Джъд Морган
Тайният живот на Шекспир (10)

10
Жена, убита с доброта^[1] (1592–1594 г.)

 

Толкова е млад, че да се появиш в негово присъствие, дава повод за неловкост. Като голотата или някой в нужника: трябва да се отдръпне. Уил чувства същото дори и втория път, когато младият граф Саутхамптън го приема.

Макар че е измамно. Да, той няма още двайсет години, още е под опеката на лорд Бъргли, който взима решеният вместо него. Но после си спомняш, че е наследник на благородническо име, на богатство, на многобройни имения. Тази къща в просторния Блумсбъри Фийлдс е само едно от парчетата земя, до които неговото влияние се докосва: склонен е да види бялата си ръка, протегната над повърхността на глобус.

Той внушава нова оценка за творението на всемогъщия — казва младият мъж. — Но също и за ръкотворството на човека. — Красива, бляскава вещ — германска изработка. — Въпросът как е създаден светът, още повече се изостря, когато съзерцаваш това. Вижте, господин Шекспир, тази превъзходна сфера, първо трябва тя да се създаде, а после картата да се залепи отгоре. Разпитвах за метода, но трябва да е специфична изпъкналост, знаете ли, а не плоска повърхност според Меркатор.

Сами са в библиотеката или толкова сами, колкото е възможно да бъдеш с млад аристократ като този: близо до камината седи стар възпитател или гувернант и клюмайки, наблюдава; прислужник с ливрея държи вратата и от време на време друг надзърта вътре с някоя личност, търсеща аудиенция, за да й бъде отказано или да я окуражат да чака с кимване или тръсване на благородническата глава. Уил е бил там. Дори преддверията, преди да те приеме графът, са образоващи: Уил чу няколко нови песни на лютня, изслуша личния разказ на свидетел, застигнат от буря на борда на кораб край Азорските острови и в добавка спасен от мавритански затворник, и се научи да прави каламбури на италиански.

— Знаете ли защо толкова много желаех глобуса? — продължава графът, избутвайки душещия нос на хрътката си. — Заради неговата незавършеност. Заради неясните участъци, на които картографът е наподобил къдрави чудовища. С радост бих направил тези места по-достоверни, бих изучил света правилно. Разбирате ли, да откривам. О, ходил съм до Франция. — Пренебрежително, както човек би казал Уестминстър. Той завърта глобуса. — Места sans^[2] имена, разбирате ли, са единствената ти дестинация. Божичко, колко ли малки сме на тази земя. Като дирята на мухата или бълхата или още по-малки, не мислите ли?

— Още по-малки, още по-малки. Представете си възможно най-малкото нещо, после го срежете на две. После срежете тази половина и така нататък.

— И ерго никога не стигате до нищото, колко ужасяващо!

Но нищо не ужасява този млад човек, вижда Уил.

Като пчели около цвят, каза Наш за младия граф Саутхамптън, писачите, мислителите, певците се тълпят край него или да не кажа като мухи върху подобаващо привличащото ги? Наш също се надява на покровителство от Саутхамптън. Младокът не е само богат и могъщ, а и образован, изтънчен, отдаден на библиотеката си също толкова, колкото и на конюшнята си. Благодатно слънце, около което хората на изкуството могат да се разположат като звезди, отразявайки малко от по-ярката сияйност… Уил откри, че помагаше да се нагодиш към езика на това нещо: покровителството. А и то е ново за него, отвъд директните отношения между драматурга и тълпата. В най-драстичния случай, ако не харесат, каквото им предлагаш, ти го хвърлят обратно, мятат го като развалено месо в лицето на гостилничаря. Но да положиш написаното от теб пред покровител, аристократ, значи да говориш с друг глас, да се обръщаш към по-широк и по-тесен свят. Пишейки своята поема, подготвяйки посвещението си, той беше размесил възвишения секс на Венера и Адонис с образи на безнадеждно раболепие, кънтящи врати, затръшващи се в лицето му, докато безгласни разпоредители бързаха край него с доходи от аренди, дори и в по-благосклонно настроение, княжеска щедрост: много съм доволен, зарийте го със злато. Призова ги всичките, докато надписваше посвещението, издири в коя от къщите си е отседнал младият граф.

Близо до Лондон, оказа се, въпреки чумата, която се спотайваше през зимата. А после подходът, писането се превърнаха в ритуал. Погледни благосклонно на моя клет ум и безплодна фантазия. Всичко беше извънредно странно. То обаче не промени основното чувство, чувството за създаване. „Това ли е най-доброто от мен?“ — питаше се той. Пиесите се създават във въздуха, в пространството между актьори и зрители, както бурята — между лекия повей и нагорещения неподвижен въздух. Ти не би посветил буря. Но това, „Венера и Адонис“, беше той, разпрострян върху листа — занаятът, познанията и онова, което яхваше, щом въображението връхлетеше и думите почнеха да преминават през него.

— Вие сте добър мореплавател, господарю?

— О, повръщам като котка от първия курс по море, но кой мъж би се спрял пред това, когато го чакат Америките и Елдорадо? А после и антропофагите в Африка, хора с глави под раменете — въпреки че положително вече съм виждал такива и в двореца. — Имитира със сърдечността на човек, който никога няма да познае насмешката. — Знам, че не бива да го правя. Но наистина, ласкателствата, с които отрупват кралицата, са достатъчни да ти се обърне стомахът. Е, глобусът ми е много хубава покупка, нали?

Уил си позволява усмивка наум, защото Хенри Райътсли, трети граф Саутхамптън, е също толкова алчен за ласкателства, колкото и всеки застаряващ монарх, отбягващ проницателното око на огледалото.

Той безспорно е млад мъж с необикновена привлекателност, малко неопределена, каквато трябва да е мъжката красота: само простолюдието може да бъде себе си. Облечен е великолепно, както подобава на млад благородник, в чиито крака е светът, но в дрехите му можеш да видиш просто старанието на шивачи и бижутери, които го превръщат в свой доходоносен идол. Косата е различна: с рядко срещан истински кестеняв цвят, по-дълга от косите на повечето жени, вързана и с виещи се по рамото къдрици. На малко мъже им отива: трябва ти същата деликатна ястребова смесица от черти. Красотата му сега не изисква усилия, но с времето ще има нужда от грижи, за да се поддържа. Уил се замисля за Джак Тауни: последно го видя в някакво посредствено представление, изглеждаше и мрачен, и отпуснат. Нещо като скръб опари Уил.

— Красива гледка — казва той за глобуса. — Картина на всичко онова, което може да бъде твое. Не като Тамерлан, който подчинява. А притежание в мислите.

— Александър, който плаче да покорява светове. Често превеждано неправилно от Плутарх. Образ на безсмислието на желанията. — Точно когато най-много приличаше на момче заради перченето, неочаквано се изказваше със зрели думи: плодове на университета, на библиотеката, за която твърди, че Уил трябва да има като своя. — Естествено, искам да правя всичко. Да вземем Италия — господин Флорио казва, че е трябвало да се родя италианец, и когато пея мадригал, си мисля… но аз копнея да съм поет. Да правя нещо подобно на вас.

Ето го ръкописа, на една табуретка близо до глобуса: това ли е моментът на унижението? Последния път Уил просто му почете малко и получи позволение да го остави. Вместо това Уил сериозно казва:

— Наистина ли? Защото се съмнявам.

— Не би трябвало. Ще достигнете до множеството, когато го отпечатате и не само защото е толкова топла и чувствена. А защото намира начин да бъде и комична. Поне… — той се усмихва — се надявам, че това е било намерението ви, иначе току-що ви сломих.

— Да, към това се стремях. Похотта е смешна, защото се боим от нея. Затова се смеем. Възможно най-неудържимият смях, който съм чувал, беше на погребение.

— Боите се от деянията на плътта? — за първи път графът изглежда високомерен, вероятно защото е несигурен.

— Ами, за всичко останало знаем откъде идва, къде отива глад, амбиция, обич към семейството, нашите мечти, нашият бог. Но в нея нищо не ни е понятно. В нищо друго не се вглеждаме назад и не съзираме такъв ужасен непознат.

— Искат да се оженя — безизразно казва графът, давайки знак за вино. — Моето семейство. Моят лорд Бъргли има конкретни намерения… Предполагам, че всеки се жени накрая. Въпросът е коя е подходяща. Имате ли съпруга?

Уил потвърждава с поклон.

— При мен е различно, разбирате ли. Когато се оженя, ще трябва да изнесат картите. Адвокатите ще определят размера на сватбената почерпка. Може ли да е така? И шията обвива му с ръце, и врастват се в едно, лице в лице.^[3]

Младият мъж леко се изчервява, докато декламира цитата. Сега Уил с все сили се старае да се поклони.

— Оказвате ми твърде голяма чест. Моите окаяни думи… — Всъщност обаче е доста доволен от тези стихове. — Това е образ на идеала. И все пак — няма причина любовта и политиката да не могат да живеят заедно.

— Не звучите много убедително. Вълнение и непоклатимост едновременно. Твърде големи изисквания към живота. О, смятам да изисквам. Подобно на намерението ми да се занимавам с всичко или да бъда всичко.

— В този смисъл човек би трябвало да е нищо — казва Уил и си мисли: „Звучи извънредно желателно“.

Графът налива вино и му подава чаша. Огромна важност придобиват тези неща, когато ги върши благородник: старият дремещ възпитател се размърдва, забелязвайки благоразположението.

— Елате в имението ми в Тичфийлд. Да, много надменно от моя страна, знам, да се разпореждам с времето ви. Простете, кажете да. Трябва да замина по имотни въпроси, а искам да съм повече във вашата компания.

След кратко мълчание Уил пак влиза в роля.

— На вашите заповеди, господарю.

Пиейки, графът се увлича по една от внезапните си мисли.

— Имайте предвид, че ако наистина беше така, човек би бил непобедим. — Той посочва глобуса. — Но ние живеем в пролуката между зрелището и истината. — Разсмива се. — Казват, че съм твърде впечатлителен, господин Шекспир. Ще започнем велика приказка.

А, ще започнат ли? Уил пътува до Тичфийлдското абатство с прислугата на графа, което вероятно е показателно. Сред тях има готвач, който се суети над новозакупена batterie de cuisine^[4], гледайки отвисоко писача с неговите раздърпани книги и листове. По пътя Уил си мисли: „Нова година, със сигурност театрите пак ще отворят и най-после мога да си бъда аз“. Но това не е ли той? Е, част от него. Обезпокоително е откритието колко много части има; и предизвикателството да ги държи отделени една от друга. Не, не смята, че грешната посока — превръща се в поет на официалните стилове, пише за изтънчените вкусове на Саутхамптънови. (Това, което Грийн искаше всъщност. Грийн вече е мъртъв и погребан като бедняк.) Като театъра, въпрос на несигурност, подкрепа, напрежение. Всъщност му харесва, но се чуди дали не му харесва повече, защото баща му намрази театъра и поиска да го откъсне от тази прегръдка.

Но ако Ан не се съгласи? Ако го повика обратно от тези скитания в търсене на роля и каже: „Имаш си една тук“, репликите, научени наизуст толкова отдавна, наизуст…

Животът в провинциално имение е нов за него. Арендатори и икономи, овощни градини. Предан приветствен танц на прислужници и деца. Дългата галерия, така удивително проектирана за онези междинни моменти от деня, като да ходиш по палубата на кораб, представя си Уил. Не остава безразличен към всичко това, към ритуалите и удобството. Пристига майката във великолепие като за принц — с ездачи, съпровождащи кортежа, кучета и рогове, тежко поклащащата се карета, дребната фигура, натруфена с дрехи, вмъкнала се в залата, където Уил чака с музикантите, и човека, чието точно положение той не разбира, който познава графа и виква от време на време: „Благодат, господарю мой, благодат“ и се чува винаги „Веднага, веднага“.

Уил очаква да бъде забравен по същия начин, особено след като идва майката и почват разискванията по семейното състояние. Преброжда местността и много скоро — библиотеката. В едната ръка — италиански, в другата — Спенсър^[5], болезнено красива книга (и докосвана от ръката му: великият Спенсър, бил е тук). О, можеш вечно да се занимаваш с това и си съгласен да те забравят — или вероятно да изчакваш по-голямото повишение, което може да дойде, особено щом графът достигне своето пълнолетие. Да станеш секретар може би, доверен служител, отговорен за документацията му, кореспонденцията, библиотеката, придобивките, а също и със свободно време да пишеш, да посвещаваш всяко ново произведение с още по-голяма привързаност. Примамливо наистина и определено е положението, към което се стреми Кид, преследвайки Марлоу с неговото монотонно господарят това и господарят онова. А Уил? Да се приспособява, никога не му е било трудно. И все пак още не може да го проумее. Ако това са начинът и пътят, тогава погрешно е започнал сред аплодисментите на театъра. Разбира се, че може да е така. Всичките му начинания в края на краищата отначало са изкривени.

Графът праща да го повикат една сутрин рано, преди лов Уил го заварва наполовина или четвърт облечен, буйната му коса пада свободно, неприбрана. Бяла гръд, източени бедра на ездач.

— Уил, задръжте това огледало, моля ви. Дръжте го ето така, искам да се видя в истинската перспектива… — В този момент осъзнаваш, че той е велик благородник, а ти — пописващ актьор. Правиш го обаче; защото освен това те са и приятели, доколкото могат да бъдат. Тежкото огледало в ръцете му се килва и хвърля отблясък нагоре. — Не — въздъхна графът след дълго проучване. — Проблемът при мен е, че ходилата ми са малко по-големи.

Шеговит, двусмислен, предизвикателен поглед, отправен към Уил в огледалото, в което живеят заедно така, както не могат в света извън него. „Не, господарю, не мен — мисли си Уил, свеждайки очи. — Аз имам странна връзка с постижимото.“

 

 

— Знаеш какво би трябвало да правиш, нали? — каза Бартоломю, обърсвайки потта от челото си; капчиците лъщяха на слънцето.

— Не, но ти ще ми кажеш — отвърна Ан.

Вървяха по пътя през полето към Шотъри. Когато и да дойдеше в Стратфорд, а напоследък това ставаше доста по-често, той се отбиваше на „Хенли стрийт“. „Вземане-даване с татко Джон“ — подозираше тя. Когото брат й още смяташе за папист — но такива неща никога не ставаха пречка за парите. Децата вървяха с тях или поне Сузана. Хамнет гонеше Джудит, бузите му пламтяха, сякаш целта на живота му беше да я изпревари до разцепения дъб.

— Трябва да ги водиш във фермата по-често. Укрепва здравето им. Въздухът в града не е чист.

— Добре. Това ли е нещото, което трябва да правя?

Бартоломю поклати глава към нея със своя стар, обичаен поглед: „О, Ан“.

— Значи, е поканен да се забавлява или вероятно е на служба в благородническо имение. За колко време?

— Не знам. Той е гост, но имало много такива, казва в писмото си. Огромно домакинство.

— Мислиш ли, че ще получи пост след това? Пари? Явно очаква някаква полза.

— Нещо подобно, да. Докато театрите са затворени, трябва да обърне перото си към друго.

Само толкова беше отсяла от писмото му. Нищо не разкриваха писмата на Уил, дори и сега, когато Ан започваше да ги чете без помощ. Усилието да бъде себе си, изглежда, го беше победило.

— Е, това ли е планираният замисъл? Да се върне в театрите, когато пак отворят? Или какво — да е поет извън сцената, да печата и да продава?

— Не знам.

„Каквото и да е — помисли си тя — няма да зависи от мен.“

— Това, от което имате нужда — каза Бартоломю — е ваша собствена къща.

Предаността внезапно лумна.

— Да, Уил работи и спестява за нея.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Почти се изкушавам да кажа, че всичко ще свърши работа. Мили боже, Ан, виж какво ти причинява твоят свекър.

— Мислех, че ти и той се спогаждате.

— Така е, на подходящата почва, но аз не бих могъл да живея с него и една седмица. А това говори много, защото съм живял с теб много дълго.

Щастлива е с него така или поне знае къде се намира спрямо своя брутално искрен брат.

— Татко Джон… господин Шекспир не прави нищо друго, освен да ме кара да се чувствам приета, ценена, обичана, откакто се омъжих.

— И това ти изглежда правилно и уместно? Хайде де, човекът винаги е бил политик. — Както обикновено, когато си пийнеше, Бартоломю беше по-възприемчив. — Вече не участва в заседанията на градския съвет, но си играе с властта вкъщи, с онези, които обича, когато може. Нямам представа каква отколешна война се води между него и Уил, но със сигурност ти си най-доброто му оръжие.

Тя го знаеше. Беше особено ужасяващо, че Бартоломю също го знае.

— А и децата. Гледай какво прави от тях.

Тя се завъртя към него.

— Не смей! Децата ми изобщо не страдат. Аз съм…

— Ти си любяща, нежна майка и ги пазиш като истинска лъвица, знам. Но забележи, ти каза „моите деца“. Ами те виждат повече дядо си, отколкото баща си, а дядо мисли, че са дошли на земята ангелчета, а децата изобщо не са такива, нито пък трябва да си мислят, че са. Преставаш да виждат това вероятно защото е пред очите ти всеки ден. Но разбираш какво имам предвид, нали?

— Да — отвърна тя и думата й беше пълна с увереност, както яйцето със съдържание.^[6]

— Е, тогава, когато Уил се върне, говори открито. От теб зависи. А и нали поначало ти го хвана? Искаше го. Получи го. И в интерес на истината, беше добър ход, защото малко мъже в Стратфорд печелят толкова. Ти си подреди живота добре, Ан, така че защо да спираш? Сега той постига успехи и Лондон е сърцето на неговите успехи…

— Именно. И той трябва да е там, така че всичко това…

— Именно, трябва да е там, така че защо не и ти?

Ан спря като закована. Отпред децата й подскачаха, окъпани в светлина.

— О, смея да кажа, че ми изглежда огромно начинание. Но представителите в парламента взимат семействата си, адвокатите, когато има съдебни заседания. Тук става дума само за временно жилище. Ако той ще бъде лондончанин, тогава защо и семейството му да не иде там? Но тъкмо това, предполагам, му е щекотливото на въпроса. — Заслепена от слънцето, Ан си спомни как, когато бяха деца, той пъхна под носа й парче сирене. Хайде, помириши. Правеше й физиономии. — Доколкото схващам, старият Джон Шекспир още мисли заниманията на Уил за временни приключения на странстващ рицар. Ще се върне, ще се откаже. Но не, според мен. И не съм баща му, нито пък мен катурва в леглото, затова мисля, че виждам всичко съвсем ясно. Остави възгледите на благоверния Джон извън сметките, Ан. Семейството си е твое.

— Добре тогава — каза тя с пресъхнало, почти прегракнало гърло. — Но не искам Уил да прави нищо, освен ако не е по негово желание.

Като нас, нашата любов и бракът ни, всичко: нищо не стана насила, всичко беше по наш избор; иначе къде е Раят? Иначе е разклатено стъпало насред пътя нагоре към боядисано небе.

Бартоломю започна да се кикоти.

— Много си сигурна, че хората знаят какво е това, което искат да направят.

— Да, защото ти винаги така си ме учил.

— Аз, как?

— Ами — тя сви рамене — ти винаги си познавал себе си.

— Боже. Мен не ме гледай. Не говорим за мен. За теб, Ан, и за твоите хора. Мисли за тях, действай за тях. Аз… аз нямам какво да губя.

И той продължи напред с озъбената кучешка усмивка на пияница, неизмеримо нещастен, заравяйки своите причини в пещери, които никога не можеш да достигнеш.

 

 

Когато широкоплещестият младеж го заговаря пред магазина на Фийлд, първата мисъл на Уил е, че това е някакъв събирач на дългове; че ще накара да го отведат в тъмницата. Не знае да има някакви дългове, но изглежда, това наистина се случва на всички в неговата професия, затова не е съвсем изненадан.

И дори когато младият мъж казва, мушвайки голяма четвъртита ръка в неговата:

— Господин Шекспир, толкова отдавна искам да се запозная с вас, че това нямаше как да не стане. Възхищавам се на работата ви толкова много, че рискувам да ви разсърдя, изказвайки го с тези думи.

Дори и тогава Уил има чувството, че по някакъв начин е бил арестуван.

— Сър, не се сърдя, вие сте много добър!

Уил вижда, че младежът държи неговата „Венера и Адонис“, неподвързана, под мишница.

Насърчен — въпреки че не изглежда да има нужда от голямо насърчение — младежът продължава:

— Кълна ви се пред Господ, че имате дарбата да сте най-великият поет на нашето време. Това, сър, го казвам без цел. Познавам света. Предполагате, че подобна похвала търси награда. Говоря чисто и просто като изследовател, като почитател на словото; говоря като човек, учил в нозете на Уилям Камдън, когото още мога да смятам за свой приятел. Говоря като човек, който познава в оригинал „Метаморфозите“, „Любовни елегии“ и „Георгики“, който е вникнал в това. — Той потупва книгата. — И не съм чел нищо на английски, което може да се сравни с него. О, разбира се, има стотина недостатъка и не малко нелепости.

Казано с широка усмивка, сякаш беше най-голямото хвалебствие, изречено досега.

— Само стотина?

— Гледал съм пиесите ви. После излезе това, аз видях кой е печатарят, разпитах наоколо и ми казаха, че често може да бъдете намерен тук. Е, ще се сблъскате с доста глупави критици, които не знаят за какво говорят, затова сигурно е за ваше добро, че срещате човек с познания и добър вкус. — Жаклин Фийлд минава през магазина с тревожен поглед, сякаш се бои, че тези двамата скоро ще почнат да си уреждат сметките. Младият мъж й се покланя, после сякаш за първи път идва на себе си. — Господин Шекспир, единственото, за което моля, е да не съдите за мен — горд жест към обикновеното му облекло — по това как изглеждам.

Уил се усмихва.

— Разбира се, и вие също.

И след това няма какво да се направи, освен и двамата да благодарят и да се сбогуват или да предложат да пийнат някъде. Предприемат второто и Уил се запознава с Бен Джонсън.

Избира „Русалката“, мислейки, че може да си намери някаква работа, понеже семейство Бърбидж и Хенслоу често ходят там. После се чуди дали мястото не е над възможностите на Джонсън; чуди се и дали тайно не му се иска да е така, дали не иска да изтъкне своята значимост пред младия почитател… Но няма ли този човек вид на истински лондончанин, не се ли чувства повече като у дома си, по-равнодушен, отколкото Уил някога ще бъде? Бен Джонсън е човек, който вече кара Уил да си задава въпроси за себе си. Странно, че още не е хукнал на безопасно разстояние от него.

— Е, кажете, как го направихте?

Скоро става ясно, че Бен Джонсън няма против да говори за себе си: на втората чаша бира вече е разказал на Уил за доброто си потекло, Уестминстърското училище, Уилям Камдън, военната служба в Ниските земи и онова, което скромно споменава, че е само повей от широките му познания. Но много по-нетърпелив е да изкопчи от Уил всичко — за живота му, мислите, театъра. Уил е добре трениран да не се издава, така че не се бои. Нещо повече, пред този човек няма особено много против да говори. Неговото любопитство е свежа струя като от ръчната помпа, под която, изглежда, мие несресаната си къдрава коса.

— Как направих кое?

— Ами, всичко това. Казвате ми, че сте обикновен човек от Уорикшър. Но пък пиесите ви доставят удоволствие на цялата публика и по същия начин пишете според изискванията и на най-придирчивия вкус. А отгоре на всичко сте и актьор. Това, че играете на сцената, помага ли? Казват, че Марлоу презира театъра.

— Така изглежда. Не знам къде свършва привидното и почва истинското.

— При Марлоу? Имате предвид, че се преструва?

— При когото и да е. Що се отнася до играта на сцената — това е занаят. Писането на пиеси също е занаят. Учиш се в движение кое с кое си подхожда, кое до кое се разпада.

Джонсън изглежда скептичен, дори гледа с подозрение, сякаш е чул нескопосана шега.

— А до останалото… Ами, ето ви с моята книга в ръце. Бяхте достатъчно откровен да ми кажете, че не обичате професията си.

— О, няма нужда да сте изтънчено любезен с мен. Моята работа е отвратителна, да, но припечелвам някакви пари от нея и ги изразходвам за най-питателната от всички храни, храната за ума.

Уил кимва.

— Значи, отговорихте на собствения си въпрос. Любовта винаги ще се справи. Под любов имам предвид кое избираш. Аз избирам това и всичко, свързано с него… — Той усеща зараждащата се болка в челото си, което значи, един на три пъти, продължителна, смазваща мигрена. — Намираш начин да се сдобиеш с онова, от което имаш нужда. За късмет Ричард Фийлд е стар мой приятел и тъкмо неговият магазин е поляната^[7], из която бродя и паса. Ако отбираш малко от френски, от италиански…

— И всичко това от най-обикновено провинциално граматическо училище? Добре сте се справили, определено — усмихва се Джонсън — след като с право може да се каже, че притежавате повърхностни познания.

— Не е бил прав, да знаете. Който и да е изрекъл тази арогантност, е очарователен.

Макар че Уил знае кое го сближава с този човек, както не знае кое — с Марлоу или дори с Наш. Джонсън се изчервява съвсем малко.

— Арогантността не е нищо друго, освен сила на ума, изпреварваща себе си. Уверявам ви, господин Шекспир, пред вас съм смирен, по-смирен, отколкото съм бил някога. И в този дух нека ви попитам, на каква възраст според вас трябва да се ожени човек?

Невероятен ясновидец. Уил разтрива слепоочията си. Главоболието още не е взело решение.

— Очаквате изтънчени метафори, някой куплет? Мога да ви дам само банален отговор. На възраст, на която може да поддържа съпруга.

— Така, така. Но този отговор е разностранен. Да осигурява прехраната й или да я облича в коприна?

— Вие… той първо трябва да опознае нейните особености.

Джонсън се замисля.

— Е, това не е толкова трудно. В края на краищата, има само няколко типа хора. Има конкретни вариации на характер, нрав, да, но те са само петънца по гърдите на дрозда и все пак го различаваме от черния кос.

— Не — отвръща Уил, неприятно изненадан — във всяко перце има цял един свят. И цели вселени в пространствата между перата.

— Хм. Но не може да мислите така, защото иначе щяхте да спирате над формата на всяко речно камъче и да се въртите над всяка дума, и накрая щяхте да полудеете. Кога — Джонсън пита това едва ли неслучайно, избърсвайки бирената пяна от устните си — кога ще преработите драмата?

Уил усеща, че е скован и че се съпротивлява като повдигнат капак на ковчеже за ценности.

— Обширна тема. Не се замислям по-далеч от това, какво ще става, след като стихне чумата и пак отворят театрите.

— А трябва.

— Трудно ми е да изразя колко много ненавиждам да ми казват трябва по този начин, господин Джонсън.

— О, нека оставим това — отвръща Джонсън, свивайки рамене; познаваш, че чувствата ти никога няма да станат важен обект на неговото внимание. — Да разгледаме основния въпрос: защо пишете за сцената?

Уил отвръща незабавно:

— Защото е изгодно.

Двамата се разсмиват. С онзи лек, паралелен смях, който възвестява приятелство. Макар Уил да не е сигурен, че се смеят на едно и също нещо.

 

 

Разделят се късно. Боже, колко се скитаха. Забележителен млад човек е този Джонсън, с ум, който може да използва като трещящ аркебуз или като пронизваща пика. Уил само се надява… е, не знае на какво се надява. Главоболието отшумява, докато изкачва тесните стъпала до своята квартира, а дебелата жена на свещаря с кънтящ глас вика след него, питайки го дали не му липсва нещо. Нищо. Само това. Да отвори вратата. Спретнатото, умело поддържано място, дрехите, масата, посветена на хартия и мастило, свитъци, книги, книги. Покрито огледало. Той приветства стаята с въздишка на любовник: ах!

 

 

Бен на драго сърце щеше да остане да говорят цяла нощ. Не съжаляваше, че се представи, не че изобщо някога изпитваше особено съжаление. Шекспир — актьор, драматург и обещаващ поет: е, не се оказа разочарование. Имаше човек за теб — не двуличие. Със забележителна скромност. Понеже Бен не притежаваше абсолютно никаква, знаеше как да й се удивлява у другите, макар все пак да вярваше, че както да носиш зелено, тя не подхождаше на всички. По свой обичай, той изгълта една последна бира с подправки и филия хляб, заспа, отърва се от тях с обилно потене и стана рано, за да чете.

А също и малко да пише. Почна отново за първи път, след като господин Камдън го беше напътствал през стиховете на латински. Сега на английски, трябваше да се нагоди. По-малко правила, което го смущаваше. Хрумна му, докато утрото си пъхаше носа в листа му, че не е посещавал своята дама от няколко дни.

Завари Агнес според него в кисело настроение; но такива бяха жените, нямаха власт над собствената си същност. Пренебрегвайки това, Бен й разказа, че е купил „Венера и Адонис“ и че е доближил тесния гръб на Шекспир пред вратата на печатаря.

— Може да почетем малко заедно. Вече й излезе име на чувствена творба, нали знаеш, и някои съпрузи в града предупреждават жените си да не я четат, да не би да… чудя се какво? Да подбуди апетити, които не могат да удовлетворят?

Днес не й беше много до смях. О, добре: той не се потопи в мълчание, понеже можеше да забавлява себе си, докато Мадам се цупеше. Накрая тя се размърда, зачерви се и изплю камъчето:

— Да не искаш да кажеш, че си изхарчил всички приготвени пари, които имаш, за тази книга?

Толкова непонятен въпрос: единственото, което Бен можеше да направи, беше да предложи информация.

— Книгите не са евтини, мила. Нито пък трябва да бъдат.

Агнес почна да снове из стаята със стисната челюст, полите й се размятаха. Той я наблюдаваше с любопитство. Жени: с цялата тази енергия можеха да въртят шиш или да мелят жито, а те не я използваха за нищо.

— Каза, че ще почнеш да спестяваш за място, на което да живеем — изрече най-после тя. — Няма да живея вкъщи като булка, Бен, нито пък с твоите хора. И ако ще пилееш парите си толкова…

Внезапно той откри шпионка в стената на неразбирането — Агнес го упрекваше. Завладя го някакво леко, зашеметяващо опасение: да не би тя да се превръщаше в опърничава жена още преди да са се оженили? Затова го изказа с думи, с онези думи — почти през смях.

— О, о, трябва да се засрамиш, че говориш така — викна тя, тропвайки.

Бликнаха и сълзи. Абсурдно, такава силна млада жена, а да се държи като малко момиченце. Време беше да се изяснят.

— Така — каза той — умолявам те, недей да се държиш с мен като с някакъв подчинен, потъпкан съпруг червей, скъпа моя, защото няма да го търпя. Както виждаш, правя това, което ми харесва.

Тя го погледна през сълзи и Бен почувства въздействието — каквото без съмнение Агнес имаше.

— И никога онова, което ми харесва на мен? Какво имаш предвид? Така ли ще я караме в брака си, Бенджамин? Какво имаш предвид?

— Пръдня за теб! — Развързаният му език беше пъргав. — Наистина, любима, ако си такава зла, вече не те искам. Пръдня за теб на раздяла и лайняно гърне за нашия брак, никаквият брак, никаквият брак, от който милостивите небеса ме опазиха!

И той се махна с чувства на облекчение като прохладни ветрове. Ако това беше начинът, значи това беше начинът: Бен не обичаше нищо друго повече от липсата на алтернативи.

И беше странно как, когато един извънредно пиян мърморещ човек му се изпречи на ъгъла на „Темз стрийт“, Бен го повали на земята и му крещя мръсотии, крещеше, сякаш го познава и е смъртно обиден от него, и искаше да натика разкривеното му лице в реката за храна на рибите. Откъде се беше взело това? Е, няма значение. Не всичко трябваше да има причина, да му се не види. Майка му също необичайно много го дразнеше, когато се прибра вкъщи, ходеше на пръсти край него също както край пастрока му.

 

 

Насилието. Този заряд във въздуха. Започва вероятно с чумата като завършващ щрих; зимата не я уби и сега заради задушната пролет се връща с пълна сила. Добавете новите трупове, новия страх върху олюляващата се купчина злочестия, цените и недоимъка, войниците, връщащи се от проточилите се боеве, които трябваше да секнат напредъка на Армадата, всичко дразнещо и неправилно и… вижте. Чужденците между нас.

Те прииждаха от години, избягвайки религиозно преследване, обикновено протестанти от Франция и Ниските земи (да, ама всичките ли са такива, как да познаеш?) и донасяха своите занаяти, преуспявайки.

Доколко изпъкват, зависи. Често не ги забелязваш. Но във времена като тези бият на очи и проклети да сме, ако не изглеждат повече, и като цяло виреят прекалено добре. Тоест там, където изобщо не виреят, където се блъскат по десетина в стая, и понеже нямат против да живеят в мизерия, вдигат наемите за онези, които имат против. Прекалено богати, прекалено бедни. Толкова много. Толкова малко и въпреки това изглеждат така влиятелни. Започва се с промяна на мнението. Сега за онези франсета на ъгъла, за които винаги сте казвали, че не са толкова лоши, почвате да се чудите… Започва се с погледи по чудати особености на дрехата, широки бричове, дълбока качулка — имайте предвид, ако не носят странен костюм, дори е още по-притеснително, защото тогава се опитват да минат за англичани. И това продължава със събирания на чираците в свободните полудни; напяват мръсни рими, взимат малки решения. Клевети. Напечатани листове се предават от ръка на ръка или още по-дръзко — понеже властите наблюдават всички демонстрации — разлепени на видни места. Напечатаното слово идва в подкрепа на тези току-що зародили се прояви, създава им правила и форма. Ритъм. Продължава с някоя дребна постъпка тук-там. Мъртвото животно, оставено пред прага на хугенотското семейство, тъкачът фламандец, който намира прозореца си строшен. Чираци — тропат, хлопат и се хващат под ръка, за да преминат бързо по улицата в районите, където живеят, като Саутуърк, Ийст Смитфийлд, Сейнт Мартин льо Гран. Мястото, на което се започва за Уил.

Той дебне за книги из църковния двор на „Свети Павел“ макар че днес се оказа лош ден за лов, и освен това мисли за нова епическа поема, след като „Венера“ излезе и графът на Саутхамптън прие посвещението му. Изпрати на Уил любезна бележка и обещание: това не е всичко, елате в къщата и Саутхамптън следващото тримесечие. Така че предстоят някакви събития, но Уил има чувството, че още е рано, и сега, след като „Венера“ беше отпечатана, определено трябва да си ида у дома, поне за малко, но не още. Кое ме задържа в Лондон, след като ширещата се чума завърта тежкия си ключ във вратите на театрите и слага лоста пред моето бъдеще? Един Господ знае къде би трябвало да бъда.

Освен това няма настроение след вечерята с Ричард и Жаклин Фийлд снощи. Разбира се, трябва да мисли за нея с това име, а не с другото, което не е нейно от години — мадам Вотролие. Но тя още е в спомените ти и в онези безотговорни сънища, които би отскубнал, ако бяха трески в кожата. Но те се появяват, както си искат: умът не е наша собственост. Душата е взета назаем от бог, твърдят, но какво да кажем тогава за ума, бродещ по пътища, които не контролираме, на кого принадлежи той, щом се развихри в сънищата или в пиянството като феите, обръщащи млякото и сплитащи гривите? Мадам Вотролие, не, Жаклин, има обичай да оставя доста голямо пространство около него на масата след вечеря, когато свирят на лютня или той чете на глас, физически го заобикаля така, сякаш е огромен дебел човек, който се натрапва в жизненото й пространство. Той подминава още една уличка, излизайки от Сейнт Мартин льо Гран, навъсен срещу плътната тълпа. Сякаш Жаклин казва: noli me tangere^[8], не се докосвай до мене, защото принадлежа на Цезар. Но не за себе си, а за него. Това аз ли съм? Да не бъда докосван?

Става му ясно, че навалицата не е случайно струпване, а преднамерено. Отново чираците. Ритат плондер, бутат се и крещят. Младите в многолюдна маса. Уил инстинктивно изпитва омраза към тълпата, макар, разбира се, да ръководи емоциите й, когато играе и когато пише, всичките ги вкарва в мрежата, да мислят и чувстват като един. Ужасно, по вълчи хубави са младите: пищните им коси, силните зъби, красивите празни очи. Има и мъже сред тях обаче, достатъчно възрастни, за да внимават. Носят някакви прокламации, вижда, които натрапват на хората — дават една и на Уил. Примитивно размножени, зацапани, банални изказвания за чужденците сред нас. Той едва поглежда и хвърля листа на земята. Но открива, че го преценяват по постъпката.

Започва като повечето такива неща, в хаотично объркване. Чираците блъсват и спъват старец — нарочно ли беше или случайно? Трудно е да се каже, но хубавичко го оглеждат, докато той се бори да се изправи без ничия помощ, допират лица до неговото (лице израства пред лице).

— Оставете почтения англичанин на мира — виква той гръмко с обвинителен тон. — Аз съм един от последните местни, не остана никой, освен тези скотове на всяка крачка. Гледал съм как идват и ни изтикват един по един. — Това им харесва. От жертва се превръща в победител. Уил беше напълно готов да се притече на помощ на стареца. Извръща се. — Ето ви една от тях.

Жена, излизаща от вход с портик, вдига поглед към навъсеното небе, придърпва качулката си, раздипля полите си, прави онези дребни неща, които са ни позволени и които докарват чираците до ярост. Наистина изглежда някак си чужда, защото те привлича да я погледнеш пак.

Уил се придвижва с тях. Но не с тях, никога, с каквато и да е група; чувства се неловко, ако походката му случайно влезе в крачка с нечия друга — като с тази на Саутхамптън един ден след лова със соколи, когато отидоха на разходка из имението… Обграждат я, оставяйки място, горе-долу място за още едно тяло. Noli me tangere. А тя, доколкото вижда и усеща Уил, прави най-лошото нещо в този момент — едва ги забелязва.

— Ей! — На празното място се промъква младо добиче, на вид полууплашено от самото себе си. — Мадам е французойка, нали?

Заета с надяване на ръкавиците си плътно по пръстите, тя се намръщва, вдигайки поглед, поклаща глава и иска да ги заобиколи. По-скоро е младолика, отколкото млада, смугла, крехка. Уил с мъка си пробива път между тях и го връхлита спомен: ръцете му парят. Страхува се за нея, защото тя отново прави най-лошото нещо, просто ги пренебрегва, не я интересува колко са решителни и наежени. Почват монотонно да опяват — гласовете им са в съзвучие, капитулация на човешкото: „Мадам французойка, мадам французойка…“.

— Какво? Да, от Франция съм и какво?

Уил не долавя никакъв акцент, освен известна отривистост в изказа като на Жаклин. Тя вече наистина гледа в тях и божичко, това също не им харесва, защото вместо да погледнат бегло това безобразие като локва на улицата, очите й ги попиват презрително.

— Да, messieurs^[9]?

Уил вече се е проврял, ръката му е върху дръжката на рапирата. Смело от нейна страна или налудничаво. Или яростно: прочита го в изражението й: „Мислех ви за мъже, не за плъхове…“. Не искат да я пуснат да си върви. Когато прави енергична, рязка и горделива крачка напред, не я докосват — просто преподреждат безразсъдните си тела в провлачен, вторачен танц, препречвайки пътя й.

Докато го прави — докато се вмъква през тях, изваждайки шпагата си — съзнава, че това тук има привкус на театрална сцена, само че на сцената би имало разисквания или фехтовка, водещи до развръзка; осъзнава също, че мъничко се страхува и се надява със смехотворно силно опасение, че французойката не долавя това.

— Заплашвате жена? — провиква се той с глас, който знае как да извиси, за да се понесе над главите. — О, безстрашна шайка, заплашвате сама жена, която си върви по пътя. Връщайте се при майсторите си и благодарете на звездите, ако не ви изправят пред съда, защото там ви познават, момчета, там със сигурност ви познават…

Леко отвращение от себе си, докато овладява положението, за тази премислена реторическа смесица: о, не си чак толкова смел, Уил. После, щом вижда, че чираците бавно, но неотклонно се отдръпват, мърморейки и въздишайки, внезапно го поразява и друго. Той е по-възрастен от тях, почти трийсетгодишен и го вижда: вижда, без съмнение, образа на печалната, обезсърчаваща, властна възраст. По-скоро студена вода, отколкото герой.

Въпреки всичко Уил наистина вярва в същността на постъпката си; а това си е рядко срещано. Чираците се отдалечават на разпръснати групи и пак почват да подритват плондера. Уил прибира шпагата в ножницата, обръща се и предлага на французойката лявата си ръка, а дясната, откъм шпагата, още е свободна.

— Може ли да повървя с вас?

Тя поглежда ръката му: оглежда го за кратко целия. Лицето й има форма на сърце, а кожата й е доста бледа и цялата е нежна и изящна като котка. Само за момент си представете мишката да си мисли така.

— Накъде?

— Накъдето отивахте вие. Те… — Уил кимва към тромавите фигури, които влизаха в съседната уличка като във фуния — ще се навъртат тук още известно време.

— Мисля, че отивах да пазарувам. — Венецът на черната й коса е точно над устата му. — Не че имаше голяма нужда, признавам. Но най-добре да тръгвам, след като направихте такъв жест към мен, нали? Но как мислите, сър? Накъде трябва да тръгна?

По издължената й горна устна проблясва пот. От нея лъха някакъв домашен мирис на опушени билки, пчелен восък и напечени от слънцето дъски. Някой мята буца кал, апатично, без да стигне до тях.

— Ами, насам, откъдето изберете.

— Избирам оттук. А сега, моите благодарности, за които чакахте достатъчно дълго. — Жената се вглежда в лицето му. Уил дълбоко осъзнава какво вижда тя: пръсти, проследяващи картата му. — Не сте французин? Холандец? Така. Значи, от безкористна доброта. — Тя отваря уста, сякаш ще взима лекарство. — Трябва да се опитам да повярвам в нея.

— Повечето англичани биха направили същото — отвръща Уил.

— Освен онези четирийсет англичани. Да ви издам ли какво исках да кажа, когато се приближихте? „Най-после един мъж с член.“ Ами, това ми беше на ума. Би трябвало да съм проявила огромен кураж. Да, чувате ме да боравя с вашите ужасни английски времена, въпреки че съм французойка по рождение.

— Като местна жителка. Кога дойдохте в Англия?

— О, като дете. — Тя произнася думата с отвращение, сякаш е някакво непристойно минало. — Правите го, нали? Проявявате интерес към мен? Е, мога да се впиша в това, ако желаете. Името ми е Изабел Берже. Френска протестантка. Живея на квартира до табелата на „Компасите“, „Хей Пасидж“. Двадесет и шест годишна съм. Вдовица. Ще свърши ли работа?

Почти враждебна е. Но той усеща нещо, което разпознава много добре: неприязън да бъде задължена.

— Мадам Берже. На вашите услуги. — Любезната престореност е едно от най-добрите му лица, пелерина за всеки сезон. — Уилям Шекспир, от този град.

— Шекспир — изпробва името му тя. — Chaque-espère. Всяка надежда. Почти се получава. Оттук, ако обичате.

Алдърсгейт. Тук няма банди от чираци: само няколко магазина и сергии, вероятно нейната посока. Моментът Уил да се поклони и да си ходи, но не знае защо, не го прави. Единствено положението, в което тя се намираше, предизвика чувство у него: нищо друго, нищо.

Но тя спира пред входа на един двор с богато украсен портал, висока засенчена къща, навъртащ се портиер.

— Тук. Имам да върша работа тук. Аз съм шивачка, сър, но не мислете, че може да ме молите да ви кърпя ризите. Дамата от този дом ми плаща добре и ме целува, когато тръгвам. Какво мислите за това?

Уил не може да си спомни никой, който да е бил толкова труднопреодолим за толкова кратко познанство. Той се покланя.

— Радвам се за вас.

— Не виждам защо, това не може да допринесе за вашата радост. Чудите се защо излъгах къде отивам? — Уил се кани да каже, че не е напълно запленен от всичко у нея, но тя го изпреварва, като го докосва над лакътя и мило се усмихва, сякаш приятно си бъбрят. — Е, в края на краищата, какво е животът без лъжите и преструвките? Вие би трябвало да го знаете. Сега си спомних кой сте. Актьор, гледала съм ви в театъра. Добър, но не чак колкото Алейн.

— Да, мислех да използвам тези думи за своята епитафия.

Той пак се покланя. Но Изабел го задържа, стисвайки ръката му: заболява, мъничко.

— Ще ви покажа какво имам предвид под преструвка — казва тя. — Стойте тук, не се приближавайте.

Малко след портала, на пометения вход за конюшните, тя се загръща с качулката и пелерината си и се свлича на земята. Остава да лежи там, неподвижна, с извърнато настрани лице. Уил усеща, че сърцето му силно бие, въпреки че беше предупреден. Чака. Един мъж, решителен и сериозен, поглежда бегло и продължава по пътя си. И Уил го разбира: не се въвличай, пази мислите и себе си. Голяма част от него, много по-голяма, отколкото му се иска, продължава нататък с този мъж. След това се задава простовата млада жена, прислужница вероятно или домакиня, трудно е да се каже. Вижда я, приближава се.

— Госпожо? Госпожо, лошо ли ви е?

Не много силно обаче, нито пък докосва рамото на французойката много настойчиво. Жената се озърта наоколо: Уил се крие от погледа й. Лявата ръка на французойката (Изабел, казва се Изабел Берже, но това за него е нищо, като Жаклин Вотролие — екзотично име, което стимулира любовта му към думите, толкова) е простряна и върху мургавата кожа проблясват два пръстена.

Младата жена им се нахвърля. Толкова пъргаво, че сякаш иска да изненада себе си така, както и своята жертва. Хвани, дръпни, направи го бързо и тогава няма да се е случило: Уил също е там с нея, уви. Когато французойката скоква, връхлитайки я, тя изпищява и побягва. Изтрополява покрай Уил, лъсвайки с простоватото си зачервено лице пред него, и той зърва, че ще заплаче.

Французойката изтупва праха от своята рокля и тихичко се смее. Поне, предполага той, се смее на себе си.

— Мисля — казва Уил, приближавайки до нея, цялата пламнала, с бялнала се усмивка, безчувствена, дори луда — че едва ли имате нужда от закрила.

— Не — отвръща тя със задоволство и прави реверанс на сбогуване. — Но мисля, че вие имате.

 

 

— Изабел Берже, разбира се, познавам я — казва Жаклин Фийлд неласкаво, изтривайки искрящия нос на сина си. — Мъжът й беше тъкач на коприна, от Лион. Остави я в доста добро положение, но освен това Изабел изработва и бродерии за високопоставени дами. Тя е добро създание, прекрасно създание.

Но Жаклин Фийлд казва това почти за всеки. Вероятно дори и за Уил.

 

 

Добре, но само този път, добре, така си обещава Уил или се заплашва, докато тръгва по калната улица покрай Сейнт Мартин льо Гран в търсене на „Хей Пасидж“ и табелата на „Компасите“. Вали дъжд — единственият вид дъжд, който този чумен сезон предлага: тлъст, просмукващ се, мръсен на вид още преди да се удари в земята.

Ето го входа с портик като качулата раковина. Към стълбището на мадам Берже го насочва чирак — приличен младеж с вежливи обноски, невъзможно е да си го представиш как вилнее из улиците и заговаря чужденки. Макар че вероятно всичките са такива, ако ги видиш поотделно.

На вратата й Уил задържа свитата си в юмрук ръка, щом във въздуха се врязват музикални тонове. Виржиналът^[10] — сякаш някой е духнал глухарче и звуците танцуват наоколо.

Той се заслушва, без да разпознава произведението, макар да усеща, че е чувал язвителната му меланхолия и преди. На този праг, нещо нереално. Тясната извивка на стълбището с неговия закривен прозорец, гледащ към дъждовните вади, това си е реално, а той стои тук с вдигната ръка и обезумяло сърце, но двете неща не съществуват заедно. Сякаш някой го сънува тук и Уил може да изчезне като листа, уловени от вятъра, щом спящият се размърда.

Внезапно музиката стихва и вратата се отваря.

— Господин Шекспир — казва Изабел без изненада.

— Мадам Берже. Дойдох да се уверя, че всичко при вас е наред след неприятностите онзи ден…

Това намисли да каже: баналните думи. Но пред Изабел играе тази роля много лошо — поне така говори изражението й.

— Ами, елате и вижте.

Тя тръгва пред него и влиза в стая, необичайно задушна и прегрята, макар Уил да не вижда огън. Маса със зелена брокатена покривка с ръкоделие върху нея и сребърна чаша със столче. Виржиналът е от вида на спинета^[11] — с инкрустации от черупка на костенурка. Върху капака е изписано мотото Nil magnum nisi bonum. Няма величие без доброта. Във висяща клетка скача напред-назад птичка с отмереността на махало.

— Какво мислите? Добре ли изглежда всичко или зле?

През друга врата Уил зърва висящи дрехи, балдахин над легло. Тази птица, мисли си той, ще го подлуди. Не трябваше да идва, но това го знаеше.

— Моля да ми простите. Натрапвам се. — Вече се оттегля с поклон. — Просто си мислех… тези чирашки банди още се навъртат…

— Знам, вдигаха голям шум в Раунд Корт снощи. Останах си у дома, не можех да разчитам на някой галантен актьор да ми се притече на помощ. — Тя се разсмива, вдига чашата и отпива от нея. Гласът й има особен монотонен тембър, сякаш човек трябва да свири само на два клавиша от виржинала. — Нека се забавляват, докато могат. Всичките ще умрат като мен и вас и дали споменът за разцепването на нечия глава ще компенсира това, когато лежат и премигват на последната светлина, гаснеща пред очите им? Ах, поне погубих онова гнусно франсе, а сега, ех, към Ада.

— Някои от тях, да, опасявам се, че така ще бъде.

— Фу, мизантроп. Или пък само угаждате на настроението ми? Имам вино, но бих предпочела да го запазя всичкото за себе си.

— Аз също бих предпочел. Мадам Берже, оказва се, че имаме обща позната — госпожа Фийлд, която преди се казваше мадам Вотролие.

— Скъпата Жаклин, чудо е тя, нали? — Не казва какъв сорт чудо. Отива до кафеза и птицата, за блажена радост на Уил застива неподвижна, щом стопанката й надниква вътре. — Значи, сте разпитвали за мен. Запасили сте се със знания.

— Не. Защо трябва да мислите така?

Изобщо не биваше да идва, тази жена е толкова непоносима, защо пък да не се позанимава с нейната враждебност, преди да си тръгне.

— Не знам. — Очите й се замъгляват: Уил се чуди дали не е пияна — сега или постоянно. Но пък движенията й са така овладени. — Вероятно защото не съм свикнала хората да са мили с мен.

— Срамота, че не можете да ходите по улиците без…

— О, нямам предвид това. Няма нищо общо с факта, че съм чужденка. Или чуждоземка, както казват, което е по-хубава дума според мен, не мислите ли? Трябва да направиш гримаса, за да я произнесеш. Добре. — Тя внезапно сяда до масата, протяга крака и се прозява леко и с удоволствие, сякаш отхапва от кекс. — Няма нужда да продължаваме с игрите, нали? Смея да кажа, че и двамата имаме да вършим работа. — Птицата подновява своите по часовникарски прецизни подскоци, докато стопанката й разсеяно, със смътна досада, почна да развързва корсажа си. — Естествено, искате наградата за своята галантност.

— Владеете изкуството на оскърблението — казва Уил, колкото може по-сдържано, и излиза оттам, благодарейки на Господ, докато се смирява и налучква стъпалата на слизане, или на щастливите звезди, които не заслужава, че това му беше разкрито толкова непосредствено; че нещо е приключило, а не е започнало.

 

 

Но из тези претъпкани, нажежени улици онова, което започна с мърморене и сбирки, изведнъж се преобразява. Изведнъж омразата заговаря на най-вълнуващия от всички езици: езикът на театъра.

Появява се през нощта като късен скреж или петна плесен. Залепен върху стената на холандската църква на „Броул стрийт“, където ходят на служба чужденците. Поредният подстрекателски пасквил — но пък какъв образец. Като знаменита реч в пиеса. В трийсет стиха героическа стъпка призовават изстрадалите англичани — да се чете чираци — от Лондон да се вдигнат срещу присъствието на чуждоземците, които изцеждат кръвта на живота им. Вдигнете се и нанесете удар, палете, убивайте. Яростната клевета завършва с намек към работите на Марлоу и е подписана Тамерлан.

— Нелоша творба — казва Наш разсъдливо. — Липсва й нещо накрая, без съмнение, но пък е била сътворена по поръчка, както се оказва, и човек винаги намира недостатъци.

— Но не може да е на Марлоу — казва Уил.

Студени струйки пот се стичат по него от мига, в който чу. Постоянно си представя не Тамерлан под призива, а собственото си име.

— О, със сигурност. Все пак доста добре го пресъздава, което, смея да кажа, е нарочно.

— Защо?

— Кой знае, като стана дума за това? Не разбирам и половината му вземане-даване с великите. Казват, че сега е много близък с Роли^[12], а Роли е в конфликт с господаря Есекс. Стани посредник в корнуолска битка между титани и най-вероятно ще те смачкат дори когато им писукаш за мир. А и името на онова училище^[13] на нощта се свързва с кръга на Роли.

Уил не може да сдържи мрачния си смях.

— Какво правят там? Провеждат черни меси ли?

— Занимават се с философия, мисля. От която няма нищо по-опасно, ще се съгласите. С Бог и не-Бог.

— Къде е Марлоу, знаете ли?

— Отседнал е у семейство Уолсингам, това чувам. Не съм обект на доверието му напоследък.

— Значи, ще е в безопасност, безспорно, от всякакви асоциации с това.

— Така ми се струва. Макар че някак си не мога да прикача думата безопасно към Кит. Като да смесвам гръцки с латински.

Клеветата е скъсана и свалена, но не и преди изразите й да са се настанили върху устните на очарованите недоволни — манипулираните? Кой знае, а кой знае кой ги манипулира? Улиците кипват наново. Отбивайки се в Блакфрайърс, Уил намира нови резета на вратата. Приятелка на Жаклин била нападната в тъмното, бита, но може и да е било нормална лондонска злонамереност, не нещо специално. Уил вижда блясъка на кафявите очи в посипаните с прашец сенки, леката прикрита прозявка на презрение. Вкусва нещо като някакво забравено лакомство от детството, пронизващо сладко.

Тайният съвет се раздвижва. Без съмнение, той щеше да затвори театрите, ако чумата не го беше изпреварила. Пасквилът от холандската църква, както скоро почват да го наричат, грубо боравеше с имената на знаменити лордове в своя мускулест бял стих, намеквайки всъщност, че те са в джобовете на чужденците или обратно; само кралицата е невинни наистина. Някъде трябва да се стовари удар: вдигнатата ръка на държавата е твърде тежка.

— Кид? Защо да арестуват Кид?

— Ах, вероятно това е идеята. И ние същото се питаме защо него, защо не мен, кой е следващият? — забавлява се Наш.

Подмолна противодържавна дейност: Кид. Бил ли е способен на това? Когато Уил го виждаше, а то беше рядко изглежда, беше напуснал театъра — излъчваше същата болезнена откъснатост, сякаш се опитваше фино и окончателно да се разграничи, да промени формата си изцяло и както правеха водните кончета, изоставяйки нимфовата обвивка, да отлети, обсипан със скъпоценности. Сигурно това ти причиняваше близостта с Марлоу.

— Разбира се, всеки свързан с театъра, трябва да е внимателен — казва Ричард Фийлд. — Но твоят покровител се ползва с благоразположението на двореца, казват, и поддържа интересите на лорд Бъргли, така че имаш полезна връзка. А относно противодържавните виждания…

— Има ли някой по-малко вероятен от мен? — казва Уилч наполовина засмян.

Но какво има в другата половина? Дълъг коридор, потънал в мрак. Хубаво място да се скриеш може би. Безопасно, безопасно. Избягва Сейнт Мартин льо Гран. Представя си, че е в Стратфорд, и усеща как миглите на децата му го гъделичкат по бузите.

Бърбидж донася на Уил новината.

— Кид е излязъл. Пуснали са го в сряда, мисля. Хенслоу го видял. Е, Кид отишъл при него да го моли за заем, за да плати на лекаря си. Хенслоу наистина му дал парите, можете ли да повярвате? Но явно Кид е изглеждал толкова ужасно, че е разчувствал дори и стария скъперник. Явно са го изтезавали. Разпъвали са го, след като е проговорил, което изглежда особено усъвършенстване на мъченията. Мили боже. Накарай ги да откъснат очи от театъра, моля те, или просто пак да почнат да ни наричат проститутки и безделници. А пък ти, така или иначе, почти си ни напуснал, нали така? Господин Уместен поет. Не, шегувам се, разбирам те. Потребностите задължават.

Потребностите задължават, правиш това, което трябва да правиш. Оцеляваш. Оцеляваш ли на всяка цена? Въпроси в опетнената пролет, топла като сандък със сено и също толкова задушна. Наш научава къде е наел квартира Кид. Отиват да го видят, да видят дали… е, какво? Дали е казал нещо за тях, може би? И безмълвният вътрешен глас на Уил повтаря: дръж се настрана, не докосвай. Не докосвай Уил, пази го чист. Noli me tangere. Жаклин му прави път; Изабел го оглежда от главата до петите.

Кид държи стаята си тъмна. Въпреки това можеш да видиш какво са му причинили. Най-доброто изтезание би трябвало да не оставя следи, но не можеш да промениш тази сгърчена уста, тези очи.

— Претърсиха книжата ми. Намериха разни неща, писания. Неща, които не бяха мои. Бяха вмъкнати. — От устата му прозвучава като сквернословие, перверзия. — Опасни мнения. Атеистични мнения. Ах, в името на Небесата — моментен трепетен призив — вие ме познавате. — Признание по сведеното лице на Кид, че предпочита да не го познават. — Той беше. Всички писания бяха на Марлоу. Както им казах, преди деляхме общи стаи и имаше само едно писалище, затова книжата ни бяха размесени. Той говореше подобни неща, знаете, и аз се опитвах да го спра, макар че след известно време беше по-добре да не го правя, защото това само го караше да продължава. Единствената истинска светска любов била содомията и нашият Господ Иисус Христос знаел това и познавал своя ученик Йоан по този начин… — Кид избухва в дрезгав смях, изпълнен с гневно възмущение, щом се чува да го казва. — Ето такива неща говореше, както и много други, така че им казах. Разбирате, нали? Трябваше да им кажа. Всякакви подмолни писания, всякакви смутове в държавата — опасявам се, че зад тях ще откриете Кит Марлоу. Мъчно ми е, че го казвам, но съм и благодарен. Благодарен, че се освободих от неговото нечестиво обаяние, да, благодаря на бог, в когото наистина вярвам и който ме опази…

— Но не вярваш, че Марлоу е написал пасквила от холандската църква — казва Уил.

— Защо да не вярвам? — отвръща Кид и все бърше челото си.

— Защото… защото не е достатъчно добре написан. Съчинен е от човек, който иска да те накара да мислиш, общо взето, за Марлоу. Като изкуство…

— Не е въпрос на изкуство — безпомощно казва Кид.

— Не. Не е, знам.

Обаче е. Всичко е. Кид заплаква. Наш изпраща да купят бутилка. Уил мисли за високи зелени ливади, за прелестните лабиринти на горите.

 

 

След това арестуват Марлоу още щом успяват да го открият. Той наистина живее у своя покровител Уолсингам, братовчедът на покойния страховит сър Франсис. Нелошо познанство, когато трябва да се явяваш пред Тайния съвет. Кит ще намери изход, казва Наш. Уил се заравя и окопава в новата си поема „Лукреция“. Господин Уместен поет. Дали е заради мрачната тема на творбата му, или е заради жегата, но спи лошо, смущаван от сънища, които не могат изцяло да се нарекат кошмари — пълни с ужасяващи образи, но между него и тях има стъкло — не могат да го докосват.

 

 

В „Русалката“ Уил говори за това с Бен Джонсън, търсейки вероятно някаква непредубеденост. Въпреки че е страстен привърженик на театъра, все пак Бен е зидар, принадлежащ на другия свят, на онзи с дневната светлина. Но ако Уил се надява на утеха, не я получава.

— Трудно му е на Кид. Както и на Марлоу. Трудно е навсякъде — казва оживено Джонсън. — Така че въпросът е какво би направил ти в такава ситуация.

Уил дълго отпива, за да помисли.

— Първо на първо, никога не бих се поставил в подобна ситуация.

Джонсън се разсмива и на свой ред надига чашата.

— Каза го така, сякаш говориш сериозно.

— Наистина? Това е навик, от който трябва да се отърва. Разбира се, както говори ведрият, скептичен поглед на Джонсън, това изобщо не беше никакъв отговор.

 

 

Марлоу връхлита върху Уил в Бишъпсгейт така внезапно, сякаш е изскочил от трап изпод сцената. Сграбчва го с една ръка за врата.

— Какво, Уил? Не искаш да те виждат с мен, омразния богохулник? Не се бой, в безопасност си. — Той отстъпва встрани, ухилен. — На една ръка разстояние, на една ръка разстояние, Уил, на теб така ти харесва.

Мирисът кара Уил да се отдръпне. Какво ли ще е пил Марлоу, че да прокисне дъхът му така?

— Свободен си? Какво стана?

— Свободен, всички сме свободни, ако само строшим оковите на разума. Харесва ми твоята „Венера“. Аз самият пиша в тази насока, работя върху „Херо и Леандър“. Трябва да я прегледаш и да ми кажеш мнението си по някое време. — Мисълта шибва Уил като клонче в лицето: „Да, надминаваш ме, обзалагам се“. — О, засега съм освободен, но трябва да се представям всеки ден пред Тайния съвет. Да показвам на мама чисти ръчички. Пълни лайна и помия, разбира се, че съм писал онези долнопробни афиши. О, имай предвид, аз съм изцяло за масови кланета тук-там — изкореняваме бурени по нивите, защо не и хора — но в интерес на истината мразим чужденците, защото са по-умни от горкия вечно пиян англичанин. И ти ми кажи чувство, по-силно от завистта?

— Ревността.

— Кажи защо.

— В ревността има страх. Завистта, в сравнение, е само някакво свиване на мускулите.

— О, добре. Очевидно знаеш за какво говориш. — Марлоу спира, за да надзърне с любопитство, да се усмихне за един смайващ, тревожен миг в лицата на няколко минувачи. — Проклета да е тъпата мъртва нищожност на този град напоследък. Остави чумата, ще ти трябват жабите и скакалците, преди тази паплач изобщо да почне да осъзнава, че е жива. Виж, понеже трябва ежедневно да се явявам пред техни светлости, високопреосвещенства и благородни проститутки, ще използвам възможността да поставя нашия въпрос пред тях: кога ще проявят милост и ще позволят на театралните домове пак да отворят? Това е убийствено прекъсване на духовния живот. Едва ли някой е гледал моя „Фауст“.

— Аз го гледах.

— И какво си помисли?

За момент Марлоу сякаш чувства едва ли не несигурност, неловкост.

— Каквото всички трябва да мислят. Това е най-въздействащата творба, писана досега.

— А, всички би трябвало да го мислят, но само ти и аз го знаем. — Задържащата ръка пак го хваща. — Е, ако имаше сделка с Дявола, Уил, какво щеше да е твоето желание? Дълъг живот може би? Постоянно благоденствие за теб и твоите хора или жена, мъж от такова превъзходно качество, че забравяш всичко…

— Пак се върнахме на същото, нали? Опитваш се да бръкнеш с пръсти в главата ми.

— А къде другаде? — отвръща Марлоу със своя специфичен двугласен смях.

— Освен това откъде знаеш дали вече не съм направил сделка с Дявола?

— Откъде знам? — Марлоу го пуска и разяждащият му дъх блъсва Уил за последно. — Ами, аз още съм тук, нали?

 

 

След това имаш чувството, че нещо трябва да се е зараждало в онзи зловонен лондонски въздух, че в края се е спотайвал някакъв неизбежен резултат, преднамерен вероятно, като формата на новоизлюпена пиеса, докато Уил прелиства страниците на захабена от времето, неопитомена приказка. Въпреки че в момента това е животът, средна работа, насред потока. Безредиците си остават само безредици, въпреки тревогата на властите: от чирашките струпвания не избухва пълнокръвен бунт, няма клане на чуждоземците, нито кръв, стичаща се по улиците. Някой друг път може би. Чумата се задържа; ямите се пълнят. Всички останали пасквили са свалени, накъсани, изгорени. Кид изчезва и се скрива просто защото иска да държи погледите на съдиите далеч от себе си, инструментите за мъчение — далеч от крайниците си. Театрите остават затворени, а с тях и местата за бой с мечки, така че почва да се шушука за частни състезания, провеждани нелегално в заградени дворове и изби: народът винаги ще намери начин да се забавлява. Актьорите ходят на турне, където могат. Трева никне по земята в „Театъра“, където Уил се разхожда с Бърбидж — разговарят и се опитват да си представят бъдещето; тук се намира той, когато идва новината.

— Ами експериментът с обединяването на трупите в края на краищата може да е доходоносен — казва Бърбидж, апатично гризейки ябълка. Вечно се опитва да свали тегло. Когато чумата отмине, вече не можем да се разпиляваме пак толкова нашироко. Не че ще са останали кой знае колко от нас, предполагам. Обаче можем да излезем от бедите по-силни. Добра, сплотена трупа от съдружници, всичките опитни актьори, всичките напълно отдадени…

Изведнъж се появява брат му Кътбърт, запъхтян, огромният му корем се клати — ужасният аналог на Бърбидж. Не е актьор, а директор, ковчежник, непочтен посредник и винаги първи научава новините.

— Чухте ли? Марлоу е мъртъв.

Някакъв звук излиза от устата на Уил. По-скоро пъшкане. Но каква е думата: дали е как, или е кой?

 

 

Сглобяват случката заедно, доколкото могат. Уил, Наш и още неколцина, които познават Марлоу. Оказва се, че е имал, както обикновено става с мъртъвците, не чак толкова много приятели.

И прилича на поредния типичен за Марлоу сблъсък, една от онези яростни вихрушки, които го съпътстват постоянно. Бил с компания мъже в някаква къща в Детфорд. Господарката на дома ги снабдила с храна и пиене, вероятно в изобилие. Какви мъже? Чужди хора, познати на Марлоу? Вероятно познати, но какъвто е Марлоу, кой знае? Избухнала караница. Наш, който тихомълком слиза до Детфорд, за да поразпита, смята, че е било заради сметката. Или може с това да се е започнала кавгата и да е ескалирала. Бедата е, че вече са го погребали там и сега мълвата е единственият силен звук, който се чува; а звукът е по-глух от всякога с тази негова съмнителна репутация дори още преди това да се случи. Някой видял, че изнасят тяло, и помислил, че е жертва на чумата. Проститутка, която познавала квартала, казала, че било работа между педерасти, а Детфорд с неговата корабостроителница и моряците бил известен на педерастите и те често стигали до бой с други педерасти. Някой извадил кама някак си. Както и да е започнало, приключило с пронизване и с това умрял мозъкът на Кристофър Марлоу, с това завършваха и други неща, много други неща.

 

 

Правят проба на граф Саутхамптън за нов костюм. Уил му чете, докато приведените шивачи обикалят тялото му — началото на новата си поема „Похищението на Лукреция“.

— Тази е с по-тържествен тон. Както подобава, смея да кажа. — Саутхамптън изпъва ръце, шивашкият метър отчита безукорната му симетрия. — Но от друга страна — вие. Има ви нещо. Какво е станало? Вие не сте тук.

— Нищо не може да се скрие от вас, господарю.

— О, хайде, вече не се налага да правите това — раздразнено казва графът. Но вероятно усеща, че Уил се крие зад нея — ролята, смирен слуга на своя покровител. Саутхамптън отпраща шивачите. — Бих предположил, че някой е починал, след като носите черно.

— Някой наистина почина.

— Боже мой, разкажете. Какво има? Не можете ли да кажете в каква връзка познавахте този човек? Ваш приятел ли е или нещо повече?

— Приятел? В известен смисъл. Съперник. Той беше… беше на същата възраст като мен. — Уил вижда как интересът угасва в очите на Саутхамптън: „О, мумия на около трийсет“. — И сега — това е любопитното, за което постоянно мисля — аз винаги ще съм по-възрастен от него.

Внезапно трепване и проблясък: разбира се, че графът разпознава неговия театър.

— О, нямате предвид…

— Нямам предвид нищо — казва Уил, колкото може по-почтително. — Определено не и да бъда толкова отегчителна компания. Може ли да продължа с четенето?

Защото какво може да каже? Че повече от веднъж, борейки се, издигайки се, усещайки пречките пред своя стремеж, е пожелавал смъртта на Марлоу? Защото, в края на краищата, нито един полет на въображението не може да припише вината на него. Просто е нещо в душата ти. Нещо, което да се добави към стоте паунда, които Саутхамптън нареди на своя иконом да прехвърли на господин Шекспир, щом престоят му приключи, нещо, което да се добави към сянката на предчувствието, докато Уил се превръща все по-неправдоподобно в себе си — че за подобен късмет трябва да се заплати.

 

 

Бен, когато изгарящото усещане се появи в бричовете му, помисли за провидението.

Отношенията му с Господ бяха сложни, подчертани от обикновена простота: той чувстваше, че у автора на Вселената ще открие поне веднъж някого, който интелектуално го превъзхожда. Затова не беше склонен да възразява срещу онова, което провидението му сочеше, след като беше достатъчно очебийно. Харесваше усложненията като изпитание за мозъка, но ненавиждаше двусмислието: тъкмо там можеше да се прокрадне лъжливото. Затова, когато отново тръгна на театър заедно с горящата от нетърпение публика след дългоочакваното възобновяване на представленията през деветдесет и четвърта и видя Жулиета, умираща в красив екстаз, Бен се оказа раздвоен. Такава поезия: да чуваш всеки стих, беше като да откъсват листенце от стръкчето на душата ти; но беше ли правилно да се потопиш в подобна красота? Всъщност да се загубиш? Изправен пред въпроса, той не знаеше как се чувства и в това се състоеше възражението му. Беше тласнат към твърде много емоции, без да му се каже кой е правилният път, по който да върви.

Така че с тази болест провидението го възнаграждаваше или порицаваше за разврата, на който лекомислено се беше отдал заедно с ходенето на театър. Много му се искаше да има някого, с когото може да си поговори за това, къде да намери лекар в състояние да му помогне, лечението толкова неприятно ли беше, колкото казваха. Имаше приятели сред посетителите на театъра. Имаше го Уил Шекспир, с когото Бен можеше да каже, че е завързал приятелство, породено от възхищение, подхранвано с взаимна любов към словото, принадлежащо към специалната арена, на която се срещаха — театралните покрайнини, таверните, щандовете с книги. Ласкаеше се, че Шекспир, когото не смятаха за един от театралните развратници, винаги правеше изключение за него, оставайки до късно на пийване и разговор. Обаче никога не си угаждаше прекомерно: добиваше особено болезнено изражение, сякаш от запек, когато се наситеше. Толкова далеч от славата на Марлоу, чиято смърт Бен приветства с кратка въздишка. Хората умираха!

Не можеше да говори с Шекспир за това обаче. Вероятно си получаваше заслуженото. Ако се окажеше най-лошото венерическо заболяване, можеше накрая да свърши с окапал нос или да легне преждевременно в гроба. Обмисли подобен край: не му допадаше, макар да беше решил да се самоубие, ако не може да избегне зидането на тухли. Сигурно имаше по-голям апетит към живота, отколкото предполагаше. Живот на всяка цена? Вероятно не, но животът, боже, да, животът беше сладък дар, скрит в ритмите на пулса, бликащ със слънцето и пронизващ като зимен студ или кастрещите бръснарски ножици, съкровено допрени до меката част на шията ти. Миличък Иисусе, нека живея; и ако такава е волята Божия, опази члена ми да не почернее и носа ми да не окапе.

Отиде при един лекар в Уестминстър, но този човек говореше толкова ужасно долнопробен латински, че Бен го заряза. Вместо това импулсивно опита при една старица с палатка в южния край на Лондонския мост, която му продаде церове за всички болести. Накара го да се изпикае във ведро, помириса, гребна. Смущение в пикочния мехур, каза тя. Даде му очистително, каза му да живее чисто и трезвено две седмици. Подейства. Бен се върна да й благодари, но палатката й беше изчезнала, старицата вероятно беше преместена, арестувана от градските съветници пуритани. Пийна за нейно здраве и взе решение да научи урока си и тогава — тук той заподозря намесата на провидението — видя Агнес.

Беше в театъра — и отново, чудодейно или от провидението, Бен откъсна очи от сцената, за да види нея, защото това не беше посредствено представление. Бяха останали само две по-значителни трупи, които да привличат проникновения зрител: хората на адмирала в „Розата“ на Хенслоу с Алейн най-отпред и тази, наскоро учредената трупа, хората на камерхера, с Бърбидж в главните роли, Уил Кемп като клоун и по-добър, мислеше Джонсън, отколкото Тарлтън някога е бил, с Уил Шекспир във второстепенните роли. И пишеше за тях, създаваше пиеси като тази („Ромео“ — да, независимо от всичко, Бен пак отиде, защото не съществуваше нищо подобно, нищо не можеше да се сравни с това въздействие и затишие). Тази трупа трябваше да се гледа, с нейния гений, колкото и необразован и необучен да беше той. Нощта гаси свещите си и, румен, денят наднича, вдигнал се на пръсти, зад планините…^[14] И Бърбидж беше по-естествен от Алейн, който понякога почти изпяваше репликите си, вместо да ги произнася, а и хората на адмирала още разчитаха на материала си от Марлоу и въпреки че „Фауст“ и „Евреинът“^[15] още привличаха публика, този извор беше пресъхнал вече. Не, това беше мястото, на което да ходи заради… заради какво? Стремежът? Тогава ли се започна? Още преди години може би, умът в отдавнашна готовност, изопнат за скок. Но първо, да, трябваше да се справи със сърцето, така да се каже.

Агнес беше на един от балконите, горгоната й — плътно до нея. Но, небеса, променена. Слаба, бледа, прекрасната й закръгленост беше почти изчезнала. Поболяла се е от хлороза? Определено е минала възрастта за нея.

Поболяла се е по Бен. Той научи малко по малко. Приближи до тях, докато на сцената беше Дойката и произнасяше един от комичните си монолози; Бен щеше да мине и без него, ако той беше авторът — монологът нарушаваше единството; трагедията не биваше да съдържа в себе си комедия. Изкуството не беше като живота, както се опита да обясни на Уил по-предишната вечер: изкуството беше спасение на реда от хаотичното опустошение на живота… Отначало тя не искаше да има нищо общо с Бен. Всъщност извърна лице, отказа да отвори уста. Когато той настоя, Агнес стана и излезе. Старата скочубра размаха пръст срещу него.

— От тебе започна всичко — изхленчи тя. — Виж какво стана с нея. Виж какво стана.

Най-накрая го допуснаха в дома й. Старият чичо не можа да си го спомни или не можа да си спомни да го е забравял. „Скъпи ми господине, нека ви покажа моята колекция…“ Най-после Бен успя да остане насаме с Агнес. Какво беше станало с нея: ами, той беше човешко същество, нямаше как да не се почувства мъничко поласкан, освен че беше потресен, натъжен и засрамен. Когато скъса с нея, Агнес не се вдигнала енергично, за да продължи нататък, както Бен предполагаше. Намразила себе си, мислела, че вече никога няма да е щастлива, дори почнала сутрин да пие сладко вино. А после някакъв с текстилна манифактура от Сейнт Мери Акс поискал да се ожени за Агнес и тя се съгласила, макар да нямала чувства към него, а искала да си отмъсти на Бен. Копеле, копеле. Агнес му каза всичко това по своя директен, гърлен начин, помежду плач в престилката и ослепителни потоци омраза към него през очи, поразителни от меките сълзи върху теменужения цвят. Сигурно тогава той вече беше неин, още преди да е заридала, заявявайки му в лицето, че го е обичала всепоглъщащо, че манифактуристът е бил едно нищо, по-зле от нищо, но поне не я е зарязал.

— Но след като получеше няколко целувки — тя направи физиономия при спомена за тях, ха, не като моите, обзаложи се със себе си Бен — той заспиваше до огъня и почваше да хърка, събуждаше се зъзнещ и ми нареждаше да го разровя, защото бил предразположен към настинки. И аз го правех, Господ да ми е на помощ, а той казваше: „Хубавичко стъкваш огъня, ти си добро дете…“.

Агнес не се смееше, не беше в състояние, още не; а освен това беше сериозно, Бен го виждаше и също беше сериозен и този момент. Сериозен спрямо себе си, че я е направил толкова нещастна и че е захвърлил нещо така ценно — някой, който го обичаше толкова много. Въпреки че имаше високо мнение за себе си, трябваше да бъде честен, изглеждаше невероятно да събуди подобна любов отново. Затова каза:

— Този човек е бил отрепка. Но къде е той? Не може да те е оставил. Това е специалитет на глупаци като мен.

— Не, аз бях. Аз вече не исках да имам нищо общо с него, защото…

Тя възвърна своята злочеста любовна ярост, почти беше готова да го удари.

— Разбъркай огъня, казвал? За теб един мъж трябва да е готов да си пъхне ръката в пламъците, за награда като теб, какъв идиот съм бил да я захвърля. Мила Агнес, той е трябвало да е готов, както съм аз, така че…

Бен го направи. Не болеше толкова, колкото си мислеше, че може да боли: поне не в момента.

— Ах, ти, глупак такъв — извика тя, докато Бен стискаше огромната си лапа. — Мислиш ли, че това иска една жена?

Донесе масло, намаза ръката.

— Кажи ми, кажи ми какво иска една жена — молеше я той, но не, не всяка жена, а жената, единствената…

Бяха гледали „Ромео и Жулиета“, прочувственото може би витаеше във въздуха. Освен това беше много неприятно, че е отслабнала и бледа заради него. Простичките любовни взаимодействия можеха да я излекуват като очистителното на оная старица и те не бяха скъпи. Беше разбираемо. И целувката й се оказа омагьосваща както винаги, въпреки че Бен беше леко замаян от болката.

Старият побъркан чичо щеше да им позволи да живеят там, след като се оженят, но Агнес искаше да е далеч от него и мухлясващите гоблени. Създадоха домакинство в Уестминстър. Бен беше намерил половин къща под наем недалеч от „Хартшорн Лейн“. В леглото беше възхитително и той с нетърпение очакваше да има деца, които да отглежда, както си му е редът. Агнес почна с опитите да го промени след около месец. Не харесваше, че пие, а после се успива и става, за да чете: как щяла да се нагоди тя към това? Бен сви рамене, всъщност нямала такова намерение. Отначало Агнес беше впечатлена от големия му брой познанства с театрали, как той можеше да разчита на симпатиите на няколко актьори, най-вече на господин Шекспир, поетът на нежното очарование, който беше създал „Ромео“ — забележително. Уви, и на бойните средства. Можеше ли човекът, който е написал „Ромео“, да хърка толкова силно, да разхвърля дрехите си?

— Най-добре да питаш жена му, любов моя — отвърна Бен. — Тя живее в Уорикшър, откъдето е и той, и не го вижда по два-три месеца.

Това накара Агнес да замълчи, но за известно време. Понякога, ако много се умореше от натякванията, отиваше с тежки стъпки до дома на пастрока си и прекарваше нощта там. „Всичките са повече или по-малко опърничави“ — каза пастрокът му. Бен само изсумтя. Не му хареса, че тези думи идват от втория му баща, понеже клеветяха майка му, която отдавна смяташе за изключение сред жените; но в тях имаше известна истина, трябваше да признае.

Все пак Агнес и Бен имаха и приятни моменти. Излизаха да се разхождат с най-хубавите си дрехи, за да подишат чист въздух и да погледат стрелбите с лък на Финсбъри Фийлдс. Прибирайки се един ден, спокоен и доволен, Бен видя, че дърводелецът, който живееше в другата половина на къщата — глупак, идиот — е изсипал помия на прага му.

— Не знаем дали е той — каза Агнес, която беше изключително загрижена как да впечатли жена му със сипаничавото лице. Сбиванията на пастрока му с неговите съседи винаги са били нелепи, но при Бен беше различно. — Остави, Бенджамин, не можем да си позволим да…

— Какво не можем да си позволим? — изрева той, защото това беше дъното на падението за един горд човек, да му казват да се прокрадва в света: нямаше да понесе това, нямаше да пъпли пред някакъв си неграмотен дърводелец, който не можеше да напише и собственото си име…

Бен не можеше да се сети със сигурност как е протекло всичко нататък. Имаше крясъци и си спомняше усещането за брадата на човека в ръката си. Забравяш тези неща като кратък гуляй след работа. Но после откри, че гърлото изненадващо му стърже, сякаш е крещял, и има мистериозно порязване върху ръката.

Агнес дълго време мълча, приготвяше вечерята. Когато я сложи на масата, каза за сведение:

— Ако някога ме удариш, ще сложа отрова в храната ти.

Той погледна яхнията, чудейки се за момент. Чудеше се предимно за себе си. Но яде: сделката изглеждаше честна. А на следващия ден се извини на наплашения дърводелец и купи нов шал на жена си. Изглежда, това нямаше значение, когато човек се замислеше колко преходни са подобни събития — нещо като сезоните, които ти влияят мимоходом, но не определят живота ти, никак даже. Пиесата му беше наполовина завършена и той имаше въпрос към Уил.