Дийн Кунц
Невинност (61)

60.

Ръцете на Гуинет трепереха и й бе малко трудно да развърже възела на кордата, която прикрепяше марионетката към металната й стойка, държаща я изправена. Когато я освободи, задържа я в ръце и я повдигна от полицата с очевиден ужас, който ме зарази.

— Няма да те ухапе — подхвърли архиепископът.

Когато Гуинет отстъпи назад и понечи да се наведе, за да хвърли куклата в пламъците, изпищя, сякаш бе ужилена, хвърли я върху решетката и отстъпи още една крачка.

— Какво стана? — попитах я.

— Тя помръдна.

— Не видях.

Тя потърка ръцете си, като че чувстваше сините гущери на фалшивите й татуировки да се движат под кожата й и искаше да ги умири.

— Държах я за ръцете под раменете. Почувствах… мускулите й да се напрягат.

— Но тя е дървена — насмешливо рече архиепископът. — Няма мускули.

Марионетката лежеше по гръб с едната ръка отстрани, другата — върху гърдите й, и с подгънат под тялото й крак. Цилиндърът беше паднал и се виждаше изрисуваната й коса. Подвижната й челюст бе увиснала и разкриваше зъби, подобни на длета, в уста, която приличаше на неразтворен докрай капан.

Гуинет предпазливо протегна десния си крак, за да изрита омразното творение в огъня.

— Не, не, това не е позволено — обади се архиепископът.

— Няма правила.

— Моите правила — изрече той и вдигна мобилен телефон, който явно бе извадил от джоба на панталона си. — Вече съм набрал 911. Трябва само да натисна бутона за включване. Използвай ръцете си, момиче.

Без никакви други намерения, освен да го убедя да е разумен, направих крачка към Уолък, но Гуинет подвикна:

— Адисън, не. Очите ти.

Наведох глава и се оттеглих назад, а архиепископът попита:

— Какво им е на очите ти?

Гуинет измъкна ръкавиците от джоба си.

— С голи ръце — нареди Уолък.

В отговор на презрителния поглед, който тя му отправи, архиепископът само посочи мобилния телефон.

Гуинет прибра ръкавиците, поколеба се за кратко и след това внезапно се наведе и грабна омразната вещ от решетката. За миг изглеждаше, сякаш се бори да се освободи от нея, и не можех да съм сигурен дали една от ръцете на марионетката не се бе вкопчила в палеца на Гуинет, или това бе детайл, роден от въображението ми, ала бързо след това тя я метна в пламъците, които мигом подпалиха костюма на куклата.

Може би ефектът се държеше на податливостта на богатото на масла тисово дърво, но изглеждаше като че ли марионетката се гърчи в агония и се мъчи да се залови за керамичните дърва, сякаш можеше да се измъкне от огнището и да хукне пламнала към нас, за да опожари цялата стая.

Звук като от тропот на дървени подметки по мрамора наруши унеса, в който бях изпаднал при гледката на горящата кукла. Погледнах към близнака й, който още стоеше върху полицата. Макар да бях сигурен за източника на звука, гнусната вещ седеше неподвижно, с протегнати напред крака и ръце върху коленете, както беше поставена. Тъй като полицата над камината беше разположена нависоко, ако бях с по-нисък ръст, можеше и да не забележа черните парченца върху мрамора, оставени от обувките на марионетката, боядисани така, че да приличат на лачени.

В огнището първата марионетка лежеше неподвижно върху изкуствените дърва и от сгърчващото й се тяло се вдигаше зловонен черен дим, сякаш духът й излетя през комина в нощта и бурята.

Погледнах към Гуинет, която стискаше палеца на дясната си ръка. Когато разтвори длан, видях кръв, потекла от срязания пръст.

— Нужна й е превръзка — обърнах се към архиепископа.

— Не, Адисън, нищо ми няма, не е кой знае каква рана.

Въпреки Уолък и мобилния му телефон отидох до втората марионетка, дръпнах кордата, която я държеше към металната скоба, и я вдигнах от полицата.

В този момент в центъра на полезрението ми се появи мастилено петно и се разпростря към периметъра. Не бях ослепял обаче, защото в тъмното петно заплува музикалната кутийка, чийто ключ бяхме прибрали с баща ми преди години. Ярък като сцена, осветена от лъч без източник, капакът също като преди показваше четирима танцьори. Принцът и принцесата бяха детронирани и на тяхно място бяхме аз и Гуинет, но облечени като тях. Тя танцуваше с човека козел Пан, а аз държах в обятията си жабата с изпъкналите очи. Четирите миниатюрни фигурки танцуваха валс на студена механична музика. Богът козел спря посред танца, за да зарови лице в деколтето на партньорката си, а тя отхвърли глава назад като в екстаз, при което жабата се ухили и показа остри като игли зъби, каквито никоя жаба няма, и подаде приличен на змия черен език, а фигурката, която бях аз, се наведе и го пое в устата си.

Не вярвам да бях освободен от видението, по-скоро сам се изтръгнах от него и ако не бях го направил, най-вероятно скоро не просто щях да наблюдавам образа си, а да се озова на негово място, прегърнал люспестата демонична гадина в адска целувка с преплетени езици.

Макар да ми се струваше, че съм отсъствал от частните покои на архиепископа малко повече от минута, смущаващото видение трябва да бе траяло само миг, защото нито Гуинет, нито домакинът даваха вид да съм имал припадък. Метнах марионетката върху горящите останки на близнака й и лентите гаден черен дим не просто се извиха от нея, а подскочиха към димоотвода, сякаш да се изстрелят от комина към някакви космически селения с главоломна скорост.

— Какво си въобразявате, че постигнахте с този безсмислен ритуал? — осведоми се архиепископът.

Не му отговорихме, нито го погледнахме, а наблюдавахме как черният дим избледнява до сив и как обгорените марионетки се смалиха до тлеещи крайници, а огънят разполови телата им и през завесата от сини пламъци в цепнатините засветиха червени въглени.

— Приключихте ли тук? — попита Уолък. — Или искате да изгорите и някоя от възглавниците на канапето? Може би цяло кресло?

— Приключихме — отвърна Гуинет.

— Това е добре. Бързам, ако не възразявате.

— Пътуване, решено в последната минута ли? — попита тя и посочи двата куфара.

— Въобще не е твоя работа.

— Няма къде да идете, Ваше Високопреосвещенство.

— Израснал съм в страна и с по-тежки снеговалежи. Мога да шофирам в такава обстановка.

— Нямах предвид това. Искате ли всичките средства от фондовете ми за вашите добри дела? Може да получите парите сега, ако желаете.

Вече неспособен да поддържа любезната усмивка, той процеди:

— Ти си адско изчадие.

— Извън зоната на снежната буря летищата ще бъдат отворени — каза тя. — Но какво ще стане с паството ви, което изоставяте?

Най-сетне в отговора му се прокрадна нотка на оправдание, която пропука досегашната му непоклатима самоувереност.

— Има много добри свещеници в тази енория, които да се погрижат за него в мое отсъствие.

— Да — съгласи се тя. — Много добри свещеници.

Тонът й подсказваше, че не го включва в тази категория.

Също както при словесната престрелка с Годард в уличката зад галерията му, и този диалог беше наситен с подтекст, който не можех да схвана. Не знаех къде отива Уолък и защо, но Гуинет очевидно разполагаше с тази информация или пък интуицията й го подсказваше.

Възвърнал самообладанието си, архиепископът заяви:

— Ако искаш да се изповядаш за вандалството си, Гуинет, а — подозирам — и за много други деяния, ще ти предпиша подобаващо покаяние.

— Имам други планове — отсече тя, пусна ключа от резиденцията на пода и излезе, плътно следвана от мен.

Във вестибюла й казах:

— Трябва да ти превържем палеца.

— Това ще свърши работа — отвърна тя и нахлузи плетената ръкавица на дясната си ръка.

Тръгнахме надолу по стълбите и докато тя слагаше другата ръкавица на лявата си ръка, заговорих:

— По всичко личи, че го мислиш за недостоен за сана му.

— Не просто аз го мисля. Такава е истината.

Прекосихме салона, където светците, основатели на вярата, изрисувани с бои и изработени от бронз и камък, тъжно бяха свели очи надолу. Отново попитах:

— Но защо да е недостоен?

— Някои негови подчинени нарушиха обета си по най-ужасен начин. Той не стигна до техните крайности, но прикри делата им, и то не толкова в името на Църквата, а за да спаси собствената си кариера, като лиши жертвите от справедливост. И го направи, без да остави каквито и да било следи.

Струваше ми се, че знам за какво намеква, и ако бях прав, не исках повече подробности.

Навън улицата приличаше на бяло русло на река, а във въздуха продължаваше да бушува яростната снежна виелица.