледаха как Матю набързо прочита една второстепенна роля в комедия за трупата на адмирала. Мат, видя Уил, се опитваше да жестикулира по-свободно. Едно от първите неща, на които трябваше да се научи, играейки женски образи, беше сдържаността. А сега, надявайки се да получи работа като мъж, трябваше да се отучи от нея.

— Е, има само един Алейн — каза Уил. Нямаше предвид да го ласкае, въпреки че Хенслоу точно така го прие. Той, общо взето, възприемаше своя зет като нещо, подобно на Иисус, спрямо собственото си божество. — Но Матю има дух, съобразителност, смелост…

— И още няма кой знае какъв глас. Кога се промени? Момчето е хубаво обаче. О, ще го вземат временно засега. Твоята дума би била достатъчна.

Хенслоу подсмръкна, нехаресвайки признанието.

— Как върви тук? — Стояха в задната част на партера на „Фортуната“ — най-новият от театрите, последното рисковано начинание на Хенслоу. — Не мислиш ли, че в Лондон вече има прекалено много театри?

— Звучиш като чийпсайдски пуритан.

— Не, като делови човек.

— Какво… да не би „Глобус“ да страда от липса на интерес? — попита Хенслоу, внезапно огладнял.

— Не. И в трупата на камерхера се надяват да станат хората на Негово Величество. Съжалявам.

Хенслоу вдигна рамене.

— Не, вярвай ми, още не й се вижда краят на театралната треска. Ами че ние можем да напълним това място чак до покривните греди, дори и да роси леден дъжд и да се играе най-обикновена безлична комедия.

— Като стана дума — каза Уил — кой написа тази?

— Да видим, поне половината е на Декър, останалото — от един рязък, кисел млад човек на име Мидълтън. Познаваш ли го? Би трябвало. Казва, че иска да надмине господин Шекспир.

— Браво на него! — Уил гледаше как Матю неумело изиграва падане, още една последица от женските роли. — Знаеш, че това няма да продължи вечно. Ще се уморим или на публиката ще й омръзне, нещо такова. Е? Защо иначе двамата с Алейн ще държите толкова на своите арени за бой с мечки?

Хенслоу се усмихна не много сполучливо. Изглеждаше така, сякаш е забелязал монета на земята и се мъчи да не я вдигне.

— Да, по-благонадеждни са от златото, приятелю. Кога пролятата кръв е излизала от мода?

Слънцето ослепително блестяло на площад, на бял площад; и едно момче било изведено, съсечено, пожертвано и изтеклата локва кръв изглеждала черна на ярката светлина.

— Никога. — Актьорът с Матю беше сложил ръка на рамото му и кимаше: приемат го. Матю се обърна да се усмихне за миг на Уил през сцената, през поток от години. — Утре си заминавам за вкъщи. Отивам само за кратко. Трябва да съм тук за предстоящата коронация. — Единствената причина? Не, летя натам, вероятно за да се върна незабавно. Птичка, пусната от клетката. — Ще наглеждаш ли Матю, когато можеш?

— Трябва му наглеждане, а?

Уил поклати глава.

— Добро момче е, чудесно момче. Но от всичко се вълнува. Трябва да види дъното на халбата, преди да повярва, че е празна.

— Ще го наглеждам — каза Хенслоу.

Не мило. Защо трябваше да е мил? Това бяха неговите вложения, неговите кораби и лозя.

Когато Уил си тръгваше, свари прислужника на Хенслоу с размерите и конструкцията на бик, опрял лакът в касата на вратата, да отказва на някакъв човек да влезе до гримьорната.

— Не, сър — ръмжеше прислужникът опечалено — не, сър, не мисля.

— Но вижте, идвам да му кажа, че мога да му платя. Не да му платя сега, но скоро, много скоро…

Леко френетичен глас. Бикоподобният хвърли поглед към Уил и се отмести, колкото да го пропусне.

— Прощавайте, сър.

Уил се провря и се озова гърди в гърди, очи в очи с Джак Тауни.

Джак — не може да бъде — изглеждаше някак остарял. Но и той трябваше — също като Уил — да наближава четирийсетте. Вялостта беше изчезнала, издължените кости пак бяха изпъкнали (глад?) и красотата му също се беше върнала. Ах, да. Трябва да е бъхтил до колата на трупата дълъг сезон, за да е загорял от слънцето толкова хубаво. Издадени скули и вежди.

— Джак!

Като да завиеш зад ъгъла и да се натъкнеш на старото си аз, на най-недостижимото от всички изгубени неща. Марлоу проговори, пак се ухили старият призрак.

— Уил! — Джак Тауни го погледна така, сякаш му беше задал безрадостен, гибелен въпрос: сякаш се срещаха в потресаваща пустош. — Преуспяваш. Радвам се за това. Винаги ще се радвам.

Уил бутна с лакът прислужника. Все едно смушка стена.

— Пусни този човек да мине. Господин Хенслоу ще го приеме. Да, да, аз ще отговарям за това.

Тауни се провря. Ризата му беше протрита около шията: можеше да се види изчистената права линия на ключицата му. Очите му като обезумели напразно се мъчеха да прободат лицето на Уил.

— Ето. — Уил притисна кесията си в дланта на Тауни. Той изглеждаше мърляв. Миришеше на прокиснало. — И, Джак, ако… ако имаш нужда…

Тауни го спря с докосване, извърна поглед.

— Благодаря, сърце мое. Но не влошавай нещата, става ли?

Джак влезе вътре с наведена глава. Засрамен. Уил вече беше твърде високопоставен за него. Времето все не беше подходящо.

Ако зарежехме времето, можехме да отворим небесата.

Ан узна: дотолкова, доколкото изобщо някога беше знаела нещо.

Разбира се, това само по себе си го правеше непълно. Не я биваше особено в познанието. Единственото, върху което трябваше да работи, бяха нейното чувство, нейното усещане — нейната убеденост.

И Ан не можеше да я понася. Защото я постави в света на Джудит Садлър с нейната блещукаща меланхолична мъдрост (не че каза нещо на Джудит — мили боже, не). Знаеше се какво ще отсъдят в този свят. С язвително примирение. Да, една жена винаги може да познае. Със свити устни пред камината, намръщени от печалната стара история за мъжете и измяната.

— Мигрената те спохожда много често — Ан докосна челото му.

Той леко се отдръпна.

— Не. Горе-долу както обикновено.

Миришеше по-различно или по-точно нямаше аромат, сякаш се беше изтъркал с четка.

О, би могла да познаеш. А някога си мислеше, че най-вероятно това няма да я трогне. Или пък я беше грижа по-малко, беше я грижа без тази болка и предизвикателство. Защото нещо се беше пробудило у Ан. Усещане за себе си донякъде. „Положително знаеш — беше казал Бартоломю — че когато той е надалеч, ти си глава на семейство Шекспир?“ Глупости. Но пък и не можеше да се отрече. Някога ти направи онзи ужасяващ скок извън себе си към мястото, в което стояха другите и те гледаха. Господарката на Новото място. По свой си начин — жена с житейски опит.

Попитай се: „Достойна ли съм за любовта на Уил Шекспир? Наистина вярвам, че съм достойна, и затова трябва да попитам дали той заслужава моята“. Да, нещо се беше пробудило: дори то да беше само подозрение, че той през цялото време е следвал пътя на другостта. Знам, че винаги е гонил тази пътека, пълзящите думи, изкуството на мечтаенето, храсталаците на мисълта, където понякога трудно успявам да го видя. Но ако я е последвал и в замяна там, сред шаренията, е намерил някоя друга, която да обича? Защото ако е така, аз не мога да понеса това положение. Не съм се примирила. Кой би могъл да живее с примирение дори на сто години?

Глава на семейството — как така, та тя беше жена, а имаше мъже? Но Ан не се чувстваше възпрепятствана от това, че е жена, докато дори жизнената Джоан изглеждаше такава сега, след като се омъжи. И дори след като Уилям Харт още зяпаше като умопобъркан и вършеше всичко, което тя му кажеше, бързо. Въпреки това Джоан изглеждаше някак по-малко себе си, някак по-обобщена жена. Ан не се чувстваше така: чувстваше се независимо същество, със свои граници и закони. Беше четирийсет и седем годишна. Какво означава това? Как изглеждаш, как се чувстваш? Някои хора не знаеха колко са възрастни: дори Уил не беше сигурен за своя рожден ден.

Представете си, както правеше Ан, когато предизвикваше огледалото, че остарявате в задоволство. В топлата страна на примирението, ако щете: грееща, закръглена и мека като масло. Тя знаеше, че така би могла да продължи — беше във външния й вид, още хубава, с гладка кожа, свежа като роса в отражението на огледалото — освен ако не пропаднеш в очите й. Но беше избор, възможно бъдеще да е тази жена, майка на своите стройни като фиданки дъщери, леля и сродница на всички, а що се отнася до съпруга й… Е, закръглената матрона би се подсмихнала хладно: „А, той ли, осигурява ни добре. Накрая ще се оттегли в провинцията и тогава ще имаме предостатъчно време един за друг, кой знае“.

А мъжете в семейството? Гилбърт се беше върнал да живее в Стратфорд — галантерист, търговец, казваха, на други неща. Труден, потаен човек, който обичаше да изненадва хората неподготвени. „Така го сгащих — казваше той за добра сделка — хванах го като риба с голи ръце.“ Ан подозираше, че е прекалено нещастен за човек с толкова тесногръди разбирания. Ричард беше заел мястото на баща си в работилницата, но нямаше и капка от бащината си самоувереност. А пък и свекърва й, която беше приела старостта присърце, като отдавнашно желание. Беше се уединила в нея: белокоса, призрачна. „Съвсем малко“, казваше тя за студеното говеждо; „съвсем малко“, ако огънят трябваше да се разпали. „Потребностите ми стават все по-скромни.“

Но не и Ан, „моите потребности — все по-големи и по-големи“. Нещо се беше пробудило.

Уил си дойде за кратко у дома, нямаше време да свърши много неща, да посети всички стари познати. И когато събра багажа си за пътуването на другия ден, изведнъж остана поразен.

— Не съм ходил на гроба на Хамнет.

— Нито пък аз. Той вече не е там. Известно време беше, но вече не е.

„И така би трябвало да бъде, нали?“ Нещо у нея искаше да каже това и за момент се зачуди дали не го е казала. Неизреченото беше такава голяма част от разговорите им, че беше трудно да познаеш дали не се е вмъкнало в дрехата на речта.

Ан трябваше да го продължи с нещо. Опитваше се да каже… какво? Че сърцето й се е раздвижило и променило, без да изгуби любов? Че не останаха както преди в черните последствия на Хамнетовата смърт, когато бялото си беше отишло от света? Но как да го каже? Щеше да се наложи върху масата помежду си да положат голия меч на своя брак вместо зестрата на Сузана и кърпенето на покрива. Тези неща лесно ти отвличат вниманието.

Освен това дъхът й беше секнал, езикът й — забоден от подозрение. Смразяващо, сковаващо подозрение.

Как изглеждаше той? Уил на Новото място — мършав, с навъсено чело, потънал в мисли. Благи думи за Джудит, която беше в мрачно настроение. Въпреки това знаеш, че този глас би могъл да изпълни цял театър. Но той го владееше. Никога не го отпускаше прекалено много. Изражението му край камината беше, сякаш не принадлежеше на това място. Като лисица в кучешка колиба.

Една забележителна вечер от престоя си той направи нещо, което никога не правеше; и Ан се чудеше дали сама не го е подтикнала. Уил говори за работата си, за това, какво пише. Колебливо, сухо и откъслечно, сякаш се страхуваше да му вдъхне живот. Но докато лежаха в безсънната неловкост, която нищо не можеше да запълни или раздвижи, той заговори за една трагедия, която е замислил.

— Приключи ли с комедиите?

— Общо взето. Не виждам как бих се върнал към смеха. Той е там отпред, но не всички пътища водят до края. Трагедията ясно я виждам. Мога да вървя нататък.

— Освен това не е ли и по-популярна?

— Може би. — Усмивката му беше смътно, тъмно полазване по възглавницата. — Джонсън би ме проклел, че следвам вкусовете на тълпата. И все пак някак си не ми се налага да мисля по този начин: какво искат хората. То просто се случва. Има една стара пиеса „Крал Лир“, в която играх преди години. Виждам я в други цветове.

И той почна да разказва за стар горделив крал, който разделил кралството между своите две дъщери с ласкателни езици. За дъщерята, която казала истината — нищо, пропъдил я. Ан не можа да си спомни дали е гледала представлението, но май й бяха разказвали такава приказка като малка. Видя огъня, помириса гората и се усети как премигва и си представя, че е честното момиче, което й се явяваше с бледо лице и права коса. А после, нямаше ли магьосник, не стана ли някакво чародейство…? Но не: Уил със своя звънлив, ясен глас, който се носеше над кревата като пулса на кръвта, описваше предполагаеми ужаси. Той призова един граф от двореца, по същия начин заблуден за добродетелите на своите синове, сполетян от неприятности също както стария крал. Изваждат му очите и го прогонват да се скита сляп — макар и по-малко сляп, отколкото е бил. А старият крал се озовава насред буря в пустошта, в дрипи и без приятели…

— А другата дъщеря — каза Ан, сядайки в леглото — добрата дъщеря, тя се връща и го възстановява на престола, нали?

— Така е в старата пиеса. В тази не. Виждам я убита, а старият крал носи тялото й, обезумял от мъка. Да, ето как трябва да бъде, само така може да бъде.

Ан отметна завесата на леглото, прииска й се светлина. Светлина в мрака.

— Мисля, че няма да се получи, Уил.

— Защо?

— Защото няма да повярват на такива ужаси.

— О, ти не знаеш, скъпа моя — каза той и се отвърна от нея. Отвърна се в неподвижност и мълчание. Не спеше: беше някъде другаде. Скъпа моя. Преди никога не го беше изричал. То сякаш значеше всичко, само не и съпруга.

По покрива трополеше живият ритмичен звук на нощния дъжд.

Парещите очи на Ан измериха разстоянието между телата им. В него можеше да вместиш още някого.

Ти не знаеш. О, всъщност вече знам.

Така че Ан направи нещо, което беше лошо, защото трябваше да знае.

Лошо, в смисъл че беше двулично, неискрено, а не прямо и честно — трудно й беше да намери образ на тази неопределеност. Бартоломю сигурно щеше да се надсмее над идеята, че изобщо е нещо лошо. Но Ан понесе решението си като власеница. Никога нямаше да го направи, ако не беше тласната, подтикната, шибната от онова, пробуденото нещо, което вече не искаше да заспи. Не и преди да узнае по един или друг начин.

— Едмънд — каза тя — ще говоря с него.

Едмънд цепеше дърва в двора на „Хенли стрийт“. Докато Ан говореше, скалпът му се вдигна, брадвичката се изхлузи от ръцете му, очите му, блеснали, се втренчиха в нея. Той не можеше да прикрие щастието и надеждата си. Никога не можеше нищо да прикрие. „Толкова различен от брат си в това отношение“ — помисли си тя.

Така, да го направи. Дразнещото, глождещо, грозно чувство дойде също и от факта, че тя не се съмняваше в успеха си. Единствената цел и радост на Едмънд бяха да последва Уил и да стане играч. Неведнъж беше го казвал направо и неведнъж Уил беше протакал, казвайки, че времената не са благоприятни за актьорите, че трябва да го обмислят… Едмънд все така отчаяно се надяваше. Но напразно. Ан знаеше, че според Уил той не е годен за актьорския живот и че Уил ще продължи да отлага до безкрай. А Едмънд го обичаше прекалено много, за да оказва натиск, да изисква, да досажда на брат си.

Само едно нещо можеше да го промени.

Много колебливо, Едмънд беше попитал Ан преди дали не би могла да каже една дума за него — само думичка. Но се изчерви, че моли, защото според Ан не искаше да застава между тях и не искаше тя да си мисли нищо лошо за него, понеже я обожаваше. Ето в такива възли се заплетоха. Въпреки това, колко лесно можеше да ги среже, след като веднъж беше решила.

— Уил, Едмънд е дълбоко натъжен.

Той поправяше едно перо. Излезе от унеса, където се намираше.

— Защо?

— О, трябва да знаеш. Този път не го е споменавал, но определено можеш да разчетеш това мълчание. Аз мога да го разчета. Колко силно жадува да кажеш да.

— А, за това ли. Ами, да, не ме е питал, затова предположих, че се е отказал.

— Не, не си. — Ан сложи ръка над лакътя му и той подскочи, сякаш го арестува съдебен пристав. — Настроил си се срещу това. Защото… ами, чудя се, какво? Мислиш, че няма да успее, както успя ти?

Уил сви рамене.

— Страхувам се, че няма този темперамент.

— Какъвто има Матю ли?

— Няма да се връщаме пак към това, надявам се.

— Не — отвърна тя, настоявайки срещу каменния поглед — но ти ми казваш, че Матю, въпреки всичките му способности, притежава младежко непостоянство. Едмънд е на двайсет и три години, мислиш ли, че е в по-лошо положение? Когато само за това копнее и за нищо друго под слънцето?

— Мат е отглеждан за тази професия от момче. Едмънд е живял много по-различно… Опасявам се, че няма да понесе ударите и ще изпита болка.

— Ти също не си бил отглеждан за това, Уил.

— Едмънд не е като мен — каза той със смътна решителност.

— А ти не си като баща си. И определено не би играл ролята, която той играеше спрямо теб толкова дълго, да препречва пътя и да ти отказва — със сигурност.

Рискован или дързък удар. За момент нещо сякаш покри очите му — като страничните клепачи на птица.

— Той те е помолил да го направиш.

— Не. Аз моля, защото не искам да гледам как подобно нещастие продължава, след като може да бъде поправено. И ако има болка, значи, така трябва, Уил: ти не пое ли същия риск и не го ли пое с радост, когато замина с играчите? Не трябва ли всички ние или да живеем с него, или изобщо да не живеем?

И тя победи. Защото Уил не би отказал и на двама им с Едмънд. И освен това, ужасно, но фактът, че се предаде, беше още един знак. Ако сърцето му беше с нея, той щеше да се отбранява повече, да говори повече: да придаде на този въпрос подобаващата му тежест и значимост между съпруг и съпруга. Нещо толкова лесно потъпквано в периферията на любовта. Но Уил се предаде, мислеше си тя, защото беше по-лесно и защото така я държеше мила, а умът му още беше далеч, прикован някъде там.

Така че всичко беше порочно и от двете страни: не можеше да пиеш чисто от него. Но пробуденото я преследваше, нуждата. Ревност? Прекалено просто, прекалено поддаващо се на отговор.

Ан отиде на „Хенли стрийт“, докато Уил преглеждаше сметките на домакинството. Дълъг, трудоемък процес. Той не беше точно бавен в смятането, но проверяваше числата, сякаш бяха думи и можеха да танцуват из смисъла. Ан помоли Едмънд да се поразходи с нея надолу по реката. Той дойде в сияйно мълчание. До моста Ан го стисна за лакътя и се усмихна. Усети как е затаил дъх.

— Говорила си.

Той още не дръзваше, прекалено далеч, за да пропадне.

— Готово. Ще се върнеш с него в Лондон и той ще ти намери работа като играч.

Едмънд взе ръката й и я целуна. Ан я остави да лежи в неговата за момент, като гледаше надолу към реката, помирисвайки хладината на влажен камък, бурени, сладко загниващ езерен камъш. Къдринките се стрелваха и гъмжаха като издухани струйки дим под водата.

— Но трябва да направиш нещо за мен — каза тя; и докато произнасяше думите, Ан се зачуди дали така се чувстваха актьорите, защото тези думи сякаш бяха измислени някъде другаде, а не в нейния ум. — Искам да разбереш дали Уил има жена в Лондон.

Едмънд затаи дъх. Ан не можеше да го погледне, успя само да зарови погледа си във влачещата се вода, но знаеше какво ще е изражението му.

— Ами… а после? — Ужас за него, който толкова ги обичаше и двамата, ужас и отрова. Но щеше да вкуси от ястието. Страховитата трагедия на Уил за Тит, беше я чела отчасти, изтръпвайки — онази, в която децата на жената бяха изпечени в пай и тя яде от пая, преди да се покажат главите… Но го вкуси. Когато желанието те тласка, вкусваш. Едмънд стисна ръката й болезнено. — Не искам, Ан.

— Но?

— Да. А после?

— После ела и ми кажи.

А после огромната скала, пред която ще се изправи, която да претегли — или да падне от нея. После окончателно ще узнае за себе си и него и дали биха могли да се срещнат отново.

Е, Уил знаеше, че това трябва да стане. Едмънд се домогваше до съгласието му от момента, в който баща им умря. В известен смисъл почувства облекчение, че го принудиха да склони.

— Няма да те посрамя — все повтаряше Едмънд, докато яздеха към Лондон. — Повярвай ми.

Беше изключително покорен, дори раболепен. Уил подозираше, че брат му изобщо не е спал по време на двата им престоя в странноприемници по пътя: че само е лежал в тъмното с очи, грейнали към онова, което му се случваше. Беше леко дразнещо.

Но само леко. Защо беше се противопоставял толкова дълго? Защото се опасяваше, че брат му ще му донесе неприятности, ще му е в тежест? Или пък Ан беше по-близо до истината, когато предположи, че Уил е тръгнал по стъпките на баща си?

И всъщност не се оказа чак толкова лошо. Едмънд беше прекалено голям за истински чирак, но Уил му намери квартира у Джон Хемингс. Той имаше прилична къща и беше женен за приятна, здравомислеща жена, която — Уил научи и остана шокиран — се оказа не някоя друга, а вдовицата на Уилям Нел, чиято смърт от ръката на Джак Тауни беше открила света пред него. Вероятно се затваряше някакъв кръг. Хемингс се зае да обучава Едмънд, доколкото можеше — беше твърде зает с финансите на компанията — и вероятно щяха да му намерят редовна работа в трупата на Устър. Докато прослушваха Едмънд, Уил се убеди точно в това, от което се беше страхувал — че е скован, прекалено разгорещен, с писклив глас — но той премина изпитанието, а и дори само името на Уил беше достатъчна препоръка.

И вероятно това беше. Същото каза и на Бен Джонсън на прощална вечеря в „Русалката“: Джонсън заминаваше за Нортхамптъншър, за да представи своята маска пред новата кралица.

— Питам се дали не съм подлец. Обичам го с цялото си сърце, но се съмнявам дали способностите му могат да му осигурят напредък без моето влияние. Тоест дали не разводнявам силата на нашия театър, снижавайки качеството му?

— Прекалено си придирчив, човече. Момчето е зелено, но ще се научи от добрите майстори. И освен това е в реда на нещата от твоята позиция да лансираш семейството и приятелите си, как иначе се мята светът от двореца до сцената? Какво, предпочиташ да го оставиш да дреме край Ейвън ли?

— Проницателен си. Защото се вглеждам в себе си и виждам нещо подобно. Вероятно съм искал да открия дали е било възможно: да остана там, вместо да замина, и въпреки това да бъда щастлив.

— Никой не може да живее живота ти вместо теб — каза Джонсън.

— Така ли? Мили боже, а колко ми се иска.

Но общо взето, не беше чак толкова зле. Едмънд с благоговение се зае да учи реплики и занаят, почтително се вслушваше във всички, ангажирани с него, рядко се отбиваше при Уил. Изглежда, кръчмите и хазартните свърталища не го привличаха така, както Матю: Хемингс сподели, че Едмънд е въздържан и домошар. Сякаш всяка сутрин се събуждаше пред чудото на своето сбъднато желание и решаваше да не прави нищо, което би го застрашило, никога.

Разбира се, това можеше и да не е винаги така. Уил смяташе брат си във всяко отношение за също толкова податлив, колкото… и себе си? Но засега атмосферата беше здравословна: откровена привързаност между братя, правещи каквото се очаква. А не онова болестно състояние, което сега Уил виждаше в своя друг, тъмен и страничен живот. Изабел.

Би могъл да я съжалява, макар да знаеше, че тя ще се обърне и ще го разкъса при първия подобен признак: да я съжалява за оголеното, пулсиращо минало, за това, което беше причинило на духа й. Но освен това успя да види — дали го показа краткото посещение у дома, дали от светлосиньото докосване на очите, което не го достигаше? — че нямаше нищо хубаво и за двама им в тази тяхна продължителна игра на обаяние. Резултатът можеше да е само болка. Разрушение. То се разрастваше около тях като плесен, пъплеща по кората на някой плод.

Все пак продължаваше. Прииждаше необуздано, изригвайки ярки отломки от спомени, докато Уил лежеше нощем.

Първото посещение при нея след завръщането му в Лондон, посещението трябваше да означава край. Уил имаше намерение да скъса окончателно. Но беше умряла птичката й. Беше умряла предния ден и още лежеше на дъното на клетката. Той откри, че вбесяващото цъкане му липсва.

— Аз не съм деликатна жена, Уил. Както добре знаеш. Защо тогава не мога да я махна? Защото направиш ли го, тя е мъртва, мъртва — нали?

Тя не би му позволила да я види как плаче. Все пак Уил го усещаше, плачът в нея, както по-скоро се усещаха, а не се чуваха пчелите в някой кошер.

Той откри място с пръст в двора зад къщата и с парче дърво изкопа дупка за птицата. Стори му се невероятно трудоемко, от челото му се стичаше пот. Спомни си кръвта, капеща в стратфордската земя: изведнъж се ужаси от възрастта, от самото й съществуване. Спри времето, спри го.

Остана с нея един час след това.

Защото как можеше да скъса с нея сега? Ами ако тя по нейния си странен начин наистина го обичаше?

Но пък това нищо не значеше. Той беше женен, въпреки че жена му беше мъртва за него — или по-скоро любовта беше мъртва и толкова. Изцяло и всичко. Все пак не искаше да вижда Изабел наранена. Преди би го сметнал за невъзможно, но след изповедта й пред него — така я възприемаше — беше преразгледал всичките си мисли спрямо нея.

Но тези мисли трябваше да бъдат разбити. Заради Ан. Не заради това, което бяха един за друг сега, а за онова, което са били и можеха да бъдат. В Стратфорд беше усетил присъствието на другия Уил, чиято фигура беше оставила следа в дюшека, чиито ръце като малки бяха улавяли перилата на бащината му стълба и те блестяха от хилядите докосвания. Той беше там като мъртвите, като мъртвия Марлоу (който нямаше да се изненада да види, ако му махнеше откъм двора на кръчмата). Беше там като въображаемите, като стария Лир, чиито горди насечени реплики почваха да нахлуват в ума му. Той беше реален като хората, които избягваш да бъдеш.

Да, той беше двуличник. Не можеше да е истинският вежлив господин Шекспир точно както Джонсън беше загатнал. „Но аз не трябва да съм този човек“, каза си той, уловен в някакъв вид привличане, което беше като охладняла и ленива похот. Сякаш човек без апетит се беше оказал принуден да яде, докато повърне, а после да яде, за да запълни празнината…

Следващия път щеше да й каже. И ако това излезеше поредната лъжа към себе си, тогава себеомразата трябваше да достигне нова, убийствена степен. Досега се събуждаше, прикрит в кожата си от подозрение: о, това си ти, аз, така ли? Собственото му съзнание е джебчия, усмихнат, грабещ от него.

— Казвам ти, не съм в настроение дори за разговор. — Изабел зачопли струните на виржинала като някой, който чопли рана. Хвърли поглед на Уил със свирепа тежест. — Прецени ме добре.

— Никакви твои забрани — каза той. — Да си ги нямаме такива, Изабел. Говоря, както бих говорил на всеки, както трябваше да направя много отдавна. Без роли, без игрички. Тук съм, за да ти кажа сбогом. Да обявя край. — Уил прикова поглед в неподвижните й ръце: видя повдигнатата отбранителна поза на уловен рак. — Неправилно е да идвам да те виждам. Неправилно е да продължават нашите… нашите взаимни неприятности.

— Неправилно? — Тя се обърна със странна, накривена пъргавина. — Неправилно? Това ли е най-подходящата дума, която намери човекът на думите? Скучна, проядена от мишки дума, неправилно, неозначаваща нищо за хората в тяхната тайна истина. Къде е неправилно — тук? — Тя се спусна към него и сложи ръка на сърцето му в промеждутъка на ударите. — Или тук? — Ръката й намери слабините му, напипа издутината. — Не е неправилно, казват те, не е неправилно…

Уил отстъпи назад, но изглежда, нямаше къде да отиде. Сякаш стаята го обграждаше, твърдо решена тълпа. Лицето й прие застрашителни размери.

— Не ме оставяй. Оставиш ли ме, ще умра. Кълна се. Нямам страх от това, Уил, приготвила съм се за приближаващия момент, в раклата ми; сигурна определена доза, „едно бодване тук вляво“, както го нарече твоят датчанин. Но не сега, ще дойде времето. Дали можеш ти да го направиш? Не и ти. Ти не убиваш, нали, Уил? Ти създаваш живот. Създай моя живот. Напусни ме някой друг ден. Уил, напусни ме някой друг ден, а? — Тя засмука устните и дъха му. Едната й ръка, почтително високо, разтреперана, докосна шията му: другата, ниско и обиграно, здраво притисна члена му. — Времето ще компенсира. Не ме убивай. Няма да ме нараняваш, Уил — а това тук. Тук.

Така че накрая неговият ход обърна играта.

Той изобщо нямаше подобно намерение — дали? Или пък това беше най-добре изиграната й роля досега?

Дрехите й паднаха, сякаш цял живот беше копняла да се отърве от тях.

„Всички подобни завоевания, помисли си той в някакъв момент от безжалостната умопобъркана вечер, са също и поражения.“ Леглото й беше топло: противоестествено топло, сякаш току-що някой беше станал от него или сякаш бе живо създание, дишащо под тях. Уил беше удивен от нейната сила: в един миг му се стори, че е прикован към таблата от физическата й близост. После всичко сякаш отмина и тя стана уязвима като коте. Очите й търсеха неговите през цялото време. Не позволяваше да ги затварят. Сякаш твърдо решила, че трябва да има свидетели на това: на тази завършеност.

— А сега, опитай се да ме напуснеш. — Тя говореше с лековата, шептяща увереност. Облечена само с неговата риза, седна на леглото под извивката на матовозлатисто бедро и прасец, обърнати към него, а косата й тежко се спускаше надолу. — Макар че, да, със сигурност ще се опиташ.

— Ти това ли предполагаш? — Разсъблечен, той седна на грубите дъски и обви изстиващи ръце около слабото си тяло. — Просто това, а после край с апетита?

— Какво — толкова ли си по-различен от другите мъже? — Тя прихна, за кратко се замисли, после вдигна кристални, развеселени от нещо ново очи към него. — Да ти кажа, Уил, не си.

— Дай ми ризата, Изабел.

— Вземи си я.

— Хм. Ако откажа, ако си тръгна без нея, тогава какво? Пак ли ще умреш?

Тя се прозя, изтягайки се назад.

— Всеки от нас може да умре във всеки един момент, не го ли знаеш? Из Саутуърк пропълзява чума, така чух, готова да прескочи реката. Прекалено глупаво е да държиш на нещо толкова просто като живота, Уил. — Тя се надигна и седна, скръсти ръце дълбоко в скута си — опънатият като стрела триъгълник на ризата му сочеше надолу. — Ще се върнеш.

— Ще се върна ли? Какво е останало в кутията?

— Сега си нагъл, защото членът ти е мек. Точно като човек, който става от угощение и казва, че никога повече няма да вкуси и хапка.

— Ти не си угощение, Изабел.

— Знам — каза тя, прозявайки се. — Аз съм отрова. Как стенеше, докато хапех зърната ти, и колко надървен и възбуден беше. Иисусе!

Тя се усмихна смътно на себе си, после отскубна ризата от тялото си и му я хвърли. Ето, вземи я. Ще изглеждаш глупаво без нея.

Навън Уил вдиша кълбета парлив, болезнен въздух, сякаш се беше събудил от лош сън. Няколко минути едва можеше да се движи, трябваше да се облегне на стената; сякаш омразата към себе си, която обитаваше центъра на неговото същество, буквално наруши равновесието му. Раздвижи се. Видя хора отпред: просяк с патерица, кръчмарка, две контета с хубави крака, с обици на ушите и лисичи лица. Струваше му се някак непоносимо да го видят. Уил се скри обратно в уличката и се сблъска с човек в пелерина. Едмънд.

— Мили боже. Какво правиш тук?

Преди думите Едмънд се въоръжи с усмивка.

— Откъде да знам, братко. Лондон още ми е напълно непознат. Търсех… Как се нарича… Алдърсгейт?

Той облиза устни.

Уил посочи. В устата му имаше вкус на плесен. В краката му отпадъците от канавката сякаш го викаха, говореха му с кални, виещи се езици.

— А, там ли. И ти отиваш нататък, така ли? Чудесно! — Едмънд го потупа по рамото. Изглеждаше млад, свеж и някак оголен, нуждаещ се от вид черупка срещу света. — Обичам те, Уил, и нищо на света не може да промени това.

Ехо от старата им шега, когато Уил се прибираше у дома. Да, опитай да мислиш за нея като за шега. Ако изобщо имаше някаква тема за размисъл, която да е поносима сега — домът, любовта, истината. Изведнъж те се бяха превърнали в жалки останки; проправи си път между тях, потърси нещо останало.

Писмото: то идва с Грийнауей в ден, в който на Новото място са поканили новодошъл.

Стратфорд има така необходимия лекар — доктор Джон Хол, млад, висококвалифициран, въздържан и усърден. Красива бледност, четвъртито лице, наситеночерна коса и брада — лице, приковаващо и изписано също като превъзходен портрет. Чудесен улов във всяко отношение, както вероятно си мислят матроните в града. Сузана също — чисто и просто е силно увлечена от него.

Той с нея? Трудно е да се каже: толкова е сериозен, без превзети любовни усмивчици. Казват, че очистителното и клизмите са единственото, което обича. Ан наблюдава как дъщеря й му налива бира, как сяда стеснително на разстояние. Това възходящо припламване в очите й от възхищение, особено когато той се отплесва в латинския. „Внимавай“, мисли си Ан. Не че би го казала. Дори и сега не смята, че има право да дава съвети в това отношение. Някак не се чувства достатъчно възрастна. У семейство Куини чу клюка за една вдовица от Дрейтън, която на четирийсет и пет години пак се омъжила. „Чудесно, мисли си Ан, но пък на тази възраст тя би трябвало да знае пред прага на какво е“, приемайки вдовицата за много по-стара от нея. Някак й липсва увереността да се почувства на четирийсет и седем: ако го направеше, щеше да усети измама. Вероятно това е голямото разделение в света между онези, които знаят, че са измамници, и онези, които благополучно си карат, преструвайки се, че не са.

Но моля те, Сузана, внимавай. Направи верния избор. Или по-скоро разпознай, че имаш избор, щом се появи такъв. Ето кое изпускаме толкова често. Онази пътека? Видях само една пътека.

Писмото попуква в джоба на роклята й, докато доктор Хол важно се сбогува. Въпреки че не я бива да разпознава почерци, Ан е сигурна, че адресът е изписан не от Уил, а от Едмънд.

Ако е така, надява се на Бог тя, в писмото няма да има непосилни и непонятни думи, защото — уверена е — не е писмо, което може да бъде показвано. Както се падне.

Но защо писмо? Ан настоя Едмънд да й обещае, шепнешком, изчервен за последно, преди да замине, че ще се върне вкъщи, когато може, и ще й каже очи в очи. Вероятно не успява: работа, пари. Може би е сметнал цялата идея за толкова абсурдна, че няколко надраскани реда са напълно достатъчни: сестро, ти си глупачка, успокой се. Може би Ан трябва да отвори писмото.

— Миризмата му не ми харесва, крайно неприятна е — казва Джудит.

Осемнайсетгодишна, още пъпчива и длъгнеста, мензисът й е изтезание. С мъка преминава през портите на израстването. Хамнет също щеше да е на осемнайсет: как би било при него? Но от друга страна, как да си представиш, че мъртвите имат проблеми?

— Защо го казваш? — пита Сузана с прозявка.

— Той лъха на смъртно ложе и компреси. Ако го допускам много около себе си, значи, нещо не съм наред.

— Е, ти няма защо да се боиш от това, сестро.

— Какво имаш предвид?

— Мир, мир — виква Ан. — Главата ме заболя от вас.

— Тогава най-добре пак извикай господин Доктора — излиза с трополене Джудит, доволна от себе си.

Сузана идва по-близо.

— Какво не е наред, майко?

— Нищо, сърце мое. Кажи, има ли пак оси по прозореца на северната стая? Сигурна съм, че някъде по корниза има гнездо.

Най-после сама, под светлината на свещта Ан отваря писмото.

Скъпоценна сестро, приеми думата ми, че няма нищо, нищо от това, което подозираше. Никой. Иска ми се да не беше ме натоварвала с това заради обичта, която храня и към двама ви. Нека забравим в името на любовта и отново да бъдем един за друг, каквито бяхме.

Едмънд

Кратка, трепетна декларация, криволичеща по средата на листа. „О, Едмънд, мисли си тя, докато краката й омекват и тромаво я отнасят до самотното легло. О, Уил е прав: ти наистина не си добър актьор. Съвсем спокойно можеше да напишеш и името й.“

— Какво те мъчи, човече? Твърде стар си за зелената болест.

Бен говореше оживено, но сърцето му го издаде, виждайки Уил толкова блед и измършавял, с такъв натежал поглед. Джонсън беше отметнал няколко чумни кръста, откакто се върна в Лондон от Нортхамптъншър. Понякога болестта напредваше бавно…

— Работя по една трагедия — каза Уил. — Някога виждал ли си човек в това положение да подскача радостно?

Някаква светлина се прокрадна по лицето на Уил и Бен се остави да го убедят.

— Защо, няма нужда да е така. Виж приятелчето Декър, изглежда си все същият празноглав дръвник, каквото и да пише.

— Защо му позволяваш да го прави? — попита младият мургав Мидълтън, наскоро нает да пише за Хенслоу.

От младока се забелязваха само сериозните му зорки очи. И хапливият език. „Има нещо у него“, помисли загрижено Бен.

— Какво… да му стана лесна мишена ли? — с готовност отвърна Декър. — Защото Джонсън с тоя негов неточен мерник какво друго може да улучи?

— Ох, хайде да си поръчаме още пиене и да се успокоим — каза Уил, вечният миротворец. „Сега вече не може да се отърве от това“, помисли си Бен: тези другарчета всъщност най-после започваха да играят себе си. — И ни разкажи за своя триумф в провинцията.

Бен разказа; макар да се съмняваше, че дори Уил, най-височайшият дух сред тях, може истински да го схване. За празничното великолепие на „Алторп“ и за неговия господар сър Джон Спенсър, неотклонен, семпъл и реален като своята алея с дъбове: предан към паметта на съпругата си; всичко, което трябва да бъде един провинциален джентълмен. А после и за кралицата, която забавляваха там — истинска кралица според Бен, прекрасната милостива звезда на севера Анна Датска, и нейния очарователен син, младия принц Хенри, вече изцяло с характер и държание на истински принц на Уелс. Бен благодари на своя Бог, че никога не е оценявал някоя особа само защото е благородна. Не, бяха го впечатлили истинското изящество и изисканост, примесени с качествено зрънце домашни добродетели. Освен това беше образована; забавлението, което Джонсън организира за нея, извика цялата изобретателност на неговата фантазия, начетеност и остроумие. Бяха го замислили в залесената местност, където в шарените сенки танцуваха феи и сатири и приветстваха възхитената кралица в рими. Съвършенството на изкуството в съчетание с природата… А после тълпата благородници, която присъстваше в деня на нейното заминаване, когато на терасата, под звуците на тромпети беше прочетено прощалното обръщение на Бен — творба, така изпълнена с прелестни обрати и очарователни сравнения, че най-различни личности, трогнати, питаха кой е този поет, издигащ Хеликон край мудно течащата река Нен.

— И как — вметна Декър — изобщо я чу някой сред цялото това множество и гръм на тромпети?

— Онези, които имат уши, винаги ще чуят, независимо колко оглушително реват магаретата — сопна се Бен.

Все така чувстваше ръката на сър Джон върху рамото си, докато се разхождаха из парка и дружески си приказваха за насаждения и перспективи, дървен материал и вкусове, като мъж с мъж. Изчезнали бяха пастрокът му, зидарските инструменти, тесните улички и дворове на Уестминстър, момчето, което драпаше и гореше за университета и падна с овъглени крила: изчезнали бяха под доброжелателното слънце и сред тези щедри земи, където Бен Джонсън поетът беше почетен гост, където раждаше стихове за кралица, изрядни и съвършени в своята ерудираност. Това беше, ако имаше такова нещо под бледата луна, задоволително. Той се обърна към Уил.

— Трябва да вземеш подобна поръчка. Ще има много такива около коронацията, нали знаеш. Новата кралица много обича представления и маскаради и кесията й е отворена. Старият двор беше доста стиснат. Задава се нова ера.

— Вероятно — отвърна Уил, а очите му шареха навсякъде. — Аз съм преди всичко драматург и „Глобус“ първи има право на претенция върху мен.

— А първата ви любов? — попита Мидълтън сериозно и с желание да узнае.

Уил се усмихна с лека, защитна усмивка.

— Ах, кой може да си я спомни?

— Нещо трябва да ви е привлякло към света на театъра.

Уил наклони глава.

— Както и вас, драги ми господине.

— Да, вие донякъде — отвърна Мидълтън, неоткъсващ поглед от Уил, сякаш подозираше илюзия. — Кид и Марлоу също, но вашите творби винаги са били обект на специалните ми изследвания. Ще откриете, докато ме опознавате, че не съм склонен към ласкателства. Говоря само истината. Учих се от вас, сър, и ще продължавам да се уча. — Мидълтън пусна усмивка, която беше като спаружена краставица. — Имам намерение да пиша всичко, което би ме развило като поет, независимо дали пиеси, памфлети или театър на маските с жига за дворцовите безделници.

Уил едва доловимо стисна устни.

— Това е хубаво, достойно за възхищение.

— И все пак имам намерение да пиша добре за всичко това. Имам — каза Мидълтън с недокоснато питие — у себе си представа за съвършеното изкуство.

— Моля ви, зарежете я — отвърна Уил. — Тя ще ви заслепи.

Не можеше да се отървеш от Мидълтън.

— Откъде идва вашето вдъхновение, господин Шекспир? — Беше зловреден и ненаситен. — От някоя муза?

— Имате ли нужда от вдъхновение, за да се обличате сутрин? — попита Уил.

Мидълтън, изглежда, отметна това, скъта го в черепната си кутия, но продължи.

— Това е хубаво… но не е отговор или не е пълен отговор. Да не би да имате предвид…

— Начетеност — вметна Бен, защото младокът беше прекалено погълнат от собствения си глас — начетеност и дълги проучвания, ето какво ви трябва, млади господине, не гледайте по-надалеч. Така, разказах ли ви за малката въоръжена принцеса?

Още един бърз поглед към Уил, докато говореше: приятелчето още изглеждаше като подгонено от призраци. Да не би заради онази негова любовница? Понякога се оказваха хищни създания особено когато имаше съкровище като Уил Шекспир, от което да се угояват. „Да му дам ли съвет?“ — запита се Бен. Но не, Уил никога не ги следваше. Изслушваше, но следваше свой собствен път.

Когато Бен излезе от таверната, Мидълтън още изследваше всяка дума на Уил. Търсейки измеренията на онази същност.

Ами ако нямаше никакви? Нито дълбочина, нито широчина, които да определи? Тази мисъл го порази и го задуши на улицата. Онези сонети, които беше виждал. „Странна, мъчителна история, а не успех“, помисли си той, читателят не знаеше как да ги възприеме. Кои са тези хора, които ту проблясваха, ту гаснеха из стиховете? Бен спря, поглеждайки назад към прозорците на „Русалката“, където из лимонената светлина блуждаеха очертания. Кой си ти там?

— Но когато опитам да съм себе си — беше казал веднъж Уил, когато Бен го упрекна, че се крие зад работата си — мога само да създам същност. Трябва да я видя застанала там като някой на сцената, преди да мога да повярвам в нея. Истинското не е убедително. Хайде де, кой изобщо се поглежда в огледалото и вярва, че картината отсреща наистина е самият той? Всички различаваме измамника.

— Аз никога не се поглеждам в огледалото — беше отвърнал Бен. — Познавам се и без него.

Но сега, насред гъмжащата кална улица, той застана срещу навалицата и остави мислите си свободно да го ужасят само за момент. Неопределени очертания в прозореца. Ами ако тази неопределеност е същността на Уил? Но не е възможно, защото ако той е нищо, как би могъл да е това великолепно нещо?

Слънцето потъваше зад покривите с осезаемо отдръпване на топлината, сякаш се затваряше вратата на фурна. Бен се отърси и се гмурна в потока от хора. Ако това нямаше смисъл, той не можеше да го допусне. Разведри се със спомен за редици дъбове, паркови стени, ограничения и предели.

Под лятната жега, под нагорещената себеомраза като слама, натъпкана над главите в плевника, готова всеки момент да улови искра и да затлее, Уил го изигра.

Там се съдържаше всичко грешно на земята и у него. Но все пак той ставаше, изпиваше сутрешното си питие при табелата на „Овена“ отсреща на улицата, пишеше, а после поседяваше малко с госпожа Маунтджой, за да й съчувства за неволите покрай щастливото омъжване на дъщеря й, и се срещаше с Бърбидж и Хемингс, за да говорят по работа, да споделят цените и колко са скъпи свещите, какво кроят хората на адмирала на съдбата, за новата прокламация от града против пиесите и вечеряше в „Овена“ или в „Русалката“ със злословещите Декър и Джонсън, а сега често и с Мидълтън, оказващ своето лустросано внимание. А после отиваше при Изабел и се хвърляше върху камънака от страст.

И никое от тези неща не прогонваше другото и не го погубваше. Никога не беше очаквал, че злото ще е толкова сговорчиво.

Нямаше съмнение, че това беше злото и че идваше от него. Можеше да призове образите на паяк, мрежа и муха и всички те охотно идваха; но не значеха нищо.

— О, светът е порочен, Уил — каза му тя веднъж, като го притисна, смеейки се.

„Не, не светът, помисли си той. А хората в него.“

Веднъж Изабел се поряза над китката с нож, не много дълбоко, след като Уил я беше отблъснал от себе си, казвайки: стига толкова, край.

Веднъж легна под него абсолютно неподвижна, втренчена над рамото му.

— Какво има?

— Нищо. Просто си мислех какво е в главата ти.

На следващата нощ тя пищя и богохулства и каза, че иска да се окъпе в него.

Уил мислеше да убие Изабел или себе си, а може би и двама им. Но не изглеждаше това да решава проблема или дори да го доближава.

А междувременно градът се изпълни за предстоящата коронация, гъмжеше, нажежен от пристигането на крал. Лондонските юристи и провинциалните джентълмени душеха въздуха в градските градини и моравите за игра на кегли, измерваха се един друг с вторачени погледи: чумата дереше червени резки по вратите, чумните тела се изнасяха върху дървени тарги във влажното вечерно сияние, когато чувстваш дрехите си като кожа на сланина. Цените на храната рязко скочиха. Обръщенията и плакатите в знак на преданост едва помръдваха в изсмукания въздух. Гражданите почнаха да свикват с шотландските акценти и замислено гледаха свободните си стаи, чудейки се колко дюшека ще се съберат. („Шотландска пиеса, изтъкна Мидълтън пред Уил, ето за какво трябва да помисли човек в тези времена.“) А на „Хей Пасидж“ Уил се връщаше към внезапните репресии в страстта на Изабел, в стаята, в която сега никаква птица не се мяташе, само цъкащият призрак на нейната лудост в клетката.

На Новото място гнездото на осите в корниза беше се превърнало в натрапчиво присъствие. То поду мазилката по ъгъла на северната спалня, гостната стая, в която понякога след пазарен ден Бартоломю проспиваше окаяната си алкохолна пресита.

Топло беше на пипане това съседско гнездо, Сузана изписка първия път, когато сложи ръка върху него, макар че Джудит отстъпи назад, очарована от смътното, съкровено жужене: изпълнено с едва доловимо движение като корема на бременна жена.

— Ще пратя Хамнет да го погледне — каза Джудит Садлър. — Той ще знае какво да прави. Измисли как да отърве от едно гнездо пристройката на майка ми, един Господ знае как. Не усеща ужилванията, кълна се. Като няма мозък, няма и чувства. — Това беше сравнително топло изказване от нейна страна. Беше се приютила в омразата: всеки ден се увиваше в познатото, утешавайки се. В края на краищата, при любовта как разбираш къде се намираш?

Хамнет дойде, след като работата за деня в пекарната беше приключила: времето за затваряне на капаците, за запалване на огъня в кухнята, за плисване на вода, която сляга прахоляка пред вратата на стопанина, а слънцето — кървяща топка, докосваше покривите и комините на града. Пристигна с широките си рамене и леко приведен, кожата му — като на хубав младеж под късата побеляваща коса. Изглеждаше такъв, какъвто е — добър, съвестен, леко стъпкан човек. Садлърови бяха изгубили пари заради големите пожари; а после дойдоха и алкохолът, и сърдечната… Горната му устна беше вдлъбната в средата. Всичките четиринайсет бебета, оживели и мъртви, имаха тази уста. „Можеш да си го представиш, помисли си Ан, как внезапно хваща пътя, избирайки да е сам със своето занемарено същество, изгубвайки се из пристанища и прободени от звезди морета.“

— Да, трябва да направиш нещо. Доста е големичко. Накрая може и да пропадне от тежестта си. — Той допря големите си нежни ръце до облия корем, пълен с оси. — Тогава роякът ще влезе в къщата ти, раздразнен. Вряла вода или катран ще свършат работа, късно през нощта, когато са спокойни. Ще дойда да помогна утре вечер, ако искаш: накарай вашия Андрю целия ден да поддържа голям огън.

— Благодаря ти. Мислиш ли, че такива малки същества усещат, когато умират?

— Вероятно усещат. — Той тъжно се усмихна. — Но ти ще се подлудиш, ако мислиш постоянно за това.

— О, съвсем скоро вече ще мисля за някоя друга глупост — засмя се Ан. — Вечерял ли си? Тогава остани, имаме хубав печен бут. А Сузана е направила тарталети с дюли.

— Не е за изпускане. Благодаря.

— Да пратя ли Андрю да каже на Джудит, че ще останеш?

Той сви рамене.

— Ако искаш. Никой няма да ме търси.

На вечеря и след това говориха с лекота и без прекъсване. С толкова общи въпроси помежду им винаги можеше да попаднеш на нещо, което да предизвика усмивка, кимване, с една дума — оживление. И затова останаха, разговаряйки, след като момичетата бяха взели своите свещи и се бяха качили на горния етаж.

— Скоро ще ги омъжваш — каза Хамнет. — Семейство Куини ще проявят интерес, обзалагам се.

— Собствените ти деца да се омъжват, боже, каква мисъл.

— Не е ли хубава?

Тя подкастри една димяща свещ, предложи каната с ейл.

— Да пием за това. Хубава мисъл? Да, ако са щастливи. Но не. Защото означава, че трябва да се призная за стара.

Хамнет тихо се засмя.

— Стара? Погледни в огледалото си, Ан.

След това тя се чудеше дали би го направила без тази забележка. Това ли беше точката, около която се завъртя решението? Макар че нещо вече я беше подтикнало да го покани на вечеря: онова пробуденото нещо може би или зловредната му сянка. Ан стана отново да подкастри свещта, полите й погалиха крака му и тя остана така, вместо нервно да се дръпне. Пламъкът на свещта й се облещи като безжалостно слънце. Какво виждаше Хамнет? Стара приятелка, станала капризна и своенравна? Незадоволена жена, осмелила се на любовна интрига?

— Въпросът не е какво виждаш, Хамнет. — Тя пресуши чашата си. — А какво усещаш.

Беше го нарекла Хамнет, просто, без да се замисли; но това беше признание, че Хамнет Садлър е единственият останал жив; името се беше върнало към своята еднолична употреба. Другият Хамнет беше изгубен и загубата я беше довела до тази пропаст. „Тогава си замина моето добро, помисли си тя, оставяйки в сърцето старо гнездо, в което да се преселят лешояди.“ Лешояди и подозрения, омраза и отмъщение. Хамнет, от всички имена него да шепне в прелюбодеянието: но не, така да бъде, защото сега всичко притежаваше тъмна, капризна уместност.

— Как е Джудит?

Той направи физиономия.

— Добре знаеш.

— Щастлива е всъщност. Не доволна. Но щастлива.

— Така ли?

— Ако не е, би трябвало да бъде.

Ан говореше категорично, но в тъмното. Нейните мотиви бяха слепи, безформени създания като новородени котенца. Не беше добра идея да ги оглеждаш за отличителни черти. Тя седна по-близо до него. Зачуди се как ли изглеждат краката му боси, колко е тежък, колко е груба брадата му. Опитът й включваше един-единствен мъж и всичко там беше строшено върху камъните. Този мъж беше някъде другаде, с печата на любовта, отделен, поне в ума й, а вероятно и в реалността. Ан сподави ридание и доби хладно изражение.

— Да не говорим за нея. И за никой друг, нека ги оставим на мира. Би трябвало да сме само себе си, нали, и да правим единствено това, което ни подсказва същността ни?

Той се вгледа в нея, на вид доста млад и почти безпомощен от липсата на посока: накъде отиваше всичко това?

— Животът — тежко каза той — толкова рядко го позволява.

— Животът, тоя дръглив кон, трябва да се научи да постъпва по-добре.

Това реално ли беше? Или стаята представляваше картина, Хамнет — плашило, което се е размърдало, а нейното бавно приближаващо се тяло — сън за самата нея?

Започнаха съвсем неуверено, с хванати ръце. С бързи погледи в глъхнещата светлина на свещта.

— Толкова съм самотна.

— Да, така е. Знам какво е да си самотен, Ан.

— И хората няма да го повярват за никого от нас.

— Да, така е. — Хамнет не точно слушаше. — Ти си хубавица, знаеш ли?

Ръце, очертаващи територии, мъчително завладяващи нови места. Ан не че не изпитваше удоволствие, но й се прииска да скочи напред до момента, в който щяха да лежат охладняващи отделно в леглото. До момента, в който щеше да е жена, която го е постигнала и е обявила далечния бряг на отмъщението за своя собственост.

Хамнет, нежен, искрен — но не и като да не се възползва, осъзна тя. Целувайки я, той промърмори нещо за уважение към Уил и че нещата не се променят, но това бяха думи. „Всички, помисли си Ан, докато ръката му мачкаше гърдата й, в същността си са лукави: докато вървят по улицата посред бял ден, дебнат зад самите себе си.“

— Сигурна ли си, сърце мое? Да продължим? — Докато говореше, той вдигна полите й. — Ще е сладко. Обещавам ти.

Да, сигурно. Не, не е сигурно. Езикът и зъбите му завладяха света й; бяха твърде силни, твърде многобройни. С разтворени бричове той сложи ръката й върху изправения си член. Ан го докосна и й се стори странно твърд и лепкав, като нещо, което не трябваше да бъде отвън на въздуха.

Той отдръпна лицето си. Огледа я за момент.

— Да не се страхуваш от Уил?

— Не. Не се страхувам…

— Не те бие, нали?

Ан пренебрежително сви рамене; беше пренебрежение към Хамнет и той сигурно го беше видял.

— Да знаеш, Ан, той няма да разбере.

Ах, вярно, там е работата. Защо иначе да преживява това? За да удовлетвори нещо у себе си? Но то не беше у нея, вътре докосваше само празнота, ехо. Не отекваше пронизващият звън на отмъщението.

Ан оправи полите си.

— Прекалено си добър за това, Хамнет.

Той продължително я изгледа и изпусна дълбока въздишка, докато завързваше бричовете си, сякаш преглеждаше безкрайни редици от размишления, очаквания, разисквания.

— Разбирам. Е, ако съм прекалено добър, иска ми се да беше иначе. Иска ми се да бях лош.

За момент в погледа му проблесна студенина и Ан разбра, че властта е у него: каквото и да се случеше.

— Все още бих могъл.

— Обаче не би.

— Не.

Той поклати глава, огорчен, заклещен в своята неизбежна хуманност.

— Спокойно можеш да ме намразиш, Хамнет.

Погледът му беше мил и безрадостен.

— Не. Не слиза толкова надълбоко, скъпа моя.

И с това се приключи. Той облече жакета си, пресуши останалата бира, сбогува се, без да бърза: защо да бърза, в края на краищата? Междувременно тя гледаше вторачено мъничката орбита на своя подпален свят, свещта, скута си, една нощна пеперуда, капки разлята бира на пода, своя срам.

Когато той си тръгна и Ан остана сама, и престана безмълвно да плаче и да забива нокти в главата си, докато не изби кръв, тя седна, тръпките по тялото й затихваха и се замисли. Мислеше за Уил. Предимно с омраза заради неговото предателство. И заради това че я направи безпомощна — или по-скоро заради неговия успех там, където тя се провали. Гледай го: можеше да изиграе всяка роля в живота, а тя не можеше дори да изиграе долна прелюбодейка за една нощ.

Сузана застана пред вратата на спалнята. За разлика от Джудит, която би ахнала или извикала, тя помисли за момент, преди да проговори, въпреки че може и да беше уплашена.

— Какво правиш?

— Събирам багаж. — Ан чувстваше очите си като напрашени от безсънната нощ и сутрешната светлина им стържеше като искрящ пясък. — За Лондон.

— Всички ли ще ходим?

Тя поклати глава. Бялата долна риза се сгъна в ръцете й, безропотен призрак.

— Баща ти ми писа. Сезонът е изключителен. Новият крал, коронацията, предоставят се протекции. Така че всички обществени личности викат жените си в Лондон, понеже не бива да го пропускаме.

— Но ти мразиш Лондон. — Сузана го изрече, после остави думите да увиснат, докато ги обмисляше. Беше изкусна и се чувстваше леко в присъствието на недоизказаното. — Съпруги, а не дъщери — усмихна се тя.

— Къщата има нужда от стопанка. Вече си жена. Андрю ще язди с мен. Ако нещо ти потрябва, иди при чичо Ричард.

— Ами ако ми потрябваш ти? — попита Сузана, но изглеждаше така, сякаш не очаква отговор или няма нужда от такъв.

Всички се бяха заели с това да пишат за краля — Джонсън, Декър, Мидълтън, другите — всичките погълнати от предани обръщения, оди и пищни драматизации. И Уил се опита, сериозно, защото вярваше, че един поет трябва да пише по всякакъв повод и да вае, с каквато и глина да му попадне в ръцете.

Но не можа. Беше се смалил до топлийката на личното и не можеше да понася, че е кацнал там. Това всъщност беше едно от многото неща, които не търпеше във влечението си към Изабел: как го превръщаше в творец на огледалото, оцветяващ всичко с нюанса на неизбежното собствено аз. Той копнееше да пише навън. Но новият крал не го направи.

И тогава се появи надеждата. Една вечер Изабел беше разсеяна и дори танцът на жестокостта, изглежда, я отегчаваше.

— Ела да вечеряш с мен утре, Уил, и ще сложим край. — Тя се навъси от изражението му, което сигурно е подсказвало огромно недоверие. — Не, говоря сериозно и ще ти кажа защо. Парите ми са малко и когато отидох да пазарувам днес, не можах да взема на вересия, което ме уплаши. Не мога да живея пестеливо, затова мисля, че трябва да се омъжа отново: а не мога да го направя, докато ти и аз се чукаме. Така че най-добре да приключим. Ей?

Гледайки я, Уил не можа да види пластовете, само връхната част, нетърпението. То изглеждаше истинско.

— Така да бъде. Ще повярвам, че си сериозна.

— Никога не съм била нещо друго — каза тя с безжизнен глас, заемайки се със своята бродерия.

Уил не беше сигурен, но помисли, че е възможно тя да го пусне със същата лекота, с която го беше вдигнала. Уил мислеше, че Изабел не би искала той да извлича какъвто и да е смисъл от тяхната връзка: това щеше да е най-голямото й поражение.

— Бъди проклет в името на краля, Бог да го пази — каза Бърбидж, когато попита върху какво работи Уил. — Хайде де, няма да му липсват прочувствени речи. Пиеса, човече. Нещо, което да завладее шотландското му въображение. Ако можем да станем не други, а хората на Негово Величество, ами тогава сме уредени. Между другото, виждал ли си скоро Хенслоу? Издирва твоя намахан младеж Холингбери. Дал му е пари в аванс, изглежда, при условие че хлапето ще е готово да играе в „Розата“ в понеделник. Първата си главна роля. Но Холингбери не е ходил на репетиции и хазяинът му казал, че снощи не се е прибрал. Пие ли, по жени ли ходи, не знам. Но ще се провали, Уил, съвсем скоро.

— Жалко — обади се Хемингс. — Има таланта, само да можеше да овладее характера си. Нека се учи от твоя брат. Жена ми казва, че никога не е виждала по-голям въздържател.

— Да, полага усилия, играе господин Едмънд — отбеляза Бърбидж — макар че няма… ами…

— Няма и четвърт от таланта му — допълни Уил.

— Да. Е, ти попита — каза Бърбидж. — О, не, не си питал, нали?

— Театърът има нужда от своя Едмънд Шекспир — заяви Хемингс. — Пръст, желязо, скъпоценни камъни. Трябва да съдържа всичко.

Проклет Матю. Така ли се отплащаше за целия труд, който бяха вложили в неговото обучение? Какво беше намислил? Да си пилее времето? Да раболепничи пред някоя любовница може би. Себеомразата утежни настоятелността на Уил. Той преброди свърталищата на Матю от южния бряг на реката до Шордич. Връхлиташе в задните помещения и горните стаи на кръчмите с театрали, дърпаше завеси, получи ругатни и зли погледи от безброй младежи, които не бяха Матю. През цялото време изскачаха епизоди от миналото му и го препъваха. Тарлтън, който го прибра от улицата и го спаси от гладна смърт. Наш, удобно настанен в „Русалката“, обграден с книги. Грийн, спотайващ се в своята гордост и мизерия, с дъх, миришещ на гроб. Джонсън, който го заговори пред магазина на Фийлд. Толкова много познати неща; но в течение на дългия разочароващ ден Уил почувства и разлика — времето след определена възраст беше обратна вълна, която те оставяше в плитчините. Младежите, които видя, бяха някак по-невъзмутими и по-отракани: притежаваха живота и света така, както той притежаваше пари, влияние, съмнение.

— Така да бъде. Доведи го тук в понеделник сутринта с отлично разучена роля — беше казал Хенслоу, когато Уил отиде да го види — и ще продължим. В противен случай с него е свършено.

Вече беше късен следобед, още горещо, вещаеше буря, слънчевите лъчи внезапно се разляха от облаците по улицата и предизвикаха физическо усещане за размотани огромни рула блестящ плат. Краката го боляха и главата му туптеше и Уил си помисли: „Остави го да се оправя. Какво е той за теб? Не е като да си му баща“.

И продължи.

— Как се случи?

Най-после беше открил Матю да се крие в квартирата на свой приятел в един уестминстърски двор. Уил разтвори капаците. Матю се сгърчи на леглото.

— Казах ти — паднах.

— Млад си за такова изкуфяване. Покажи ми.

Намръщен, Матю се надигна, седна и обърна лице към светлината. Насиненото око се сви.

— Наложих говежди стек, за да спадне отокът, но още изглежда зловещо, нали?

— Да, но ще избледнее. Дреболия е, не може да влияе на живота ти като актьор. Ти не си незаменим, лесно могат да те отстранят. А после слухът ще се разчуе; на Мат Холингбери не може да се разчита. Ще има незабавни последствия. Освен това хазяйката ти се тревожи, че те няма.

— Тя е добро създание. — Усмивка на припомняне. „Охо, помисли си Уил, вероятно.“ — Не исках да се връщам там, да ме виждат така.

— След като си паднал естествено. За какво се сбихте?

— Един Господ знае — каза Матю, хващайки се за главата. — Имаше пиене в цялата история, а пиенето е велик творец, строител на кули от боклуци… Със сигурност си се напивал като млад. Дори и ти.

„Дори и аз. Мили боже.“ Уил усети, че се разпилява като изпуснато тесте карти. Някъде там беше истинската.

— Не съм тук да ти чета конско. А само да ти кажа, че възможността не е дълбок кладенец: скоро пресъхва. Така че ако трябва да гуляеш, тогава… тогава бъди като господин Джонсън. Той се напива до безпаметност, заспива, плувнал в море от пот, а после става рано, за да учи и чете. Разреждай развратните си похождения, ако не можеш да разреждаш виното си. Прекалено си кадърен, че да изгубиш. Имам предвид, театърът да изгуби. — Беше възнаграден с половинчата усмивка. Колко са различни нашите награди, нашите удоволствия. Наистина сме разделени същества. — Хайде, действай. Връщай се при хазяйката си, поклони се и се извини за причинените тревоги, а после се заемай с ролята си.

— Нямам я. Едва съм я погледнал.

— Къде е твоят екземпляр? В квартирата ти ли е? Отлично, там ще разучим ролята ти и ще те направим безукорен в нея. Ще пратя съобщение в „Розата“, че утре ще се явиш на репетиция.

Матю поклати глава.

— А това лице?

— Трябва още говежди стек. А и ако се наложи, гримираш се с оловно белило. Каква е ролята ти? Луций, почтеният рицар, много добре. Ценят ли го заради красотата му в течение на пиесата? Има ли дълги монолози за хубостта на очите му? Ами, тогава няма да е отбелязано. Преди всичко помни какво правиш. Караш зрителите да виждат това, което ти искаш да виждат. Как иначе Бърбидж те принуждава да видиш висок, войнствен мъж с мощни крайници?

Усмивката на Матю угасна.

— Но аз не мога да науча ролята до утре.

— Не, сам не можеш. Ела!

Той подаде ръка на Матю и го издърпа да стане.

„Толкова е лесно да извършим правилното нещо, мислеше си той, че не се решаваме да го извършим: подозираме някаква измама. Децата не виждат измамата. Бъди като дете.“

— Понякога чувствам такава меланхолия — каза Матю, докато вървяха. — Защо е така според теб, след като, да се чувстваш щастлив, е много по-хубаво.

— Наследяваме сълзи. А после те пресъхват и ние танцуваме по света. И през цялото време, тъжна или весела, музиката свири. Вечерял ли си? Ще ти трябва храна в стомаха, а после нещо, което да те държи свеж, докато работим. Казват, че валерианът имал добри свойства. Бърбидж се кълне в запарката от джинджифил за учене късно през нощта.

И така, цяла нощ в квартирата на Матю, палейки свещ след свещ, повтаряне, напътствия, тормоз. Имаше и малко сълзи.

— Не мога да го направя. Не искам да го направя. Изобщо не ме интересува актьорското майсторство.

— Ясно, обаче мен ме интересува. И все пак, май любимата ми е забравила… Продължавай.

— Не може ли да поспя няколко минутки?

— Не. Ако заспиш, няма да помръднеш до сутринта.

И все пак, май любимата ми е забравила

за нашʼта нежна дружба, аз спокойния си сън изгубих…

— Добре. Почти успя.

— Не, ти си добър, прекалено добър за мен — импулсивно каза Мат, докосвайки ръката му. — Не го заслужавам. Да знаеш, онзи ден те нарекох стара баба пред приятелите ми.

— Не, не си, нарекъл си ме нещо много по-лошо. Сега реплика. Прощавай, благодат да те съпътства.

— Бих искал да съм като теб.

— Не е това репликата. Нито пък е вярно. Или да приличаш само на част от мен.

Уил изведнъж усети, че си представя какво би помислила Ан, ако го видеше сега. Тази мисъл винаги се промъкваше крадешком: вероятно единственият начин, като да провидиш собствената си смърт.

Той си тръгна от квартирата на Матю, когато първите лъчи докосваха небето. Мат щеше да успее да поспи един-два часа, преди да отиде в „Розата“. На цената на една малка кесия неговата хазяйка се беше ангажирала да го събуди навреме и да го заведе насила дотам, ако се наложеше. Всичко това можеше да се направи. Изтощението на Уил прие формата на невероятно тромава скованост като дървен крак, поддържащ тялото. На „Силвър стрийт“ той напълни ведро от помпата, потопи блажено глава и я разтърси, докато водните капки не се посипаха като истински дъжд. И във всяка от тях Уил виждаше лице.

И тогава си спомни къде е трябвало да бъде снощи.

Вечерята още стоеше на масата. Изглеждаше недокосната — освен че в един момент Изабел беше чегъртала с нож в кръгчето сирене, беше издълбала дупки за очите и усмивка като на череп. Една преситена муха дремеше върху гърдите на тлъстия петел.

След като го пусна да влезе, Изабел се наведе към камината и се свлече на колене пред нея, далеч от Уил. Босите й ходила бяха розови и деликатно набраздени.

— Има вино, ако искаш — каза тя с метален глас. — Не е отровно.

Той вдигна чашата.

— Е, в известен смисъл е.

— Защо идваш сега? Какъв е смисълът да идваш сега?

— За да обясня какво се случи. Но в края на краищата, Изабел…

— В края на краищата това трябваше да е нашата последна вечеря, да. Аз сериозно я мислех за такава и щеше да е такава. Но пък ти избра да скъсаме с обида. — Очите й пламтяха в меко виолетово, чезнещо в яростта. — Накара ме да се чувствам безполезна, докато седях тук, господин Уилям, накара ме да повярвам, че не заслужавам да съществувам и че искаш да го разбера.

— Нищо подобно не съм имал предвид. Боже мой, за какъв ме мислиш? Помагах на един приятел.

Тя се позасмя, олюлявайки се назад.

— Цяла нощ? О, жалък глупако. Помагал си на приятел, как не, и то цяла нощ.

— На Матю — накратко каза той.

Тя се облещи и зъбите й почнаха да се разделят и да проблясват, сякаш се канеше да захапе голите кокали на разказа, да изсмуче костния им мозък.

— И това — каза най-после Изабел, ставайки — ще смекчи обидата, мислиш ли? Вместо да я утежни стократно? Нищо ли не знаеш за мен, Уил, или за себе си? Матю. Матю. — Тя изплю името с усмивка. — Не знаеш ли, че и от него ще се умориш, щом веднъж изчукаш задника на хлапето?

Той се обърна и пипнешком потърси дръжката на вратата, но тя сякаш беше изчезнала в черна мъгла заедно с всичко твърдо, с всичко, което имаше измерения.

— Тогава край. Каза достатъчно.

— Не. Само истината. Щом веднъж получиш, каквото си искал, вече не го искаш: съвсем обичайно за човек, воден от пениса си, но при теб, Уил, отива по-далеч, като болест е. Можеш трайно да обичаш мъртвите или някоя мечта, или ангел, но ние, бедните простосмъртни, стъпили на земята, нямаме шанс с теб. Чудя се не трябва ли да кажа на твоето момче момиче как правиш на мен това, което тайно искаш да направиш на него? Ще е забавно. Разбулващо. Но не, мен не ме интересуват твоите сдъвкани трохи. Махай се.

— О, ще се махна. Играта ти приключи, нали? Доколкото разбирам. Истина е, не познавам себе си. Само знам, че в живота си имах повече късмет, отколкото знание какво да правя с него. — Той намери дръжката, отвори вратата: стори му се огромна, тежка, сякаш направена от бронз. — Що се отнася до теб, не знам как можеш да върнеш обратно брат си, Изабел. Но не по този начин. Не с мен и се моля на Господ — с никой друг. Това са живецът и същността на злото, то отнема. — Неговият последен поглед към нея беше мрачен, решителен и недвусмислен насред утрото. — Само отнема.

Сякаш целият свят отиваше с Ан в Лондон. Хората изпълваха пътищата на юг, на групи и върволици, на коне, мулета и магарета, натоварени с вързопи и кошове, покрити със зебло, изпоцапани, а тук-там се виждаше по някоя нова карета, която се тресеше, заседнала, килната, подобна на бръмбар във варовитите коловози.

Беше заради коронацията на новия крал, разбира се, и заради онова, което можеше да се потърси и изпроси, сграбчи и вземе — благоразположение, служба, влияние. Така че нейното извинение да тръгне от Стратфорд, дадено на „Хенли стрийт“ пред девера й Ричард и мъдро кимащата й свекърва с гущерови клепачи, звучеше напълно логично. Що се отнася до решението й да пътува само с Андрю, дългоносия невъзмутим прислужник, Ан можеше упорито да настоява заради положението си. Коя беше тя: госпожа Шекспир, съпруга на състоятелен мъж, който играеше пред кралския двор. И Ан носеше тази оценка с високо вдигната глава.

И все пак за себе си знаеше, че това е лъжа, измама и противопоставяне, докато яздеше с другите на юг под подгизналото небе. Правеше го поради най-дребните, най-стеснените, най-личните причини, които не биха имали смисъл за никой друг и бяха трудноразбираеми дори за самата нея. Целта на спътниците й имаше огромна значимост, оградена с ровове, отмерена в акри и ипотекирана, простираща се до хоризонта на семейното бъдеще. Нейната беше маргаритка в ливада. Ан искаше да запази цветето непокътнато, то беше нейното чувство към съпруга й и онова, което означаваше за нея и за Уил, за двамата: как трябва да има този златен център, тези бели лъчи. Тя мислеше не за рицарски звания, а за едни подарени ръкавици, зелен балдахин, люлка от съкровени дни, засмян поглед над скала с цвят на масло, стая през лятото, залитащо бебе, водено за ръката от смаяна майка към смаян баща, устни, обърнати и поднесени насън, изопнатия страх от нечия болест и желанието да я поеме върху себе си: за късно научената, никога ненаучена истина за любовта.

За късмет никой не я забелязваше. На Ан не й харесваше да оглежда подробно. Е, госпожо, накъде отивате и защо? Да преценя живота си. Да видя струва ли си да го живея.

И през цялото време, докато яздеше по прашния неравен път, с мухите, подлудяващи конските уши, сякаш конят и мухата са били обявени за врагове още от сътворението, Ан имаше странното чувство или убеждение, че Уил знае, че тя идва. В края на този набразден път, където небето се обагряше в пурпур, беше той: и някак излъчваше нещо от себе си.

Хората по пътя й, в кръчмите. Той трябва да ги е създал. Светът като измислица на Уил — ами, това изглеждаше изкусително вероятно, да. Как иначе ще го има този широкоплещест, наперен капитан с ръце като наденици, който се оплаква от бирата? „Гостилничарю, ако искаш да хванеш птица като мен, трябва да намажеш клончето с нещо по-силничко, иначе ще отлетя при твоя побратим, следващия кръчмар по пътя. Аз съм мъж с необятен, щедър дух, който трябва да се носи по вълна от тъмна, замайваща бира, имай го предвид, а не да се свивам в напръстника на префърцунено лигавене и да се задоволявам с изцедено от пелените на болнаво бебе…“ Беше добродушен обаче: поздрави Ан от другия край на помещението, смеейки се над себе си, смеейки се пред очевидната безсрамна невъзможност на своето съществуване. Уил трябва да го е създал, да е създал и онова, което го определяше; както и двойката, с която Ан се наложи да сподели масата на вечеря, брат и сестра, съдейки по съответстващите красиви лица; тя — хладна, сияйна, той — нервно потръпващ, неопитен. Някаква препирня между тях. „Ако малко по-добре ме обичаше…“ — „Смяташ ли, че бих могла да те обичам по-добре? Ако е така, ти нищо не знаеш.“ — „По-добре, по-добре е друго качество, различно от повече. Да ме обичаш по-добре, значи, да се опитваш да разбереш чувството ми, а не да го съжаляваш.“ — „Никога не съм казвала, че те съжалявам, Едуард. Не и за нещо, извършено от теб. В случая съжалявам нея, а не теб.“ — „И това е обичта ти, така ли?“ — „Да, така: има обич, има и угаждане и понякога те може да се докосват, но не са едно и също.“

Това обясняваше много, тези хора, тези създания. Но щом Ан се настрои към тях, откри, че й действат потискащо: всички истории, които течаха наоколо й, безбройните планети, въртящи се около центъра на безброй личности. Необятна драма от безброй действия и безчет роли и нямаше изход от нея.

А тя, каква беше тя, ако не кралица? Глава на семейството, както каза Бартоломю. Кралица на скърбите и глупавите лични терзания, които пробягваха по лицето й точно както когато беше момиче. Кралица на ревността, тя лежеше, давейки се в почуда, върху прочистеното от бълхи легло, представяше си Уил в нечия прегръдка и онази, другата, почти доби очертания, докато Ан сънуваше, а после се събуди стресната, протягайки решително ръка. Какво правеше? Сякаш почувства или видя със слетите сетива на съня кинжал. Дали го отместваше настрана, или го присвояваше? Това — тя се надигна с олюляване — кръв ли беше? Разтвори балдахина на леглото, огледа ръката си на недоварената светлина преди зазоряване. Не, пот. Гореща. Това ли беше промяната в живота, от която Джудит Садлър се вайкаше и въпреки това копнееше за нея? Промяна в живота. Случваше се неизменно, сигурно, всяка сутрин. При това мензисът й беше дошъл миналата седмица. Никога не й беше създавал кой знае какви неприятности. Просто част от живота.

Повече не можа да заспи. Беше готова преди всички, нетърпелива за последния етап от пътуването до Лондон.

Претъпканият двор ярко блестеше и вонеше. Една гъска в кошница ожесточено крякаше.

Ан застана на подставката за качване на коня. И мен ли измисли, Уил? Затова ли се чувствам толкова несъстоятелна — сякаш кобилата може и да не ме усети върху седлото? Ти ли ме създаде… и може би ме остави недовършена?

Довърши ме тогава или ме заличи завинаги. Имам сълзи, но не знам как трябва да се използват все още.

— Ние няма ли да идваме с теб? — попита Агнес или по-скоро настоя да разбере.

„Не е типично за нея да е упорита и непреклонна“, помисли си Бен. Всъщност обаче беше. Той просто трябваше да се въоръжи с търпение.

— Едва ли ще ти е забавно, любов моя, както и на малките. Господин Котън^[2] е учен: това е целият му живот. Събрал е библиотека, която според слуховете е най-голямата в кралството. Така че и мен кани в дома си като учен.

Трудно му е да потиска надуващата се гордост при тази мисъл, а и защо е нужно? Скромността беше за скромно надарените.

— Всички разговори там ще са за антични автори, за текстове и стихове, за философски трактати. За диханието и ефирния полет на поезията. Ти би се прозявала.

— Татко! — Дърпа го малкият Бенджамин със своята селска настойчивост. — Татко, може ли да кажа? Бих искал да видя тази огромна библиотека. Аз съм добър учен и книжовник, нали?

— Такъв си и един ден ще я видиш, обещавам ти — отвърна Бен, коленичейки, обгръщайки ръката на сина си в своята. Тя вече омекваше, побеляваше, със сигурност, не носеше следа от грубата червенина на зидарската длан. — Наистина, Агнес, ще ти бъде много скучно. Ще е мъжко събитие.

— Щом казваш. Единствено ми се иска да можеше да излезем от града, преди да са настанали горещини. Чумата пак се навърта.

— Е, не е пресякла реката. Ще припламне и ще угасне.

В представите си той вече се беше настанил в „Конингтън“, провинциалната къща на Робърт Котън в Хънтингдъншър, ровеше из книгите, дълбоко погълнат от беседите. Котън беше поканил и Уилям Камдън — изискана компания за дълъг симпозиум^[3], блажена свобода за мисълта… И заедно със своя стар учител Бен щеше да бъде почетен гост, поет и знаменит драматург, поканен заради него самия. Усещаше сочния и сладък вкус, разливащ се по восъчната пита на ума.

— Стига да имаш намерение да се върнеш — каза Агнес.

Той взе ръката й и я целуна. Бяха живели разделени за малко, когато той се умори от натякванията й — или пък тя го беше изхвърлила, тълкувайте го, както желаете. Работата е там, че накрая Агнес го беше помолила да се върне: беше застанала, бледа и изпълнена с копнеж, пред прага на майка му. Знаеше колко лесно му беше отново да стане ерген. Прекалено лесно.

— Ти — каза Бен — и тези сладурчета — гальовната глава на Бенджамин го буташе по ръката — знаете, че имате цялото ми сърце.

— Знам — отвърна жена му и добави с плаха усмивка: — Такова, каквото е.

Ан намери стая в „Бел Ин“ на „Картър Лейн“. Беше пълно, но се поразреди, след като тя остави потресаващо количество пари. Кръчмарят беше безочлив. Точно сега в Лондон, изглежда, всички бяха придобили суровата решимост да спечелят.

Известно време Ан седя на леглото, прегърнала себе си. Удържаше се цяла. Като препълнен сандък, пристегнат със здрави закопчалки, чиято кожа изтъняваше и се прокъсваше. Лондон. Тежък мирис на презряло, светлината — победена и потисната от битката с пушека и редиците широкоплещести покриви, допълнителна полуналудничава пронизителност на кучешкия лай. Никога не беше допускала, че ще се върне тук, никога не беше допускала, че този град пак ще владее мислите и чувствата й, след като беше й отнел Хамнет.

Но, разбира се, не й го беше отнел Лондон, нито пък Уил, нито решенията на Уил, нито нейните решения. Сега виждаше това и седеше самотна и отчуждена. Смъртта на сина й не беше целенасочено развитие на драматургичен сюжет. Беше просто смърт, безвъзвратна и недвусмислена. С нея умираш и ти или продължаваш да живееш.

Беше донесла хляб и сирене, увити в ленена кърпа, и се насили да хапне, тъпчейки се като злоядо дете. Уил е в този град и не знае, че съм тук. Ами ако се сблъска с мен на улицата? „А, Уил, как си…“ Ан блъвна натрошен смях. Може би ще реши, че ме е измислил. А може би не. Не мога точно да си спомня времето преди него, преди разцепеното от светкавица дърво и нероденото теле, преди очите му да ме приковат. Като някой от онези сънища, които не си сигурна дали си сънувала, нощно петно в ума ти на дневна светлина, спомен за спомен, изгубващ се в безкрая.

Едмънд беше на квартира в дома на Джон Хемингс, приятел и партньор на Уил. Ако Ан се появеше там, можеше да кажат на Уил. Трябваше да прати Андрю да доведе Едмънд. Как да намери къщата? „Питай, каза му тя, просто питай.“ Като си спомни първоначалния си страх от Лондон, стана сприхава. „Няма да те изядат.“ Ах, но дали? Все още очакваше донякъде това място да започне да стиска градските си зъби около нея, дъвчейки. Ястието ми, казва Съдбата, най-после.

Едмънд пристигна, безкрайно оживен и учуден.

— Но аз не знаех, нямах представа, че идваш! Уил нищо не ми каза. Къде е той?

— Уил не знае, че съм тук. — Застанаха лице в лице. Едмънд първи извърна очи. — Едмънд, твоето писмо ме доведе тук.

— Сама? Не биваше да го правиш.

— Взех Андрю.

Едмънд поклати глава. Беше добил, помисли си тя, онази лондонска жълтеникавост, сякаш най-добре можеше да го видиш на светлина от свещ.

— Имам предвид, че не трябваше да идваш така.

— Защо? По-добре е да не знам ли?

— Казах ти, писах ти, няма какво да знаеш.

Той подскочи буйно, щом Ан го хвана за ръката, сякаш го беше изгорила.

— Излъга. Лъжеш и сега. Мисля, че знам защо: има общо с обичта към Уил и към мен и как си ни представяш. Знам, трябваше да остана вкъщи и да преброя благословиите си, да живея доволно в неведение, както много жени биха направили. Мисли за кесията и за късмета си, поощрявай мира… Но аз нямам мира, братко, и без съмнение сама съм си виновна, но това е положението. Така съм устроена аз. Така си устроен и ти. То те доведе тук, нали?

Той още не искаше или не можеше да я погледне, но кимна; пръстите му не помръдваха, сплетени в нейните.

— Е, в такъв случай, покажи ми, Едмънд. Заведи ме при нея. Направи ми тази услуга.

— Единственото, което знам, е, че той идва тук. Това се знае. Посещава това място. Но какво означава само по себе си? Нищо. Там живее някаква жена, французойка, но какво от това?

Думите му изскачаха на пресекулки, сякаш хълцаше или хлипаше, макар изражението му да беше хладно и спокойно, леко раздразнено. Но от друга страна, сега той беше актьор.

Ан стоеше в сенчестия пасаж, оглеждайки се наоколо, сякаш от камъните можеше да изскочи нещо познато. Имаше врата с портик като качулка на раковина. Горе имаше прозорец, леко открехнат. Струйки влага. Дремещ гълъб.

— Колко често?

— Не знам. Да речем… от време на време. Проследих го дотук, видях го да влиза. Само защото ти ми каза да го направя. Беше непоносимо. — Сега гласът му имаше сподавения пронизителен тон на огорчено, вилнеещо момче. — Не са ги виждали заедно, никога, доколкото разбрах, така че не е въпрос…

— Да е очебийно заедно с любовницата си.

— Не знам какво става. Не искам да знам. Можеш ли да го разбереш?

Ан се опита да смекчи положението с полуусмивка.

— Едмънд, не ми се налага.

— Той ми е брат.

— И мой съпруг.

— Любовта… любовта изтърпява всичко…

— В мълчание?

Той преглътна, потри лице с дланите си.

— Какво смяташ да правиш?

Ах, големият въпрос. Ан не знаеше. Изглеждаше такава граница, предел и встъпване в мрака, каквато и самата смърт. Тя влезе под портика и вдигна ръка.

— Ще видим.

— Не — французойката поклати глава. У нея имаше някаква постоянно потискана прозявка като при човек, който остава до много късно през нощта и почти не си ляга да спи. — Не, още не мога напълно да схвана. Защо трябваше да идвате.

— По-добре да ви видя, отколкото да си ви представям вероятно — каза Ан. — Може ли да седна?

Французойката сви рамене. Хвана някакво ръкоделие и го задържа на светлината или на каквато светлина имаше там. Стаята, макар капаците на прозорците да бяха отворени, с нейните драперии, гоблени и натъпкани лъскави мебели, някак гасеше деня. Навън беше обед, но тук вътре — което и да е време.

— Той знае ли, че сте тук?

— Не.

— Находчиво от ваша страна.

— Не това очаквахте от жената на Уил?

Французойката се облегна назад и, изглежда, се замисли, почти безразлично, над въпроса.

— Всъщност не знам дали някога съм очаквала нещо. Вие бяхте просто… далечната съпруга. — Тъмните й очи профучаха през Ан. Въпреки приглушената светлина оставаше усещането, че жената вижда невероятно остро, че очите й мигновено пронизват като орлови. — На колко години сте?

— Навърших четирийсет и седем.

— Изглеждате по-млада.

Един милион пъти по-странно и фантастично, отколкото Ан си бе представяла тази среща: да седи с жената, с която Уил й беше изневерил, да получава, ако щете, комплименти от нея и да се чувства — боже, главата й щеше да се пръсне — малко неловко, че не може да върне комплимента, защото смяташе французойката за мургаво създание с груби черти въпреки тази нейна елегантна фигура…

— Той бие ли ви? — внезапно каза жената.

— Защо да го прави?

— О, все трябва да има нещо зад този поглед. Определено не можете да ми кажете, че сте обичана съпруга.

— Защо? Какво ще ви причини това?

Французойката стана и отиде до една маса със сребърна кана и бокали. Покривката върху масата беше поръбена и бродирана по начин, който Ан никога не беше виждала, среброто също беше необичайно гравирано. Всичко около нея беше така натруфено, дори прическата, дори изражението й, сякаш трябваше да прекарва живота си като произведение на изкуството. Това някак си дразнеше Ан; и раздразнението успяваше да съществува заедно с безумния, умопомрачаващ гняв, с болката и отказа й да повярва.

— Честно, не знам какво очаквате, идвайки тук, госпожо. Защо е необходимо, след като вече сте затвърдили своите подозрения? Да, имах вашия мъж в леглото си, доколкото си струваше. И какво от това? Трябва ли да беснеем и да се дърлим като две благоверни в нравоучителна комедия? — Тя жадно отпи. — Или сте дошли да предявите съпружеските си права и да ме предупредите да стоя надалеч? Ако е така, безсмислено е, няма нужда. Мислите, че съм някоя омайница, това ли си представяте? Такава, която примамва и съблазнява, хваща и оплита? — Тя се изкикоти смразяващо. — Скъпа моя, вярно е, захванах се, защото го харесвах. Но скоро разбрах, че се заблуждавам относно силата си. За него не бях нищо друго, освен удобство. Особняк е той, нали? — Блесналият поглед, който й отправи французойката в този момент, ужаси Ан, почти й се прииска да помоли за малко от виното. Представи си вкуса му — сложен, екзотичен, отвъд познатото за нея. — В онова, което иска. В онова, което не иска. Вероятно не разбирате това напълно. Боже, каква глупачка съм била да пропилея толкова време по него. Той ме получи, а после, след като ме получи, ми се насити. Познавате ли неговото момче момиче? Почитаният като светец Матю?

Ан поиска да отрече — вероятно, защото за първи път в презрително повдигнатата устна на французойката разпозна нещо от себе си. Но не можа да проговори; и някак жената като че ли я познаваше, знаеше истината за нея, неподвластно на времето, като майка или Бог.

— Разбира се, познавате Матю. Никога не престава да говори за него, нали? Би трябвало да знаете колко е привързан вашият мъж към това момче момиче. — Жената с трополене остави бокала: или леко пияна, или не чак толкова хладнокръвна, колкото изглеждаше. — Не сте на правилното място, госпожо. Не аз съм вашата съперница. — Вдигна очи към Ан и тя сякаш долови остър звук от черните им орбити като пукот от кремък. — Матю, момчето момиче и неговото повдигнато, свежо младежко дупе, ето къде насочва желанията си сега вашият мъж. И там би трябвало да го търсите. Бог да е с вас, ако имате такъв. — Сълзи… от този кремък? Разбира се, че не. — И ме оставете на мира завинаги.

В „Конингтън“, провинциалното имение на Робърт Котън, Бен се разхожда под ръка с господин Уилям Камдън из градината лабиринт. Пътечки от чакъл примамват и глезят ходилата; по нежния ветрец от низината се носят здравословни, наситени с мирис на билки повеи.

Прекарал деня сред колекциите на своя благороден домакин, още се удивлява.

— Ах, този Нений^[4]. Но пък, Historia Ecclesiastica^[5], видя ли я? Ами „Проповедите“ на Елфрик^[6]? Трябва, трябва да го помоля да ги докосна още веднъж утре. Ами изрисуваните евангелия. Карат човек да се замисли, ако това е оцеляло и запазено, какво ли може да е изгубено?

— Огромно дело наистина. Обираме само трохите от велико пиршество.

— Това ни напомня за собствената ни отговорност към идните поколения, че цветът на нашата литература не бива да се изгуби по същия начин. С най-голямо внимание ще надзиравам отпечатването на всичките ми произведения.

— Ах, а дали ще ги сложат на рафта до Бийд и Нений? — пита Камдън с едва доловима усмивка.

— Няма да се изчервя, ако ги видя там — оживено отвръща Бен. — Но не, до Спенсър, Марлоу, Шекспир. Или, да кажем, точно над тях. И трябва грижливо да се пазят. Дали кралят е дружелюбно настроен към подобна колекция, как смятате?

— Вярвам, че на това се надява господин Котън. Покойната кралица изпитваше страх от старинните ръкописи, защото имат склонност да изваждат прецеденти и да се месят в политиката. Но Негово шотландско Величество е високообразован учен, а нали знаете, господин Котън произхожда от знаменития род на Брус^[7]?

— Не го е споменавал повече от дузина пъти. — Бен прихва. — И аз го уважавам не по-малко заради това. Трябва да събере цялата си библиотека на едно място обаче, а не да я разделя между „Конингтън“ и лондонския си дом.

— Вие къде бихте я поместили?

— В Лондон. Тук е красиво, възхитително, изискано, колкото и в „Алторп“. Но провинцията е място за размишление. Градът е мястото за действия върху размишлението. Не бих могъл да ги отлагам твърде дълго.

Не, той е гражданин по душа и го знае. Тук получава наслада и удоволствие, но такова ще бъде и завръщането след няколко седмици в разгулния чумен Лондон с всичките му игри и сенки, в театъра и извън него. Това вероятно е най-върховното блаженство — да се радваш на настоящето и едновременно да гледаш с нетърпение към онова, което предстои, без разногласия със себе си, без да те разяждат безплодни съжаления или тъмна вина. Такава беше моралната уравновесеност на странните автори; и в злачния пейзаж, заобикалящ симетричната къща, в която изискан домакин поднася добродетелна храна, преглъщана с големи дози предписания, той вижда скромно подобие на сцена от класическата древност. Помага, а и той също е участник.

Господин Котън поддържа отлична изба и така, както на библиотеката, Бен й отдава пълна почит с нейните бюстове на цезари, увенчаващи всеки сандък. Не помни да си е лягал да спи, но пък рядко изобщо помни този момент — часът на оттеглянето за него е също толкова окултен и мистериозен, колкото и раждането му. Знаеш, че трябва да се е случило, защото ето те тук. Ето го тук, събуждащ се в странно легло с остра нужда да пикае и без да е сигурен къде може да го направи.

Провинциална къща. Хънтингдъншър. Библиотека. Умът му тромаво ги сглобява едно с друго, докато той скоква по нощна риза, отчаян. Поставили ли са гърне? Къде? Трябваше да отбележи тези неща, преди да заспи. Просветващият правоъгълник значи прозорец. Бен пипнешком го отваря, качва се и се облекчава в нощта.

Чувства лекота, но всъщност не: събуди го нещо друго, освен мехура му, и още го дърпа и не му дава мира. Нещо, което той направи. Потъва в леглото и разпитва изтъняващия мрак. Махни се от мен. Това беше. Малкият Бенджамин до него, а той работи на бюрото си. Малките пръстчета го дърпаха за ръкава, докато Бен се бореше с непокорните демони на съчиняването. Татко, татко! А той се отърси от него и изръмжа: Махни се от мен, тогава горкото мъниче си тръгна с увесена глава. Не искаше да се дразни, да ръмжи: просто писането, съчиняването е толкова сериозна работа, дори и когато създаваш комедия, пак е много сериозно и той се заема с необходимата тежест, а концентрацията му толкова лесно се нарушава… И все пак — срамота. Ще се реваншира на момчето. Останките от илюзиите на съня го напускат и той осъзнава или си спомня: това беше сън.

Да, плувнал в пот и без съмнение, хъркащ, той беше сънувал, че отблъсква сина си точно по този начин. Толкова ярко — каквито, разбира се, са повечето сънища. И без никаква връзка с реалността, със сигурност. Мляскайки с пресъхнали устни, той се съветва с паметта си, бързо преглежда съдържанието й. Не, Бен обича момчето до степен на идолопоклонничество и въпреки че винаги раздава необходимата справедливост, никога не е губил търпение със своя Бенджамин, проявявайки раздразнение. Сигурно… Нека тогава му напомня никога да не постъпва така.

Бен отново заспива.

И се събужда за още един ден, който си струва да се вкуси с наслада и с намерението да потърси несъответствията в превода на Алфред на Орозиевата Historia Universalis^[8]. Още една разходка с господин Камдън в утринната хладина: разговор за колекциите на техния домакин, за основаване на национална библиотека, на академия. Да, академия, тук Бен е ожесточено нетърпелив: академия, която да опитоми буйния английски език, да даде на неговите своеволни, нечистокръвни навици стандарт и цел.

А после се връща в къщата и прислужникът, който поглежда навън, го чака: писмо.

От Агнес, Бен веднага разпознава почерка. Веща е в краснописа, макар и непредвидима в правописа, каквито са прекалено много хора, дори и образованите. Уил Шекспир е един от тях, кара думите да се нагаждат в ръката според настроението му. Академия, ето какво е нужно. За да определя и да внесе чистота. Защо треперят ръцете му? Вероятно заради снощи, прекалено много хубаво вино, а също и защото двамата с Агнес не си пишат много често писма; бракът им не е такъв. Трябва да се е случило нещо изключително, за да го направи. Изключително събитие.

Има храна, сервирана на масата в голямата зала. Щедър и практичен обичай на господин Котън — хапни нещичко, когато ти се прииска, докато изучаваш произведенията. Господин Камдън след бегъл поглед към изражението на Бен пристъпва и изрязва едно-две тънки парчета месо от подноса. Оставя ги и се връща, крачейки бавно като гларус, с въпросително и мило изражение, както когато Бен седеше пред него в Уестминстърското училище и копнееше да узнае още и още.

Но това… това трябва да е краят на знанието. Бен стисва хрущящото писмо и призовава философията, бързо преброжда своя свят от широки познания и не намира нищо. Нищо полезно. Великият Бог.

Него най-вече.

— Приятелю мой! — Господин Камдън докосва рамото му. — Приятелю, какво има?

Какво има? Ужасна несправедливост, крещяща несправедливост, отсъдена за него — как е могло? — точно когато започва да трупа наградите за таланта и усърдието и е на път да стане най-начетеният човек в Англия… Бен се задъхва. Овладява се.

— Синът ми… — Думите попарват езика сега, след като вече няма син. — Заразил се е с чумата…

Господин Камдън стисва ръката му: щеше ли да падне? Вероятно.

Написаното от Агнес беше, първо: „страданията му не бяха големи“, а после зачеркнала големи и заменила с продължителни. „Страданията му не бяха продължителни, благодаря на Бога.“ О, издайнически поправки. Това е текст отвъд тълкуванията. Бен се чува да простенва. Господин Камдън го отвежда до един стол.

— Седнете, седнете. Добър ми приятелю, нямам думи. Дали…

— Отишъл си е. Починал е във вторник през нощта. Станало бързо, нямало време да ме извикат. — Бен вижда, че вдига ръцете си. — Какво повече?

— Господ да се смили над душата му. Изпийте това. Имате нужда заради шока. Нямало е как да предположите…

— Не. — Той вижда печалното, безнадеждно изражение на Агнес, угнетена от лятото: само да можехме да излезем от града… — Не. Шок, но не изцяло. Имах видение снощи. Зърнах го. Моят Бенджамин. Не малък, какъвто е, а пораснал, какъвто ще се яви пред Божия съд, и на челото му имаше ален кръст. — Сънувал ли беше това? Със сигурност, защото сега му се явява много ярко и има повече смисъл от предишния сън; този определено идва от по-дълбоки извори на пророческото въображение и някак си е по-поносимо да мислиш за него… — Какво би могъл да значи? Че Бог е белязал момчето ми, за да ме накаже? Да ми напомни за него? Какво?

— Подобни неща са недостъпни за нас. Видението, ако е било видение. Понякога умът се отклонява не по волята ни, изработва свои собствени способи. Провидението не може да бъде поставяно под въпрос, Бен. Накрая ще получим своя отговор изцяло. Дано намерите утеха, приятелю. Знам, че болката е мъчителна…

Господин Камдън е мил, господин Котън — също, когато Бен отива при тях. Той не ще пожелае да остане, той ще иска да се прибере у дома веднага, естествено… Но Бен не е сигурен: трудно му е да застане лице в лице с перспективата пак да влезе в онзи дом и Бенджамин да го няма там. Не, не, не се понася. И той се оттегля в стаята си за дълго време нито утешен, нито философски настроен. Нито дори християнин в най-болезнената своя скръб. (И да влезе в онзи дом, означава да погледне Агнес в очите. Не, не.) Небесното видение го преследва, става все по-въздействащо, докато накрая почти припокрива реалността: малкият Бенджамин, умиращ от чума, в болка и страх. Видението е съвършено и укоряващо, какъвто е погледът и на самия Спасител. Виж престъплението си, Бен Джонсън.

Най-после, задъхан, полусляп, той сяда с перо и мастило и се приготвя да пише отговор на Агнес. Няма смисъл да се втурва обратно към вкъщи, в този болезнен празен дом. Само няколко думи, няколко думи от сърцето, които да облекчат малко общата им рана от скръбта. Но нищо не излиза. Нищо, което да не приканва ужасни, проливни отговори от небето на възмездието. Най-после перото му се задвижва. Римата тихо напява мелодия, разумът надява здравата броня на стихотворната стъпка. Дъхът му престава да е насечен и свистящ. Форма от бурята.

Сбогом, о, безценно на сърцето ми дете и радост.

Грях беше прекалената надежда за теб, любимо чедо.

Обляга се назад. Ще бъде дълъг процес, защото съчиняването не му се удава с лекота. Ще бъде дълъг процес да намери обратно пътя си към живота; но момчето на зидаря на тухли не е дошло чак дотук за нищо, със сигурност, и няма да бъде сразено дори със загуба като тази. Почивай в мир злачен. Не, стихът се къдри прекалено много. Почивай в мир ласкав, по-добре. Ласкав е дума, замъглена от сълза, каквато е тази. Някъде от сърцето си Бен изтръгва благодарност, за това: о, житейски опит, великият, истински баща на изкуството.

— Казах ти най-добре да не го правиш. — Едмънд бързаше до нея край „Сейнт Мери Алдърманбъри“. — Сега доволна ли си?

Ан спря за момент. Прикова поглед в него.

— Доволна? Братко, как доволна, моля те, кажи ми.

— Видяла си я. Е, видя ли я? Говори ли с нея?

— Да. Говорих с нея, а после…

— А после няма никаква полза със сигурност.

— Ти знаеш много малко, Едмънд. Дори и за собствения си брат.

Известно количество случайна жестокост като че ли нямаше значение в този свят, в която е царица и закон.

— Знам, че изобщо не е имал намерение да те наскърбява.

Тя продължи да бърза. Не усещаше нищо спешно обаче; сякаш напредваше, плъзгайки се през наблъсканите улици.

— Откъде знаеш?

— Защото не би могъл, не и ако е бил с всичкия си.

— Това е пожелание, не мислене.

И е твърде близо до собственото си обичайно мислене: отмести дружелюбната му ръка по-далеч от себе си.

— Къде отиваш?

— В квартирата на Уил. „Силвър стрийт“, тя е северно от „Чийпсайд“, нали?

Странно, защото сега страхът от Лондон беше се смъкнал от нея. С нови очи виждаше безкрайния блясък на ромбовидните стъкла, гората от висящи табели, небесните нанизи на прането, тежкоподвижните карети, буретата, стълбите и олюляващите се кули от кошници. Почувства, че притежава този град, както го притежаваха другите хора, обути с налъми, гръмко ругаещи, блъскащи в стената, с лица, загледани в далечни дела.

— Ще дойда с теб — каза Едмънд.

Нямаше значение, освен ако го извадеше от заблудите, както извади нея: определено нямаше да го съсипе така, както би съсипало нея.

— Не знам какво е казала жената — продължи Едмънд — но ми се иска да можеше да го сметнеш за едно нищо. Ако е говорила дръзко, безочливо, помни, че тя наистина е нищо за теб и искрено вярвам, че за Уил също…

— Тя? — Ан довлече мислите си обратно. — О, боже, да. Тя е нищо. Не е това вече.

Какво ли е да имаш тази енергия през цялото време, тази сила. Чувстваше се така, сякаш дълго време се е възстановявала, че е била на лека диета в живота, надзъртайки над покривалата на затъмнения ден. Пред нея две кучета без намордници се нападаха едно друго, въртейки се в кръг. Тъмнокож човек крепеше подставка с керемиди на огромното си рамо.

— Какво имаш предвид? Не е това, а какво тогава? Ан, спри.

— Защо? Ако спра, тогава какво ще правя, братко? Да го обмисля? Приключих с обмислянето.

— Само питам… какво може да излезе от това? Огромен скандал, а после… какво? Да живеете разделени?

Тя нищо не каза. Ние това го правим, но има различни начини да сме разделени. Въздухът захладняваше под буреносния облак, но горещината от стаите на французойката, изглежда, се беше прилепила за Ан като паяжина, усукана около метла.

— Сега накъде?

Той й показа. Мястото, когато тя стигна до него, беше изненадващо просто и порядъчно, далеч от театралните райони: градски къщи, наредени прилично една след друга, нямаше долнопробни кръчми или вертепи. Още едно от многото лица на Уил може би. Имах го в леглото си. А ти имаше ли го, или имаше само сянка от него? Тя би могла да ме пита същото. О, ако той може да лапне по тази самосъздаваща се жена паяк с нейната разрошена коса и бродерии, тогава просто е като всеки друг мъж, а с това може да се живее.

Но не мога да съществувам с това, което тя каза, ако трябва да се изправя очи в очи с него. Не защото е много по-противно или цинично, а защото зад него трябва да има толкова продължителна, дълбока лъжа.

В къщата на „Силвър стрийт“ една хубава и вежлива дребна жена поздрави Едмънд и погледна с боязлив интерес към Ан. Тя отвърна, промърморвайки, с добър ден. Нека бъдем самата любезност. Уютна приемна, тясно стълбище. Да, господин Шекспир си е вкъщи, но има компания, мисля…

Нагоре по стълбите пред Едмънд, добре смазана врата, не проскърца, като я отвори към стаите на Уил, разкривайки го седнал на табуретка до тясно легло: заето, на възглавницата руса мъжка глава. Уил вдигна поглед от своя размисъл, дълбок размисъл, щом Ан пристъпи вътре, видя, обърна се, побягна.

Как го откри Уил: заради тази руса коса.

Кръчмата не беше по обичайния му маршрут, но откакто се беше освободил от Изабел, се стремеше да промени посоките си, гледайки на своята пристрастеност към нея като на болест, докосваща всичко. Да ходи по различни пътища, да яде различна храна. Кръчмата беше тясна, мрачна дупка в Саутуърк, просмукана от миризмата на дворовете за бой с мечки. Но тя не принадлежеше на периода му с нея, затова Уил влезе и там видя една руса глава и определено разположение на раменете, което пак му напомни за Джак Тауни, и докато свързваше всички тези неща и чакаше питието си, русата глава изведнъж изчезна от погледа му.

Настана суматоха. Уил си проби път с лакти до общото помещение, където беше потънала русата глава. Съдържателят удряше шамари и юмруци на Джак Тауни, който се валяше с превити колене на пода и се извиняваше. Беше се смъкнал на земята от стола си, явно, докато е казвал, че не може да си плати за вечерята; и кръчмарят изглеждаше готов да измъкне парите от него с шамари или поне да извлече удовлетворение от шамарите.

— Недейте, по-леко — каза някой. — Човекът е болен, жълт е като лютиче.

— Ако е болен, но и крадец, защо трябва аз да си патя? — извика съдържателят.

Точно тогава си проби път Уил, отвори кесията си и каза, че той ще се погрижи за човека.

Обви ръце около раменете на Джак Тауни и го вдигна. Джак премигна към него с раздразнение, после с удивление. Целият беше кожа и кости, целият — съсипана красота, късчета и проблясъци от онова, което би могъл да бъде: човек, с други думи.

Мъжът, който се беше застъпил за Джак, пак се обади:

— Изяде поднос с месо. После пребледня. Има чума, сър, доста чума. Помислете дали не е чума.

„И ако е?“ — помисли си Уил.

Той вдигна Джак.

Опитаха, но Джак се накланяше прекалено много, твърде слаб беше. Уил убеди един колар да ги откара до „Силвър стрийт“. Не, не е чума въпреки обилното потене и ломотене. Семейство Маунтджой не бяха там, на молитвено събрание може би. Той почти занесе Джак до горния етаж. Ръцете и пръстите му, провиснали, бяха дълги и деликатни, доколкото си спомняше.

Той сложи Джак Тауни на леглото, изхлузвайки обувките и жакета му абсолютно целенасочено. Джак вонеше. Рухна по гръб, а гърлото му приличаше на обелена бреза. „Винаги трябва да има един Джак Тауни“, помисли си Уил. В тъканта на живота е. Невинаги е даденост това да се случи и толкова: Джак да се появи отново. Проточилото се посещение, дългият поглед назад. Не можа да го изкаже на себе си, но си мислеше, че Марлоу би разбрал.

Дори се осмели да мисли, че Ан също би разбрала. Ан, която знаеше какво представлява животът. Която знаеше, че животът не е езера, а реки. Че днес е тежест, поклащаща се от веригата на всички други дни.

Джак заспа, събуди се, за да пие като обезумял, заспа и го обхвана треска, която накара Уил да доведе лекаря. После пак започна дългото седене край леглото. Чума? Не, мислеха, че не е. Но ако е така, беше важно да остане тук. Мислеше, че Ан би казала същото въпреки всичко; а беше важно какво мисли Ан.

Докато го владееше треската, Джак се помъчи да стане: почти излязъл от нея, той седна на ръба на леглото, стъпи с ходилата си, бели, окаяни, с издължени кости, на дъските, помоли за утеха, затова Уил седна до него и го прегърна.

— Истина ли е, Уил? — Гласът на Джак Тауни стържеше, тембърът му беше изчезнал. — Да не е… най-после?

— Не. Но беше наистина някога, някъде. Или ще бъде някъде, наум или насън. Или в плът вероятно.

— Да, вероятно. Това е случайната възможност. — Джак хвана ръката на Уил. Краката им се приближиха, неподвижни един към друг. — Пропуснахме и може би така е било писано.

— Все пак е истина, в смисъл че всичко, което е любов, е истинско.

— Обичах те повече, отколкото знаеш — каза Джак, отдръпвайки се, и легна. — Защото не се стремях да те обичам. Ти беше предназначен за нещо друго, сърце мое.

— За някого? — попита Уил. — Или за нещо.

Прегракнал, Джак се засмя на прага на съня.

— Ах, това си ти, старият любител на думите.

Уил бдеше над него по време на критичния период. Не беше чума: треска, предизвикана от глад и лишения. „Актьорският живот, мислеше си той, другата му страна.“ Надяваше се, че Едмънд няма да се отбие и да види.

Събуждайки се с дълбоки вдишвания, с пот, изсъхнала по лицето му, Джак се пресегна и стисна рамото на Уил, който седеше до леглото, в полусъзнание.

— Ти ме спаси. Заслужавам ли, Уил? Кажи ми.

— Спасението, спасението е всичко, сърце мое. Достатъчно пропилях.

Уил се хвърли да го изкаже — отвъд колебанието, отвъд недоверието. Доверието не се нуждаеше от твърда почва, доверието нямаше условия. Беше скок в тъмното. Беше необходимо като въздуха, да се възстанови всеки момент, иначе нямаше живот.

Тогава вратата се отвори и той вдигна очи, за да види нея, сякаш я беше създал от липсата — видя я за миг и тя изчезна.

Ан откри, че Едмънд я настигна доста лесно. Дотук с героичната сила. Беше тичала само две улици, бягаше на сляпо и плачеше, докато не й остана дъх и горящите й стъпала забавиха ход. Ръката на Едмънд я накара — тя се мяташе и съпротивляваше — да спре.

— Ан, за бога, луда ли си? От какво бягаш? — Хората ругаеха, свивайки се покрай тях, понеже дъждът се изливаше по вятъра с леко бучене. — От мъжа в стаята на Уил, така ли?

— Вие го наричате мъж, вие, играчите, така ли го наричате? Или момче момиче? — Тя се изтръгна от ръката му. — Това е Матю.

Лицето на Едмънд доби тъпо изражение от недоумение.

— Имаш предвид Матю Холингбери? — каза той най-после, мръщейки се. — Не, не е той. Защо, да му се не види… Матю е затънал в работа, играе в „Розата“. Видях го да отива на репетиция тази сутрин. Какво си помисли, за бога…?

Ан й позволи да се увие около нея. Змията на осъзнаването.

— Нищо. — Тя премигна, отмести се встрани заради една стара дама с колосана къдрава яка и куче на ръце — не някакво си кученце, а голямо добиче с виснали крака. Животът все те риташе с изненади в сгъвките на коленете. Такова беше усещането й за него. — Нищо не си помислих. Никога вече няма да си помисля нищо. Е, в края на краищата ти беше прав, Едмънд. — Тя затърси път през множеството. — Изобщо не трябваше да идвам тук.

— Не. Мисля, че вероятно така е било писано. Ела.

— Къде?

— При твоя съпруг.

Тя се издърпа от него.

— Не съпруг.

— Не? Промени нещо тогава. Определи. Нещо. Ще го направим, Ан. Иначе не е трябвало да живея.

— Госпожо Шекспир. Може би не ме помните. Срещнахме се много отдавна в Стратфорд. Да му се не види, Стратфорд! — Русият мъж беше смъкнал някакви дрехи около себе си и седеше в края на леглото на Уил. „Скучна, безлична квартира, помисли си Ан, доста чиста, но все пак. Място за работа.“ — Когато трупата на Нейно Величество дойде да играе преди години и ние останахме, за да отведем вашия съпруг надалеч към неговата… неговата красива съдба. Неговата втора красива съдба. — Русият мъж, Джак Тауни, се поклони, както седеше, умееше да прави това с голяма лекота. Носът му беше прекалено къс, скулите — прекалено широки; но у него имаше нещо. Ан не можеше да си го спомни и все пак чувстваше, че го познава. — И оттогава мощно преуспява, слава богу. Аз — по-малко. Обичахме се много в онези дни. — Тауни хвърли тъжен поглед на Уил, застанал сдържан, погълнат в себе си, чудновато висок, до вратата. — И да знаете, госпожо, че истинската любов, независимо от кой сорт, винаги устоява. Не говоря за съвършената любов, защото такава не съществува. — Тауни се усмихна криво. — Напоследък живях донякъде ограничено и Уил беше така добър да ми подаде ръката, която Съдбата толкова дълго не желаеше да ми протегне. — Той се покашля зад усмивката си. — Изобщо не се бойте от този звук, госпожо, той е последното скимтене на отстъпващия дявол. Треска, която имаше изгледи да ме довърши, ако Уил не ме беше прибрал в дома си, даде ми леглото си, доведе доктора и остана до мен да ме слуша — без съмнение — как ругая като кръчмарка в панаирен ден, нали?

Уил се усмихна.

— Нещо такова, но не чак толкова лошо, Джак.

Не този красив негов глас. Аз съм неподкупна към погледа му, но не и към гласа му — гласът, който лъже, който е използвал с нея в малката гореща стая на коварството. Бурята се разтресе в проливен дъжд зад прозореца.

— Слава богу, сега съм на път да оздравея — каза Тауни — и да ти се отплатя, приятелю, за добрината. О, да. Щом се установя, щом ми дадат да играя свястна роля, бъди сигурен, че всяко пени, всеки изгубен миг ще се възнагради…

Гласът му стихна. „Опитва да убеди себе си“, помисли си Ан.

Тя проговори.

— Страхувахте ли се от чума?

Обърна се към Тауни, гледайки поне в долната половина на лицето му; но всъщност проговаряше за първи път на Уил.

— Чувствах се толкова зле — каза Тауни — че щях да приветствам избавлението чрез нея, ако беше дошла.

— Но ако беше чума! — Очите на Ан блуждаеха навсякъде из стаята, освен върху мястото на Уил. — Тогава какво, ако беше чума?

Уил каза отчетливо:

— Каквото казва Джак.

Тя рискува бърз поглед към съпруга си. Очите му я поразиха като късче небе; но пък тя го обичаше или го беше обичала и подобни неща трябва да се очакват.

Джак Тауни стана, разкривайки високата си крехка фигура.

— Госпожо Шекспир, познавате ли — макар да се надявам, че не — усещането, че всичко, всичко е изгубено и пръст не можеш да повдигнеш, за да го оправиш?

Гърлото й беше сковано, но тя преодоля това.

— А вие?

— Да. О, да. А после — после, когато надеждата почва леко да се връща. Поусмихнат, той изпусна дълбока въздишка. Уил остана като сянка на вратата. — Кой може да го опише?

И така, кой трябва да отговори?

Въпреки протестите, те оставят Джак Тауни да се разполага в спалнята на „Силвър стрийт“, да проспи остатъците от треската си. Едмънд поема грижата за тях, тъй като и двамата не проявяват воля повече от овца на пазара.

Завежда ги в „Русалката“, уговаря помещение за вечеря, поръчва пилешко и ейл, казвайки, че и двамата имат нужда да хапнат. Храна, да, а после какво? И двамата стоят, вторачени в него като разбунтували се деца.

— Е, вече зависи от вас — казва Едмънд. — Не мога да направя повече от това.

На Ан й е мъчно за него: мъчно й е до небето.

— Едмънд, прости ми. Прости ми, че те въвлякох в проблема. Не биваше да постъпвам така.

Едмънд се вглежда в нея със скръстени ръце.

— Напротив, трябваше. Аз не съжалявам.

— Защо? — Горестна, сега тя е благодарна за възможността да се разяри и отстоява. — Мислиш, че сега можем да бъдем щастливи? Какво е това? Чародейка, спускаща се от облаците в края на представлението, за да оправи всичко? Не виждам такава. — Тя махва с ръка из стаичката с кафява ламперия. Голям поскърцващ ковчег навсякъде около тях, обзаведен с няколко калаени чинии и свещници. — Кой може да промени това? Не виждам никого, никого…

Тя усеща, че грачейки, повтаря това отново и отново и не си причинява нищо добро. Уил е жила мълчание съвсем наблизо. Ан вижда космите на китката му, потопената зелена клонка на кръвта, притисната в бялата книга на ръката.

— Заради истината — казва Уил. — Истината е най-добра.

О, сега ми даваш пространство и аз ще го използвам. Тя замахва към него.

— Истината, която нямаше да ми кажеш?

И вече се поглеждат един друг.

— Видяла си я — казва той, притихнал и готов. — Изабел? И затова си дошла в Лондон.

— Ти какво друго очакваш?

— Ами, нищо. В момента, в който влезе, разбрах.

— Не разкривай пред брат си — казва тя, искайки да защити Едмънд: да отклони някакво буйство, което пропуска да дойде, като детинската бъркотия на гръмотевицата, като отривистия сипещ се по прозореца дъжд. — Аз го подлъгах да те шпионира. Всичко беше измислено от мен. Недей да приписваш вина на него.

— Няма вина.

— У теб?

— У мен има голяма вина.

— Не биваше да го правя — проговаря Едмънд. — Не съм ничие оръдие, имам ум и сърце и всичко, което съм, дължа на вашия пример. Да, на вас двамата. У вас винаги съм виждал какво може да означава любовта и какви неща може да призовава от суровата материя на живота. Затова още вярвам, дори и всичко да се е объркало, сега и завинаги, надявам се само засега, но все пак никога няма да забравя какви бяхте двамата, сладостта, която съществуваше, примерът какъв може да е животът, когато се живее истински, всеки в другия точно на тази земя. — Той плаче, за него е непоносимо, кашля на пресекулки като куче. — Вечерята ви се приготвя. Яжте от нея и говорете помежду си, за бога. Аз ще тръгвам. Потърсете ме след един час. — Избърсвайки лице с опакото на ръката си, той ги поглежда навъсено. — И двамата имате обичта ми, каквото и да стане. Разделете я, разделете мен, мога да се раздвоя. Мога да го направя.

Едмънд излезе; остава само поскърцващата стая и те двамата в нея и доказателството за живот извън този момент вероятно като топлото гнездо на осите извън мазилката.

— Тя лошо ли се държа с теб? — казва Уил.

— Защо? Това ли очакваш от нея?

— Донякъде.

— Тя ми каза грамадна лъжа за теб и аз й повярвах.

— Няма големи лъжи за мен. Само малки и долни.

— И аз така мисля вече. Не знам дали това може да промени нещо. Бях там, Уил. В стаята, в която си бил с нея. Каза ми, че вече всичко е приключило.

— Така е.

— Но това никога не може да стане, със сигурност. Не и в душата. Не и в огромната празнина, която държим между нас.

Влиза прислужницата, застила покривка, връща се, носейки димящи подредени блюда. Прави рязко движение, тревожно, докато излиза: дали всичко е наред, ще бъде ли смъмрена? Ан и Уил отместват погледите си един в друг, за да я успокоят.

— Предадох те с Изабел. — Уил говори рязко, с някакъв мрачен възторг, сякаш се готви да пререже гърлото на възможността. — Ето на кое място стоим. Може ли да ни отведе някъде?

— Ако си ме предал, тогава трябва да знаеш, че сме квит, що се отнася до това. — Ан го казва първа; после се чуди доколко е истина; после осъзнава, че във всеки случай е било правилно да го каже; после търси неговия отговор. — Какво ще отвърнеш?

Той е актьор, свикнал да се нагажда към момента, никога не се запъва. И все пак опитай вкуса на тези солени очи.

— Боли. — Ах! Иска й се чувството да беше по-хубаво, като световете на насладата вместо глътка прокиснало. — Боли, но няма… няма да отхвърля болката.

Ан се усмихва или се озъбва, не може да направи разлика точно сега, наранявайки.

— Колко болка можеш да понесеш?

— Не знам. Но бих искал да опитам, каквото можеш да дадеш.

— Аз? — жадно простенва Ан. — Какво съм аз, Уил? Гледай, идвам тук, изпълнена с ярост и ревност, и искам да… да направя нещо, да разтърся света около себе си, а не мога, не мога дори да мразя, както бих желала, и това е, защото ти ме създаде, Уил. — Тя отблъсква протегнатите му ръце. — Мога да простя почти всичко, но не и това, защото след като веднъж ме създаде, аз станах твоя, принадлежа ти и не мога да го оскверня.

Отново го отблъсква, сякаш я обграждат оси или я заплашват медоносни пчели.

— Но ти създаде мен. — Той енергично настоява. Или го прави сериозно, или се залъгваш. Да поема тогава тези ръце, които искам, върху мен, това усещане за себе си, това надвесване на косата, главата и гласа. — Денят, в който се видяхме в Шотъри, беше началото на моето сътворение. Ти създаде Уил Шекспир, Ан. И без теб нямаше да има живот, а безформеното очертание на някакво подобие на живот, който никога нямаше да се случи.

Хубаво, да. Но тя живее в свят, в който хубавото не върши работа. Иска й се да беше обратното. Тя привлича сивото, хладното, недвусмисленото.

— Има, Уил, такова нещо като прекалено късно — казва Ан и рискува да го погледне в очите. Съзнава едничката сълза, скоростно прекосяваща бузата й, като някакво забързано миниатюрно същество.

— Мога само да те помоля да не вярваш в това — отвръща той. — Но ако вярваш, ще се съобразя. — Докато Уил отстъпва, Ан усеща смут в неговото спокойствие, смутът на решителен мъж, живеещ със своето решение. — Копнея да ми простиш, че ти измених. Направих го в егоистичен мрак и убедих себе си, че едва ли ще те е грижа. Никога не си имала по-малко от цялата ми любов.

— Ах, до какво води това?

Той кимва.

— Ти знаеш.

Изведнъж на устата й е да каже, че са изменили един на друг. Но да каже това, означава да приеме размяната на изцяло нова почва, такава, на която помирението е възможност. А Ан не може да тъпче там със сигурност. Почвата е нагорещена, серниста, нестабилна; светлината се променя като сто дни в един; трябва да си луда или храбра, или влюбена, за да навлезеш там. Ан вижда, че страхът е бил по-голяма част от нея, отколкото някога е подозирала.

Изведнъж той казва:

— Ако сме квит…

— Не говори за това.

— Ако сме квит, тогава може ли да не започваме нова игра?

— Игра или пиеса, кое? Каква пиеса е това, Уил? Нови дрехи за стария брак? Добре звучи, бих казала, че е хубаво заглавие за пиеса. И дали ще ме разсмее, или ще ме разплаче?

Уил сяда, уморено потривайки лице. Движенията му сякаш са точно на място, той никога не изглежда изключителен, правейки нещо.

— Ти ме познаваш — казва той с лека усмивка. — Смях или плач, вечно трябва да ги смесвам. Как дойде дотук съвсем сама?

— С Андрю. Просто го направих. Събрах кураж.

— Искам да почерпя мъжество от този кураж. Защото е означавал… ти не си ме захвърлила напълно.

— Можеш, ако искаш. Ти не разбираш страха.

— Аз? Моля те. — Той поклаща глава. — Дълбоко съм затънал в него, по-дълбоко няма как.

— Какъв страх?

— Да не изгубя. Да не изгубя, каквото имам и каквото правя. Едното идва от другото вероятно.

— Каквото правиш? Ти дори не ги печаташ.

Той сви рамене.

— Нека си опитат късмета.

— И с брака ни ли е същото? Предай го, да върви по дяволите, нека си опита късмета?

Сега тя тихо беснее, удря в гърдите му, несръчен рязък ритник в пищялите му. Мята се към другия край на стаята.

Не излиза от нея обаче. Заради онова, в което вярва, дори сега, в корените си. Заради онова, което видя и чу у Джак Тауни, горкото съсипано, някога красиво създание, което Ан може да види в представите си, какъвто е бил някога в представите на Уил по онова време и заради онова, което Джак разкри. Джак разкри нещо, но не всичко. Повече се разкри, когато светкавицата удари дървото и нейният живот удари този на Уил, когато Ан създаде Уил Шекспир, вярваш ли? Да, някак си. Никога не съм се съмнявала всъщност. Да, тя вярва в дързостта на края, във фалша на завършека. Да, Ан също никога не би печатала, ако пишеше.

Тя вярва в неспирното, в реката, а не в езерото. Всъщност не вярва, че има такова нещо като прекалено късно: това е смърт за убежденията й. Вярва във втория шанс. И в третия, и в четвъртия. Защото сме крехки, не сме направени от желязо, нямаме камъни в сърцето. Няма съвършена любов, както каза Тауни. А истинска, която устоява.

Той идва към нея от другия край на стаята, тя приближава неподвижна към него, очаквайки да го обгърне, както правят любовниците, както правят хората, само това. Прегръщат се, целуват се, притискат наведени, отчаяно щастливи глави в раменете и обгръщащите обятия на другия.

Вятърът спира да блъска по прозореца и дава път на чиста неподвижност, а заплашващата буря се оказва измама. Точно както със страстта, най-истинското нещо в нея е спокойствието, което следва.

Бележки

[1] „Revengerʼs Tragedy“ — трагедия на отмъщението от якобинския период на английския театър, като цяло приписвана на Томас Мидълтън (1580–1627 г.). — Б.пр. ↑

[2] Робърт Котън (1570/1-1631 г.), първи баронет, английски любител на старини, основател на библиотеката „Котън“, надминала кралската колекция от ръкописи. — Б.пр. ↑

[3] Ʃʋμπóσιov (от старогр.) — означава и пиршество, и научна беседа. — Б.пр. ↑

[4] Нений или Немпий — монах, учен и историк от Уелс, вероятен автор на „История на бритите“, написана малко след 820 г. — Б.пр. ↑

[5] Historia ecclesiastica gentis Anglorum (лат.) — „Църковна история на английския народ“ от Достопочтения Бийд. Обхваща периода от управлението на Юлий Цезар приблизително до датата на завършването й около 731 г.; основно внимание в нея се отделя на конфликта между английското и келтското християнство. — Б.пр. ↑

[6] Елфрик от Ейншъм (955–1010 г.) — английски абат, автор на жития, проповеди, библейски коментари и др. — Б.пр. ↑

[7] Потомците на крал Робърт I Брус на Шотландия (1274–1329 г.), организатор на отбраната на страната в началния период на войните за независимост срещу Англия, основател на кралската династия Брус. — Б.пр. ↑

[8] Павел Орозий (ок. 385-ок. 418 г.) — иберийски късноантичен историк и християнски теолог. Предполагало се, че трудовете му са преведени на английски от крал Алфред Велики на Уесекс. — Б.пр. ↑

Край

Джъд Морган Тайният живот на Шекспир (14)

Метаданни

Данни

Тайният живот на Шекспир

Информация

История

Сваляне / Връзки

14Трагедията на отмъстителя[1] (1603 г.)

Джъд Морган
Тайният живот на Шекспир (14)

14
Трагедията на отмъстителя^[1] (1603 г.)