Дийн Кунц
Невинност (26)

25.

Беше първата ми нощ в града, а навсякъде под краката ми имаше счупени стъкла…

Тъй като мъчителите ми избягаха в южна посока, аз хукнах в северна, но успях да направя само няколко крачки, преди да се блъсна в човек, който ми прегради пътя. От скривалището си той бе станал свидетел на срещата ми със скитника и неговите преследвачи. Хвърлил бе камъни по витрините, които ги бяха строшили и бяха задействали алармите, защото бе искал да ме спаси, макар отначало да не бях наясно за намеренията му.

Беше висок и силен, а аз бях малък и въпреки че съпротивата изглеждаше абсолютно безсмислена, взех да се боря, за да се освободя от хватката му. Беше облечен с дълъг черен шлифер, който изглеждаше почти като пелерина. Докато ме държеше здраво с дясната си ръка, с лявата дръпна назад качулката си, за да открие лицето си. Когато видях, че е като мен, спрях да се боря и замръзнах без дъх, взрян в него с изумление.

До този момент бях смятал, че съм единствен по рода си, изрод, както акушерката и дъщеря й ме бяха нарекли, чудовище, обречено на самота, докато някой не ме убиеше. Сега бяхме двама, а след като имаше двама, нищо чудно да съществуваха и повече от нашия вид. Не се бях надявал да оцелея след детството си, но ето че насреща ми стоеше такъв като мен на двайсет и няколко години и всичките му крайници си бяха на място.

— Сам ли си? — попита ме.

Поради шока бях загубил способността си да говоря.

Той повиши глас над пищящите аларми:

— Сам ли си, синко?

— Да. Да, господине.

— Къде се криеш?

— В горите.

— В града няма гори.

— Трябваше да си тръгна оттам.

— Как се добра дотук?

— Под едно платнище. В камион.

— Защо дойде в града?

— Не знаех.

— Какво не знаеше?

— Къде ще ме отведе камионът.

— Доведе те при мен, за да можеш да оцелееш. Да вървим. Хайде, бързо.

С вдигнати качулки и хрущящо под краката ни стъкло забързахме по пешеходната алея покрай димящите останки от изгорялата шапка. Когато минахме покрай магазина за играчки, чиято витрина беше счупена, изложените предмети си седяха по местата, единствено марионетката беше изчезнала. Почти спрях, за да се уверя, че я няма. Понякога със сърцето си знаех неща, които умът ми не можеше да обясни. Точно тогава сърцето ми настояваше да продължа напред, без да се обръщам и без да питам къде е отишла марионетката, защото току-виж въпросът ми получил отговор.

Когато чухме полицейските сирени, вече бяхме на две пресечки от мола, на калдъръмена задна уличка, тъмна като еленова пътека под лъчите на полумесец. Внезапен вятър помете неподвижността на нощта, човекът, когото впоследствие щях да наричам свой баща, захвана металния диск, повдигна го и го отмести встрани. Вятърът нахлу в отворената дупка и засвири като обой, а аз влязох в този звук и в един невъобразим до този момент свят, където щях да си устроя по-добър живот.

Три години щяха да изминат, преди да спомена марионетката пред баща ми в нощта, когато той ме предупреди, че музикалната кутия може да е нещо повече от това, което изглежда.