Лави Тидхар
Централна станция (4)

3.
Аромат на портокалови горички

Високо горе, на покрива, Борис беше буден. Стори му се, че видя под навесите на станцията две потайни фигури да се разделят; но умът му витаеше другаде.

Беше странно да налети на Мириам; тя хем се беше променила, хем не. Сигурно знаеше защо се е върнал, но не разпитваше, остави го на тайната му мъка.

Соларните панели на покрива бяха сгънати, все още спящи, но помръдваха неспокойно, сякаш можеха да доловят неизбежния изгрев на слънцето. Жителите на сградата, съседите на баща му, през годините бяха засадили множество растения в саксии от глина, алуминий и дърво, по целия покрив, превръщайки го във висока тропическа градина.

Тук горе беше тихо и засега все още хладно. Той обичаше аромата на късно цъфтящия жасмин, който пълзеше по стените на сградата, катереше се упорито и се разпростираше из целия стар квартал около Централната станция. Вдиша дълбоко нощния въздух и го изпусна бавно, на пресекулки, загледан в светлините на космодрума и движещите се звезди, които описваха бисерни пътища в небето.

Обичаше миризмата на това място, на този град. Миризмата на морето на запад, този дъх на сол и открити водни простори, водорасли и катран, лосион против слънце и хора. Обичаше миризмата на студен климатизиран въздух, процеждаща се през прозорците, на босилек, когато го стриеш между пръстите си, обичаше миризмата на шаварма, надигаща се откъм улицата с упоителната й смесица от подправки, обичаше миризмата на изчезналите портокалови горички далеч отвъд градските квартали на Тел Авив или Яфо.

„Някога всичко това бяха портокалови горички“. Той се взря в стария квартал, лющещата се боя, подобните на кутийки жилищни блокове в стила на старата съветска архитектура, наблъскани редом с великолепни баухаус сгради от началото на двайсети век, които приличаха на кораби, с дълги извити грациозни балкони, малки кръгли прозорчета и плоски като палуби покриви — също като този, на който беше той…

Със старите сгради се смесваха и по-нови, кооперации в марсиански стил, с гравитационни шахти вместо асансьори и разделени отвътре на малки стаи, много от тях без прозорци…

Прането висеше, както и преди стотици години, по въжета и от прозорци, избелели блузи и шорти, развяващи се на вятъра. Над улиците долу се рееха фенери, които вече гаснеха, и Борис осъзна, че нощта отстъпва, видя червеникаворозова руменина по ръба на хоризонта и разбра, че слънцето изгрява.

Беше прекарал нощта в бдение за баща си. Влад Чонг, син на Вейвей Жонг (Жонг Вейвей, по китайски маниер) и Юлия Чонг, нее Рабинович. В съответствие със семейната традиция Борис също беше получил руско име. По друга семейна традиция беше получил и второ, еврейско име. Усмихна се криво при мисълта за това. Борис Ахарон Чонг. Наследството и бремето на три древни истории лежаха върху слабите му и вече не млади плещи.

Нощта не се бе оказала лека.

„Някога всичко това бяха портокалови горички“… Той си пое дълбоко въздух; миризмата на стар асфалт и отходни газове на двигатели с вътрешно горене си беше отишла заедно с портокалите, но някак си все още витаеше тук, като спомен.

Беше се опитал да остави това зад гърба си. Семейният спомен, онова, което понякога наричаха Проклятието на рода Чонг или Лудостта на Вейвей.

Все още го помнеше. Разбира се. Един ден, толкова отдавнашен, че самият Борис Ахарон Чонг още не съществуваше дори като идея, един все още неоформен И-цикъл…

Борис погледна изгряващото слънце. Чувстваше се уморен, изцеден. Беше правил компания на баща си цяла нощ. Баща му, Влад, напоследък почти не спеше. Седеше с часове в креслото си, овехтяло и пълно с дупки, което беше домъкнал един ден преди години (споменът бе кристално ясен в съзнанието на Борис) с голямо усилие и гордост от битпазара на Яфо. Ръцете на Влад се движеха във въздуха, местеха и преподреждаха невидими предмети. Той не желаеше да даде на Борис достъп до видеоканала си. Вече почти не комуникираше. Борис подозираше, че предметите са спомени, че Влад се опитва някак си да ги сглоби отново.

Но не можеше да каже със сигурност.

Също като Вейвей, Влад беше строителен работник. Беше един от хората, построили Централната станция, катерейки се по незавършената гигантска структура — този космодрум, който сега бе създание сам по себе си, миниатюрна нация-мол, върху която не можеха да предявят пълни претенции нито Тел Авив, нито Яфо.

Само че това беше отдавна. Сега хората живееха по-дълго, но въпреки това мозъкът остарява, а мозъкът на Влад беше по-стар от тялото му. На покрива Борис отиде до ъгъла до вратата. Тя се намираше в сянката на миниатюрна палма. Соларните панели вече се разтваряха, разперваха деликатните си криле, за да уловят по-добре изгряващото слънце и да осигурят сянка и заслон на растенията.

Преди много време сдружението на обитателите беше поставило тук обща маса и самовар и всяка седмица различен апартамент осигуряваше чая, кафето и захарта. Борис внимателно накъса листенца от ментата, растяща в една саксия, и си направи чай. Звукът на вряща вода, изливаща се в чашата, беше успокояващ, ароматът на мента се разнесе във въздуха, свеж и чист, и го разсъни. Той изчака ментата да се запари; отнесе чашата до ръба на покрива. Загледа се надолу. Централната станция, която никога не заспиваше наистина се събуждаше шумно.

Той отпи от чая и се замисли за Оракула.

Борис помнеше този момент като неподвижност и в същото време, парадоксално, като изместване, внезапна необяснима промяна на перспективата. Споменът на дядо му проблясваше в ума му. Въпреки цялото си позиране Вейвей беше като изследовател в непозната земя, който търси пътя си опипом и по инстинкт. Не беше израснал с възел — беше му трудно да следи Разговора, това неспирно бъбрене на хора и машини, без което един съвременен човек би се чувствал глух и сляп; и въпреки това можеше да предусети бъдещето също тъй инстинктивно, както една какавида — зрелостта. Знаеше, че децата му ще са различни, както и техните деца на свой ред, но също така знаеше, че не може да има бъдеще без минало…

Борис наблюдаваше Централната станция. Слънцето изгряваше зад космодрума, а долу роботниците заемаха местата си, разстилаха одеяла и вдигаха написани на ръка табели с молби за дарения на резервни части, бензин или водка.

Видя Р. брат Поправи-Го, от Роботската църква, да прави обиколките си — църквата се опитваше да се грижи за роботниците, както и за малкото си човешко паство. Роботите представляваха странно липсващо звено между хората и Другите и не се вписваха в нито един от двата свята — дигитални същества, определени от физическата си форма, от телата си; мнозина от тях отхвърляха Ъплоуда в полза на своя собствена странна вяра… Борис помнеше брат Поправи-Го от детството си — той го беше обрязал, както и баща му. Въпросът „Кой е евреин?“ се задаваше не само за семейство Чонг, а и за роботите, и беше решен много отдавна. Борис имаше накъсани спомени по майчина линия, предшестващи Вейвей — протестите в Йерусалим, лабораториите на Мат Коен и първия примитивен Развъдник, където дигиталните същества еволюираха в безмилостни еволюционни цикли.

Размахани табели на улица „Крал Джордж“, масова демонстрация: „Не на робството!“, „Унищожете концентрационния лагер!“ и така нататък, гневно човешко множество, събрало се да протестира срещу видимото робство на онези първи, крехки Други в заключените им мрежи, лабораториите на Мат Коен под обсада, долнопробният му екип от учени, изритвани от страна след страна, преди накрая да се установят в Йерусалим…

Св. Коен на Другите, така го наричаха сега. Борис вдигна чашата към устните си и откри, че е празна. Остави я и потърка очи. Трябваше да поспи. Вече не беше млад, не можеше да кара с дни без сън, подхранван от стимуланти и неукротимата енергия на младостта. Дните, когато двамата с Мириам се криеха на същия този покрив, прегръщаха се и си даваха обещания, които дори тогава знаеха, че не могат да спазят, си бяха отишли отдавна…

Замисли се за нея, опита се да я зърне как върви долу по павираната улица към кръчмата си. Беше му трудно за мисли за нея, да се измъчва така, сякаш… сякаш е момче. Не се беше върнал заради Мириам, но някъде — в дъното на ума му — сигурно е било заради това, мисълта…

На шията му придатъкът пулсираше леко. Беше се сдобил с него в Тонг Юн Сити, в една задна уличка встрани от булевард „Арафат“, в безименна клиника, ръководена от трето поколение марсиански китаец, някой си г-н Уонг, който му го инсталира.

Предполагаше се, че придатъкът е отгледан от вкаменени останки на микробактериални марсиански форми на живот, но дали това бе вярно, никой не знаеше със сигурност. Беше странно да имаш придатък. Той бе паразит, хранеше се от Борис, пулсираше леко върху шията му, вече част от него: подаваше му чужди мисли, чужди чувства, и на свой ред взимаше неговата човешка перспектива и я изменяше леко — беше все едно да гледаш как идеите ти се филтрират през калейдоскоп.

Борис сложи ръка върху придатъка и усети топлата му повърхност. Той помръдваше под пръстите му, дишаше леко. Понякога синтезираше странни субстанции, които действаха като наркотици на организма на Борис и го изненадваха. Друг път променяше зрителната му перспектива или дори общуваше с възела му, дигиталния мрежов компонент на мозъка му, инсталиран малко след раждането, без който човек беше по-зле от сляп или глух: беше изключен от Разговора.

Той се беше опитал да избяга, знаеше това. Бе напуснал дома си и спомена за Вейвей, или поне се беше опитал, за кратко. Влезе в Централната станция и се качи с асансьорите до самия връх, и по-нагоре. Напусна Земята, напусна орбитата й, отиде на Марс и в Пояса, във Външното, но спомените го преследваха, мостът на Вейвей, свързващ навеки бъдеще и минало…

„И тъй беше“, помисли си Борис. Споменът беше ясен в паметта му, увиснал като капка роса, съвършен и неизменен. Вейвей беше получил исканото и сега спомените му принадлежаха на Борис, а също така спомените на Влад, на баба му Юлия, на майка му и на всички останали — братовчеди, племеннички и чичовци, племенници и лели, всички те споделящи централния резервоар от памет на семейство Чонг, всички те способни да се потопят мигновено в този дълбок вир от спомени, в този океан на миналото.

Лудостта на Вейвей, както го наричаха все още в семейството. Понякога действаше по странни начини, даже на далечни разстояния; когато Борис работеше за родилните клиники на Церера или вървеше по някой булевард в Тонг Юн Сити на Марс, в ума му изведнъж се оформяше нов спомен — споменът на братовчедката Океана за първото й раждане, на малкия Ян — болка и радост, смесващи се със случайни мисли, чудене дали някой е нахранил кучето, гласът на акушерката, която казва: „Напъвай! Напъвай!“, миризмата на пот и пиукането на мониторите, тихото бъбрене на хора зад вратата и онова неописуемо чувство, докато бебето бавно излиза от нея…

Той остави чашата. Долу Централната станция вече беше будна, сергиите в квартала бяха заредени със свежи продукти, пазарът бе оживял от звуци, миризма на дим и бавно печащи се на грил пилета, и виковете на деца, отиващи на училище…

Помисли си за Мириам и как се бяха обичали двамата, когато светът беше млад; обичаха се на иврит, който беше езикът на детството им, но бяха разделени, не от потоп или война, а от самия живот и нещата, които той причинява на хората. Борис работеше в родилните клиники на Централната станция, но там имаше прекалено много спомени, спомени като призраци, и накрая той се разбунтува, влезе в Централната станция и излетя в орбита, до мястото, което наричаха Портала, а оттам първо в Лунния порт.

Беше млад и искаше приключения. Беше се опитал да се измъкне. Лунния порт, Церера, Тонг Юн… но спомените все така го преследваха, и най-лошият от тях, споменът за баща му. Преследваха го през дърдоренето на Разговора, компресирани спомени, прескачащи от Огледало на Огледало, през космоса, със скоростта на светлината, така че тук на Земята го помнеха, също както той ги помнеше там, и накрая тежестта стана толкова голяма, че той се върна.

Беше се върнал в Лунния порт, когато се случи. Миеше си зъбите и гледаше лицето си — нито младо, нито старо, съвсем обикновено лице, с китайски очи, славянски черти, леко оредяла коса, — когато споменът го връхлетя, изпълни го целия и той изпусна четката.

Споменът не беше на баща му, а на братовчед му Ян, и то скорошен: баща му Влад седи в стола в апартамента си, по-стар, отколкото го помнеше Борис, по-слаб, и — нещо, което го нарани смътно, което се пресегна през пространството и накара гърдите му да се стегнат от болка — с онзи мътен поглед в очите. Влад седеше, без да говори, без да забелязва братовчед му или останалите, дошли да го посетят.

Седеше и ръцете му пърхаха във въздуха, подреждайки и преподреждайки невидими предмети.

 

 

— Борис!

— Ян.

Срамежливата усмивка на братовчед му.

— Не вярвах, че си истински.

Времево забавяне, от Луната до Земята и обратно, от възел до възел.

— Пораснал си.

— Ами…

Ян работеше в Централната станция. В лаборатория на Пето ниво, където правеха вирусни реклами, въздушнопреносими микроскопични агенти, които се прехвърляха от човек на човек и процъфтяваха в затворена, климатизирана среда като Централната станция, закодирани да предават специално подбрани според личността оферти; органика, която си взаимодействаше с възловото оборудване, крещейки: „Купи. Купи. Купи“. Сега той се срещаше с едно момче, Юсу, но минаваха през труден период.

— Става дума за баща ти.

— Какво е станало?

— Не знаем.

Това признание сигурно бе наранило Ян. Борис изчака, докато тишината изяждаше канала за връзка, тишината на обратния път от Земята до Луната.

— Водихте ли го на лекари?

— Знаеш, че сме.

— И?

— Не знаят.

Тишина между тях, тишина със скоростта на светлината, пътуваща през космоса.

— Върни се у дома, Борис — каза Ян и Борис се учуди колко е пораснало момчето, мъжът в него вече се показваше, този непознат, чийто живот той все пак помнеше толкова ясно.

„Върни се у дома“.

Същия ден той събра оскъдните си притежания, напусна хотел „Везни“ на булевард „Армстронг“ и хвана совалката до лунна орбита, а оттам кораб до Портала и накрая надолу до Централната станция.

 

 

Спомен като растящ рак. Борис беше лекар, беше виждал Моста на Вейвей лично — този странен полуорганичен израстък, вплетен в мозъчната кора на всички от семейство Чонг и в сивото вещество на мозъците им, взаимодействащ си с възлите им, растящ; странни деликатни спирали от извънземно вещество, напреднала технология, ферботен, Друг. Той беше обхванал мозъка на баща му, някак си бе излязъл от контрол, растеше като рак и Влад не можеше да се движи от спомени.

Борис подозираше, но не можеше да знае със сигурност, също както не знаеше и какво е платил Вейвей за услугата, каква ужасна цена е била извлечена от него — този спомен, и само той, бе изтрит, — помнеше само как Другият казва: „И тъй ще бъде“, а в следващия момент Вейвей стоеше отвън и вратата беше затворена, и той премигваше там, между старите каменни стени, чудейки се дали е проработило.

 

 

„Някога всичко това бяха портокалови горички“… Помнеше как тази мисъл мина през ума му, докато излизаше през вратите на Централната станция при завръщането си на Земята, за да се озове в горещия влажен въздух навън, а гравитацията му се струваше объркваща и неудобна. Застанал под стрехите, той вдиша дълбоко, а гравитацията го теглеше надолу, но на него не му пукаше. Миришеше точно както го помнеше, а портокалите, изчезнали или не, още си бяха там, прочутите портокали на Яфо, които растяха тук, когато всичко това — не Тел Авив, нито Централната станция, — съществуваше, когато беше само портокалови горички, пясък и море…

Борис пресече пътя — краката му го водеха сами, сякаш имаха собствена памет, — от големия портал на Централната станция до пешеходната улица, сърцето на стария квартал, и той беше толкова по-малък, отколкото го помнеше, за едно дете представляваше цял свят, а сега се беше смалил…

Тълпи хора, бръмчащи по пътя соларни триколки, зяпащи туристи, една мемкордистка, проверяваща статистиката за канала си, докато всичко, което виждаше, чувстваше и помирисваше, се предаваше на живо по мрежите. Тя улови Борис с бегъл поглед, който беше пратен към милиони безразлични зрители из цялата слънчева система…

Джебчии, отегчени пазачи от охраната на станцията, които си отваряха очите, просещ роботник с липсващо око и лоши петна ръжда по гърдите, мормони с тъмни костюми, потящи се в жегата и раздаващи листовки, докато от другата страна на пътя елронити правеха същото…

Валеше лек дъждец.

От близкия пазар се носеха виковете на продавачи, обещаващи свежи нарове, пъпеши, грозде, банани, в едно кафене отпред старци играеха на табла… Р. Поправи-Го се разхождаше бавно сред хаоса, оазис от спокойствие сред масата шумни и потни човеци…

Борис гледаше, миришеше, слушаше, спомняше си, толкова усърдно, че отначало не ги видя, жената и детето от другата страна на пътя, докато почти не се блъсна в тях…

Мириам и момчето.

 

 

Сега му се искаше да отиде при нея. Светът се бе събудил и Борис беше сам на покрива на стария жилищен блок, сам и свободен, с изключение на спомените. Видя стария вехтошар Ибрахим да минава с каручката си по улицата долу; Господарят на изхвърлените вещи, така го наричаха едно време; и се учуди, че е още сред живите. До него седеше момче, което не се различаваше много от Кранки. Търпеливият кон теглеше каручката по пътя и Борис ги проследи с очи, докато не се изгубиха от погледа му.

Не знаеше какво ще прави по въпроса с баща си. Спомни си как държеше ръката му някога, когато беше малък, и Влад му се струваше толкова голям, толкова уверен и сигурен, и пълен с живот. В онзи ден бяха отишли на брега, беше лято и в Менашия се смесваха евреи, араби и филипинци, мюсюлманките в дългите си тъмни одежди и децата, които тичаха по гащи и крещяха; момичета от Тел Авив в миниатюрни бикини, които кротко се печаха на слънце; някой пушеше джойнт и силната миризма се носеше в морския въздух; Ибрахим вехтошарят също беше там, минаваше по пътя с коня си (друг по онова време); водният спасител крещеше от кулата си нареждания на три езика: „Дръжте се в отбелязаната зона! Някой да е загубил дете? Моля, явете се веднага в спасителния пункт! Вие в лодката, насочете се към пристанището на Тел Авив и излезте от зоната за плуване!“. Думите се губеха сред врявата, някой беше паркирал колата си и надуваше стереото, сомалийски бежанци си правеха барбекю на тревата до крайбрежния булевард, бял мъж със сплетена на множество плитчици коса свиреше на китара; а Влад държеше ръката на Борис, докато двамата влизаха във водата, силен и надежден, и Борис знаеше, че нищо не може да му се случи; че баща му винаги ще е с него да го пази, каквото и да става.