Джъд Морган
Тайният живот на Шекспир (1)

1
Крал и не-крал^[1] (1582 г.)

 

Събуди го бурята, но нещо друго го накара да се облече и да слезе долу.

Едно чувство.

— Татко?

Той отвори вратата на работилницата. Пробягна сянка.

— И ти ли не можа да заспиш, а, Уил? Точно така, точно така. Е, влизай.

Вътре горяха пет-шест свещи. Уил потрепери при мисълта за разхищението. Но баща му се нуждаеше от тази светлина, той го знаеше: от колкото се може повече светлина. Над къщата отново удари гръм, оглушително и близо. Бялото в очите на баща му проблесна като в очите на разтревожен кон, а по челото му лъщеше пот.

— Ех, много е душно тази вечер — каза Уил, имитирайки прозявка. — Да ти донеса ли чаша бира?

Баща му поклати глава.

— Стой си де, момче, стой си. Аз просто бях… — По риза, космат, той бродеше насам-натам, нервно докосвайки калъпа за кройки, ножовете, дървените щипки, после вдигна една ръкавица от тезгяха. — Просто преглеждах бодовете ти. Кръгъл бод? Според мен външен шев е достатъчен за това качество. Но все пак е доста спретнат. Ножницата също. Тези кантове, имай предвид, трябва да са по-усилени, ако… — Той подскочи от грохота на гръмотевицата, но Уил се престори, че не забелязва това, нито треперенето на големите ръце, които едва не изтърваха ръкавицата. — Много е влажен въздухът напоследък нощем, затова кожите бавно съхнат. Но утре една трябва да е готова. Носиш ли калъпите си? Приготви дузина яйца за обработката, не, да кажем, две дузини…

Гласът му пропадна в скимтене, когато небето изтрещя, полудя и разтресе капаците на прозорците, и Уил почна да говори, каквото му дойде, за да прикрие онова, което виждаше и което чувстваше.

— Боже, ако вали още дъжд, южният път пак ще стане на мочурище и търговията пак ще е слаба. А и чух, че трупата на лорд Хауърд е тръгнала от Банбъри. Имай предвид, че играчите винаги успяват да преминат. Освобождават коня и почват сами да влачат каруцата на гърба си. А пък и Ричард трябва да дойде от Лондон, ще язди в голяма кал. И все пак, може да се изясни. Стори ми се, че надуших вятър от запад тази ве…

— Изобщо не съм чул за каруцата на играчите.

През страха и срама в погледа на баща му наново се прокрадна острота. Уил сви рамене.

— Някой ми каза.

— Мисля, че те са ти казали. — Гръмотевицата отекна по-слабо. Баща му си позволи лека, смътна усмивка. — Играчите. Знам, Уил. Миналото лято, когато идваха, ти се измъкна и прекара с тях цялата вечер в „Лебеда“.

За един съкрушителен миг Уил пак стана дете, а четвъртитият показалец на баща му отново го мушкаше в гърдите: Виждам всичко съвсем прозрачно тук, моето момче.

— Да — успя да изрече той — така направих. Не исках да сторя нищо лошо…

— Но не ми каза. Значи, сигурно си знаел, че няма да одобря. О, въпреки че не ходя насам-натам, все пак чувам разни неща, Уил, имам си кой да ме осведомява. Толкова онеправдан човек като мен не може да мине без това. — Бурята беше стихнала; мирисът на дъжд изпълни въздуха като нероден звук. — Играчите са много свободомислещи, но все пак техният живот е разпасан, непристоен, разпилян дори и когато им ръкопляска някое величайшо благородническо име. Освен това насаждат безделие и безплодни мечтания. И сега се замисли, това подхожда ли на сина на Джон Шекспир?

Говореше нежно. Имаше мелодичен, дори красив глас: поне това не се беше променило.

— Ти отиде на представлението. Отначало, когато почнаха да идват…

— Това беше преди — отсече баща му. — Тогава бях най-висшето длъжностно лице. Аз бях човекът, който им издаде разрешителното. Беше мое задължение да гледам пиесата, за да съм сигурен, че в нея няма безчестия. Други времена бяха. Заемах висок пост — най-високият. Тези времена вече отминаха.

Той се огледа за бастуна си. Служеше му за авторитет, не за да се обляга на него: телесно беше достатъчно здрав. Но щом баща му вдигна бастуна, Уил си помисли, че сега вероятно може да го изтръгне от него или да го строши в коляното му, защото беше осемнайсетгодишен и дързък, а баща му беше потъпкан, спотайващ се човек… ако поискаше.

— Бурята отмира — каза Уил.

Докато подаваше бастуна на баща си, усети в другия му край готова да се отприщи мощ и видя змията. Хю, синът на производителя на малц, я беше намерил след училище онзи последен срок, преди Уил да бъде отписан, и я беше прибрал в една торба. Можеше да усетиш отчаяната мускулна сила през плата. Той срещна бащиния си поглед и обичта и омразата го сцепиха на две като ябълка.

— Ами тогава пуснете, сър.

Още един момент, Уил пусна бастуна. Бурята с мънкане се отмъкна на север, над Шотъри. Баща му избърса чело.

— Захладня — каза Уил. — Мисля да отида да поспя, татко.

— Чакай. Когато играчите дойдат това лято, Уил, искам да имаш предвид кои сме ние. — Той допря резбованата глава на бастуна си към устните. — Кое е името ни.

И в главата на Уил загъмжа онова, което не можеше да каже: името ни, никой вече и пет пари не дава какво правим — в града по-скоро ще се говори за пирона, паднал от църковната порта… Но това беше едно от онези неща, на които не обръщаха внимание и се правеха, че не съществуват, също като със страха от бурите.

— Надявам се, че никога не го забравям.

— И аз се надявам на това. И че ще го покажеш. Повече няма да се спотайваш по кръчмите с шайка жалки играчи, нали? Ти си мой син, мой наследник, а тези неща имат значение. Трябва да научиш какво е да си мъж. Искам да обещаеш, сега — и то доброволно. Това не е заплаха. Знаеш, че никога не си имал по-малко от обич.

„Винаги можеш да ме сразиш с обичта“, помисли си Уил. Нищо не прерязва по-дълбоко.

— Имаш думата ми, татко — каза Уил.

Но излъга и се зачуди дали е нечестивец, или по-скоро доколко е нечестив.

Не заспа. Гледаше дъжделивото зазоряване от прозореца на стаята си, докато баща му прекосяваше двора долу, за да провери провесените кожи. Тежка, отмерена и въпреки това видимо изопната походка: на пръв поглед човек би помислил, че е пиян, който опитва да се владее. Но не, общински съветник Шекспир, член на парламента на град Стратфорд, беше шествал така в процесиите към сградата на кметството, облечен в своите длъжностни одежди, предхождан от съдебни пристави с жезли, следван от обожаващо го момче.

Уил видя собствената си сянка около себе си върху дъските на пода, границите й и си помисли: това ще са моите предели, сега и завинаги.

 

 

Бурята не я събуди. Вече беше будна. Откакто настъпи огромната промяна, прекарваше по-голямата част от живота си нощем. И обърна съвсем малко внимание на бурята. Смутиха я дървото и ужасяващият скръбен вой, който се надигна след това.

Нощта беше нейна привилегия. Имаше време и място да мисли и чувства. Дори да диша.

— Станалото — станало и нищо не може да се направи — казваше Бартоломю през деня. — Кога ще започнеш да живееш? Боже, тази физиономия. — Огромните му рамене потръпваха. — Ох, тази твоя физиономия.

Тя настръхваше и пак се залавяше с преденето или месенето и се стараеше да няма физиономия.

Нощта започваше за нея към дванайсет часа. Обикновено Ан си лягаше веднага след вечеря — някъде около времето, когато Бартоломю взимаше каната и се затътряше към пивоварната — и за един-два изтощителни часа прелиташе през удивително подробни сънища, в които огромната грешка с всякакви великолепни средства биваше поправена. После се събуждаше, обличаше се и заживяваше в спящата къща.

Понякога палеше тъничка свещица, но обикновено докосването я водеше по-безопасно. Ходилата й усвоиха всички познания за дъсчения под, ръцете й като на лечителка внимателно пробягваха по скърцащата аларма на ламперията. Не се страхуваше да не обезпокои своите доведени братя или сестри, но често измъчваше себе си с образа на Бартоломю, мержелеещ се в тъмното, разрошен, надзъртащ, с врат като подпорен стълб. Щеше да любопитства какво, по дяволите, прави тя, че се влачи из къщата посред нощ. Щеше да настоява да му обясни. Брат й вярваше, вероятно с право, че всяко нещо може да се разясни и когато приключиш, сгъваш го и го прибираш в раклата.

— Той не ни чува — беше казал Бартоломю, когато краят на баща им приближи. — Така че няма значение дали му се говори благовъзпитано.

Брат й си беше излязъл, въздъхвайки, а тя поде отново. Разказа на баща си за смелата лисица, която дойде току до вратата на склада за провизии и й се озъби, за летните посещения на играчите в Стратфорд, за изкълчения глезен на Катрин. Баща й лежеше, измършавял, поемаше свирепи, изтощителни глътки въздух, а устата му се разтягаше в странни форми. Да, вероятно не можеше да чуе, но тя се опитваше да придаде някакъв смисъл на умирането. Раждането, беше заключила тя от наблюденията си върху семейството и съседите, представляваше развитие: от първите смътни признаци, през неопровержимата изпъкналост на корема, сериозната опасност от родилните болки и после, с късмет, чудото на новото присъствие в света. Умирането беше по-различно. Протичаше като безразборно изнасяне на вехтории от необитавана къща. Накрая то приключваше и единствено отсъствието оставаше да свидетелства за него.

Нощем, носейки се от стая в стая, посрещната тук-там от мириса на пчелен восък или от призрачното сияние на някой меден съд, тя можеше да счупи оковите на миналото. Защото всичко това щеше да си е същото, както преди година, преди две години: баща й просто щеше да си спи в леглото. Но илюзията избледняваше всеки път, когато приближеше вратата в края на западния коридор.

Това преди беше спалнята на баща й. Сега там спяха Бартоломю и жена му. По право и както подобава: преди болестта да го сгърчи и ослепи, баща й беше направил своето завещание и предначертал бъдещето — Бартоломю да е господар на Хюландс Фарм и глава на семейството. Но тази промяна я попари. Единствено с деликатна предпазливост беше намерила точка, достатъчно отдалечена от вратата, за да не се чува хъркането на Бартоломю, и достатъчно близо, за да събуди усещането за баща й. Оставаше там дълги, сладостни минути. И нямаше значение, че това бе също и стаята, в която беше умрял.

— Още се държиш здраво за него — беше й казал Бартоломю наскоро. — Даже искаш да си останеш вкопчена в смъртта му. — Да, той я разбираше. На Бартоломю не му липсваше усет. И тя усещаше, че вероятно е по-добродушен от нея. Беше поискала да задържи баща си дори когато от него не беше останало нищо, освен едно оцъклено издихание, подпряно с възглавници. — За бога, животът му вече е само нескончаема болка. Със сигурност е време да издърпаме подложката — заключи Бартоломю сурово и с хладен разум.

И освен това накрая го беше направил. Със срязващата отривистост на земеделец беше измъкнал възглавниците и главата на баща им клюмна назад, тупвайки безвъзвратно.

А после продължаваш нататък. Но след това й се струваше, че животът е като дъсчен мост с останали тук-там дъски. Някои от стъпките по него изглеждаха невъзможни.

Нощта беше нейният необходим позор. Знаеше, че това е лъжа; а във всяко друго отношение тя беше много взискателна към истината. Когато онзи ден Бартоломю я видя да топи лоени свещи, и каза: „Маргарет спокойно може да го направи, знаеш“ — тя трябваше да измисли извинения. Трябваше да каже: „Е, но тя не е така сръчна като мен — не оставя лойта да изстине достатъчно. За тези неща е нужно да се грижа аз, за да се води домакинството както трябва“. А всъщност каза: „Да, знам“. Истината за положението набъбна прекалено много; не можеше да се провира покрай нея. Тяхната мащеха, както си му е редът, беше господарка на фермата, а доведените й сестри можеха да вършат останалата женска работа — в края на краищата, тя самата ги беше обучила — така че в действителност тук за нея нямаше роля. Ето това имаше предвид Бартоломю.

И точно тук не я разбираше. Да, беше почти двайсет и шест годишна, възраст, на която повечето жени бяха омъжени или бързаха да се омъжат, вярно беше. Той предполагаше, че следователно тя сигурно отчаяно си търси съпруг. Погрешно я беше разбрал. Обясни на брат си кое е вярно, но умът му не можа да го побере.

— Недей да мислиш, че понеже Джордж Годън е вдовец, ще се втурне към първата жена, която може да вземе. Не и той. Джордж е здравомислещ, свестен човек и когато наистина си намери подходяща, ще подходи с цялата почит и уважение, които тя би желала — продължи Бартоломю, изследвайки, търсейки пристъпа на гордост или съмнение, които биха обяснили отказа й да погледне на приятеля му като на свой ухажор. Към края той се запъваше. — Бъди сигурна, Ан, той харесва как изглеждаш. Изключително много харесва как изглеждаш.

И това, че тя не искаше да се показва. Рядко виждаше собственото си лице. Мащехата й имаше огледало, но го криеше. Когато на Ан й се случеше да види отражението си, понечваше да извърне очи, сякаш е зърнала голота. Имаше хубостта на Бартоломю от злато и лед, но вместо онзи огромен натиск, който той упражняваше върху света, това лице не изглеждаше готово за нищо. Тя знаеше, че лесно се изчервява, но беше обезпокояващо да вижда как нахлува кръвта и как чертите й изглеждат създадени, за да отразяват мъничките болки и измъчващите въпроси.

— Ти имаш товар — беше казал веднъж баща й. — Красотата.

Но това беше баща й, винаги мил. Би разбрал дори — беше сигурна в това — тайната й женитба с нощта.

Но тази нощ, когато бурята громолеше по западните възвишения, тя усещаше слабо присъствието му. Направи грешка и се приближи твърде много до вратата на спалнята и чу не хъркане, а настоятелно ръмжене и скърцане. Съвзе се от това, като отиде до кухнята, свали любимата чаша на баща си, постави я до една чиния и само за момент го пресъздаде, седнал там, да яде своята скромна вечеря… Но само за момент. Преди да успее да я възпре, проникна мисълта, че скоро той напълно ще изчезне. И бързо се появи друга: че това е редно, че така би трябвало да бъде, а беше несправедливо.

Бурята я спаси. Пристигна изведнъж, сякаш направила гигантска крачка, гръмотевиците трещяха отгоре, светкавиците рисуваха студени синкави скици на стаята. Тя тихо отлости задната врата и застана на изтрития от стъпки праг, загледана през двора към ливадите отвъд. Още нямаше дъжд, но щом завалеше, щеше да цвърти. За късмет, сеното беше окосено. Можа да различи само едно петно на горната ливада — овцете се скупчваха една до друга в далечния край. Когато светкавицата удари дъба от другата страна на плевнята, й бяха нужни няколко секунди, докато схване какво се е случило. Имаше нещо почти потайно в онова, което видя, снижаващия се замах от ножа на убиеца, а после очите я заболяха от нажежената драсканица, а ушите й запищяха от шума, не толкова шум, колкото брадва, разсичаща слуха й. Тя премигна и потърка очи. Дъбът стенеше и се разцепваше, сякаш се осъществяваше чудовищно раждане. Сцепената част се разпукваше с пушек и грохот.

Другият шум достигна до нея на пресекулки. И той също сякаш нямаше никакъв смисъл: дълбоко стенание, провлачено и гръмко, отвъд възможностите на човешките дробове. Но въпреки това звучеше толкова човешки, че сърцето й се сви.

— Боже! Гледай само!

Бартоломю беше до нея.

— Да, страшно, нали? То ме събуди — бързо каза тя.

Стенанието се засили, умоляващо и настойчиво. Бартоломю въздъхна. Беше нахлузил панталони и пъхнал белите си боси крака в обувките, но не изглеждаше нелепо: никога не изглеждаше.

— Опасявам се, че това е петнистата крава, младата. Онази, която чака теленце. Да му се не види! — Челюстта му беше стисната. Една по една се спуснаха тлъсти капки дъжд и всяка си избра камък от настилката. — Иди донеси фенера, става ли?

И тръгна приведен към обора.

В кухнята, докато тя припряно се бореше с огнивото, слезе доведеният й брат Джон с прозявка и любопитен какво става. Даде на този вечен гладник пай с цариградско грозде и го прати обратно в леглото. Част от нея още се измъчваше от това нощно нашествие. Но тя знаеше, че нещо се е променило и скърцането на дървото сякаш отекваше в душата й.

В краварника Бартоломю изпълняваше гъвкав, кръжащ танц на предпазливостта около петнистата крава. Тя беше застанала особено, с приведена глава, от време на време правеше по някое замаяно полуобръщане като пиян човек по наклон и през цялото време издаваше тези ужасни звуци, които наподобяваха подивял глас. От лявата й предна четвъртина капеше кръв.

— Наранила се е в стената — меко каза Бартоломю. — Какво плашливо добиче. Спокойно, спокойно… Дай го по-близо. Сложи го тук долу. Гадост. — Той се дръпна, щом кравата развъртя голямата си тъжна глава. Дъждът пердашеше по покрива. Вътре нахлу студен въздух и сумтящият дъх на кравата избълва драконови струи в светлината на фенера. — Ах, да му се не види. Погледни й опашката, гледай. Ще пометне. Има лайна по нея.

Ан каза:

— Ветеринарят. Може би…

— Може би не. Кой ще се вдигне в такава нощ? Освен това… — Петнистата крава нададе нов, невъобразим стон, а вратът й се олюля, гъвкав и разкривен като на пепелянка. Бартоломю тревожно се дръпна назад. — Освен това се съмнявам, че сръчността му ще е от полза. Прекалено е рано, няма да имаме живо теле. Само можем да се надяваме, че лесно ще се отели и това няма да я убие.

По целия бут на кравата се виждаха конвулсии, а под опашката й се сви и зейна червено разкритие. Ан пристъпи по-близо.

— Братко, тя страда толкова…

— Стой по-назад, полудяла е. О, гадост. Нямам си и понятие какво прави един говедар. Таткова измислица. Овцете са за мен, те са жилави, с тях няма проблеми.

Пак проблесна светкавица и открои няколко ярки секунди от агонията на кравата. Звукът, който животното издаваше, изведнъж се промени. Стана вял, печален и простичък, не протест, а акомпанимент. От палпиращата й задница излезе нещо меко и хлъзгаво и тупна на земята.

Бартоломю отново внимателно затанцува.

— Ето го, дръпни се назад, Ан, остави я да го оближе. Виждаш ли! Ще се умори. Уф, вони. Ех, виж, не е можело да оживее.

Ан беше на колене. Прегънатото вързопче с меки крайници не помръдна. Тя се помъчи да не заплаче. Бурята мрачно блъскаше вратите и трополеше над главите им.

— Спокойно, спокойно… Малко кърви — но малко. Ще се оправи с божията воля. Сутринта ще пратя да извикат ветеринаря. Да ти се не види, добиче, замълчи вече, пометна и всичко свърши. — Бартоломю приклекна зад Ан и й хвърли бърз поглед. — Винаги си била дама. Кълна се, никой не би предположил, че си отгледана във ферма.

— Би трябвало да е ужасно — тя се бореше с гласа си. — Но гледай! Красиво е.

Брат й поклати глава.

— Красиво. Е, наистина никога не те разбирам, когато го казваш. Виж сега, тя отстъпва назад. Не е като да нямат никакъв разум. Не се бой, добиче, ще ти доведем бика и ще имаш друго теле. Сега искам парче зебло — това нещо ще е хлъзгаво.

— Какво ще правиш с него?

— Ще му взема, каквото мога. Нищо не струва, колкото възрастна крава, но кожата е нещо много ценно. Някои наричат тази на неродените телета хлъзгавица, от нея се правят фини ръкавици. Знам, че я внасят от Ирландия. — Той я изгледа за момент. — Защо, по-лошо ли е от кожа на убито животно?

— Не. Не, със сигурност. Само че… Бартоломю, недей да го провесваш за копитцата.

Той се поколеба, после сви рамене.

— Дааа, смея да кажа, че е зловеща идея. Освен това гаргите може да го докопат.

Прекосиха двора, където дъждът трополеше и дълбаеше локви, Бартоломю носеше увития товар, Ан — фенера. Тя го остави на пода в кухнята и запали поредната тръстикова свещ от него, а после още една. Потуши странното желание да потопи цялата къща в светлина.

— Оставих го в избата. По-хладно е. — Бартоломю влезе, изтръсквайки капките от косата си. — Боже, каква нощ. Старият дъб е разцепен като с брадва. Ех, утре трябва да повикаме търговеца на кожи, а също и ветеринаря. Проклет добитък, само неприятности.

— Не и търговеца на кожи. Татко продаваше кожите си на господин Шекспир в Стратфорд. Ръкавичарят…

— А, той ли? — Бартоломю направи физиономия. — Не, говори се, че е смахнат, несигурен човек, не е добре да си имаш работа с него в момента. Заради цялата онази история покрай търговията му с вълна, отиде на съд за нея. Чувам, че изобщо не мръдвал от вкъщи. Полуоткачен е, май се кланя на папата. Отрежи ми едно парче пача, става ли?

Ан умело боравеше с ножа. Месото въздъхна и тупна.

— Беше приятел на татко.

— Да, но татко вече не е тук.

Бартоломю се пресегна за подноса, който Ан му подаде. После погледът му попадна на масата, където бяха подредени чашата и чинията на баща им. Дълго ги съзерцава.

— Пача — каза Ан, подавайки сковано подноса.

— Мили боже! — Бартоломю седна, отмятайки глава назад, като я гледаше, сякаш я беше хванал да краде от него и искрено се мъчеше да разбере защо. — Божичко, Ан. Човек би помислил, че ти си неговата вдовица.

Вместо мащехата й — полусляпа и болнава в своята спалня. Някога извънредно тлъста, тя изведнъж легна покосена също като удареното от светкавица дърво и така вече две години. Сякаш абсолютно всичко, което Ан беше пожелала да й се случи, когато баща й за първи път доведе тази жена у дома, лицемерно изчервена, накрая се беше сбъднало. Както се оказа, Ан не е трябвало да се бои. Не беше изгубила от обичта му. Още беше на първо място, докато…

— Не. Само че трябва да правя помен и за двете ни.

Гневът, обагрен с вина, я заля, гнусен и отвратителен, сякаш беше изкрякала някакво богохулство или се беше омърсила.

Бартоломю заби нож в пачата и замислен, задъвка. Бузите му бяха леко зачервени.

— Колко тъжен правиш живота си. Трябваше да се омъжиш за Джордж Годън. Няма да има много такива възможности. Годините минават, Ан, минават. А и тук ти не си доволна, нали? Какво има? Заради Бела ли? Надявах се, че може да се спогаждате горе-долу добре.

Ан се замисли за жената на Бартоломю, колко е мека, усмихната и закръглена, как може спокойно да говори за джанките, за болестите на децата, за водата, кипяща в тенджерата, и така до безкрай. По-скоро й завиждаше. И понякога й се приискваше да побегне от нея към най-далечния хоризонт.

— Доволна съм, Бартоломю, съжалявам за това, което току-що казах.

Това, изглежда, го раздразни. Избута подноса настрани.

— О, ще пратим да повикат господин Шекспир, ако искаш, Ан. Без съмнение го виждаш като изпълнение на татковите желания. Но ти можеш да нагодиш всякакъв смисъл към това, нали знаеш, защото сега той е в гроба и не може да отговаря за себе си. Достатъчно ясно си го спомням. Беше като цяло добър, честен човек: прекалено отстъпчив и мек понякога и опасявам се, че и двете му жени го водеха за носа, но какво да се прави — беше смъртен като всички нас. — Той стана и се протегна. — Отивам пак да си легна. Най-добре и ти направи същото. Не знам защо ти трябва да бродиш насам-натам нощем. — Вдигна чашата на баща им и я остави на полицата. — Не всички мъже са като татко, Ан, така стоят нещата.

„Знам го“ — помисли си тя, но то потъна в огромното подземие на неказаното.

След като Бартоломю си отиде, Ан застана на вратата, загледана в дъжда, вдишваща свежестта му. После излезе навън под капките. Искаше да види удареното от светкавица дърво. Искаше да даде живот на онова теле. Дъждът я намокри до кости: косата й се разпръсна около лицето, дрехите й прилепнаха към тялото, съприкосновението с тях й тежеше настойчиво. За миг се изпълни с копнеж да е вещица, да произнесе заклинание и да види как теленцето се размърдва. Застана под ударения дъб. Изглеждаше осакатен, въпреки това — вечен. Спомни си, че веднъж, като момиче, се покатери на него — само веднъж. Просто не беше обичайно за нея. Докато се мъчеше да слезе, видя как баща й разтревожено се усмихва. „Ех, не ти подхожда да си мъжкарана“ — каза той. Беше прав. Но пък поне само веднъж изпита ободряващия ужас да си в безизходица там горе, далеч от земята и да си мислиш: аз го направих и това е погрешно и опасно, но съм жива.

 

 

Когато съобщението пристигна, Уил работеше, изрязваше една кожа в двора. Забеляза, че когато ножът се закачи и проби, потрепна така, сякаш се бръснеше. Беше ли време да си пусне брада или мустаци като някои от бившите си съученици? Прекалено често обаче мустаците бяха нещо жалко и проскубано като паяжина от тавана, усукана в метлата на слугинята.

Трябва да научиш какво е да си мъж.

Съобщението беше от една ферма в Шотъри. Кожа на мъртвородено, рядко срещана, деликатна.

— Малко се търсят толкова доброкачествени стоки по тези места — каза баща му, поглеждайки над рамото на Уил. Брадата му имаше същата форма като закривения нож. — Все пак, иди да видиш. Кажи шест пенса или нищо. — Това означаваше, че може да вдигне до девет пенса. — Предай моите почитания на господин Хатауей. Много обичах баща му. Ех, Ричард Хатауей, ето че имаше един добър човек, разбирай го, както искаш.

Напоследък често говореше с този настойчив, оскърбен тон, сякаш някой му противоречеше.

До вратата на конюшнята за Уил се закачи Едмънд, най-малкият от братята му. Двегодишен, жилав, шумно неоспорим, Едмънд се вкопчи за крака му и ревна.

— Тихо, ей сега се връщам — утеши го Уил. Ставаше все по-малко вероятно детето да умре и Уил си позволяваше постепенно да се привързва към него. Но от своя страна, Едмънд проявяваше страстна и необикновена привързаност. — Идвам си, идвам си ей сега.

Дрехите на момчето бяха оплескани с тор по краищата. Джоан дойде, шумна и въздишаща.

— Гледай, гледай каква мръсотия. Майка ще ни нахока. Не биваше да му позволяваш.

— Ей сега се връщам, тихо… Опитах да се измъкна.

— Ела, маймунке! — Джоан отскубна Едмънд и го вдигна. — Какви сълзи само! Целият си в сополи. Виж, виж как тичат хубавите пиленца… — Тя се намръщи на Уил над мъхестата, непокорна главица. — Боже, кълна се, когато и да излизаш, все едно си мисли, че никога вече няма да те види.

— И все пак винаги се връщам — каза Уил, докосвайки мократа гореща бузка на Едмънд — нали?

Докато пъхаше крака си в стремето, стори му се, че чува Едмънд, отнесен обратно в къщата, да казва със странно примирение като възрастен: „Не“.

Кобилата потрепна, започна да се мята и излезе от двора с крачка настрани, мразеща Уил върху гърба си. Когато я яздеше Гилбърт, беше кротка. Проникновението на животните и невръстните. Уил, който не беше ездач, се справяше с нея, както се справяше с живота. Намери начин да се занимава с нещата, които ненавиждаше и към които нямаше склонност: научи се да ги върши добре.

Снощната буря беше изпълнила канавките до преливане и повърхността на „Родър стрийт“ беше на шест инча под водата. Три кряскащи момчета играеха футбол с издута жаба.

— Уил! Добра новина! — пресрещна го господин Фийлд, щавачът, водейки натовареното си магаре.

Лицата им бяха измъчени. Уил задържа коня.

— Ричард се прибра. Слава богу. Късно снощи, вече го бяхме отписали. Пет нощи по ужасните пътища.

— Слава богу!

Този път Уил говореше искрено.

— Още спи. По-късно трябва да дойдеш да го видиш. Майка му вдигна врява като го видя как изглежда. Каза, че в Лондон е станал жълт като пергамент. Но той преуспява. Чрез труд преуспява. Безделието — каза господин Фийлд, насочвайки пръчката си към едно от пищящите момчета — виж до какво води. Съветът трябва да направи нещо. Прекалено са разхайтени. Чираци да тичат насам-натам след вечерната камбана, да крещят и да се бият. Баща ти кога ще почне пак да идва на събранията? Гръбнак, ето какво липсва.

Привикнал да мисли два въпроса напред, Уил лесно избегна този.

— Татко ще се радва, като разбере, че Ричард се е прибрал благополучно. Той често го споменава. Минавали ли сте по пътя за Шотъри? Бива ли го?

Ричард се беше върнал. Яздейки, Уил предпазливо допусна мисълта да блесне пред него. Миналата зима беше попаднал на таралеж, заспал в заплетен трънлив шубрак зад бунището. То беше сгряно от оживлението в гнилата материя и таралежът също беше топъл. Уил успя да го докосне, използвайки отворената си длан. Знаеше за меките иглици. Знаеше, че той ще избере момента да се размърда и да оживее.

Лятото наближаваше и играчите скоро щяха да дойдат. По прасците му плисна кал, но небето беше цялото едно бездънно синьо угризение, пристъпът на невъздържаност беше изчезнал; ливадите се къпеха в светлина, а дърветата бяха натежали, клюмнали като пияни от мокрите листа, и всичко, което Уил виждаше и помирисваше, напомняше за играчите, че е време да изтрополят със своята покрита каруца на съблазънта по стратфордския мост. Време да се събуди.

Но баща му поиска това обещание от него, и то обещание на дело, не само на думи. И ръкоделието да съшива двете си същности една за друга почваше да надвишава неговата сръчност. Усещаше силно опъване и скъсване.

Мина край двата бряста, кобилата надменно шляпаше между плаващите купчини боклуци, и тръгна по пътя за Шотъри.

Това е Уил, както бихте могли да го видите, ако бяхте един от двете хиляди жители на Стратфорд, свещар или шивачка, поглеждащи от тъмния фон на лампериите през решетката на прозореца към яркото лято навън. Най-големият син на господин Шекспир, възседнал кон — жалка кранта, но е късметлия, че го е задържал след тези неприятности с парите. Уилям, за повечето Уил, брат на Гилбърт, Джоан, Ричард и Едмънд; осемнайсетгодишен, кокалест, с гръб, издължен като на белка. Взел е нещо от хубавия външен вид на баща си, но не е толкова широкоплещест и силен: издължено лице, правилен нос и брадичка, от която устните изглеждат леко вдадени навътре. Добро държание — наистина изискан младеж, както всички ще се съгласят: не само пуританите в града като господин Фийлд се оплакват от ругаещите, пиянстващи, непочтителни млади. Прави по някое случайно отклонение, но е гордост за баща си, общо взето; не се е обвързал като негов чирак, но здраво упражнява занаята. Няма неприятности около него.

А после вероятно отместваш поглед.

 

 

— Какво? А, това ли. Бързо дойде — обърна се господин Хатауей разсеяно към Уил.

В голямата кухня на Хюландс Фарм беше като панаирен ден: вътре имаше поне дванайсетима, влизаха и излизаха. Внушителни гласове. Господин Хатауей също беше внушителен, рус, от ушите му стърчаха косми, сякаш беше натъпкан със слама. За ръкава го дърпаше поотраснало момиче.

— Какво, Маргарет? Имам си работа за вършене…

— Джон изяде пая. Последното парче…

— Да ти се не види, момче, казах ти да не крадеш храна. Като искаш, ще помолиш. — Без сериозно насилие, мимоходом, господин Хатауей плесна свитата глава на едно момче, което нададе свиреп вой, и се обърна към двама ратаи. — Сега, къде прокапа дъждът? И колко чувала съсипа? Ами покажете ми де, покажете ми. Един Господ знае защо трябваше да идвате двамата да ми съобщавате. — Той изтика мъжете към вратата с по една голяма ръка на гърба на всеки, така че двамата заподскачаха като танцьори, после замахна с ритник към кокошка, която се беше вмъкнала да кълве трохи от закуската. Във всичко това имаше нещо непредубедено. Гладкото светло лице не предполагаше човек с поначало зъл характер. Уил долови следа от прокиснал дъх и разпозна нощен пияч, за когото сутрините бяха мъчително възраждане. — Бела, когато намериш оная слугиня, питай я защо не отива в стаята на мащехата, след като бедната жена я вика вече от един час. — Той се обърна пак към Уил, смръщен от внезапното припомняне. — Сър, моля да ме извините. Човек трябва да се раздели на двайсет… Ан! Ан ще ви покаже трупа, ако позволите. Идеята беше нейна.

От огнището се отдели жена. Уил беше идвал тук и по-рано, преди няколко години, с баща си, да купува кожи по времето на стария фермер. Познаваше младия господин Хатауей, колкото да си кимат на пазара. Но не различаваше жените от това голямо домакинство; а тази изобщо не я беше забелязал; може би защото тя единствена беше в състояние на неподвижност.

Уил се поклони.

— Господарке Хатауей.

— Не съм господарка — каза тя.

Уил се поколеба на ръба на извинението. Но беше заговорила информативно, със следа от усмивка, сякаш поправяше детинска грешка. Обърна се и го поведе към избата.

Докато Уил изучаваше трупа, тя остана на разстояние и наблюдаваше. Усети хлад у нея, макар и не насочен към него, не съвсем. Въпреки че дори каменната изба беше затоплена от лятото, жената сякаш обитаваше зимата, сякаш погледът й падаше върху замръзнал сняг и небе, което нямаше да просветлее дълги месеци наред.

— Кравата оживя ли? — попита той, отмахвайки торбата.

Беше виждал животни — мъртви, одрани, заклани, още от малък: неприятното чувство не липсваше, но беше слабо.

— Да, само това имаме за вас. — Накара го да изглежда алчен за още. — Бурята снощи я подлуди и роди преждевременно. Чу ли бурята?

— Наблюдавах всичко.

Тогава тя се обърна с несигурен поглед, сякаш Уил криеше нещо зад гърба си. Красотата й го поразяваше малко по малко. Беше прекалено свенлив, за да задържи тази мисъл, понеже тя беше жена и не можеше да я проумее. С момичетата разменяш откровени облещени погледи и през цялото време си наясно, че и те като теб не знаят нищо. С нея Уил стоеше в основата на огромно стълбище. Но умът му дръзна да отдели някои нейни елементи: формата на лицето, силата му ведно с финеса и деликатността; прозрачната мека кожа на тила й и как цялата кожа, която можеше да види, беше такава.

— Какво ще дадеш за… за телето?

Не съм господарка. Но беше упълномощена да сключи сделката, така изглеждаше.

— Девет пенса — каза той.

Тя наклони глава и щом той сложи парите в ръката й, го остави. Походката й беше съвършено безшумна. Тръгвайки след нея, Уил смътно долови ароматно раздвижване. Във въздуха се усещаше отпечатък като върху възглавница, от която наскоро се е вдигнала глава.

В двора пристегна вързопа към седлото. Кобилата, надушила своя товар, потръпна и се задърпа, докато Уил я извеждаше през портата.

На половината път надолу по пътеката от фермата той чу вик.

— Почакай! Моля те. — Беше поруменяла от тичане или от нещо друго. Уил видя ръката си сграбчена, монетите — силно притиснати в нея. — Ето! Промених решението си. Не го взимай!

Той помисли за момент, че това е някакво странно усъвършенстване на пазарлъка.

— Наистина, няма да вземете по-добра цена, ако…

— Не това ме интересува. — Тя допря трепереща ръка до слепоочието си, за да отметне освободилите се златни кичури. — А дали е правилно, а това някак си… не е правилно. Когато брат ми заколи прасе последния път, събрах кръвта в кофа. Обработих месото, изчистих го и го ядох. Беше в реда на нещата. Но това теле е нещо, което никога не е било. Погрешно е и изкривено да се прави нещо от него. — Задави я ридание. Тя се извърна, покосена, изглеждаше, сякаш ще падне. — Искам да отменим уговорката, това е всичко. Изцяло. Толкова е горещо, заради жегата, нищо повече. Умолявам те, не ме гледай.

— Ужасно горещо е и ще ти призлее. Ела! Влез под сянката.

Жалостта му вдъхна смелост. Хвана я за ръката, заведе я под едно дърво и завърза кобилата за нисък клон.

— Не е това — каза тя, сякаш на себе си, облегна се на ствола, поглеждайки нагоре. Зеленината оцвети мокрото й объркано лице. — Мили боже, но ако го върна обратно, брат ми ще ме помисли за глупачка. Каквато съм — голяма глупачка. Не знам какво да правя.

Не толкова сълзите. А защото знаеше, че той ги е видял, сигурно това мразеше тя, мразеше до смърт и то го подтикна да говори. Думите можеха да създават и да отменят създаденото.

— Животното е мъртвородено, да, преди да му е дошло времето — бързо каза той. — И следователно, без съмнение, е нещо, което никога не е било. Но всичко, което никога не е било, е също и нещо, което е могло да бъде — а такова нещо предполага повече съществуване от мен или теб, защото има хиляди потенциални съществувания, а ние имаме само онова, с което сме били родени. От всички тези възможности кое може да е по-удивително от преобразяването? Не в някакви си ръкавици. Ръкавиците от такава кожа са толкова фини, казват, че можеш да ги побереш в орехова черупка. Кой би предположил, че от клетата, жалка мъртва плът може да излезе толкова въздушно творение? Ръкавици от съня на фея. Ти няма… не можеш да ги носиш, за да ти стоплят ръцете. Не, не, ще ги сложиш през горещниците, за да охлаждат ръцете ти.

Издържа погледа й — изпитание за него, защото никога не успяваше да гледа дълго някого в очите, това винаги го съкрушаваше.

След малко тя поклати глава.

— Моля за извинение — каза сдържано. — Никога не съм мислила… Нищо не знам по тези въпроси.

Но очите й бяха сухи.

— Вземи парите. Това е честна покупка — отвърна той и й подаде монетите върху отворената си длан. Следващите му думи го свариха неподготвен. — Защо каза, че не си господарка?

Тя вдигна очи към него. Беше с половин глава по-висок, но тя гледаше надолу и младостта му потрепери върху тялото, сякаш се беше озовал с голи рамене, без риза.

— Говорих, без да мисля — каза тя. Взе монетите от ръката му, без да я докосва. — Ти никога ли не го правиш?

— Нека помисля по този въпрос.

Тя не се усмихна, но Уил видя усмивката като една от онези хиляди възможности на неродените неща.

— Не аз съм господарката на Хюландс Фарм. А мащехата ми. Или жената на брат ми, докато тя е болна. Само това имах предвид. Аз съм — как се води? — жена под свое собствено управление. — Тя разстла полите си, огледа се, премигваща и наблюдателна, около себе си като човек, завърнал се от дълго пътуване. Сестра, а не съпруга на сламения фермер. Същият светъл цвят. Това нищо не променяше, разбира се. Тя беше и жена, и Уил усети, че използва това срещу него като колар, който съсредоточава мускулите си на поводите. — Държах се много глупаво за телето. Моля те, забрави всичко по въпроса.

— Не е нужно да го нося вкъщи — каза той, високо и настоятелно, сякаш тя вече много се беше отдалечила. — Ако желаеш, бих могъл… бих могъл да го погреба някъде.

— Какво ще кажеш на господин Шекспир?

— Ще кажа, че съм огледал трупа и не е ставал за нищо.

— Ами за парите, които си оставил? — Тя поклати глава. — Освен това не бих те карала да лъжеш баща си.

Той едва не изрече: „Баща ми е изтъкан от лъжи“. Но всъщност не можа да каже нищо. Думите бяха излетели от него и бяха свършили своята работа като ястреба, стрелващ се към плячката от китката на соколаря. Качулката отново се спусна. Сега тя пак беше царствената господарка на Хатауей, а Уил отново беше сведен до незадоволителна плът и ниско се поклони, докато тя го напускаше.

Тихо му каза:

— Благодаря.

Вникна в нейните мисли: никой не видя това, никой не ме видя. Само един младеж. Никой не видя.

 

 

Бенджамин. Името, с което често кръщават сина на по-стар баща. Дете на моята възраст.

„Но защо — питаше понякога Бен сянката на мъртвия си баща — защо изобщо чака толкова дълго? Защо слабините ти не се раздвижиха да ме направиш, когато беше млад? Тогава можеше да ме видиш как пораствам — поне да ме видиш роден — а не да отиваш в гроба, след като едва от месец съм бил в утробата.

А най-вече можеше да нямам втори баща.“

Беше вечер с ожесточена буря над Уестминстър, през осмата му година, когато за първи път разбра за работата с раздвижените слабини и какво се получаваше от това. По онова време ходеше, когато успееше, в малкото енорийско училище на „Сейнт Мартинс Лейн“. В този конкретен ден — вторият му баща беше в настроение за бой — Бен реши, че когато свещеникът звънне с камбаната, няма да се прибере вкъщи. Един от съучениците му, като го видя, че се разтакава, му предложи да дойде у тях. Затова, вместо да хукне по оплисканата с кал „Странг“ между говедата и каруците, той последва своя приятел из лабиринта от вътрешни дворове и тесни улички зад „Сейнт Мартинс“. Момчето каза, че родителите му няма да са там — баща му беше бръснар, а майка му — пастирка на крави, но сестра му, добави той с особен поглед, щяла да е вкъщи. Бен можел да види сестра му.

В една стая на горния етаж над обора Бен видя. Момичето беше около петнайсетгодишно, смугло, с големи гърди, обикновено. То се кикотеше над рамото на мъжа, който, в началото си помисли Бен, се опитваше някак си да я убие, като я удуши, докато е полугола. Мъжът, изглежда, нямаше против, че момчетата гледат. Той им намигна и коментира хода на действията. След като приключи, пристегна бричовете си, видя изумлението на Бен и му даде кратко обяснение.

Тогава кога, попита Бен, щеше да излезе бебето? Мъжът се разсмя. Никога, ако му провърви: вярваше, че майката си знае работата и е дала цяр на момичето. Преди да си тръгне, мъжът хвърли един фардинг^[2] на пода. Той се търкулна. Момичето с кикотене се наведе да го търси.

Беше отблъскващо, но все пак познание, следователно — ценно. И дори му помогна да разбере загадката на своя втори баща. При когото, разбира се, той все пак трябваше да се прибере тази вечер и който го би още по-безжалостно, че е закъснял.

След като пастрокът му тръгна за кръчмата, Бен попита: защо?

— Защо изобщо трябва да имам втори баща?

Майка му го изгледа, премисляйки. Очите й бяха големи и кротки, но останалите й черти изостряха лицето й: понякога изглеждаше като двама души едновременно. Изглежда реши, че Бен е дете, на което може да се казват тежки неща.

— Заради парите, Бенджамин. Когато баща ти умря, ни остави без пари.

— Защо? Всичките ли ги беше похарчил?

— Нямаше какво да харчи. Издръжката на свещеника умира с него, а той нямаше имот. О, някога имаше, но го изгуби по времето на кралица Мери. Тя върна папските ритуали, но Джонсънови не поискаха да ги спазват. За кратко баща ти даже лежа в затвора.

— Добре е — отвърна Бен — да идеш в затвора за това, в което вярваш.

— Така мисля и аз — каза майка му, неподвижна, след момент на мълчание. — Но ето затова имахме нужда от пари, когато той умря. Повече, отколкото можех да припечелвам с моята игла. Жената не може да се справя сама в тоя свят, Бенджамин, освен ако не е от сой. Дори и тогава е трудно да си пробиваш път без закрила. В мой интерес, а и в твой трябваше да се омъжа повторно. Не защото копнеех за ленени чаршафи вместо конопени. Не! А за да сме в безопасност.

И Бен разбра. Дотолкова, не повече. Да се омъжи отново — това добре. Да се омъжи за него — за Робърт, недодялания, покрит с тухлен прах, глупав Брет — не чак толкова добре.

Веднъж, когато пастрокът му се умори да замахва с каиша и седна да се прозява и да разтрива мускулите на ръцете си, Бен каза:

— Още щом порасна достатъчно, ще ти отвърна, да знаеш.

Пастрокът му се ухили.

— Тоя ден още не е дошъл.

— Ще дойде обаче.

Пастрокът му сви рамене. Беше тежък мъж, с дебели устни и безцветни очи.

— Ще дойде, вярно. Също както и смъртта ни, момче. Също както и смъртта ни.

Не и моята, помисли си Бен. Възнамеряваше да живее вечно и не можеше да си представи някой да съществува с друга цел.

Това, което видя над обора, му даде по-устойчиви представи за много неща. Майка му беше по-силна жена от онова бедно идиотско създание и все пак тя беше жена. Бен наблюдаваше, когато пастрокът му изпадаше в любовно настроение и тя се смаляваше в неговата прегръдка, дърпайки се леко на целувките му.

— Горкото пиле, кʼво правиш? — гукаше той. — Тази вечер имаш цяло море от мъка на челото. Ще дадеш ли да я прогоня с ласки, а?

На тила му имаше две точно очертани рулца плът като някакви сладкарски изделия. Бен наблюдаваше как пръстите на майка му ги галят.

Конопени чаршафи или ленени, нямаше значение.

Затова той обърна на следващата страница от Библията. Не й беше отдаден — освен на четенето, а това беше единствената книга в къщата. Книгите бяха ценни и скъпи. Енорийският свещеник пазеше своите заключени в един сандък в класната стая. Бен можеше да вземе назаем някоя от него, но трябваше да се спечели благоразположението на свещеника, обикновено простиращо се до деликатни, сладки момченца, а Бен беше обикновен. Един ден, уверяваше се той, щеше да има книги. Щеше да живее сред тях ден и нощ. Това беше единственото му желание. И въпреки че свещеникът не го харесваше на външен вид, признаваше, че Бен е най-добрият ученик, на когото някога е преподавал.

И така, Бен жадуваше за бъдещето си отвъд мрачния сив отрязък от Уестминстър, където пушеха пивоварни и продавачите на риба непрекъснато държаха главите си приведени над окървавения тезгях. Тук вторият му баща стоеше доста високо, понеже беше майстор зидар на тухли. Отвъд „Черинг Крос“, където се издигаше помпозният Лондон, както лордове, така и заможни граждани строяха къщи с новата, луксозна тухла и Робърт Брет беше зает да им служи. Той имаше чирак. Последният се беше оказал лош, избяга, стана прекупвач на крадени вещи и накрая го обесиха, но новият вдъхваше надежда, издържаше на побоите му и определено сам щеше да стане майстор, когато изтечаха седемте му години чиракуване.

А и в семейството имаше естествен приемник.

Никога — моля ти се, боже, никога. Бен трябваше да осъществи своето бягство. Учене, учене, учене. Постоянно си го внушаваше. И зимата, след като видя кикотещото се момиче, тази благодат се спусна над него. Свещеникът дойде у тях, за да види майка му, докато пастрокът му беше на работа.

— Уестминстърското училище?

— Мадам, сигурно сте мислили за това. Честно казано, той знае всичко, което знам и аз. И в кралството няма друго място, което да го превъзхожда. Моят покровител Бъргли го надзирава; кралицата има специално отношение към него. Това е най-доброто, което можете да направите за момчето.

Бен седеше смълчан. Никой от двамата не го гледаше: свещеникът — защото не го намираше за привлекателен, а майка му — защото не мислеше за него, а за някой друг.

— Цената — каза тя.

— Понеже се намирате много близо, имате предимство. Може да живее вкъщи, вместо на пансион. Да, ще трябва да му осигурите принадлежности за писане, книги и свещи. Те са скъпи, но определено си струва. И след една година ще може да се кандидатира за стипендия. — Свещеникът подсмръкна. — Това изключително много ще промени перспективите му, мадам. Накрая дори университетите може да се окажат възможни.

Майка му седна и се замисли. Бен се измъкна — да повръща в дъното на двора, повръщаше от голямото желание.

Не беше съвсем наясно как го направи майка му. Когато за първи път му съобщи, че ще посещава Уестминстърското училище, каза, че средствата са били осигурени от познат свещеник на покойния му баща в негова памет. Пастрокът му определено не искаше да отдели тези пари. Клатеше глава над плана, не можеше да види ползата от него. Но пък изобщо не можеше да види и ползата от Бен — докато не достигнеше възрастта за чирак.

Що се отнася до майка му, Бен си мислеше: „Мога да й простя всичко заради това“.

Сега започва светът. С такава тържественост Бен за първи път пристъпи в просторната класна стая. Беше препълнена и шумна и вонеше до таванските греди, а той се нареждаше долу, сред тези с най-скромен произход, гражданчетата, местните момчета, които идваха само през деня, със съзнание за грубите си обувки и разръфани връзки; а директорът вилнееше и пердашеше. Но Бен знаеше, че ще се наслаждава на всичко. Латинския вече го обичаше; сега се появи по-странният гръцки — трябваше да го пребори и надхитри.

— Много момчета отначало смятат гръцкия за труден — усмихна се учителят Камдън^[3]. — Но аз преди никога не съм виждал човек, който да чувства удоволствие от трудното.

С Уилям Камдън, помощник-учителят, имаха идеално разбирателство и дори близост. Той нямаше нищо общо с енорийския свещеник: беше замислен млад мъж с издължен нос, а в кафявите му очи липсваха коварство и желание. Търпеливо наглеждаше четирийсет кралски ученици в тяхното шумно спално помещение, преди да се оттегли в своята стая отгоре и да работи над книгите, докато зората не изгасеше восъчната му свещица.

— Нашата родна история! — Това беше неговата страст. — Британия — земята, легендата и истината. Тук са стъпвали римляните, Бенджамин, и много земеделци обръщат монетите им със своите плугове; а из западните ни графства има гигантски кръгове от камъни, положени от човешки ръце, за които не знаем нищо. Древните са се гордеели със своята история и ние още се учим от тях. Може би на свой ред ще бъдем модел за бъдещите епохи. Такива са проучванията ми. Не съм чак толкова суетен, че да ги смятам за значими. Но ако мога да положа дори едно камъче върху пътя на идните поколения…

— Искам да правя същото — избухна Бен.

Учителят Камдън пак се усмихна.

— Е, хайде, остави ми поне моята област на изследвания.

— Не същото. Нямам това предвид. Това, което искам… — Можеше ли да го каже? Да, на този човек можеше; този човек заличаваше всяка мисъл за свистящия каиш и дебелия врат. — Искам да бъда най-начетеният мъж в кралството.

И учителят Камдън се поколеба само за миг с вдигнати вежди, преди да кимне.

— Стремеж, достоен за похвала. Но какво смяташ да правиш със своята начетеност?

Бен отправи поглед към съучениците си: глупавите говореха високо, грозните се присмиваха на себе си, за да разсмеят красивите. Съглашения и потребности. Той чу един фардинг да се търкаля по дъсчения под.

— Ще накарам хората да се чувстват по-добре — каза Бен.