Джъд Морган
Тайният живот на Шекспир (11)

11
Тревога за Лондон^[1] (1595–1596 г.)

 

Пожарите започват с надежда.

— Как е станало? — викна Хамнет, безкрайно учуден, докато се притискаха един към друг на улицата.

Излязоха, когато вятърът сякаш понесе огъня към къщата на Шекспирови. Съседите им също изскочиха, струпвайки вещите си насред пътя. Ето тази част мразеше татко Джон, забеляза Ан, нещата му да са изложени на показ. Той пришпори останалите си синове, Ричард и Едмънд, да метнат покривки върху купчината, да ги скрият.

Прелестно ужасяващи, разцъфналите оранжеви пламъци си проправяха път от „Хай стрийт“ към „Ууд стрийт“ и накрая до „Хенли стрийт“, пръсвайки стъклата на прозорците, поглъщайки покривните греди. Димът затъмни небето и създаде неуместна вечер, а огънят се отразяваше в очите на децата й. Как се бяха втренчили само! А после, когато гълъбът излетя твърде късно от стрехата, където гнездеше, опърлен, пропадащ… Сузана закри очите на Джудит и двете заедно простенаха в момичешко разбирателство. Хамнет можа само да извърне своите пълни с огън очи нагоре към майка си, търсейки отговор.

Как е станало? Пожарите почват с надежда, унищожението започва с нея, с блажено затваряне на очите за онова, което може да ни сполети. Сляпата страна на надеждата.

Било е случайност. Искра в нечий сламен покрив и в добавка — услужлив вятър… Но това не задоволяваше Хамнет, чийто ум се движеше по очертанията на морала. Чия грешка е бил? Не е бил ничия грешка, мислеше Ан. Имаше наредба да не се правят сламени покриви на тези улици и хората внимаваха с къщите си, но пък добавяха външни пристройки, хранилища за малц, бараки и тях покриваха със слама, защото беше по-лесно, а и бяха допълнителни постройки, не като обитаемите къщи. Въпреки че един или двама души, които Ан познаваше, на „Хай стрийт“ и „Ууд стрийт“ даваха под наем тези обиталища на непознати, които идваха да търсят работа. Те изобщо не трябваше да са в енорията, но пак сляпото око, чувството, че ако не е крещящо неправилно, значи, може да не е неправилно или не много. О, Ан познаваше този начин на мислене много добре.

Така че надеждата, тъкмо тя предизвикваше пожарите. Надеждата, че най-лошото няма да се случи. Кое би могло да е по-човешко и естествено? Но моралният разсъдък на Хамнет не се задоволяваше с това. Някой трябваше да е виновен. Дядо му беше този, който даде необходимия отговор:

— Някой е стъкнал огън на неподходящо място или е запалил свещ и я е оставил без надзор на течение. Някой е пренебрегнал задълженията си на стопанин. Ето ти и резултата: къщата е погубена.

Хамнет сериозно кимна. Имаха късмет. Огънят не стигна до тях. Не заради плискането на безполезните кожени ведра с вода, а защото стихна вятърът и с чукове събориха една свързваща стена. Прахолякът се размеси с пушека и ужасното алчно пращене спря. Край. Градът оплакваше своето обезобразяване: градският съветник Куини се подготви да подаде молба в Лондон за съдействие. Татко Джон се зарадва, че прибира притежанията си обратно в къщата. Раздаде милостиня, но не прие у тях никой, който беше изгубил дома си в пожара. Не от студенина, мислеше си Ан, а от потайност — скъпоценният навик. Освен това тя подозираше, че свекърът й още се надява някой ден да се измъкне от тунела на своя упадък без страх от дневната светлина и да се радва на цялото си предишно уважение, сякаш тези мрачни години никога не са били.

Когато на следващата година отново се случи — още една огнена просека, този път в северната част на града — Хамнет, вече с три инча по-висок, беше готов с отговора: „Някой пак се е отнесъл небрежно“. От думите му лъхаше студ, а той не беше студен човек.

По времето на втория пожар обаче нещата се бяха променили. Животът се беше променил. Ан беше написала своето първо писмо. То гласеше: Да, ще дойдем.

Твърде кратко за истинско писмо, тя го знаеше, но, о, колко много й костваше. Цялото писане, дори упражняването на азбуката, я караше да се чувства така, сякаш изтръгва от себе си. Особено това. Остави писмото на раклата в тяхната спалня, за да го види Уил след разправията. Да го напише за него по този начин, беше сигнал, че се присъединява към неговия свят, че вдишва странния му въздух.

И това беше единственото, което можеше да направи, без да се предаде, не можеше дори да си го помисли. Да предаде онова, в което беше вярвала, когато той сложи ръкавица на ръката й, после и халка на пръста й.

Разправията беше почнала вероятно с Хамнет, ако човек трябваше да намери искра в сламения покрив. Децата бяха ужасни, когато препредаваха нещата, а Хамнет имаше неизличима памет и не можеше да я промениш.

— Майка те иска вкъщи — заяви той, когато Уил пристигна за Великите пости. — Трябва да останеш, защото майка има нужда от теб. Тя го каза.

Беше мъжът в семейството, както дядо Джон винаги му казваше. Целият сияеше от гордост: отговорен стопанин. На десет години Хамнет беше достигнал забележителна красота, докато неговата близначка Джудит имаше крака като на чапла и се държеше като мъжкарана. Ан се опита безмълвно да изиграе уточнение, без Хамнет да разбере: беше казала нещо такова, избухвайки в раздразнение един ден, когато децата й бяха дошли твърде много.

— Само баща ви да беше тук — беше се сопнала тя.

— Това ще подобри ли положението? — поиска да знае Хамнет.

— Разбира се, че ще го подобри. За какво иначе са съпрузите и бащите? Да не би само да искат името?

Беше по време на месечното й неразположение, а приближавайки четирийсетте, тези периоди ставаха за Ан все по-изтощителни. И така, раздразнителна, изрече язвителните думи.

Вероятно беше правилно Уил да ги чуе; вероятно трябваше сама да ги изрече. Е, стана разправия или почти стигнаха до разправия.

Уил каза с най-вледеняващата си кротост:

— Не използвай децата, за да ме обвиняваш.

— Не ги използвам. Хамнет сам избра да го каже. Чу ме един ден да се оплаквам и го взе присърце. Такъв си е. Както щеше да знаеш, ако беше тук.

— Не съм тук, защото работата ми не е тук. Знаеш го.

— О, да, знам го.

И така продължиха, в този мрачен дух на сковани, кръгообразни стъпки. Но накрая стигнаха до предложение. До промяна.

— Слушай — каза той. — Вложил съм пари в хубаво жилище в Бишъпсгейт.

— Какво общо имам аз? Не ги знам къщите ти в тоя Бишъпсгейт, нито което и да е от твоите лондонски места.

Ето какво правим, когато вече не се познаваме един друг: правим оръжия от ненужните дреболии. Той настояваше:

— В рамките на града е, не извън стените като Шордич. Къщата е хубава, мястото — с чист въздух, хубави и просторни стаи и нито една не е построена върху клозети. Струва повече, отколкото вложих, но е от човек, когото познавам.

Още едно забележително, озадачаващо нещо — беше станал този Уил на търговските отношения, който винаги познаваше някого.

— Ами, радвам се за теб. Лондон е заразно място, макар че ти явно нямаш против…

— Искам да дойдеш да живееш там. Ти и децата. Там аз съм… Ан, мога да ти дам живот. Тук не мога, аз съм…

Син на Джон Шекспир. Ан запълваше мълчанията му много лесно, макар да не знаеше дали той го осъзнава. Отново, каква бездна. И наистина не биваше да бъде прекосявана, колко просто — а освен това Ан искаше ли да я прекосява? Тя знаеше какво ще каже нейният свекър: „Не го прави, изискай от него да се установи, както му е редът, не да те влачи, както му е удобно“.

— Не го искаш наистина — каза тя. — Не можеш.

— Защо?

— То е нещо, което ти… ти просто изсмука от въздуха, понеже се карахме.

Уил прикова поглед в нея. Накара я да се чувства така, сякаш тя се възползва, тя си търси извинения, а не той. Ан се чудеше дали е прав. Сети се за Бартоломю — невероятният пророк.

— Искам ти, Сузана, Джудит и Хамнет да дойдете и да заживеем заедно като семейство, да имаме дом там, където е работата ми.

— Да напуснем Стратфорд?

Сянка на усмивка.

— И други хора го правят. Ричард Фийлд. Гилбърт. Аз…

— Всичките сте мъже, вървите по своите мъжки пътища.

— Ричард е женен, има две дечица.

— Женен в Лондон, за лондончанка.

— За французойка — каза той със странно натъртване, сякаш имаше някаква разлика. — Нека поне опитаме. Да прекараме един сезон там. Ще опиташ ли един сезон? Можем да живеем добре, Ан. Обещавам ти хубав живот. — Беше му трудно да говори. Уил да се бори с думите, това показваше колко отчайващо е станало всичко. А после думите, които избра: — В края на краищата, какво оставяш тук?

И тогава тя се махна. Не можеше да се премести в друг свят, както правеше той, но излезе навън, тръгна надолу по опустошената „Хай стрийт“, за да поседи, да преде и поговори с Джудит Садлър с греян пелин на поставката до огнището. Да си поприказват, въздишайки по мъжете си. Общо взето, това не беше любимо на Ан. Все пак тя съзнаваше, че да излезе по този начин, бележеше определен симптом в отношенията им; Уил не беше човек, който ще я държи заключена, както биха направили много мъже с разбунтувала се жена. Въпреки това, както се оплака Ан на Джудит Садлър, може да имам съпруг, който не ме бие, но пък постъпва по този начин. Какво да мисля по въпроса — защото живея така по силата на обстоятелствата.

— Аз съм риба в това езеро — каза тя на глас, после се засмя на себе си: греяният пелин беше силно питие.

— Мътните ме взели, ако не е старата история — обади се Джудит. — Всичко винаги се свежда до това жената да угажда на мъжа.

Имаше обаче и оръжия, които ти беше позволено да вадиш, както вечно й намекваше татко Джон. Можеше да го обвиниш в лошо отношение, да внушиш на мъжа чувството, че е противен, че не е истински мъж. Определяш правата си на съпруга и неговите задължения на съпруг: по същество правиш така, че сякаш местните власти обсъждат въпрос в заседателната зала. Или, както каза Джудит Садлър с яростно стиснати зъби, натякваш, изкрънкваш, отказваш, заплашваш.

— Накарай го да се разкайва.

Ан виждаше какво удовлетворение би й донесъл подобен подход. Особено след последния път, когато Уил се беше върнал вкъщи с вече взето решение, представяйки й стегнато опакованото бъдеще — ето кое беше обидното; като подарък, който всъщност беше главоблъсканица. Развържи това, ако можеш.

— Акционер. С дял в трупата на камерхера. Такъв станах.

Помогна му това, че Ан беше смаяна — всички бяха — от този далечен покровител, който го беше издигнал. Мили боже, графът.

— Той е много млад човек, който е щедър към поетите и други подобни бедни души — каза Уил, но с това обещаващо сближаване нещата само станаха още по-тревожни.

Отношения отвъд Ан. И в това отвъд Уил беше взел парите, които неговият покровител му беше дал, и ги беше превърнал в свое бъдеще.

Акционер. Говориха много за това и Джон Шекспир също се включи, защото беше сериозен въпрос за мъже и пари. Едмънд, който се смяташе донякъде за лондончанин и актьор, се оживи най-много от всички.

— Това е най-доброто и единственото ниво, повярвай ми. Актьорът си докарва сносно възнаграждение. Драматургът взима повече, когато е написал пиеса и тя се играе. Но акционерът има дял в трупата, затова взима пари от всичко, което тя печели.

— И губи, ако тя губи — каза брат му Ричард, мрачен и предпазлив.

Напоследък той ръководеше работилницата вместо баща си и това го удовлетворяваше.

— Е, да, и това също — навъси се Едмънд с нехайна раздразнителност: беше млад, какво му е толкова лошото на риска? — Това е най-добрият вариант за един актьор, така подобряваш цялото си състояние. — А на Ан каза ликуващо — с ликуването, което тя би трябвало да изпитва: — Той се изкачва до върха на дървото.

Да, точно така. Взел е решение за своя живот. Затова тя трябва да му се отплати за този нов налог.

Но беше сложно и Ан в известен смисъл беше доволна от това, защото се ужасяваше от деня, в който всичко стана ужасно просто. Наскоро се беше събудила с думи, прехвърлени от съня върху помръдващите й устни: Някога бях обичана.

Така че какво искаше тя? Би трябвало да е поискала да го закове на едно място. Но онова, което желаеше всъщност, беше пак да стане някогашната Ан, повелителката на вълшебствата, променящата светове. Някога бях обичана може би. Някога бях сила, да. Някога създавах.

Затова го написа. Да, ще дойдем. Завари Уил да го чете съсредоточено, сякаш беше най-проникновената творба. Посегна към ръката й. Ан реши след миг да му я даде. Зачуди се дали той може да усети нейния така смразяващ страх.

Имаше един последен въпрос: Едмънд. Въпреки че Джоан някога беше помолила да не я изоставят, когато се стигна до решението, вече се беше примирила. „Тогава, значи — въздъхна тя — най-добре да се замисля за съпруг, преди гърдите ми да са посочили надолу.“ Но Едмънд, щом научи, че ще живеят в Лондон, макар и само за един сезон, доби вид на човек, който пролива кървави сълзи. Накрая той отиде при Уил: не при Ан, довереничката в малките тайни, партньорката му в танците без музика.

— Едмънд иска да дойде с нас — каза Уил.

— Знам. — Тя внимателно го изгледа: леко захабеният външен вид, натежалите очи, извитата говореща уста. Ако го срещаше за първи път, вероятно би се влюбила и част от страха й пред перспективата за Лондон беше всъщност стеснителност, че ще е толкова много с него. — Казал ли си му тогава, че може? Взел ли си поредното решение вместо мен?

— Не виждам причина защо да не може да дойде.

— Така ли? Не виждаш главната причина, поради която заминаваме, за да имаме собствен дом и семейство, ти, аз и децата?

Бедата беше там, че Ан виждаше другите причини много добре. Имаше целесъобразност: Едмънд можеше да помага в грижите за децата, които го обожаваха. А и Уил и Гилбърт бяха се пробвали в Лондон, защо не и най-младият? Освен това щяха да го оставят с баща му.

Ан знаеше — Едмънд щеше да дойде заради всичко това. Уил винаги беше носил огромния товар, а тя и децата поемаха една част, но те имаха къде другаде да живеят. Ако Едмънд останеше тук, нямаше да има нищо. Ричард беше човекът на баща им, а що се отнася до свекърва й, тя отдавна беше решила: моят съпруг е най-важен. На нея вече нищо не й оставаше, освен да прегърне мъченичеството на своята църква пред олтара на скъпоценния свети Джон. О, прости ми, че си го помислих; и ако Той още иска да ме чуе, пази боже, да съм такава, отивайки с Уил в Лондон, за да започна нов живот почти четирийсетгодишна.

И така, пътят е на юг и семейство Шекспир потеглят по него, включително и Едмънд, към Лондон. Джон Шекспир излезе навън да ги изпрати: всъщност дойде чак до двора на „Лебеда“ да ги види как се качват на конете. Промяна в атмосферата. Изражението му беше изкривено определено в неодобрение. Тъгуваше, че неговата снаха и внуците му ще прехвърлят този несигурен, опърлен от слънцето хоризонт. И въпреки това храбро понасяше втренчения поглед на коняря и предупреждаваше, мърморейки, за паднали подкови и крайпътни грабежи. Промяната! Проследена до разговора онази вечер. Истински разговор между него и Уил, без да се зъбят като кучета.

Уил отново разказваше на децата за кралицата. Хората на камерхера бяха играли пред Нейно Величество в гринуичкия дворец и той я беше видял. Децата никога не се уморяваха да слушат за нея.

— Кога ще ходите пак? — викна Джудит. — Поканила ли ви е отново?

— Ами всеки път за коледните празници тя повиква някоя от трупите да играе пред нея. Можете да си представите как си съперничим за тази чест.

— Искаш да кажеш, че се биете за това?

На Джудит, убийцата на паяци и червеи, й хареса как прозвуча.

— Това е професионален въпрос, гъске — подсмихна се Едмънд. Той лежеше на пода, а дългите му крака бяха вдигнати на стената, където минаваше коминът. — Не вадят шпаги един срещу друг.

— Да се надяваме, че не — мрачно отбеляза баща му с леко потреперване. — Като се сетя какво ни разказваше за онзи човек, Марли.

Но се заслуша, докато Уил пак обясняваше, този път за пред децата. (Уил вече беше разказал на Ан през нощта зад балдахина на леглото за меланхоличната измършавяла кралица, завързана за своя огромен вълнист костюм, с глава, опряна на ръката; придворните — постоянно разменящи изнервени погледи под светлината на факлите; надзъртащите посланици — борещи се да схванат двойствените зрелища на сцената и на трона.) И тогава се заприказваха, бащата и синът, отначало около въпроса за кралицата.

— Тя има нужда от верни поданици и им се отплаща със стабилност и защита — каза Уил. — Дори и онези, които намират… различия в сърцата си, няма да я видят катурната от трона й, а страната — изправена пред гражданска война и кръвопролития. Като я видиш, разбираш, че тя е най-великата англичанка.

Баща му наклони глава.

— Ами, склонен съм да ти вярвам. За един англичанин е вълнуващо да му окажат такава чест.

— А семейство Шекспир — ти знаеш това по-добре от всеки друг, татко — имат авторитет в това отношение; можем с гордост да кажем, че сме верни слуги на короната не само сега, но и преди. — „Семейство Шекспир — помисли си Ан. — Кога изобщо беше говорил така?“ — Моментът да го заявим изглежда подходящ. Мислех, когато се върна в Лондон, пак да подам заявление до Хералдическата палата.

— Заявление? Отново?

Баща му произнесе думите след дълго взиране в огъня, неуверено като Хамнет, когато имаше разклатен отдавна млечен зъб.

— Имам предвид заявлението, което ти направи — каза Уил. — За нас. За Шекспирови. От благородническото съсловие.

— Това означава ли семеен герб? — извика Хамнет. Един път да погледне развълнувано от баща си към дядо си. Двамата заедно обикновено му идваха твърде много. — И в такъв случай ще получа ли герба и аз? Ще го получа, нали, защото аз съм мъжът?

— Тихо, тихо — каза дядо му. — Така ще е, да, но… но мисля, че баща ти не говори сериозно.

Тонът му кисело питаше, но старецът не можеше да седи мирно и светлината от камината улови изражението му в сдържани отблясъци на почуда. И ако Уил не говореше сериозно, то играеше тази роля съвсем не на шега: синът, който покорно се помиряваше. Почти блудният син сам тръгваше да се поправя, донасяйки угоено теле на свои собствени разноски.

— Сериозно говоря — каза Уил, без да гледа точно в очите на баща си.

— Да, но татко ти говори само за вероятности — обясни Джон Шекспир, придърпвайки Хамнет в сгъвката на лакътя си, облечен в широк ръкав. — Предоставянето на герб прави човек джентълмен, както и цялото му потомство после, затова, както виждаш, не е лесна работа. Дядо ти подаде молба още преди няколко години — с право, с пълно право — но това е дълъг и несигурен процес, повярвай ми.

Хамнет му повярва, но сега обърна нервното си суетене към Уил.

— Ти ще го получиш, така или иначе, нали, татко?

— Искам го — отвърна Уил, обмисляйки. А после каза: — Изглежда, наистина се сдобивам с нещата, които искам.

Толкова набързо и неловко го изрече, че прозвуча от устата му като болест.

 

 

Изминаха десет мили след Клоптън Бридж и тя си даде сметка, че никога не се беше отдалечавала толкова от вкъщи. От сега нататък всеки момент беше нова територия, във всеки смисъл.

В това отношение се чувстваше сама. Децата, откри Ан, обичаха новото повече от дома. Хамнет яздеше пред Уил, Джудит — пред Ан: и двамата шаваха и викаха с неотслабващо удоволствие. Сузана яздеше със свой собствен стил, изтънчена и с изправен гръб като някаква игуменка от старо време, помисли си Ан.

Щом поглеждаше новите места, новите места поглеждаха към нея и й разкриваха Ан Шекспир, която не беше подозирала. По пътя се отнасяха към нея с уважение като към благородна дама — облечена по лондонски, съпругът й очевидно светски човек: вероятно с него шега не бива, подсказваха сведените очи на слугата в кръчмата. Но това определено не съм аз. В себе си съм млада и глупава.

В странноприемниците децата, без да могат да заспят от вълнение, се плашеха едно друго в необичайната нощ: чуваш ли този звук, кой ли е, някой копае гроба ти. Тихо вече. Край Тейм в странноприемницата нямаше място, по-точно имаше малко място, затова се струпаха заедно в една стая — Уил, Ан и децата се наблъскаха на леглото, а Едмънд легна на пода. Всички изпадаха в пристъпи на заразителен смях, не можеха да спрат. Тихо, тихо! Ан мъничко се страхуваше от съдържателя.

— Защо, ние сме платили — каза Едмънд от пода. Идвайки отдолу, гласът му прозвуча странно, като на жаба и всички пак избухнаха в смях.

— Не, не сме — отвърна Уил. — Няма да платя до сутринта.

И това изглеждаше толкова абсурдно, че изпискаха и ахнаха, а Джудит каза, че ще се подмокри, докато леглото се тресеше от смях.

И беше хубаво, получаваше се. „Нека винаги сме така, мислеше си Ан, никога да не спираме, вечно все да пътуваме.“

Но Лондон трябваше да дойде. Беше си представяла неговата необятност толкова дълго време, че когато градът се възправи и лениво опря рамене в хоризонта, съвсем не й се стори толкова голям. И намери миг да се усмихне на гордостта, с която Уил показваше забележителностите; Уестминстърското абатство, катедралата „Свети Павел“, вижте ги. Беше трогателно — мъжете и нещата. Като Бартоломю с неговата нова талига за сено, само я обикаляше, сочейки изрисуваните колела. И тогава страхът внезапно заседна в гърдите й и не можеше да усети пръстите си, докато конят поклащаше димящата си шия през безбройните улици. Когато ги забави изплъзнал се колан на седло, Ан се усети, че гледа вторачено къща от другата страна на улицата, единична висока къща и нейните пушещи комини. Не по-различна от онези в Стратфорд или пък в някой от другите градове по пътя насам. И все пак: Ан никога нямаше да познава обитателите на този дом или какво слагат в огъня, който бълваше точно този пушек — и това беше сигурно. Светът се оказа по-голям, отколкото тя някога би могла да схване. А сега беше станало, подвижният мост беше вдигнат. Сега трябва да създам себе си.

— Пристигнахме.

Уил изглеждаше свеж, когато слязоха от конете пред къща на дълга, шумна улица, която сякаш цялата се състоеше от кръчми и конюшни. Ан се чувстваше изтощена. Чувстваше се полуизличена — като онова тебеширено сквернословие на стената ей там. „Защо ще драскат такива неща?“

— Не се заглеждай — предупреди Уил Едмънд, който се кокореше, олюлявайки се на пети. — По тези места не обръщат внимание на това.

Като потвърждение един коняр, който водеше върволица коне, изруга и се изплю. Едмънд се засмя. Чудесно. „Като да чуеш лъв да реве, предположи Ан: отвръща на очакванията ти.“ Уил плъзна ръка на талията й.

— Какво мислиш?

„Мисля, че никога няма да мога да живея тук.“ Но не бива да го казва.

— Хубава е.

Къщата беше вмъкната между други, с тесни прозорци, беше трудно да се каже къде свършва и къде започва следващата. Но Ан искаше просто да влезе вътре, далеч от тези странни улици, където всички сякаш крещяха, малко ядосани или ликуващи. Нямаше мекота: като свят, в който вечно имаше само цветове или тръни, никога плодове.

А после стана по-добре, пак беше като пътуването, вълнуващото чувство на опитите да се нагодиш, това сме ние на чуждо място. Децата бяха във възторг, душеха нагоре-надолу по стълбите, погледни това, виж там. Водата се подаваше от стените. Семейство Куини имаха подобно, но не можеше да се сравни с това. Извънредно шарени птички и митични чудовища се преплитаха сред невъзможни клонки и колони.

— На света няма такива птички, те не са истински — категоричен беше Хамнет.

Уил се засмя.

— Прав си — каза той. — Защо ще рисуват птички, които не съществуват?

Той взе сина си на гръб за разходка из пълната с трополене къща. А Ан си помисли: „Трябва да не съм такава егоистка, да мисля само за себе си. Ако това ще сближи Уил със сина му, тогава никакви оплаквания“.

Първата нощ в нов дом винаги е трудна. Ръката на Уил погали нейната, докато той говореше какво ще направят, ще видят. Невъзможно да отречеш с вик, да кажеш: не искам да правя нищо. Накрая той притихна, дишането му се превърна в жужене. Ан стана да надникне през цепнатината прозорец. Сух, застоял въздух, без намек за сезон. Навън тук-там горяха светлини. Стъпките трополяха в загадъчни посоки. Нощен пазач с вопъл известяваше часа, с болезнен глас. Някъде кон риташе ли риташе по вратата на конюшня като див звяр, попаднал на чуждо място.

 

 

Наеха прислуга — това беше едно от новите неща. И слугиня, и мъж. Последният, за да придружава Ан, когато излиза, както обясни Уил. Благородната дама с нейния слуга, боже мой. Тези нововъведения отначало й се отразиха и я накараха също да се чувства нова. В спалнята стоеше огледало, по-бистро от всичко, което някога беше виждала. „Изглеждам — помисли си Ан — не чак толкова зле. Само да можех да отърся тези стари очи с тяхното предчувствие, с очакването им, че няма да дойде нищо добро.“

Първия път, когато отиде да пазарува, се уплаши от агресията на избора. Цените й се сториха високи и се зачуди дали продавачите не я мамят. Но нямаше познат човек, към когото да се обърнеш: това беше безжалостно. Взимаше, каквото реши, недоверчиво. Вероятно щеше да свикне с това. Но гледките наоколо също я сплашваха: Кулата, върволицата затвори южно от реката, набучените глави на изменниците по Лондонския мост, дори Борсата с нейните гъсто тълпящи се търговци в пухкави кожуси като пресметливи животни и техните перчещи се дами — или пък бяха проститутки? — с белило, накъдрени, с огромни рамене. Нещата, които причиняваха на хората тук, сякаш хората бяха храна за гигантски готвач, който пълнеше чучулиги в кокошки, правеше остроумни преобразувания. Но може би Ан щеше да свикне с това.

Нуждаеха се от домашен учител за Хамнет. Започна бавно, но все по-бързо се справяше с ученето. Сузана можеше да чете и да пише до известна степен; Джудит се прозяваше и протестираше, щом видеше лист. Не че образованието беше от голяма полза за жените, но… Уил се почеса по главата.

— Трябваше да взема участие в това — каза той.

— Но ти не беше там. Беше тук.

— Истина е. Сега всички сме тук… и затова положението ще се промени. Не съжаляваш, че дойдохте, нали? Виж колко добре са се вписали. Погледни Хамнет: добил е много повече обноски.

Погледни, погледни към нещо друго, гледай навсякъде, но не и тук.

За децата обаче беше вярно. Те се залутаха из лабиринтите на улиците с много по-голяма увереност от майка си. Говорът им толкова бързо придоби лондонски оттенък, че Ан едва го разбираше. „Какво вʼтряба? — викаха те, имитирайки прегракналите магазинери и уличните продавачи. — Свежи краставици и мушмули.“ Обсъждаха най-добрата цена за наем на лодка през Саутуърк, където беше резиденцията Дърам Хаус и в нея живееше важна особа. „Те ще бъдат част от този свят — мислеше Ан — така, както аз никога няма да бъда. Не бива да ги възпирам.“ Дори можеше да види, че бъдещето на Хамнет почва да се очертава в погледа на Уил. Той подаде молба в Хералдическата палата, както беше казал на баща си: очакваха да се сдобият с благороднически сан и Хамнет като син на джентълмен — можеше да стигне много по-далеч от посредствените мечти да стане съветник в стратфордската заседателна зала. Една вечер Уил разказваше за свой познат, който бил образован в дома на аристократ: Хамнет оживено вдигна глава.

— Отишъл е там единайсетгодишен?

— Да, макар че може на всякаква възраст. Искам да кажа, че няма нужда да е толкова рано.

— Не е рано — твърдо заяви единайсетгодишният Хамнет.

— Рано да се отдели от дома — поясни Ан. Но Хамнет беше завладян от идеята, виждаше се. Разбира се, естествено е децата ти да те надминат. Но си помисли: „Остави ми мъничко от тях“. Глупава мисъл и Ан внимаваше с нея, както и с много от другите си лондонски мисли — държеше ги скътани дълбоко, далеч от езика си, далеч от изражението си.

Налагаше се Уил често да отсъства от вкъщи, да тръгва незабавно. Ан виждаше, че той се опитва да си стои у дома, докато тя свиква, да не ги оставя прекалено дълго. Но разбира се, работата му го зовеше и не беше като да прекосиш двора до работилницата. Един ден Ан мина покрай дюкяна на ръкавичар и познатият мирис я блъсна с поразителната сила на носталгията. Което беше нелепо, защото никога не го беше харесвала. Това показваше как работи умът: той бе коварен, би ридал за всичко изгубено. Затова Ан опита да се оживи. Ако се изгубеше из улиците, кое беше най-лошото, което щеше да й се случи? Но предпочиташе да не си отговаря.

— Отивай, отивай — каза тя на Уил. — Не може вечно да седиш край камината, имаш да се грижиш за деловите си работи.

И той се зае. След като вече беше станал акционер, работеше дори когато не играеше, не репетираше и не пишеше. А пишеше през нощта. Ан не го чуваше кога става от леглото. Просто изведнъж осъзнаваше, че фигурата му до нея е била заменена с хлад. А после, ако упорито се заслушаше, можеше да чуе скърцането на перото — като малко създание — лукаво и непоколебимо.

— Но вие знаете, цяло чудо е вашият съпруг — каза Ричард Бърбидж. Дойде у тях съвсем скоро, просто за да изрази почитанията си (а други, тя го знаеше, за да й хвърлят едно око). Бърбидж донесе кошница с цветя, захаросани плодове за децата. Изглеждаше скромен и искрен: макар че всичко напоследък само изглеждаше. — С такова плодовито въображение. С такова сочно, сладостно остроумие. Да, да, лаская го, защото искаме новата ни пиеса да е от него. Той няма съперници, знаете.

— Не говори безсмислици — каза Уил.

Думите му бяха благоприлични, но изражението му — странно вещаещо буря.

— О, други също пишат, но не доставят такова удоволствие като него. Е, какво толкова съм казал, човече? Ти наистина доставяш удоволствие.

— Вероятно бих могъл да направя и повече.

Бърбидж поклати глава към него, сякаш Уил беше инатливо дете.

— И една реплика не оплесква, госпожо. Е, това е наша хвалба и закачка. Голям късмет извадихме също и с неговите ръкописи.

Работата на Уил беше изцяло мъжки свят, Ан беше забравила до каква степен, макар да знаеше, че няма жени на сцената. Осъзна го до дъното на душата си, когато отиде с него до „Театъра“ по време на репетиция. Бърбидж се държа любезно, но просто не бяха свикнали сред тях да има жена. Дори Едмънд забрави за нея там. И като гледаше как младежът репетира женска роля, се почувства странно. Беше добър, естествен — почти прекалено естествен. Сякаш те караше да се чувстваш ненужна.

На път за вкъщи Едмънд постепенно дойде на себе си. Очите му изгубиха блясъка и заслепения си поглед. О, ето къде искаше да бъде той, видя Ан. Но можеше ли да го постигне? Гласът му рано беше загрубял, така че не беше подходящ за онези роли. (По някаква причина на Ан това й харесваше.) А и какво щеше да каже Джон Шекспир? Ан не трябваше да забравя, че той е много далеч, във всякакъв смисъл. Тук бяха изцяло извън влиянието му. И все пак, странно нещо. Ан не беше. Старецът често навестяваше мислите й. Що се отнася до Уил, ако станеше дума за баща му, той се наежваше толкова недоловимо, че само тя можеше да забележи.

Гилбърт дойде в Бишъпсгейт на вечеря. При него хубостта на Шекспирови, очевидна в юношеството му, като цяло беше изчезнала в зрялост с болнаво жълтеникав цвят. Но той беше в крак с времето си, на практика ръководеше галантерийния бизнес на своя майстор и се справяше добре: носеше пръстени и на Ан ръкостискането с тях й се видя странно.

— Не се бой, сестро, скоро ще добиеш лондонското разногледство: едното око ще бди под носа ти, другото — за кесията ти. После вече никога няма да гледаш право в никого.

Определено го беше добил, както и кашлица като на магаре. Но Ан като че ли винаги я чуваше в Лондон и въпреки всичко, на което децата се радваха в новия си живот, тя не мислеше, че са в цветущо здраве: гъгнеха със запушен нос, бяха бледи и понякога дъхът им не беше сладък.

Гилбърт говореше само за града. Когато бяха у семейство Фийлд, Ричард положи особено старание да говори за Ан от Стратфорд, което тя сметна за мило от негова страна. (Но толкова ли си личеше, че се задъхва с отворена уста и се мята, изхвърлена на брега?) При госпожа Фийлд Ан не можа да намери убежище. Въпреки че беше интересно да се запознае с французойка, без съмнение. И все пак Ан желаеше тези интересни преживявания просто да приключат като детските болести. А и госпожа Фийлд имаше твърде хубава фигура за жена, която беше раждала деца, и си личеше, че го знае. И прекалено много мъдри съвети за смяната на зъбите и грижата за спалното бельо, докато поглаждаше завидното си плоско коремче. „Никога не се погаждам с остроумните“ — мислеше си Ан. Жалко, че съпругът й просто го беше страх от нея. Никой не можеше да каже това за Уил. Но вероятно Ан трябваше да му всади малко страх. Да е поне донякъде деспотична съпруга. Това ли правеха другите? Преди никога не се беше интересувала, смяташе, че е под достойнството й дори: чувстваше, че зад затворената им врата тя и Уил живееха по собствени правила.

Ан се чудеше за много неща и те вдигаха такава врява в ума й, че понякога тя следваше рецептата на Джоан. Преди да дойдат у семейство Фийлд, беше накарала прислужницата да й донесе чаша вино и сега, щом госпожа Фийлд й предложи бадемово мляко или сладко испанско вино, Ан не се затрудни в избора. Помогна й мъничко: вместо няколко, умът намери само едно нещо, което да го разяжда.

И едно той отхвърли. Когато се наканиха да си тръгват, дойде друга жена — смугла, намръщена, донякъде хубава, която изглеждаше — както много други тук — сякаш е яла и спала лошо.

— Изабел, скъпа моя — посрещна я госпожа Фийлд. А жената вдигна очи към Уил и каза:

— Господин Шекспир!

Изговори името му с особено произношение, което накара Ан да заключи, че тя също е французойка.

— Мадам Берже, на вашите услуги — отвърна Уил.

Французойката изобщо не обърна внимание на Ан.

— Трябва да дойдете пак да ме видите — каза жената.

А Уил се поклони, без да изглежда особено ентусиазиран. И Ан си помисли: „Ами, боже мой, ако имаше нещо, нямаше да е толкова ужасно очевидно, колкото това“.

Все пак на път за вкъщи Ан попита:

— Коя е тя?

— Французойка. Вдовица на тъкач на коприна. Веднъж й помогнах, когато имаше безредици срещу чужденците. — После добави: — Тя е луда — с такава лекота, с каквато човек би казал „Тя живее горе на хълма“.

„Между тях няма нищо — помисли си Ан — със сигурност.“

Естествено работата му го отвличаше. Далеч от дома или просто далеч.

— Трябва да тръгвам — каза веднъж той и скоро след това Ан го намери на горния етаж да пише. И в погледа му се четеше: „Ами, така е, както ти казах“.

Тя го наблюдаваше с хората от театъра, дочуваше смътно разговорите им. За приходите от касата. Тази, последната прокламация от пуританите, нападащи театъра, е лошо написана, но, боже, каква тежка обсада от библейски цитати. Предстоят неприятности покрай наема на земята, върху която е построен „Театърът“: ами, трябва да се преместим някак си. Клоуните импровизират, човече, това се числи към цепнатите жакети и стихчетата, не искаме нищо подобно, или думите, както са написани на листа, или нищо. Две лъвски кожи, една мечешка и дърво със златни ябълки, всичките липсват, ех, някой краде реквизит, за какво да говорим повече… До такава степен Уил беше част от тях, но дали някой изобщо го познаваше? Това се чудеше Ан.

Този човек, Бен Джонсън, вероятно го познаваше по-добре от всеки друг. Отначало, когато дойде в Бишъпсгейт, Ан почувства облекчение — здравеняк, набиваше храна и пиене с грамадните си, напукани от работа ръце и й обръщаше съвсем малко внимание, докато говореше с Уил: за малко на Ан едва ли не й се стори, че е с Хамнет Садлър, закотвена в тих стратфордски следобед и нищо не се очакваше от нея. И беше доволна — въпреки че не би го потвърдила точно тогава дори и след изтезание — че той явно нямаше нищо общо с театъра. Чу го да говори за работата си на надница, за предстоящото раждане на жена си и си помисли: „Най-после нещо, което не е изтикано от театъра, ето го отруденото добиче, което бута живота с лакти към пренебрегнатите краища“.

Но скоро речта на Джонсън се издигна, лъкатушейки към възвишеното и научното, а там Ан не долавяше смисъла и дори Уил понякога не си правеше труд да го следва. И тогава Джонсън предложи да чуе урока на Хамнет.

— Кой е този гувернант, който сте назначили за хлапето? — избоботи Джонсън. — Никога не съм чувал името му.

— Само домашен учител, не гувернант — каза Уил с усмивка — и ми позволи почтително да предположа, Бен, че не си чувал за всички.

— Знам всички, които си струват. Е, ела насам, момче, няма да те ухапя, освен ако латинският ти не е отвратителен и тогава не отговарям за себе си.

В този момент Ан започна да се двоуми за него. Много хора говореха свойски с деца, които не познаваха, но на нея никога не й беше харесвало. Нито пък й хареса особено начинът, по който той шумно предизвика Уил за неща, имащи общо с образованието, изкуството, поезията. Може би Ан не разбираше напълно: виждаше, че е някакъв вид кръстосване на шпаги и Уил харесва упражнението и че той така и не престана да блъска по масата, както правеше Джонсън. Все пак се почувства странно угнетена, когато Бен Джонсън извика — сякаш стаята изведнъж се нажежи.

Но може и да беше въздействието на нещо друго. Някакъв пренесен страх. Защото от онова, което Ан успя да подразбере, Джонсън постепенно напускаше реалния живот и навлизаше в театъра. А Уил беше… какво? Помощник, отговорен, въвлечен? (Виновен за това?)

Друг приятел на Уил — дълъг, мършав, потайно усмихващ се човек на име Том Наш, когото тя изобщо не хареса — беше там, когато говориха за това. Изглежда, Уил беше насочил Джонсън към господин Хенслоу и Ан схвана какво е мнението за него — освен Бърбидж, Хенслоу беше другата сила в лондонския театър. Малко приличаха на двамата едри земевладелци от Шотъри, вечно търсещи да изкупят парче земя и да вземат връх в надпреварата.

— Значи, си нает, ползотворно, чинно нает от Хенслоу? — повтори Наш. — И може ли да ми кажеш коя от топките си му подаде да държи, за да подпише договора?

— Ах, човекът е кротък като овца с мен — отвърна Джонсън и вирна едрата си брадичка с набола четина.

Ан седна край тях, плетейки чорапи за близнаците, макар че Уил я увещаваше в Лондон просто да купува тези неща.

— Това е тежък занаятчийски труд — каза Уил. — Хенслоу има нужда, както и всички ние, от пиеси и ако не е цяла творба, то поне да е заплетена история, която да се развие, или стара пиеса, която да се притопли. С мъничко, повтарям, съвсем мъничко препоръки от мен от време на време Бен върши това за Хенслоу.

— С мъничко, съвсем мъничко усилие от моя страна, да знаете — чиста проба жлъчна обида в сравнение с това, което бих могъл да направя — и хоп, пиесата е готова. Мисля, че господин Хенслоу скоро ще ме обикне повече от всеки друг — заяви Джонсън.

— Ето така Бен преглежда ръкописа — каза Уил и Джонсън се наду като буре, а брадичката му още повече се вирна. Това е много дълго. Това трябва да се премести в края, ще има по-добър баланс. Добавя шест стиха героическа стъпка, за да изпъкне противникът, че е много хилав. Уф, смехотворна фигура, марш навън. Уф, чисти, лъскай…

— Да, правдиво описание — каза Джонсън, усмихнат и зачервен — а в действителност парчето беше още по-лошо. Беше толкова грубо и разпиляно, че си помислих да не би ти да имаш пръст в него.

И Уил се разсмя — това Ан не можа да го разбере.

— Е, ако те извикат, ще отидеш ли?

— Защо да не ме извикат?

— Ами, чух какво мислят за играта ти хората на Пембрук…

— О, аз не съм — викна Наш. — Моля те, кажи.

— Накараха ме да се пробвам с най-окаяната и печална роля. Нямаше какво да направя с нея — присмя се Джонсън.

— Казаха, че вилнеенето не е актьорска игра — отбеляза Уил разгорещено.

— Тази трупа е изцяло с нов характер — каза Джонсън — и най-добре да оцени един новоизсечен, но мощно кънтящ глас. А когато през юни тръгнат, обещаха, че мога изцяло да разчитам на тях за място, че всичко е наред.

— Да започнеш в пътуваща трупа, е доста подходящо начало, както добре ми е известно — каза Уил. — Но наистина значи начало, Бен: да избереш този начин на живот и всичко, което следва от него, и да не се обръщаш назад. Трябва да е всичко или нищо.

— О, знам. Тя знае. Готов съм.

„Никога не споменава жена си по име“ — помисли си Ан и прегриза вълната със зъби.

 

 

Най-горе в къщата имаше таванска стая, където прислужницата се занимаваше с прането и го закачаше да съхне на въже с макара през улицата. „Много лондонско — мислеше Ан, изваждаш фустите и ризите си да ги гледат всички, макар, разбира се, никой да не вперва поглед, защото би било провинциално.“ Дали щяха да вдигнат очи, ако някой висеше горе обесен? Поредният от въпросите, на които се чудеше. Искаше й се да може да ги спре. „Това — помисли си тя, когато се качи на тавана — е моята глава. Пълна с пърхащи чаршафени призраци и светлина, а жегата се засилва.“

 

 

— Ще танцуваш ли с мен? — каза Едмънд.

Беше я сварил сама и без подготвено изражение — без нейното решително, отговорно лондонско лице.

— Отдавна не сме го правили — отвърна тя, имайки предвид отказ.

— Доста отдавна.

Той я хвана за ръка. Мразеше да я вижда нещастна — Едмънд всъщност не обичаше да вижда никого нещастен — но Ан знаеше, че вероятно иска тя да престане да бъде нещастна сега, тук, защото той беше много щастлив. А нейното нещастие може би малко разваляше неговото щастие. Затова искаше тя да танцува с него, докато го успокои.

Ан го направи. Е, не беше кой знае какво за правене; освен това беше част от стария стратфордски живот. А, ето къде чу камбаната на откровението. Онзи стратфордски живот беше онова, което искаш. С Уил, без Уил? Танцувай, чуй музиката, не чувай въпроса.

 

 

— Едмънд иска да се занимава с това, с което се занимаваш ти — каза Ан на Уил.

Той се събличаше за лягане и едва се държеше на крака от изтощение; Ан беше лежала будна зад балдахина часове наред. Различни часовници. Различни небеса.

— Знам. Каза ми… или се помъчи да не ми казва. Иска ми се да беше успял.

— Така ли? Защо?

Ан усети в полумрака как той рязко се дръпна от прямотата на този въпрос.

— Тоест — започна Уил, сядайки на ръба на леглото, на самия ръб — иска ми се да беше по-вероятно, след като това е неговото желание. Но се съмнявам, че я има. Способността да бъде играч. Е, да я наречем нещо друго, защото всъщност е вид неспособност. Едмънд е прекалено много себе си. Ако можеше да се пробва в актьорството, опасявам се, че винаги би бил Едмънд. — Пауза, в която нещо у Ан — чирак, крещящ разбунтуван на улицата — извиква: „Браво на него, такъв трябва да бъде“. — Виждаш разликата с Матю.

А, да. С него.

 

 

Доведе го Ричард Бърбидж, макар очевидно Уил да се беше съгласил с този факт по-рано. Ан ги наблюдаваше от един прозорец на първия етаж, заели стойки пред входната врата: Бърбидж с ръка, леко докосваща рамото на момчето, Уил със скръстени ръце, двете възрастни глави обсъждаха, а момчето стоеше между тях — кълбо руса коса върху тъничка фигура, момче като глухарче. Беше се вторачило в чакащо натоварено магаре и като че ли можеше да наблюдава тази гледка дълго време с ръце, сключени отпред, сякаш намираше там много неща, които да го занимават, засега.

Ако не беше момчето… Колко отвратително от нейна страна. Би трябвало да прояви майчински чувства, без съмнение. Но явно всичко си има граници и затова бяха дошли тук, за да стеснят семейния кръг, а не да го разширяват.

Естествено, това беше част от работата на Уил. Матю Холингбери беше момче актьор, което трябваше да бъде обучено от опитен театрал. Не беше официално чиракуване, но много приличаше. Уил беше майстор и учител. А също хазяин и може би нещо като баща.

— Така става в театъра — каза й Едмънд. Все по-често обясненията или извиненията идваха от него, беше като адвокат на брат си. — Това е професионален въпрос.

Но Едмънд вярваше в онова, в което искаше да вярва, което — безмилостно си мислеше Ан — придаваше на силното му нетърпение лека пресиленост, като човек, който огъва желязо по панаирите. Разбира се, не можеше да е само професионално, освен ако не си безчовечен, а Уил не беше такъв. Трябва да има вложена някаква топлота, да има някаква близост. Всъщност още повече, защото Матю беше част от работата му — а там, подозираше Ан, най-много се задържаше тази неуловима птица, сърцето на Уил.

И не беше възможно Ан да не чувства подозрение, че на Уил му е приятно, когато вечер той и Матю се оттегляха на тавана за един час, за да преговарят реплики, да изпробват глас и жестикулация. Дори когато чу заядлив или отегчен тон в гласа му: „Хайде, изглади още репликата, Мат, слушай, защото иначе всичко е изгубено, за бога“, Ан подозираше, че Уил се забавлява повече, отколкото със собствените си деца.

Ан се мразеше и защото Матю беше много непретенциозен. Син на учител, научи тя, осиротял, после го завели да живее при роднина, който бил зъл. Изискани обноски, но без превземки. Седеше на канапето пред прозореца и четеше или се взираше навън. Сини очи. Особен прасковен тен — особен за нея, майката, която виждаше всички деца много по-различно от себе си, а косите им — странно подстригани. Погледът му към нея беше смирен, но не и покорен. Може да се каже даже, че той й напомняше Уил в началото, когато се запозна с него: можеше да изличи себе си от стаята, да се превърне в жълта иглика, в докосната от ветрец паяжина.

Хамнет беше на единайсет години. Матю беше на тринайсет. Нямаха какво да си кажат един на друг. Хамнет наблюдаваше баща си. И го изрече с думи:

— Онова, което каза за момчетата, възпитавани в благороднически дом… Ако отида, какво ще си мислиш, татко? Ще имаш ли по-високо мнение за мен?

Уил се стресна.

— Мили боже, как мога да имам по-високо мнение за теб отсега? — отвърна той и прегърна сина си.

Ан, раздвоена, можеше да му каже, че напоследък Хамнет не харесва много прегръдките, дори и нейните. Отиде и по-далеч в мрачните си мисли: „Лондон безспорно го направи, показа, че наистина не се съчетаваме добре като семейство, и беше глупаво, провинциално да си въобразя, че можем“. И вероятно никой не го мислеше. Ан се сети за баща си, за прекрасното си минало и осъзна, че е посмешище, бяла врана. Отношенията в семейството си имаха обичаен ред: бащата управляваше всички, майката управляваше децата; бащата и майката се отнасяха един към друг с подобаващо уважение и почит. Любовта я имаше, но всички заемаха местата си на нейната маса по установен ред.

А какво да каже за свещеното домашно огнище, тук, в Лондон, тук, в царството на театъра…? Ан отново не гледаше реалистично на нещата. Някои актьори без съмнение бяха женени. Въпреки това прекарваха повече време един с друг, отколкото със съпругите си. Понякога, вместо да отидат в кръчма, хората на камерхера идваха в тази къща след репетиции или след представления. Вдигаха невъобразим шум, ядяха и пиеха извънредно много. Понякога Ан ги чуваше да пресипват от веселба. Говореха и мръсотии. Уил опитваше да се въздържа. И все пак Ан не можеше да се начуди колко много подобни думи употребяваше той, когато тя не беше наоколо. Чаша крушеница й даде кураж да го попита.

— О, това си е чисто въображение, игра на думи, не е истинско.

— Не това те попитах.

— Знам и няма да отговоря. Жените също говорят мръсотии помежду си, доколкото знам.

— Откъде знаеш, след като говорят само помежду си?

— От подслушване по вратите.

Бяха толкова близо до игривост между тях двамата; толкова далеч от лекотата или щастието.

— Не е ли жалко, че мъжете и жените трябва да са отделени? Как, ако жените играеха на сцената, е възможно това да не промени нещата? — попита тя или питието го направи. — Знам, че тяхното благоприличие би било посрамено, ако се показват пред обществото. Но поне ще са истински. А не като тези измислени жени — мъж пише ролите им, момче ги представя. До създаването им дори не се е докоснала жена.

— Освен ако мъжът, който ги е създал, не е донякъде жена.

Стресната, Ан каза:

— Имаш предвид момчетата, които играят? Но положително у тях няма нищо подобно…

— Не, не, нямах това предвид… Не те е грижа за Матю, знам.

Ан се почувства оспорена като майка и жена.

— Той е добър млад човек, желая му всичко най-хубаво. Но не го очаквах — това е всичко. — От двора долу се чу остро изсвирване. Ан отвори прозореца и помаха. — Това е Бети Краварката. Купувам мляко от нея. Съвсем прясно. И много хубаво си говорим. Тя е истинска жена, не някой, който се преструва на жена.

Ан добави това ядосано, защото Уил изглеждаше някак изненадан и разочарован… от какво? Че е станала приятелка с краварка? „Че с кого друг?“ — помисли си тя, докато слизаше надолу. С поглаждащата коремче Жаклин Фийлд, която приказваше само за осветени с красиви свещи градски въпроси? С онази, другата французойка, която сякаш винаги беше там, със скришен поглед и тайнствен поздрав за Уил? (А Уил едва обръщаше очи към нея. Не, не от това трябваше да се бои Ан.)

Бети беше горе-долу на възрастта на Ан, успокояващо бавно движеща се като своята крава, а гласът й звучеше леко дрезгав: готова да застане на двора и да се съгласи, че слънцето днес много прежуря, смъртоносно прежуря, но пък сезонът, да, без да се стреми да пришпори разговора до някакъв поразителен край. Всеки ден идваше до Лондон от Сейнт Джилс, за който Ан отначало помисли, че е още една от онези общини, наблъскани като кутии в кутии.

— Не, това е в провинцията. Не е като тук. — Бети отметна палец назад към Лондон. О, какво сензационно разжалване. — Живеем край стената на старата болница със стар дъб за сянка, градинка с подправки и кладенец със сладка вода. Пиеш ли вода тук, не ти мърда кървава диария. — Забелязвайки Уил да излиза, тя продължи: — Твоят мъж ли е? Чудесни създания са по свой си начин, нали? Стига да ги държиш на мястото им. Моят Диксън е честен човек. Търгува с пилета. Не печели кой знае колко, но е безобиден. Омъжих се петнайсетгодишна. Очите му свършиха работата. Хубави очи, помислих си. Сега вече знам, че всички те имат хубави очи, когато са млади. Твоят мъж какъв е?

— Играч.

Бети изсумтя, вдигайки ведрото си.

— Ех, всичките са такива.

 

 

Беше време за новата му пиеса. Ан щеше да ходи да я гледа. Щеше да стъпи в театър за първи път, откакто бяха пристигнали.

Едмънд беше водил децата да гледат как Уил играе в пиеси, писани от други хора. Защо беше чакала Ан? От лоялност вероятно: пазеше се за пиеса, написана от него.

Или докато повече не можеше да отлага.

Беше чувала откъси от нея. Момчето Матю участваше и Ан го беше подслушала, докато репетира; Едмънд беше чел — преодолявайки мрачна съпротива — личния ръкопис на Уил и ходеше наоколо, мърморейки реплики. Бягай, прах, от този дом!^[2]

Ан също го погледна. Уил го остави на раклата в спалнята им. Лек ветрец разлистваше страниците пред протегнатата й ръка. С този вятър трябваше да дойдат меки, дъхащи на пролет аромати, не и тук обаче. Тя погледна ръкописа, прочете малко, но за нея беше прекалено трудно, мрачна освети луната горделивата Титания^[3], да борави с текста дълго време. Уил каза, че и без това пиесите не са за четене. Как заблестяха така очите й? Не от солени сълзи. Ан го остави и отиде да помогне на Сузана да оформи прическата си. Напоследък косата й беше станала невероятно гъста: усещаше се тежка като въже в ръката. Ан се зачуди дали мензисът на Сузана вече е дошъл. Опитът миналата зима да зачекне въпроса беше предизвикал един от най-приповдигнатите отговори на Сузана: „Скъпа майко, моля те, нека говорим за приятни неща“. Сузана беше щастлива зад своите заграждения. Ан се сети за птичката в кухнята на „Хенли стрийт“ и как веднъж по грешка беше оставила вратичката на клетката отворена. Беше я предупредило отчаяното чуруликане. Птичката не можеше да е щастлива, докато не се затвореше вратата.

Бети щеше да е тук съвсем скоро. Ан слезе долу да я чака. Почваше силно да се пристрастява към млякото от кравата. И съм пратен със метличка прахоляка зад вратата да помитам аз.^[4] И Ан видя, че наистина имаше малко прах. Спонтанно написа с пръст: Някъде е пролет. Предпочиташе така, отколкото с перо и мастило. Защото просто можеше да го изтриеш.

* * *

Ето че сега Ан беше тук. Знамето разтръбява и тромпетът пърха високо в небето, обувките газят, гласовете притискат. Продавачи с провесени от врата подноси, бира от понесено на гръб буре. Проститутки с оголена шия държат в равновесие деколтетата си и те гледат така, както само те могат: сякаш си им се натрапила, но те са позволили, само този път. Кал се меси под краката, докато Ан и семейството й се провират през портата, събирачът на пари знае, приема ги вътре с поклон. Едмънд си е глътнал езика, почти изцъклен от вълнение, Хамнет също е почти толкова зле.

— Татко го направи. Нали? Той ли направи всичко това?

— Ами! Не и сградата.

— Нямам това предвид. Не сградата — каза Хамнет с леко измъчен тон, тонът на дядо му.

Нищо от живака в темперамента на Уил и Едмънд. Тя го прегърна с внезапна яростна обич към детинските му недостатъци.

— Имам предвид — каза той и нежно я избута — това, което ще гледаме.

Е, той беше прав. От години не беше ходила на представление, а в Лондон — никога, не беше стъпвала в тези странни, претъпкани заграждения, построени с тази цел; и Ан донякъде очакваше повече зрелищност, повече съоръжения за илюзията. Но се изправи пред гола сцена, осветена от ясно небе, съвсем малко реквизит и тежките пискюли, поклащащи се от пищните костюми. И пред думите.

Всъщност нямаше нищо ужасно, каквато вярваше, че е пиесата „Ромео“, за която всички говореха. Едмънд беше чел на глас една част, там имаше любов и смърт, а това й приличаше на сън с черна роза, кадифено притисната в гърлото, задушаваща, и Ан се страхуваше от нея. Не, тази беше красива и от време на време весела като танц с думи. Беше в гората и за гората. Беше за лудостта на любовта и докъде води мъжете и жените тази лудост. Накара я да си спомни чифт ръкавици, обгърнали ръцете й; Бартоломю, който я гледа през двора как танцува; горска птичка, която кълве от дланта й; много неща. Много неща, които принадлежаха само на нея. И все пак тази пиеса не беше таен шепот, а споделяне. Всичко тук принадлежеше на всички. Уил някак ги беше завладял. Сякаш притежаваше ключ към живота им, сякаш беше допирал ухо до спящите им, въздишащи устни. Докато действието напредваше, тълпата се затопли и започна да попуква като дънери в добре накладен огън. Той съблазняваше зрителите. Ан долови как се отдават и лудо неподвижните звезди валяха от кристалната си сфера^[5], за да чуят музиката на сирената, и Ан почувства колкото смущение, толкова и гордост. Някъде там е пролет. Но тук е средата на лятото и така създаден, този сезон прави истинския ненужен.

А после смехът. Човекът с магарешката глава изтръгваше от децата гръмогласен смях, но Ан не можа да го сподели с тях както трябва и те обърнаха засмените си лица към Едмънд, а ръцете му приятелски ги прегърнаха. Човек с глава на магаре, а го обичаше омагьосана кралица. Но това беше прекалено реално. Любовта гледа не с очите, а с ума и затова рисуват крилатия Купидон сляп. Ан погледна с ума си и я побиха тръпки, защото някак си не изглеждаше правилно най-съкровената лудост на живота да бъде обръщана наопаки за усмивки на дневна светлина. Прахоляка зад вратата да помитам аз.

Любовниците се изгубиха в гората. Може би никога нямаше да се измъкнат от нея: накрая щяха да намерят костите им под купчина камъни може би. Всички бяха в плен на магията, дори неграмотните и простаците. Сънувах сън, не мога да проумея, какъв беше този сън.^[6] Тя знаеше обаче. Излязоха героите простаци да играят пиеса. Лоша пиеса, но Ан се чудеше има ли изобщо лоши пиеси. И едва в този момент осъзна, че ако Уил играе в представлението, тя не го е забелязала.

Имаше щастлива развръзка. Ще обсипем брака нов с благодат и благослов.^[7] Прахоляка зад вратата да помитам аз. Множеството въздъхна, зажужа, зарева и почна да ръкопляска. Ан също пляскаше, но скоро имаше нужда от ръцете си: за да стисне нацепените ръбове на седалката си от страх.

Защото дотук беше стигнал Уил. Тук беше донесъл себе си. А в това, Ан виждаше сега, тя не можеше да го последва. О, можеше да му предложи истина вероятно, красота, любов — но нищо, нищо в сравнение с онова, което той можеше да създаде.

 

 

В гримьорната беше претъпкано и зловонно: нямаше къде да застанат, особено край тези полуразсъблечени мъже.

— Бърбидж ще произнесе слово — каза Уил с гримаса, целувайки Ан. Нереален: сякаш някаква фигура се е навела от картина. — После ще има вечеря в „Черния бик“. Няма да се забавя.

— Никога не се бавиш — викна Кросното тъкача, но не, не, това беше Уил Кемп шутът, едър, златокос като Бартоломю. Братко мой! Някой те е метаморфозирал!^[8] Прилоша й. — Трябва да се научиш да ликуваш, човече. Развий и безразсъдни качества.

— Тогава какво ще стане с другите ми умения? — каза Уил. — Матю се справи добре, нали?

Погледът му с гордост се премести на момчето, което сваляше крилете си, сякаш изхлузваше ученическата си чанта. И Хамнет видя това, Ан беше сигурна. Но синовната му гордост не беше накърнена, ни най-малко. Лицето му още сияеше от онова, което беше сътворил баща му.

Едмънд беше леко опечален — тежките последици на опиянението.

— Да си вървим у дома — каза той и отиде да намери прислужника, техния водач през съмнителния Шордич към благоприличния Бишъпсгейт.

Ан ги накара да побързат не заради това, а защото я осени внезапна мисъл: можеше да изпусне Бети. Стори й се отчайващо важно.

— Краварката? Дойде и си отиде, госпожо — каза прислужницата. И оживено добави: — Купих ви една пинта.

Не, не, това не беше достатъчно, тя трябваше да говори с Бети всеки ден, с дълбокия, топъл, землист неин дъх; беше важно. Ан вдигна пелерината си. Едмънд въпросително я погледна: къде?

— Излизам.

Ако беше изпуснала идването на Бети, тогава Ан щеше да отиде при нея. Тези неща изглеждат дребни и незабележими като далечни планини, заприличали на облаци. Ан тръгна на северозапад, покрай Лондонската стена, като се ориентираше по залязващото слънце и питаше, когато се заблудеше: не свенливо, защото чувството, че нещо е важно за самата нея, беше погубило свенливостта. Кой познаваше или го беше грижа за Бети, краварката от Сейнт Джилс? Ан. Появиха се плевни, езерца от сковани дъски, зеленчукови лехи, въпреки че Лондон още не беше изчезнал напълно. Знам горски кът, по-скрит от всички други, цял в мащерка, иглики, теменуги.^[9] Но къде? Издигаха се нови, елегантни къщи, някои още се строяха с отбрани тухли: жилища на заможното съсловие. Но Ан търсеше нещо по-простичко, по-обикновено: селска къща до старата болнична стена със стар дъб и сладък кладенец. Откри църква — „Сейнт Джилс“, много добре. Намери останки от стара манастирска стена сред обрасло с шубраци, разхвърляно подобие на село, но къде е…?

Най-после една старица беше чувала за Бети краварката и Дикън търговеца на птици. Тя кимна на Ан към полусрутен коптор, покрай който тя вече беше минала два пъти. Дъбът беше един мъртъв пън. Все пак: на едното нищо дай жилище и име. Любовта не гледа с очи, а с ум, а Бети обичаше това парче земя.

Над отворената врата висяха две мършави птици: друга, едва ли много по-жива, дращеше по прага. Мускулите на прасците й горяха от ходенето. Размекнали са се от Лондон: сега трябваше да я возят в една от онези, новите карети. Ан щеше да каже това на Бети и двете щяха тихичко да се кискат.

— Бети, тук ли си? — Не беше й говорила на „ти“ преди, но нали бяха приятелки.

Ан прекрачи и влезе в полумрака. Под краката й жвакаше мокра слама.

— Не идвайте да събирате дългове тук, госпожо! Нищо няма да получите, чухте ли, нищо!

Пред нея се изпречи мъж с алкохолен дъх. От ръката му висеше ремък, от устата му — слюнка.

— Господин Дикън? — потрепери тя.

Беше очаквала някой като Питър Куинси, дърводелецът — едър и приветлив. Този мъж беше като плъх, душещ из уличките.

— Кой пита?

Зад него на пода хленчеше малко дете, а друго стоеше, бъркаше си в носа и гледаше вторачено. Болнава гъска приклекна в нещо като плетена кошара, директно съединена с голата стая.

— Аз съм приятелка на Бети. Тя гледа крава, продава мляко в Бишъпсгейт…

— О, приятелка, а? — Гуреливите му очи пробягнаха по дрехите й, съставяйки си мнение. — Значи, не събираш вересии тогава, а? Извинявай, обаче човек е длъжен да се чуди, когато дойде непознат и пита за нея. — Той силно удари плачещото дете на сляпо, с плющящ замах, докато изражението му пак се пренастройваше на загрижена доброжелателност. — Това е моята Бети, да, но още не си е дошла, госпожо. Закъснява. Винаги закъснява кучката. — Той противно се оригна и се ухили. — Шегувам се. Добро човече е като цяло. Но какво е добротата, щом имаш напаст по пилетата и болни деца, на които им трябва силна храна? Нищо не е. — Ан забеляза колко чевръсто той пристъпи напред, когато тя отстъпи назад. Пияница, бияч. Тя си спомни как Бети винаги държеше ръцете си покрити, дори и в топло време. Какви са тез кълчищни…^[10] — Така, казваш, че си й приятелка, но аз не признавам приятелка, докато не видя пари. Пари трябват, виждаш. — Придумваше, промъкваше се да препречи вратата. — А аз виждам пари в теб, госпожо.

Това не трая дълго. Тя издърпа портмонето от колана си, разпиля монетите по кирливия под и побягна.

И продължи да бяга.

На оплисканата от кал „Бишъпсгейт стрийт“, в дрезгавия полумрак, Ан налетя право на Уил, който беше излязъл да я търси. Изкрещя и се съпротивляваше срещу него в няколкото секунди, които й трябваха да разбере, че е той.

— Къде си ходила? Едмънд излезе да те търси, аз ходих навсякъде — за бога, какво…?

Тя му каза. Облегната на него, почти залитаща обратно към къщата, му разказа всичко: защо не?

Вътре Уил даде бързи обяснения на децата, пришпорвайки я нагоре по стълбите. В спалнята им, зад затворената врата, той нежно свали измокрената й пелерина, после коленичи и изхлузи изкаляните й обувки.

— Защо? — попита той, както трябваше.

Ан се замисли. Усещаше мократа си коса като бурен, полепнал по лицето. Сякаш беше изгребана от дълбините на разбунени морета и лудо неподвижните звезди валяха от кристалната си сфера.

— Мислех — каза тя — че ще е като гората.

Чу го как си поема дъх и в сумрака на неосветената стая видя зъбите му. Дали зърна раздразнение, дали — ироничен смях? „Не питайте мен, аз едва мога да чета, камо ли да разчитам Уил Шекспир.“

— Гората — каза той — не е място.

Вътре в душата й, дълбоко в безмълвните й морски пещери, отекна нейният отговор: вече го знам.

 

 

— Като бивш главен служител на Нейно Величество в Стратфорд и мирови съдия той би трябвало да бъде удостоен с герб. — Уил отново беше ходил в Хералдическата палата и сега обясняваше на Хамнет. — И като собственик на имоти и съпруг на баба ти, която е от рода Ардън. Взимат всички тези фактори предвид, когато позволяват герб.

— Ами ти? — каза Хамнет. — Ти също си важен човек. От хората на камерхера. Драматург. Би трябвало да дават гербове и за това.

Уил се засмя и перна сина си по рамото.

— В техните очи не е същото, опасявам се. Но ти благодаря, Хамнет, много си мил.

Красив момент, красиво бе и сиянието върху лицето на Хамнет. „Тук ставам раздразнителна и се вкисвам“, помисли си Ан.

— Ще го дадат ли?

— Не виждам защо не. Има хора със семеен герб, които никога не са служили така добре на короната и страната.

— Сега звучиш като баща си.

Изпитваха някакво двоумение, преди да се шегуват. След миг Уил свали защитната си преграда.

— Боже! Моля те, удряй ме преди това по главата.

Ан отвори прозореца, за да прогони навън една муха, и вкара топъл въздух като от вътрешността на обувка.

— Това е болният сезон в Лондон, нали?

— Да, но ние всички сме разположени тук. Защо?

Изведнъж той се озова близо, взираше се в очите й, тревожно изучаваше кожата й. О, тази нежност щеше да заздрави много неща само ако можеше да се разчупи, да се оформи с друга рамка.

— Не, не, не съм болна. — Мухата се върна и полази по ръката й. Беше противно мека и се държеше свойски. — Но има ли чума наоколо тази година?

— Видях един червен кръст. Но южно от реката, в Банксайд.

— Джудит пак повръща. Не, не изглежда като онова. Все това разстройство, което я мъчи и не може да се отърве от него.

— Горкичката, напоследък е бледа. Много е малка за зелената болест, нали? Къде е тя?

— Лежи. Едмънд й чете. Тържествено обеща да не я оставя, дори и тя да заспи.

— Като с Хамнет, когато беше малък.

Хамнет беше минал през период на неусмирими кошмари. Едмънд се закле да стои буден цяла нощ и да ги отблъсква. И го направи: когато призори Хамнет се събуди, видя Едмънд да седи свеж и бодър до леглото, казвайки: „Хванах ги всичките“. Ан и Уил споделиха усмивката на спомена: или поне всеки поотделно се усмихна.

— Ще се кача да я видя, преди да дойдат.

— Кои?

— Акционерите. Ще се срещнем тук.

— Не знаех. — Тя шумно затвори прозореца. — Ще се яде и пие, няма начин…

— Ще поръчаме да донесат от „Черния бик“.

— Надявам се да не се превърне в гуляй.

— Няма. Имаме да разпределяме средства за тримесечието и да ревизираме инвентар.

— Не искам да безпокоите Джудит.

— Няма.

— Е, ако на Матю му беше зле, на умния, изключителен Матю, тогава нещата щяха да стоят иначе.

Той я изгледа с дълбоко, видимо недоумение.

— Защо се държиш така?

— Как? Като опърничава жена?

Уил имаше вид на човек, който внимателно се прицелва.

— Сякаш не си ти.

— Не съм коя? Ти не знаеш коя съм аз, Уил. Със сигурност не и тук. Дори не можеш да ме видиш тук. Аз съм като малко кафяво врабче в огромно дърво. А ти, ти показваш какъв значим човек си станал. Това ли беше целта на цялото начинание — да се почувствам подобаващо впечатлена и покорно признателна? Представяш се не на когото трябва, Уил. Баща ти трябваше да е тук. — Ан остави това да попие. Остави да попие фактът, че тя всъщност казваше тези неща. — Ти трябваше да си тук, но не си. Или поне не си с мен. — Тя тежко седна, замаяна от жегата и откровеността. — Уил, искам да си ида вкъщи.

— Така си и мислех. Трябваше ли да го казваш по този начин?

— Вероятно не. Искам да се прибера вкъщи и да взема децата. Тук не е здравословно през лятото. Ти си ми го казвал.

— Но не е само заради това — потиснато попита Уил.

— Не, не. — Попий кръвта, да не остане нито петънце. — Забрави какво казах. Лошо ми е от горещината и не мога да гледам повече мъже с високопарните им приказки. Просто искам да знам, че мога да се прибера. Скоро.

— Знаеш, че можеш. — Уил коленичи до нея, хвана ръката й с изключителна нежност, сякаш Ан го беше помолила да прегледа рана. — Знаеш също, че аз трябва да съм тук. Дали… би ли живяла тук отново?

Тя поклати глава. Може би беше поклащането, казващо не знам. И тя наистина не знаеше. Освен когато се сетеше за пътя, о, боже, този път, който водеше далеч — искаше да надене пелерината и галошите си и да тръгне пеша още сега.

— Добре. В такъв случай, още щом успеем да го уредим. И естествено, ако децата ще се развиват по-добре в провинцията… Ан, опитах. Несполучливо може би. Но опитах…

Той млъкна. Сякаш се въздържаше, възпираше, типично за Уил, да добави: „… за разлика от теб“.

 

 

Да си идем вкъщи? Да, да, викнаха децата. Да дойдат тук, беше нещо ново, а сега връщането вкъщи пак ще е нещо ново. Освен това дядо им липсваше.

Нещо повече, те бяха деца на Ан и лоялността им беше към нея. Сузана определено знаеше, че майка й е нещастна, и вероятно беше казала нещо на другите. Е, дали да се възползва от тази лоялност? Да я експлоатира? О, да. Хората вършеха и по-лоши неща. Просякът ругаеше по улиците, а раменете му — пъстро нашарени с ярка кръв. Пищящата маймуна, завързана за гърба на бика, и кучетата, пуснати след тях. Ан не беше виждала това — Джонсън й го беше разказал — но все едно го беше виждала. Нито една подробност не липсваше.

Върволица от подобни спомени я придружаваше, докато яздеха на север. Щяха да избледнеят, без съмнение. Уил също пътуваше с тях, макар че работата веднага щеше да го върне право в Лондон още щом пристигнеха по живо, по здраво. И Едмънд, защото трябваше: макар Ан да знаеше, че той охотно би се метнал от лондонския подвижен мост, за да остане. Нивите с узряло жито трептяха, небето блестеше в звънтящо синьо. Слънцето рисуваше нови светлини в косата на Джудит, яздеща пред Ан: а също и нови рози по страните й или пък на Ан само й се искаше да е така? Млада пастирка на гъски бавно мина пред тях, смушквайки птиците с пръчката си. Погледна навъсено към Ан и тя пак видя съпруга на Бети да се надвесва от кирливия мрак. Но това щеше да избледнее, със сигурност. А също и, моля те, боже, чувството й за провал.

Тя никога не беше предполагала какъв великолепен потенциал може да има един провал. Никога не беше виждала морето, но по Темза беше наблюдавала огромните кораби — избелели, обрулени и осеяни с резки, носеха белезите на морето; и когато наеха лодка до Гринуич, за да видят двореца, Ан усети колко силно водният поток тегли под краката й и си представи как събира сили, разширява се и става вълна. Става море: безукорност на хоризонта, абсолютна широта, дълбочина и мощ до такава степен, че в него можеше да живеят и чудовища.

Ето така усещаше провала.

Така че със сигурност не беше правилно да се чувства щастлива, когато стъпиха на стратфордския път и пред тях изникнаха гледки, които изведнъж окото проумяваше. Не беше правилно, след като се провали толкова изначално, да чувства, че духът й се повдига.

Но това не беше промъкване вкъщи: защо да го мисли така? Съседите, които излязоха да махат и да подават ръка още щом Шекспирови минаха моста, явно не мислеха подобно нещо. По-скоро изпитваха леко страхопочитание от госпожа Шекспир и нейната челяд, която беше прекарала един сезон в Лондон. А на „Хенли стрийт“ им направиха щедро посрещане. Джон Шекспир, преливащ от сърдечност, ги прегръщаше, вдигаше децата, усмихваше се с искрящи очи — не се смееше, защото той всъщност никога не го правеше — и ги поздравяваше.

— Ти го направи, дъще — каза й старецът, обгръщайки ръката й. — Смело се справи.

И на нея й хареса. Хареса й да й кажат, че е била смела и че е направено, приключено, постигнато. И Джудит сякаш наистина веднага се почувства по-добре, колкото и невероятно да изглеждаше, трополеше нагоре-надолу по стълбите, както никога не беше правила в Лондон. Може би беше един от онези дълги, дълги сънища, след които се събуждаш изтощена. Сънувах сън, не мога да проумея какъв беше този сън.

Уил беше този, който най-после дръпна баща си настрани. Какво преобръщане: преди винаги Джон Шекспир дръпваше някого настрани и насочваше към тежките въпроси. Ан знаеше за какво говорят. Е, да ги остави да се помирят, ако между тях някога беше възможен мир. Тя искаше да изчетка намачканите си дрехи, да чуе как е Джоан със здравето, каква е цената на брашното и да се посвети на дребните неща.

Уил остана още един ден, за да се увери, че в ежедневието им всичко е наред, да ги види, че заживяват нормално, като облекчаваше протритите от седлото места с гъша мас, и се опитваше да развесели Едмънд, който от огън беше станал на пепел и нежно се усмихваше, докато отчаян се тътреше насам-натам. Последваха още мрачни разговори насаме с баща му; веднъж, за момент — слънцето стоеше зад тях над портата на двора — за първи път изобщо двамата заприличаха един на друг; или по-скоро, ако бяха на сцената и играеха баща и син, бихте казали, че са убедителни. „Уил още носи Лондон на лицето си“ — помисли Ан. Преди да замине, тя му каза:

— Твоята пиеса „Сън“, мисля, че беше красива.

Изненадан, Уил отвърна:

— Радвам се — и изчака.

Изненадвайки себе си, Ан продължи:

— И знам, че звуча глупаво, но някак си не мисля, че трябва да има такива неща. Едно е да блестим, друго е да се сравняваме със слънцето.

Той наклони глава почтително. Уви, да си жертва на почитта на Уил.

В някаква погребана кухина на дъното на сърцето й Ан искаше той да не заминава, а и да го знае, без тя да му го казва; да зареже своята пътническа пелерина и Лондон, величието си и просто да остане.

Той се приготви за път.

Ан каза:

— Надявам се, че Матю ще се справя добре. — Слънцето силно напичаше и присвила очи, едва успяваше да го види. Когато целувката дойде, беше като докосване в тъмното, накара я да подскочи. Брадата му не беше толкова мека, беше по-остра, по-стара. Уил вече беше навършил трийсет години. Струваше й се, че някак е трябвало да спрат времето помежду си: че са имали възможност и са я изгубили. — Пази си кесията и не пий вода.

Той тихо се засмя.

— Оставям ти сърцето си.

И така, Уил пак замина за Лондон. И затова не беше с тях два дни по-късно, когато по средата на вечерята Хамнет изведнъж каза:

— Моля ви, призлява ми.

Опита се да стане от масата, но се свлече на пода.

 

 

Започва с чумата и с нея ли завършва? Докторът не е сигурен отначало. Не напипва подутините, бубоните, но е трудно да проверява, когато Хамнет е с такава висока температура, в безумна треска. Той е единайсетгодишен, израснал жилав и силен, и не се удържа лесно дори и с дядо от едната страна и Едмънд от другата. И Ан, на противоположната страна на кръглата земя, протяга безнадеждно ръце към него, крещи вътре в себе си, когато слага студената мокра кърпа на пламналата му, мятаща се глава.

Чумата, да, когато треската за кратко стихва, докторът намира признаците. Тя е, уви. Идва отдалеч на запъхтяна кранта и не носи вълшебство. Къде е ходил момъкът напоследък? Откъде може да е хванал заразата? Не че може да се каже къде, нито как. Трябва да се молим на Господ. Той е млад и силен. Винаги има надежда.

Винаги има надежда, но не и когато детето ти е ослепяло от агония и кожата му почернява.

Разярена, Ан го прегръща, прегръща. В критичния момент тя ляга до него, обвива го с ръце, колкото може по-добре, да побере хлипащата му топлина. Пред нея живо се явява раждането на близнаците й, продължителен, болезнен риск, увенчан с триумф, двете сладко разгневени личица, поднесени към гърдите й. Но разбира се, ако това се е случило, ако раждането е било такова изключително постижение, тогава не може да свърши с това: няма абсолютно никакъв смисъл. Тя сграбчва Хамнет и го притиска към себе си, по цялото си тяло и въпреки че той не я разпознава, всъщност не разпознава нищо, Ан упорства. Свекърва й е тази, която я издърпва и придумва да се отдели най-после, когато вече няма на какво да се надява, нито да отрича, нито да претендира.

 

 

Невъзможно е да каже, че Лондон е убил Хамнет. Но Ан знае, че това сигурно е на лицето й, когато Уил пристига, повикан с писмо, но въпреки това с цяла седмица закъснение, така че тя спокойно може да използва и думи.

— Изобщо не трябваше да заминаваме. Преди това Хамнет никога не се е разболявал. Трябваше да си останем тук.

Изглежда, Уил е съгласен. Той е вцепенен, мъртвоблед и движенията му са забавени. „Всеки недоброжелател може да го ликвидира за миг“ — мисли си тя.

Но тогава къде да се търси вината? Тя лежи някъде в огромното пространство между тях, докато стоят край свежата, пълна с живот, пръст на Хамнетовия гроб. Докосват пръсти в пространството, но разстоянието ги кара да се чувстват студени и инертни. Какво разстояние!

Той не беше тук. Някак си това Ан не може да преодолее. Остави я сама да гледа как синът им умира. О, не сама, не буквално: Джоан е мила и силна, Едмънд се старае, татко Джон надвива своята скръб, за да се грижи за нейната. Дори Бартоломю наминава, за да прегърне непохватно скованите й рамене. А Сузана и Джудит се стараят да бъдат по-добри деца. Но това е горчивото разкритие: след всичко преживяно, все пак без Уил, Ан мисли, че е сама. Като някакъв дълг, който никога няма да може да се изплати, независимо колко пари имаш.

— Ти не беше тук — казва му тя глухо.

— Не. Кажи ми всичко.

Ан не може, но му предава някаква част. Уил слуша. Плаче. Говори за сина им, за живота му. Неизбежно има пропуски. Но говори красиво. Говори, както само Уил може.

Но Ан е разбрала нещо ново: че никакво количество красота не може да компенсира случилото се, никога; че никой възможен Рай не може да изкупи и едно ощипване от Ада.

Той не беше тук да види как синът му умира. Тук е вероятно, за да види как нещо друго отслабва, пропада, загива или губи причина да живее.

 

 

Писмото пристига през октомври, когато Хамнет го няма вече два месеца и в плевните лежи оскъдна, влажна и повредена реколта.

Понеже никога не е можел да чете бързо и зрението му е отслабнало, Джон Шекспир го дава на своя предан син Ричард. От Уил е, разбира се. И отначало Ан, слушаща на пресекулки монотонното ръмжене на Ричард през руното на скръбта, не успява напълно да го разбере.

— „Вярна и доказана служба… Злато на диагонален черен самур, копие от първото, със заострен връх, а за негово украшение или отличителен знак…“

Свекърът й е станал от мястото си край камината, сякаш да направи нещо — пак нервно да се суети или да избърше прах, както прави през по-голямата част от деня — но сега стои съвсем неподвижен, с разперени ръце и широко отворени, блеснали очи, каквито Ан никога не ги е виждала.

— „Девиз: Non sans droite, което значи «Не без право». Гербът да бъде носен от децата му, потомството им и идните поколения…“ — Ричард поглежда набързо и неловко Ан, докато чете тази част. Тя вече схваща. Позволили са на Шекспирови герб. Няма го Хамнет да го носи нататък, разбира се. Вчера един осакатен просяк мина през Стратфорд, докато Ан пазаруваше, и умоляващо вдигна чукана на ръката си, а тя го погледна с мисълта: „Да, какво?“.

— Така, така. Какво мислите? — Свекърът й несигурно се озърта наоколо, запазвайки равновесие с леко потреперване, сякаш е стъпил върху висока колона. — Какво мислите, а?

Едмънд е този, който проговаря: най-после след толкова време му е даден шанс да каже правилното нещо на баща си.

— Сър, вие станахте джентълмен — изрича той, покланяйки се — това е напълно заслужено.

— Да, да. Не е изключено да е така. Едмънд, скъпи, иди доведи майка си, тя трябва да чуе това. Така, така. — Погледът му попада на Ан. — Трябва да се гордееш, дъще.

Тя иска да попита: „С кого?“. Но не може да проговори или по-скоро усилието да говори й е в повече.

Няма значение, Джон Шекспир е достатъчно щастлив да го повтори като молба или като заповед.

— Трябва да се гордееш. — Накрая той се раздвижва, отдалечавайки се на няколко стъпки от своя целогодишен огън, и отива до прозореца, който гледа към „Хенли стрийт“. — Хубаво време за сезона. — Навън тегнат сиви облаци. — Трябва да се възползвам от него. Да се поразходя малко. Да, време е да се поразходя.

„Значи — мисли си Ан — Уил го спечели. Значи, продължава да печели всички. Чудя се кога пак ще спечели мен.“