Дийн Кунц
Невинност (78)

77.

Гуинет зави зад ъгъла и излезе на широк булевард, където небостъргачите търсеха небе извън досега си и се губеха сред море от сняг. Пред нас се простираше грандиозно зрелище от хиляди, десетки хиляди сияещи, невиждано никога дотогава, но и наситено с тъй дълбок драматизъм, че сърцето ми се смрази.

Гуинет, естествено, винаги бе била способна да ги вижда, виждаше ги и сега, затова намали скоростта. Върху по-старите небостъргачи ясноликите бяха застанали редом един до друг на всеки корниз в своите зелени, сини и бели болнични униформи, накацали като свещи по огромни свещници, каквито представляваха сградите от стомана и стъкло; имаше ги пред всеки прозорец. По видимите през снежните воали покриви на по-ниските сгради също бяха застанали яснолики, а още и върху навесите на театри, над входовете на хотели и по каменните постаменти около тях. Взираха се към улицата — сериозни свидетели от сега до момента, когато нямаше да е останало нищо, за което да свидетелстват. Знаех, без да ми е нужно потвърждение, че по същия начин те бяха строени и около други булеварди и странични улици, по покриви и дървета в жилищни квартали, в други градове и държави, където хора щяха да се разболеят и умрат.

От мястото си на задната седалка Мория се обади:

— Уплашена съм.

Не разполагах с думи, с които да я успокоя и да пропъдя страха й. През часовете, които му оставаха на този свят, страхът бе неизбежен — страх, угризения, скръб и яростна, отчаяна обич. Под напора на всички тези чувства Гуинет спря ланд ровъра насред улицата, а аз отворих вратата, слязох и застанах там в страхопочитание и ужас, обърнал поглед към онези, които се взираха надолу.

Неподчинението е довело времето в света, та да отмерва края на живота на обитателите му. После Каин убил Авел и се появило още нещо ново — властта да се прекъсват съдби и да се управлява чрез страх, при което смъртта вече не била свята сама по себе си, а от божия благословия и изпращане към един живот без страдание се превърнала в оръдие в ръцете на жестоки хора. И макар кръвта на Авел някога да бе крещяла към Бога, през хилядолетията до днешни времена бе пролята толкова много кръв, че гърлото на Земята се бе задавило и прясната кръв вече не можеше да изтръгне глас от нея.

Извръщах се към сияещите множества горе и им говорех със сърцето си, защото знаех, че него ще чуят дори по-ясно, отколкото биха чули гласа ми. Припомних им многото милиони деца, бащите, които ги обичаха, и майките, на които те бяха свидни, такива, които по силата на простодушието си нямаха вина, за смирените, които щяха да бъдат праведни и честни, за онези, които обичаха истината, макар невинаги да я изричаха, които всеки ден се стремяха към идеал, може би недостижим, но желан с огромен копнеж. Имаше омраза сред хората, ала имаше и обич; горчива завист, но и радост за чуждото щастие; алчност, но и милосърдие, ярост, но и състрадание. Ала знаех, че колкото и пламенно и красноречиво да защитавам каузата на човечеството, сияйната ми публика нямаше да предотврати, не можеше да предотврати онова, което предстоеше; че след като се бяхме докарали дотук, те не можеха да бъдат пазители, а само свидетели. Светът бе управляван по нашата свободна воля и ако те слезеха от первазите и покривите, за да върнат назад стореното, щяха да отнемат на човечеството свободната му воля, след което да станем просто роботи, чучела със сърца от кал и командвано съзнание. След като част от хората бяха предпочели да упражнят власт, която да премахне човешкия живот на Земята, а другите с добрите намерения не бяха сторили нужното да се преборят с тази лудост, последствията бяха толкова сигурни, както и че след светкавицата идва гръм. Сияещите множества не се взираха надолу с безразличие, а с любов, жалост и огромна скръб, надхвърляща скръбта, която щеше да обземе умиращите народи през близките дни.

Лицето ми бе изтръпнало от замръзналите сълзи, когато с крайчеца на окото си зърнах движение на улицата. Една яснолика бе слязла долу, за да ми доведе три деца. Всичките бяха под петгодишна възраст. Познах ги по синините и белезите, по хлътналите от принудителен глад страни на момченцата близнаци, по кървящите следи на шията на момиченцето, което явно бе душено с въже. Те бяха като мен, Гуинет и Мория, до този момент отхвърлени от света с омраза, а сега негови наследници.

Ясноликата бе същата жена, посетила деветото жилище на Гуинет, докато тя свиреше на пианото творбата, композирана в памет на баща й. Припомних си какво ми беше казала при срещата ни в първата нощ, докато приготвяше бъркани яйца и козунак със стафиди и масло. Попитал я бях дали живее сама, а тя отвърна: „Има някой, който идва и си отива в редки случаи, но няма да говоря за това“. Ясноликата бе онази, която беше идвала и си отивала.

Огромното множество от яснолики над мен бе твърде далеч, за да погледна в очите им. Въпреки предупрежденията на баща ми срещнах очите на тази жена. Той бе прав, като ми бе казал, че ще ми се сторят ужасни. Бяха ужасни, в смисъл че бяха впечатляващи, налагащи се и екзалтирани, сини и все пак прозрачни като стъкло, съдържащи невиждани дълбини, сякаш гледах през тях до края на времето. Чрез погледа си тази жена всели тържествено страхопочитание в сърцето ми и аз така се уплаших от това до каква степен се почувствах смирен и обичан, та ми се наложи да отклоня очи.

Трите деца бяха мънички и имаше място за тях на задната седалка при Мория.

Изминахме разстоянието между две пресечки в мълчание. Знаехме, че колкото и далеч да се наложи да пътуваме, ще открием множества от сияещи тъжни наблюдатели като стражи, останали докрай на своя пост.

Внезапно на улицата се появиха още коли — далеч по-малко, отколкото биха били при хубаво време, ала много повече, отколкото някога бях виждал при снежна буря. Шофьорите се движеха със скорост, сякаш до един бяха преследвани, и като че ли нехаеха за риска.

На Форд Скуеър огромен телевизионен екран подобно на гигантски прозорец показваше мрачна гледка към бъдещето ни, каквото то вече се разиграваше в Азия — мъртвите се валяха по улиците, а отчаяни тълпи се опитваха да се доберат до препълнените кораби. Надписи, течащи в долната част, изброяваха американски градове, в които вече имаше смъртни случаи от бързо разпространяващата се епидемия. За изключително кратко време тя бе обхванала толкова огромни географски райони, та и на най-заклетите оптимисти трябва да им бе станало ясно, че убежище няма да има.

Когато три снегорина пресякоха кръстовището пред нас един след друг в конвой, движещи се бързо и без сигнални светлини, Гуинет отбеляза:

— Те вече не обслужват града, бягат от него.

Строихме се зад тях и те ни разчистваха пътя, макар това далеч да не бе намерението им.

Скоро достигнахме покрайнините на най-далечния квартал, където за пръв път видяхме мародери. Приведени и с обезумели движения — като фигури на хищници от кошмар, те излизаха през строшени витрини на магазини и бутаха натоварени с продукти колички, влачеха контейнери със стоки, а после товареха откраднатото в коли — електронни устройства, последна дума на техниката, и всевъзможни луксозни предмети за бита. Някои бяха ококорили очи като уплашени коне, други изглеждаха зашеметени като деца на парти за рожден ден, за които са организирали търсене на съкровище.

Ясноликите ставаха свидетели и на всичко това.

Когато минавахме през предградията, много от ограбените магазини вече бяха подпалени и мародерите крадяха един от друг, вардейки плячката си с оръжие, железни лостове и брадвички за разбиване на лед. Мъж с горящи дрехи изтича през улицата пред нас, още стискащ кашон с логото на „Епъл“, докато пламъците се прехвърлиха от палтото към косата му и го запратиха виещ и обгорял върху тротоара.