Дийн Кунц
Невинност (36)

35.

През нощта бездомникът бе допил последната си бутилка и се бе будил многократно от мъчителни сънища. В тях всички в живота му, които беше успял да разочарова, се бяха върнали, за да осуетяват опитите му да се сдобие дори само с още една халба от продукта на пивоварното изкуство. Ето защо се размърда още на съмване, което не му беше в навиците, за да претърси преките около търговските обекти на територията си за подлежащи на рециклиране кутийки от безалкохолно и други скромни съкровища из контейнерите за боклук, от които си изкарваше прехраната толкова време вече.

Ето как стана, че откри в един такъв контейнер пребитото голо телце на около тригодишно момиченце, което той помисли за труп, докато от него не се изтръгна тъничък, невъобразимо нещастен писък, досущ като от котето, което веднъж бе намерил прегазено от кола минута-две преди да умре. От дълго време насам бе гледал да избягва каквито и да било отговорности. Ала в сърцевината му се бе запазила закърнялата ядка на по-добрия човек, който някога се бе надявал да бъде, и приглушеният детски плач заговори тъкмо на този остатък. Откри, че още му е останала способност за състрадание.

В протритите си, кърпени и покрити с мазни петна дрехи, сплъстена коса, стърчаща изпод лекьосано и смачкано бомбе, каквото вече от десетилетия не можеше да се види на главата на никой гражданин, с кървясали до мораво очи и нос, покрит с видими капиляри, той отвори с ритник вратата на оживеното кафене на около една пресечка разстояние от въпросния контейнер за боклук. С плачещото дете на ръце и викове „Линейка, линейка!“ той се втурна сред смаяните клиенти, чакащи да дадат поръчката си, двама от които бяха полицейски служители.

Първоначално, но не за дълго той бе заподозрян като виновника за състоянието на момиченцето. Откритото сред отвратителните купчини боклук дете обаче явно беше разместило нещо в крехкия му организъм и когато взеха момиченцето от него, той вече не бе в състояние да стои прав и да контролира треперещите си ръце, с които ту дращеше пода с безсмислени жестове, ту си дереше лицето и гърдите, сякаш отчаяно се опитваше да махне някаква гадост, полепнала по него. Преди да бе свършила сутринта, се озова не в арестантска килия, а като пациент в същата болница, където беше откарано момиченцето.

Лекарите установиха, че детето не просто е било пребито, а изтезавано, и то не веднъж, а многократно, може би през по-голямата част от трите години, в които беше живяло (както лекарите приблизително бяха определили възрастта му). Властите не бяха в състояние да открият родителите му. Широко разпространеният портрет с молив на момиченцето не доведе до някакви полезни сведения, а снимката на лицето й, направена, след като синините поизбледняха, също не даде резултат. Стигнаха до извода, че тя е била пленница през по-голямата част от краткия си живот, по всяка вероятност са я държали скрита, а при такива случаи обикновено майката и бащата или единият от двамата бяха причинителите на физическия тормоз.

Момиченцето стана повереница на съда по време на възстановяването си. След месец травмите й бяха излекувани, но тя не се събуди. Шейсет дни след като бе открита, прогнозите за излизането й от кома бяха песимистични. Консилиум от лекари стигна до единодушното мнение, че макар технически детето да не бе в състояние на мозъчна смърт, ще остане в перманентно вегетативно състояние. Според настоящата медицинска етика човек в такова състояние не изпитва дискомфорт, ако бъде лишен от храна и течности. Съдът разпореди отстраняване на тръбата, чрез която в стомаха й бе вкарвана храна, и спирането на всички извънредни мерки за поддържането й жива, макар заповедта да предвиждаше петнайсетдневен срок за обжалване от страна на организациите, защитаващи правата на пациентите.

Гуинет ми разправи всичко това, докато стояхме от двете страни на леглото на безименното момиче в жълтата тухлена къща, докато отвън снегът и студеният вятър вилнееха над града — тихо напомняне за жителите му, че силата на природата може да заличи и най-могъщите им творения, макар малцина от тях да го възприемаха така. Тя ме изненада, когато насред историята си посегна и хвана ръката на детето между дланите си. С изключение на любимия й баща, явно това бе единственото човешко същество, от чийто допир не се боеше.

Уолтър работел в болницата, където било настанено детето. Обадил се на Гуинет да й каже, че лекарите от консилиума били сигурни, че съдията ще отхвърли обжалването, което означавало, че момиченцето щяло да получи тежки поражения от дехидратацията на организма му и най-вероятно вече ще бъде мъртво, докато бъде намерен достатъчно милостив съдия от върховния съд, който да отсъди животоподдържащите процедури да продължат.

— Откъде се познаваш с Уолтър? — попитах.

— Баща ми навремето прекара няколко дни в болница заради кървяща язва. Съпругата на Уолтър беше дневната му сестра. Прояви голяма доброта към него. Поддържах контакт с нея и след изписването му. Когато тя почина съвсем млада само две години след татко, убедих настойника си да използваме част от наследството ми, за да създадем фонд за обучение на нейните и на Уолтър деца.

— И Уолтър се е надявал да поемеш разноските за поддържането на живота на това момиче?

Тя поклати глава.

— И сам не знаеше какво иска, когато ми се обади. Просто каза, че според него тя не е вегетативен случай.

— Той не е лекар.

— Не е. Фелдшер е. Каза обаче, че у това момиче има нещо специално, не можел точно да определи какво, но го чувствал. Помоли ме да ида да я видя. Вмъкна ме в стаята й след полунощ, когато там имаше малко хора, за да не превъртя.

— Ти не превърташ.

— Имам си моите моменти — увери ме тя.

Като посочих отпуснатата ръка на детето, която Гуинет държеше, попитах:

— И в онази нощ ли я докосна?

— Да. Не знам как събрах смелост, но го направих.

— И ти смяташ, че е специална?

— Да.

— Защо?

Тя се наведе да целуне ръчичката на момичето.

— Не съм сигурна какво мисля за нея. Знам само, че трябва да я закрилям, докато се събуди и ни каже името си.

— Изглеждаш толкова сигурна, че ще се събуди.

— Сигурна съм, да. Сигурна съм въпреки това… — Тя нежно отметна лененорусата коса на детето от лявата страна на лицето й и откри назъбена вдлъбнатина на границата между веждата и слепоочието — белег от някой звяр, подписал се не с писалка, а с твърд тъп предмет.

— Как се озова тя тук?

— Ще ти разкажа по време на вечерята. Не искам повече да причиняваме неудобство на Уолтър и семейството му. Изчакай ме на предната веранда, докато поговоря с Джанет и Кора.

Слязох долу в преддверието. Някой беше изключил телевизора. Стоях сам в топлата тишина под широката арка към дневната, все още притеснен от присъствието си тук, но все пак щастлив да се насладя на домашен уют.

Вляво от арката в една ниша в стената гореше свещ в бурканче от прозрачно стъкло с отвор в капака, та да се предотврати опасност от пожар, ако свещта случайно бъде съборена на пода. Видях, че осветява нещо като малък храм с порцеланова статуетка на Дева Мария.

Когато пристъпих в дневната, за да разгледам по-отблизо снимките в рамки от двете страни на статуетката, видях снимка на жена — обективът бе запечатал не само красотата й, но и нейната доброта и интелигентност. Пламъкът хвърляше отблясъци по сребърните рамки с декорация от рози.

Застанах на верандата пред стълбите и наблюдавах призрачния парад на снега, от който вятърът ваеше причудливи форми, които се променяха постоянно, когато преминаваха през осветените пространства и сенките. Голите черни клони на кленовете се поклащаха в идиотски ритъм и проскърцваха като стари неремонтирани дървени стълби.

След минута на верандата се появи Гуинет и затвори външната врата.

— Как се почувства вътре? Не беше чак толкова зле, нали?

— Зле беше, по-лошо, отколкото очаквах, но не по начина, по който предполагах.

— Хайде, чакам някои обаждания, но междувременно ще хапнем.

В колата, докато тя включваше двигателя, казах:

— Съпругата на Уолтър е била добра с баща ти.

— От това, което съм чувала за нея, била е добра с всички.

— Тя не просто е умряла, била е убита, нали? — промълвих.

— Да.

— Името й Клеър ли е?

— Значи случаят ти е известен.

— Били са трима. Хвърлили са я в езерото в парка. Метнали са я там като боклук.

Топлината от климатика постепенно прогонваше студа и ние седяхме заедно мълчаливи. Без погледи. Без докосване. Но близо един до друг.

После тя заговори.

— Райън Телфорд е със солидна репутация, ползва се с уважение, има отлично образование и висок пост, но зад тази фасада е също като онези тримата. Способен е на всичко. В крайна сметка при хората като тях крайната цел е една — власт. Да имат власт над другите, да ти казват какво да правиш, да те използват както си пожелаят, да те унижат и пречупят, да те принудят към подчинение и накрая да те лишат от вярата ти в истината, да те доведат до отчаяние, че надежда няма и никога не е имало. След миналата нощ той вече знае, че съм заплаха за него. А той не би го допуснал. И няма да се спре пред нищо.

— Може ли да разбере за тази къща?

— Не вярвам. Нито за онази, в която ще съм тази нощ. Но с неговите връзки не мога да бъда сигурна за нищо. Не биваше да те моля да закриляш момичето. При твоите ограничения искам прекалено много от теб.

— Ти с твоите ограничения си успяла да направиш немалко за нея. Ако се стигне дотам, все ще се справя някак. Но няма да се наложи. Имаш ли доказателство за кражбата на Телфорд?

— Отне ми доста време да се сдобия с него, но го имам. Доказателството е лесната част. На кого да се доверя, че да му го представя, ето това е пъзел, при който половината парчета липсват.

— На полицията — казах.

— Полицията, прокуратурата, съдилищата… Там се срещат добри хора, Адисън. Ала съществува дълбока корупция. Това не е градът, който беше някога. Всички говорят за справедливост, но не може да има справедливост там, където няма истина, а в наше време истината рядко е признавана и често е презирана. Градът се превърна в истински свинарник, където парите са калта — много от тях мръсни пари или неправомерно похарчени средства от данъци — и в тази кал се валят повече хора, отколкото би помислил. Ако предам доказателството в неподходящи ръце, ще имам много врагове вместо един.

Тя отдели колата от бордюра, а снегът падаше като пепел от невидимо изгоряло небе. При цялата си яркост градът наоколо ни изглеждаше помръкнал и милионите домове в него не предлагаха истинска сигурност.