Лорън Кейт
Непростено (1)

Пролог
Никога не ни разделяйте

Ботите на Кам докоснаха стряхата на старата църква под студено и осеяно със звезди небе. Прибра криле и се взря в пейзажа. Испански мъх, бял на лунната светлина, висеше като ледени висулки от посадени преди Гражданската война дървета. Постройки от сиви тухли обрамчваха буренясало игрище и два реда разнебитени седалки. Откъм морето шумолеше вятър.

Зимната ваканция в Поправително училище „Меч и кръст“. Нито една жива душа в кампуса. Какво правеше той тук?

Беше малко след полунощ, а той току-що бе долетял от Троя. Беше потеглил припряно, незнайна сила направляваше крилете му. Улови се, че си тананика мелодия, която не си бе позволявал да си спомни от няколко хиляди години. Може би се беше върнал тук, защото именно това бе мястото, където падналите ангели бяха срещнали Лус в последния й прокълнат живот. Това беше триста двайсет и четвъртото й прераждане — и триста двайсет и четвъртият път, в който падналите ангели се бяха събрали да видят как щеше да се изпълни проклятието.

Сега проклятието беше развалено. Лус и Даниел бяха свободни.

И, по дяволите, Кам наистина ревнуваше.

Погледът му обходи бързо гробището. Никога не би предположил, че ще изпитва носталгия към този боклучарник, но в онези ранни дни в „Меч и кръст“ беше имало нещо вълнуващо. Искрата на Лусинда бе по-ярка и караше ангелите постоянно да правят догадки, а някога бяха вярвали, че знаят какво да очакват.

От шест хилядолетия всеки път, щом навършеше седемнайсет, те изиграваха вариант на едно и също представление: демоните — Кам, Роланд и Моли — опитваха всичко, за да убедят Лус да се съюзи с Луцифер, докато ангелите — Ариана и Габ, и понякога Анабел — се трудеха да върнат Лус в лоното Небесно. Никоя от страните дори не се беше доближавала до спечелването й.

Защото всеки път, щом Лус срещнеше Даниел, — а тя винаги срещаше Даниел, — нищо не беше толкова важно, колкото любовта им. Отново и отново те хлътваха един по друг и отново и отново Лус загиваше сред буен пламък.

После, една нощ в „Меч и кръст“, всичко се промени. Даниел целуна Лусинда и тя оцеля. Тогава всички разбраха. На Лус най-сетне щеше да й бъде позволено да избира.

Няколко седмици по-късно всички отлетяха на мястото на най-първото им падение, в Троя, където Лусинда избра съдбата си. Тя и Даниел отново отказаха да застанат на страната на Рая или на Ада. Вместо това се избраха взаимно. Отказаха се от безсмъртието си, за да прекарат заедно един живот като смъртни.

Сега Лус и Даниел си бяха отишли, но още бяха в мислите на Кам. Триумфалната им любов го беше накарала да закопнее за нещо, което не се осмеляваше да облече в думи.

Отново си тананикаше. Онази песен. Дори след всичкото това време я помнеше…

Затвори очи и видя изпълнителката й: отзад червената й коса беше сплетена в хлабава плитка, дългите й пръсти галеха струните на лира, докато се облягаше на едно дърво.

Не си беше позволявал да мисли за нея от хиляди години. Защо сега?

— Този флакон е спукан — изрече познат глас. — Метни ми друг, става ли?

Кам се обърна рязко. Там нямаше никого.

Забеляза мимолетно движение през закрития с капак от неръждаема стомана прозорец на покрива. Промъкна се леко напред и надникна надолу през него, в параклиса, който София Блис беше използвала като свой кабинет, когато беше библиотекарка на „Меч и кръст“.

Вътре в параклиса дъгоцветните криле на Ариана се сгънаха, когато разтърси флакон със спрей и се надигна от земята, насочвайки дюзата към стената.

Произведението й върху стената изобразяваше момиче в сияеща синя гора. То бе облечено в черна рокля на пластове и гледаше нагоре към русо момче, което протягаше бял божур. Лус и Даниел — вечна любов — изписа Ариана със спрея, с готически сребристи букви над широката част на полата на момичето.

Зад Ариана тъмнокож демон със ситни плитчици палеше висока стъклена свещ с изображение на Санта Муерте, богинята на смъртта. Роланд превръщаше в светилище мястото, където София беше убила приятелката на Лус, Пен.

Кам разпери криле и се спусна през счупения прозорец, приземявайки се зад Ариана.

— Кам… — Роланд прегърна приятеля си.

— Кротко каза Кам, но не се отдръпна.

Роланд наклони глава:

— Какво съвпадение само, да те намеря тук.

— Така ли? — попита Кам.

— Не и ако обичаш carnitas^[1] — каза Ариана и подхвърли на Кам малък пакет, увит във фолио. — Помниш ли фургона за тако на „Лавингтън“? Копнея за тях още откакто избягахме от това блато. — Тя отвори собствения си увит във фолио пакет и погълна такото на две хапки. — Вкуснотия.

— Какво правиш тук? — обърна се Роланд към Кам.

Кам се облегна на студена мраморна колона и сви рамене:

— Оставих моята „Лес Пол“^[2] в спалното помещение.

— Целият този път заради една китара? — Роланд кимна. — Предполагам, че всички трябва да намерим нови начини да запълваме безкрайните си дни сега, когато Лус и Даниел си отидоха.

Кам винаги беше мразил силата, която притегляше падналите ангели към прокълнатите влюбени на всеки седемнайсет години. Беше си тръгвал от бойни полета и коронации. Беше напускал обятията на прелестни момичета. Веднъж си беше тръгнал от снимачна площадка на филм. Беше зарязвал всичко заради Лус и Даниел. Но сега, когато неустоимото притегляне си бе отишло, то му липсваше.

Вечността се простираше пред него необятна. Какво щеше да прави с нея?

— Случилото се в Троя даде ли ти, не знам… — Роланд млъкна, без да довърши.

— Надежда? — Ариана грабна недояденото тако на Кам и го погълна. — Ако след всичките тези хиляди години Лус и Даниел могат да се опълчат на Трона и да извоюват щастлив завършек, защо всеки да не може? Защо ние да не можем?

Кам се взря през закрития с капаци прозорец:

— Може би не съм такъв човек.

— Всички носим в себе си късчета от пътуването си — каза Роланд. — Всички се учим от грешките си. Кой ще каже, че не заслужаваме щастие?

— Само ни чуй. — Ариана докосна белезите по врата си. — Какво знаем ние, три уморени хищни птици, за любовта? — Тя премести поглед от Кам към Роланд. — Нали така?

— Любовта не е изключителна собственост на Лус и Даниел — каза Роланд. — Всички сме я вкусвали. Може би ще я вкусим отново.

Оптимизмът на Роланд пробуди нотка на несъгласие у Кам.

— Не и аз — каза той.

Ариана въздъхна и изви гръб, разпери криле и се издигна на няколко стъпки от земята. Звук от пърхане изпълни празната църква. С умели пръсти от флакона с бял спрей тя добави съвсем лек намек за криле над раменете на Лусинда.

Преди Падението крилете на ангелите бяха направени от небесна светлина, съвършени и напълно еднакви. В ерата от тогава насам крилете им се бяха превърнали в израз на характера им, на грешките и импулсите им. Падналите ангели, които бяха отдали верността си на Луцифер, имаха златни криле. Фибрите в крилете на онези, които се бяха върнали в лоното Небесно, бяха обточени със сребристия оттенък на трона.

Крилете на Лусинда бяха специални. Бяха чисто, зашеметяващо бели. Неопетнени. Неомърсени с вината за изборите, които те, останалите, бяха направили. Единственият друг паднал ангел, който бе съхранил белите си криле, беше Даниел.

Ариана смачка обвивката от второто тако:

— Понякога се чудя…

— Какво? — попита Роланд.

— Ако можехте да се върнете, без да се издъните така грандиозно по любовната част, бихте ли?

— Какъв е смисълът да се чудиш? — попита Кам. — Розалин е мъртва. — Видя как Роланд трепва при споменаването на изгубената си любима. — Тес никога няма да ти прости — добави, като погледна Ариана. — А Лилит…

Ето. Беше изрекъл името й.

Лилит беше единственото момиче, което Кам някога беше обичал. Беше я помолил да се омъжи за него.

Не се беше получило.

Чу отново песента й, пулсираща в душата му, заслепяваща го от угризения.

— Тананикаш ли си? — Ариана присви очи към Кам. — Откога тананикаш?

— Какво за Лилит! — настоя Роланд.

Лилит също бе мъртва. Макар Кам така и да не беше узнал как беше изживяла дните си на земята, след като се разделиха, знаеше, че тя сигурно отдавна беше напуснала този свят и се бе възнесла в Рая. Ако Кам беше различен човек, може би щеше да изпита покой, като си я представи обгърната в радост и светлина. Но Раят бе така болезнено далечен, че той откри, че бе най-добре изобщо да не мисли за нея.

Роланд, изглежда, четеше мислите му:

— Би могъл да се справиш по свой собствен начин.

— Аз правя всичко по мой собствен начин — каза Кам. Крилете му пулсираха леко зад него.

— Това е една от най-добрите ти отличителни черти — каза Роланд, като вдигна поглед към звездите през разрушения таван, после пак обратно към Кам.

— Какво? — попита Кам.

Роланд се засмя тихо.

— Нищо не съм казал.

— Позволи на мен — обади се Ариана. — Кам, това категорично е моментът, когато всеки очаква да направиш едно от граматичните си оттегляния в онази пролука в облаците. — Тя посочи към дебела нишка мъгла, висяща от Колана на Орион.

— Кам — Роланд се взря в него, разтревожен. — Крилете ти…

Близо до връхчето на лявото крило на Кам имаше едно-единствено миниатюрно бяло влакънце.

Ариана зяпна:

— Какво значи това?

Беше едно бяло петънце сред поле от златисто, но принуди Кам да си спомни момента, когато крилете му се бяха преобразили от бели в златни. Отдавна беше приел съдбата си, но сега, за пръв път от хилядолетия, той си представи нещо друго.

Благодарение на Лус и Даниел, Кам имаше ново начало. И само едно нещо, за което съжаляваше.

— Трябва да вървя. — Разпери криле в пълния им размах и блестяща златна светлина заля параклиса.

Роланд и Ариана отскочиха. Свещта се наклони и падна, пламъкът й загасна върху студения каменен под.

Кам се изстреля в небето, пронизвайки нощта, и се отправи към тъмнината, която го очакваше от мига, когато бе отлетял далече от любовта на Лилит.