Дийн Кунц
Невинност (35)

34.

Улицата беше в приятен квартал, с кленови дървета от двете страни, чиито голи клони представляваха подобаваща за нея архитектура — идеално изящни в зеления си вид и червени като огън през есента. Къщата от жълти тухли се издигаше зад тесен преден двор, а верандата й бе окичена с коледни лампички. На вратата висеше венец.

Когато Гуинет паркира до тротоара, очаквах да остана в колата, но тя каза:

— Искам да влезеш вътре с мен. Нищо не те заплашва.

— Единствената къща в града, където съм стъпвал, е твоята. Единствената. Всяка къща сама по себе си е капан, място, което не познавам, с твърде малко изходи за бягство.

— Не и тази къща.

— Не мога.

— Можеш, Адисън.

Сниших се още повече на седалката си.

— Те няма да ти навредят — промълви тя.

— Кои са те?

— Те се грижат за нея.

— За момичето без име?

— Да. Хайде сега, ела. Искам да я видиш.

— Защо?

Тя отвори уста да отговори и не намери думи. За миг остана взряна в черните клони на кленовете, докато вятърът бавно плетеше бяла дантела върху кората им. После каза:

— Не знам. Не знам защо искам да я видиш. Но знам, че трябва. Важно е да го направиш. Убедена съм, че е важно.

Поех дълбоко въздух и го издишах, сякаш изхвърлях с него съмненията си.

— Обадих им се по-рано — допълни тя. — Знаят, че ще отидем. Обясних им, че имаш… проблеми. Сериозни проблеми. Те ме приемат такава, каквато съм. Ще проявят разбиране към теб, Адисън.

— Е, предполагам, че след като ти не се боиш от тях, и аз не бива да се страхувам.

Въпреки казаното изпитвах ужас от това да вляза вътре, но слязох от колата, затворих вратата и я изчаках да заобиколи пред ланд ровъра.

Снегът мигом посипа черната й коса и сребристите й обувки оставиха малки дири върху тротоара.

Едва тогава осъзнах още една прилика между нея и марионетката, освен очите и черните ромбове върху лицето. Марионетката носеше черен смокинг с черна риза и бяла вратовръзка, а Гуинет бе облечена изцяло в черно, ако не се брояха обувките й.

Едва не дадох заден, но аз вече я обичах, така че я последвах през портичката в оградата с метални шипове.

— Той се казва Уолтър — информира ме Гуинет. — Вдовец е с две малки деца. Бил е в медицинска служба в армията, сега работи като фелдшер.

Тя по-скоро се пързаляше, отколкото вървеше, и си помислих как това момиче никога не би залитнало върху неравна почва или лед, толкова невероятна координация притежаваше.

Когато се качихме на верандата, тя добави:

— Сестра му Джанет също живее тук. И една по-възрастна жена, Кора. Джанет и Кора са медицински сестри. Пациентката никога не е оставяна сама за повече от няколко минути.

— Но това не са ли твърде много хора за теб? — попитах.

— Те разбират моя проблем. Не ме приближават прекалено. Гледат да няма повече от двама наведнъж в една стая с мен. Всичко ще е наред с теб.

— Кой знае…

— Аз знам — отсече. — Всичко ще е наред.

С натискането на звънеца се разнесе приятен звук вътре в къщата, който чухме през вратата, украсена с коледен венец, докато стояхме под празничните светлинки. Почти веднага ни отвори един мъж и каза:

— Гуин, липсваше ни, отдавна не си се отбивала.

Не можех да го видя, тъй като държах главата си наведена; опасявах се, че маската за ски не ме скрива достатъчно, че ще ме разгадае по очите.

Тя отвърна:

— Аз съм си все така, както ме знаеш, Уолтър, през повечето дни не излизам. Но тази вечер е… специална.

С известна тревога я последвах в преддверие с дъсчен под и кръгъл килим на цветя. От телевизор в съседната стая звучеше официален глас.

Уолтър каза:

— Това трябва да е Адисън.

На което аз смотолевих:

— Съжалявам, обувките ми са мокри.

— Няма нищо, просто сняг — отвърна Уолтър.

Гласът му ми хареса. Звучеше сърдечно. Искаше ми се да го видя как изглежда, но не вдигнах глава да го погледна.

— Нали помниш правилата на Адисън, за които ти казах? — обади се Гуинет. — Къде са децата?

— В кухнята. Наясно са, че трябва да стоят там.

— Много бих искала да ги видя, но за Адисън ще е трудно.

Запитах се за колко ли невротичен ме смяташе Уолтър. Вероятно бе на мнение, че съм си направо луд.

— Джанет е в кухнята — каза той. — Приготвяше вечерята, когато ти се обади, но я отложи за малко.

— Съжалявам, че идвам с толкова кратко предизвестие.

— Ти си като член на семейството, Гуин. Изобщо не е нужно предизвестие. Ще ида да видя дали тя няма нужда от помощ за децата или нещо друго.

Когато останахме сами в преддверието, Гуинет ме попита:

— Добре ли си?

— Да, добре съм. А ти?

— Била съм и по-добре — отвърна тя.

Вдигнах глава и огледах антрето. Вдясно малък коридор с арка водеше към дневната. Всичко беше чисто, подредено, светло и приятно; място, изпълнено с хармония. Помислих си, че онези, които живееха тук, вероятно се чувстваха сигурни и защитени, радвах се за тях, щастлив бях, че такъв живот въобще е възможен.

Гласът от телевизора съобщи, че епидемията в Китай всъщност се е прехвърлила през границата от Северна Корея.

От кухнята в коридора излезе жена и аз отново наведох глава. Тя поздрави Гуинет и ми се представи — това беше Джанет — а аз отвърнах, че ми е приятно да се запознаем, макар погледът ми да бе забит в кръглия килим на цветя.

Джанет ни поведе към втория етаж. Изчакахме на горната площадка, докато тя мина по коридора и влезе в една стая, където Кора, по-възрастната медицинска сестра, седеше при безименното момиче.

Тъй като почувствах, че някой злонамерен се качи по стълбите зад нас, извърнах се да погледна, но не видях някой да ни следва.

Джанет и Кора излязоха от стаята на пациентката, влязоха в друга точно насреща и затвориха вратата.

— Това е важно — каза ми Гуинет.

— Сигурно е така.

— Вече знам защо те доведох тук.

— Защо?

Вместо да ми отговори, тя тръгна по коридора към отворената врата и аз поех с нея. На прага тя се поколеба. Вдигна ръце, сякаш да закрие лицето си, но после ги стисна в юмруци и на онзи, който беше откъм мен, синият гущер на временната татуировка потрепна, като че ли беше оживял и се канеше да скочи от кожата й. Със смръщени вежди, плътно затворени очи, стиснати челюсти и вена, туптяща на слепоочието й, тя изглеждаше сякаш изпитва болка или се бори да потисне силен гняв. Ала после си помислих — и сам не знам защо — че може би това бе позата, в която се молеше, ако тя изобщо някога се молеше.

Гуинет отвори очи и отпусна юмруци. Влезе в стаята. Заради мен изключи централното осветление и пусна по-приглушена настолна лампа, така че очите ми да не можеха да бъдат лесно забелязани под качулката.

Погледнах назад към затворената врата, зад която бяха изчезнали Кора и Джанет. После се озърнах към площадката на стълбището.

Когато прекосявах прага, видях върху него същите неразбираеми надписи като тези на входа на апартамента на Гуинет.

В голямата стая имаше две кресла, две малки масички, скрин, нощни шкафчета. Имаше също и две легла, като по-далечното беше прилежно оправено с наредени отгоре декоративни възглавнички, а по-близкото беше болнично.

Горната част на механизираната рамка беше повдигната и върху нея, отпуснато в селения, по-далечни от обикновен сън, лежеше момиче на около шест години. Ако беше аватар, но не въплъщение на божество, а на принцип, лицето й би било подходящо за изображението на мира, или на милосърдието, или на надеждата; ако бе способна на изражение, усмивката й би била чудотворна.

Застанала до момичето и загледана в нея, но говореща на мен, Гуинет промълви:

— Ако Райън Телфорд ме убие, ако някой ме убие, ти трябва да се грижиш за нея. Да я закриляш. На всяка цена. На всяка!