Дийн Кунц
Невинност (38)

37.

В ланд ровъра, заобиколен от града, си мислех как валящият сняг започва да изглежда злокобен, сякаш бе същата нощ, в която баща ми умря, сякаш вятърът, след като бе обходил безброй пъти света през тези шест години, сега се завръщаше за мен.

Докато пътувахме към убежището, в което Гуинет бе избягала от апартамента си край парка, тя каза:

— Когато Уолтър изгуби Клеър, това го промени. Бруталността на убийството, последвана от пародията на оправдателните присъди, го радикализираха.

От тримата насилници — Оркот, Сабато и Клъркман — последният беше син на дългогодишния президент на профсъюза на градските полицаи и пожарникари. Пресата и всички отговорни власти бяха единодушни, че това по никакъв начин нямало да повлияе на работата на прокуратурата.

В съдебната зала обвинението твърдеше, че според полицейските протоколи, посочени като свидетелства по случая, сестринската касинка и гащичките са открити редом с другите дрехи на жената край езерото. Разследващият полицай вече се бе пенсионирал и бе напуснал щата; бил твърде болен, за да бъде призован. Обвинението било сигурно, че протоколите не са подправени, че касинката и гащичките, открити във вана, не са принадлежали на убитата сестра. Адвокатът на защитата предложи обяснението, че лелята на Оркот, Вербина Оркот, която бе твърдяла, че е открила тези вещи, ги е подхвърлила там, за да инкриминира племенника си, когото мразела и смятала за пропаднал наркоман. Не било ли истина, че смятала съпруга си за твърде наивен и прекалено щедър във финансово отношение към племенника им? Не било ли истина, че често се карали заради тази му щедрост? Не било ли истина, че след като предала тези така наречени улики на полицията, мъжът й подал молба за развод? В своите показания Вербина заяви, че касинката и гащичките, показани й в съда, не са същите като онези, които е открила под седалката във вана, ала когато бе подложена на безмилостен кръстосан разпит, на моменти се объркваше.

Макар в първоначалните изявления на говорителя на полицията да се споменаваше за ДНК, снета от дюшека, съвпадаща с тази на тримата заподозрени и жертвата, по времето, когато делото бе в ход, обвинението вече не разполагаше с ДНК съвпадения с жертвата и Оркот, а пробите на Клъркман и Сабато не даваха категоричен отговор. Тъй като тялото на медицинската сестра бе престояло часове в езерото, водата бе проникнала през всичките му отвори. Заместник главният патоанатом свидетелства в съда, че не е могъл да снеме ДНК на извършител от трупа. По неупомената причина главният патоанатом не бе призован да свидетелства.

При такива съмнителни улики случаят можеше и въобще да не стигне до съда, ако не бяха самопризнанията на Сабато. В съда обвиняемият обаче заяви, че те били фалшиви, защото двамата разпитващи го детективи го заплашвали и му упражнили психически тормоз, така че той се уплашил за живота си. Също така не му позволили да извика адвокат. Двама психолози свидетелстваха, че Сабато има коефициент на интелигентност под средния и страда от комплекс за непълноценност; вследствие на това бил плах и склонен да изпитва страх дори в обикновени ситуации. Не стигнаха дотам да твърдят, че Оркот и Клъркман са приели Сабато в компанията си само от добро сърце, но се намекна за подобни благородни мотиви.

Двамата обвинени детективи Хайнс и Корсо, близки приятели, не се справиха добре на свидетелската скамейка. След като съдебните заседатели излязоха с присъда „невинни“, двамата детективи бяха отстранени от служба за една година без заплата. Макар и лишени от доходи, Хайнс и Корсо не понижиха стандарта си на живот, нещо повече — наеха апартамент в Лас Вегас и през по-голямата част от годината се насладиха на всички развлечения, които градът можеше да предложи, след което се върнаха към задълженията си смирени и покаяни.

Докато караше ланд ровъра през усилващия се снеговалеж, Гуинет каза:

— Когато откритото в контейнера за боклук момиченце не бе защитено от съда, когато съдия Галагър разпореди да се отстрани хранителната й тръба, Уолтър бе обзет от чувството, че системата я отхвърля, както беше сторила и с Клеър. Без да бъде споменавано името ми, Галагър бе убеден да разреши учредяването на фонд, който да осигури грижите за детето. Без много шум настойничеството бе поверено на Уолтър и на сестра му Джанет, така че да се грижат за нея в къщата, която бях осигурила чрез фонда.

Като имах предвид социалната фобия и ограниченията, които й създаваше, се възхищавах на Гуинет, че е успяла да постигне толкова много. Предположих, че е била научена да действа решително и смело от баща си, за когото говореше с такава почит, както и аз бях научен на всичко от моя баща.

— Но как е бил убеден съдията да позволи всичко това, без да знае кой финансира фонда?

— Роуз, майката на съдия Галагър, има силно влияние над него, тъй като той ще получи голямо наследство след смъртта й. Човекът, на когото Роуз се доверява най-много на този свят, не е синът й, който често й се противопоставя, а Тийг Ханлън.

— Твоят настойник.

— Той й обяснил какво ще се случи на детето, стига съдията да даде позволение. Роуз се поболяла от мисълта, че малката може да бъде оставена да умре от глад. Без да споменава откъде има сведенията, тя заявила на сина си, че ако на Уолтър и Джанет не бъде поверено настойничеството над детето, тя ще изготви ново завещание, с което ще му остави едва една четвърт от имуществото си. Пред съда решението бе представено като плод на мъдрост и състрадание. И колелата на правосъдието се задвижиха със скоростта на експресен влак.

— Толкова много усилия и пари за дете, което не познаваш — посочих аз.

— А за какво друго са парите, ако не за такива неща? Освен това ти я видя. Тя е специална.

Припомних си лицето, вдъхнало у мен чувство на умиротворение, състрадание и надежда.

— Да, мисля, че е специална. Но в какво отношение?

— Времето ще покаже. Може би скоро.

Вятърът носеше сухия фин сняг шеметно по улицата. Вляхме се в натовареното движение по нея и скоро стигнахме до по-спокоен квартал с множество театри и ресторанти. През валящите снежинки прочетох заглавията на постановките и имената на актьорите, участващи в тях.

Запитах се какво ли е да седнеш в такъв театър, където публиката е в дискретна сянка и целият широк свят за кратко време се е свил до осветената сцена; да седиш без страх сред стотици хора и да виждаш как се разгръща сюжетът, да се смееш с тях, да споделяш напрегнатото им очакване, а в най-вълнуващите моменти на пиесата да плачеш заедно с тях.

Отново се замислих за детето в кома, отпуснато в леглото като принцеса от приказка, омагьосана принцеса, която трябва да чака много години, преди да стане достатъчно голяма, че да бъде събудена от целувката на принц. Също като в приказката целувката щеше да излекува костта на смазаното слепоочие, така че когато лененорусата й коса бъдеше прибрана назад, вече нямаше да я има тази плашеща вдлъбнатина на черепа й.

Беше неизбежно подобна мисъл да извика в паметта ми смазаното лице на баща ми, струята кръв, приличаща на ореол около главата му на светец.

— Какво ти е? — попита Гуинет.

— Нищо.

— Нещо те измъчва.

— Не, добре съм.

Тя най-вероятно мислеше, че лицето ми е обезобразено от изгаряне. Изпитвах нежелание да й споделя, че бяха съществували и други като мен — баща ми и неговият баща — и че може би има и още такива от нас, криещите се, по света. Гуинет сигурно си представяше, че моят баща е бил като нейния, човек с нормална външност, способен да се движи и денем, и нощем където си пожелае. Надявах се да го вярва още известно време. Крехките часове на нашето приятелство можеха да секнат, когато тя най-сетне узнаеше, че онова у нас, което ужасяваше хората, не беше просто обгоряла плът или пък познатите деформации на човешкото лице, за които си имаше медицински дефиниции; че бяхме толкова страховити, та дори тя с цялата й толерантност и съчувствие би могла да се отдръпне уплашена и отвратена.

— Добре съм — повторих, като държах главата си извърната встрани от нея. — Просто съм гладен.

— Почти стигнахме. Скоро ще вечеряме.

— Чудесно. Това ще е добре.

Знаех, че бях сторил нещо съдбовно, когато я издирих в скривалището й в библиотеката. Ако бе писано да умра в този сняг, както стана с баща ми преди шест години, то тъкмо моите действия бяха предизвикали бурята и бунтът ми срещу самотата щеше да се окаже фатален за мен.