Дийн Кунц
Невинност (43)

42.

Баща ми бе мъртъв едва от минути, призрачният град бе потънал под плътна снежна пелена и нямаше безопасен начин да сваля труп от хълма и да прекося с него града, освен ако не използвах тайния маршрут, достъпен само през голямата църква…

Внушителната готическа фасада на „Свети Сатурнин“ гледаше към Катедралния булевард, а северната й стена бе по протежение на Ийст Халбърг стрийт.

Прегърбен като трол с маймуноподобна стойка, с потиснато от необходимостта за действие отчаяние, носех тялото на баща ми на раменете си и завих по Ийст Халбърг.

Висок каменен зид ограждаше от три страни квадратния терен. Входове на стратегически места позволяваха достъп до различните сгради, които се свързваха със зида по периметъра му. Всички тези входове представляваха арковидни отвори и над всеки от тях като строг страж стоеше статуя, вградена в стената. Над конкретната арка, към която носех тялото на баща ми, стоеше свети Йоан Богослов с изражение, сякаш отвъд Ийст Халбърг стрийт виждаше други светове.

Стената беше толкова широка, че в горните й два метра и половина минаваше коридор, който свързваше всички сгради по периметъра й. Тук в основата арковидният вход водеше към два метра дълбоко преддверие, осветено от една-едничка лампа, а в края му имаше обикновена врата от тиково дърво, която щеше да бъде заключена до съмване.

Възможно най-внимателно положих баща ми на пода на преддверието и го нагласих седнал, с гръб, опрян в стената, с ръце в ръкавици и лице, увито в шала. Дрехите му все едно бяха натъпкани с парцали, вехти кърпи и пробити чорапи, а той — дрипава кукла от детска приказка — бе омагьосан и оживял и бе познал големи приключения, преди да премине отново от измислицата в този свят, при което вълшебството си бе отишло от него.

В подплатата на шлифера му бяха зашити ключът, който ни даваше възможност да влизаме в библиотеката и в други сгради, и инструментът — комбинация от кука и лост, чрез който с лекота отмествахме капаците на шахтите. Тези предмети вече бяха мои и за мен бяха скъпоценни не просто защото щяха да улеснят придвижването ми из града, а най-вече поради това, че бяха принадлежали на баща ми.

В центъра на тавана на преддверието светеше крушка, защитена под телена мрежа. Макар да изглеждаше като проява на вандализъм, макар да съжалявах, че нанасям щета, в интерес на оцеляването си взех да ръчкам с лоста металната мрежа, докато отворих достатъчно голяма дупка, че да го пъхна вътре и да счупя крушката. Повечето от строшените стъкла останаха в мрежата, но няколко парченца паднаха във внезапния мрак, тънички като яйчени черупки, и захрущяха под краката ми, когато се върнах към арката да огледам улицата.

Никога не бях виждал града така неподвижен. Лишено от вятър, невидимото небе тихо сипеше съдържанието си, сякаш трилиони студени мъртви звезди, силно свили се при умирането си, се спускаха надолу, понесли със себе си съвършеното безмълвие на междузвездното пространство. Неземната тишина породи страх в душата ми, който не можех да назова. Ийст Халбърг беше широка бяла безвременна площ и почти бях готов да повярвам, че пред мен се простира видение от далечна бъдеща ера, когато градът все още съществува, ала улиците, площадите и парковете му са покрити от ситния бял прах на костите на някогашните му жители.

В случай че двамата полицаи се бяха върнали на пресечката на Катедралния булевард, където баща ми бе принесъл себе си в жертва, то те не бяха минали по Ийст Халбърг, нито бяха включили сирената.

Отидох отново при баща ми и седнах до него. Последните тъмни часове на нощта бяха студени, ала мразовитият въздух не хапеше тъй силно, колкото скръбта, която не можех да отприщя и да й се отдам, която като трънен венец се впиваше в сърцето ми. Самоконтролът бе наложителен и аз се опитвах да не мисля за нищо, но сред нищото изникна марионетката, после музикалната кутия, после малката къща в планината, както бе изглеждала, когато отвътре проехтя пушечният изстрел, а това не беше добре, никак не беше добре.

Всеки ден току преди първия проблясък на зората част от дежурните монаси поемаха от манастира през голямата галерия с колони, ограждаща геометрично оформената градина, отключваха северната и южната врата на голямата стена, докато в същото време други светваха лампите в катедралата и отключваха входовете откъм улиците за новия ден.

Напрегнах се, когато чух тракането от издърпването на резе, и се приготвих да се представя за клет бездомник, свел глава до спящия си приятел. За щастие, след като отключи вратата, монахът с ключа не се мая в студа да погледне дали някой нощува в преддверието, което, предполагам, се случваше от време на време.

Дори ние, криещите се, които имахме всички основания, но не и нагласата да бъдем цинични, бяхме склонни да вярваме, че ще сме по-защитени при неочаквана среща лице в лице с духовник, отколкото с обикновен гражданин. Достатъчно благоразумни бяхме обаче да не очакваме универсално милосърдие от божиите служители. Все още ясно си спомнях църквата от бели дъски със син кант край реката, където един свещенослужител, може би дякон, ме беше нападнал с бейзболна бухалка; помнех също и свещеника, счупил пръстите на баща ми.

След около минута, преценил, че всички братя монаси вече трябва да са отишли в църквата, отворих вътрешната врата. Зад близкия край на галерията точно пред мен между колоните се виждаше градината. На бледата утринна светлина вечнозелените храсти, отрупани със сняг, приличаха на покрити с чаршафи мебели в къща, затворена за сезона.

Надвесих се през прага и се уверих, че галерията е пуста. Тъй като преддверието беше твърде тясно, за да направя маневрата с качването на баща ми на рамене, извлякох го през прага в галерията, затворих вратата и тогава го вдигнах и поех по закрития проход.

Единственият вход към катедралата, който се осмелявах да използвам, беше северният с неговите четири врати. Избутах баща ми по-напред, за да запазя злокобния си товар в равновесие на гърба си, докато отворя вратата вляво от мен.

Отвътре до слуха ми достигна напевна молитва, звучна като песен. Монасите бяха подхванали утринната служба, една от седемте за деня.

С надеждата да са твърде погълнати от заниманието си, че да ме забележат, влязох в северния напречен неф^[1]. През нощта бях остъргал заледения сняг от обувките си и сега оставях само влажни следи по мраморния под.

От първия път, когато го бях видял при едно тайно посещение, бях неизменно възхитен от високия осемнайсет метра сводест таван на напречния неф, ала сега, натоварен и уплашен, дори не се опитах да вдигна очи към него.

Катедралата беше огромна и напречният неф бе дълъг. Когато с усилие успях да се озърна, не видях никого в пространството, където по-късите трансепти^[2] се свързваха с дългия кораб. Нямах представа дали монасите са се събрали на мястото за църковния хор, или някъде другаде.

Трупът върху раменете ми натежаваше все повече. Мускулите на прасците ми започваха да парят.

Непосредствено вляво, отсам кръщелния купел и отвъд арка с колони имаше малко пространство над голямо стълбище с варовикови стъпала, към два метра широко, водещо само надолу. Между две бронзови подпори висеше дебело въже от червен плюш, блокиращо достъпа до стълбището, и когато успях да отместя една от подпорите встрани, тя шумно остърга пода.

Напевът не престана и като някакъв средновековен крадец на трупове, връщащ с угризения отмъкнатото по-рано, аз отнесох мъртвия си баща надолу към криптата, далеч под църквата, откъдето щях незабелязано да се измъкна от Катедралния хълм към дълбините под града. В края на стълбите под образа на Христос Спасителя, издялан от камък, орнаментирана бронзова врата се изпречваше на пътя ми, ала тя не беше заключена.

Криптата бе осветена само от няколко факли с газови горелки, чийто пламък никога не секваше като символ на безсмъртието на душите на погребаните тук. Пространството бе разделено на сектори, разграничени един от друг с колонни аркади, а сводовете към тавана бяха покрити със стенописи. Тук бяха полагани за вечния им покой епископи и кардинали и вероятно най-достойните енориаши от поколения жители на града.

Подовете на отделните ниши, всичките отворени една към друга, се спускаха в лек, взаимно съчетан наклон, което баща ми ми беше посочил при минаването ни по този път, избран от мен за последното ни придвижване заедно. Покрай колоните сякаш ме придружаваха фигури в раса с качулки, които всъщност бяха сенки, хвърляни от подскачащите по стените газови пламъци и подсилени от въображението ми. Бързо стигнах до ъгъла, към който би се насочила водата, ако криптата някога се наводнеше.

След като оставих баща ми на пода, използвах великанския си ключ и отместих встрани големия капак на шахтата, като оставих прихлупени няколко сантиметра. От време на време откъм църквата долитаха звуци от псалми и знаех, че монасите горе не могат да ме чуят.

Вертикална шахта, метър и двайсет в диаметър, се спускаше на дълбочина осемнайсет метра към тунел, през който приведен човек можеше да мине спокойно. Това бяха едни от най-старите канали на системата, направени от тухли и хоросан, но още запазени. В шахтата имаше вградени стоманени пръстени, служещи като стъпала за хората, които трябваше да я обслужват, ала част от тях се бяха разхлабили и трябваше да се стъпва внимателно. Отворът не беше достатъчно широк, за да привържа тялото към гърба си и да сляза заедно с него. А и бездруго нямах с какво да го привържа.

Имах само един вариант, колкото и да бе неприемлив, и се поколебах съвсем за кратко, преди да плъзна баща ми с краката напред в шахтата. Отвърнах се настрани, но не запуших ушите си, защото чувствах, че трябва да бъда свидетел на всяка подробност от мига на смъртта му до полагането му за вечен покой.

Разнесе се проскърцване от триенето на тъканта на шлифера му по тухлите, докато той падаше. Удари се в по-големия канал дълбоко долу и се хлъзна в него, но наклонът там бе твърде минимален, за да отиде по-далеч.

В продължение може би на минута стоях и треперех, като с мъка сдържах сълзите си и се опитвах да се овладея за спускането.

Отнякъде се разнесоха стъпки върху камъка и после чух гласове, отекващи сред сводовете.