Сюзън Луис
Италианска афера (24)

Глава двадесет и четвърта

— Аз обмислях това от известно време… — Лейни хвана Том под ръка. — Добре де, не задълго, признавам, но вече съм съвсем сигурна. Мисля, че Кърстен и Джулия трябва да останат тук, докато тя се възстановява. Така ще може да види как Джулия свиква със семейството и ще бъде в състояние самата тя да се почувства част от него.

Том притвори очи и поклати глава в тихо изумление.

— Не знам защо съм изненадан, когато те познавам толкова добре — прошепна той и обхвана с ръце лицето й. — Всъщност трябваше да го предвидя.

— Мислиш ли, че Кърстен ще се съгласи?

— Нямам представа, но знам, че затова ми е толкова трудно да ти кажа, че те обичам… Защото когато става дума за теб, тази дума изобщо не може да изрази силата на чувствата ми…

 

 

Въпреки че Кърстен можеше напълно да оцени предложението на Лейни, все пак не се оказа лесно да я убедят да остане… Тя не можеше да си позволи да се превърне в такава тежест. Въпреки това, заради Джулия, тя най-накрая се съгласи да гостува за няколко седмици, които в крайна сметка се превърнаха в два месеца, а след това — три, после — четири… Докато Джулия, изглежда, съвсем привикна, а Лейни беше толкова настоятелна, че наистина трябваше да останат и след Коледа.

Възстановяването на Кърстен вървеше добре и тъй като Макс заживя под наем в едно студио на Надя в Лондон, като помагаше в агенцията денем и свиреше из града нощем, двете с Джулия живееха в пристройката.

Лейни и Том рядко виждаха Макс в „Банерли Крос“, ала почти не минаваше ден, без той да се обади на баща си или на Лейни, обикновено защото имаше нужда от нещо. А с Тиърни, Зав и Джулия се свързваше по скайп само защото на Джулия, изглежда, толкова много й харесваше.

— Предполагам, че все още има надежда за него — въздишаше от време на време Том, след като изгледа как Макс изпя серенада на Джулия по текст, написан специално за нея.

Удоволствието й да се чувства толкова специална, съчетано с искрената радост, че има братя и сестра, стопляше сърцата им. Голяма беше и радостта й, че ще бъде статистка в коледната пантомима…

Беше трогателно да я гледат как изтичва от училището, стиснала в ръцете си рисунки за всички и оценки, показващи реалните резултати от приобщаващото обучение. Въпреки че не беше в състояние да учи в училището на Тиърни в Страуд, тя веднага се вписа във „Фарнауейс“, където Лейни и Том наскоро бяха станали членове на управителния съвет.

Джулия имаше също и бюро в кабинета на Том, където й се разрешаваше да си подготвя домашните, а любимите й коне бяха в конюшнята в другия край на селото. Откакто ги преместиха там, цялото семейство започна да ходи на езда и тъй като това им доставяше голямо удоволствие, Том и Лейни започнаха да строят тяхна собствена конюшня.

Освен да язди конете си, да репетира за пантомимата, да говори по скайп с Макс, да чете на майка си или на баща си и да излиза с Тиърни и Моди, най-голямото удоволствие в живота на Джулия беше да води на разходка Питър и Шърман. Излизаха или надолу към езерото с патиците, или към конюшнята. Не се знаеше само как точно Шърман приемаше новата си каишка, тъй като почти никога не беше имал такава. Ала въпреки това, изглежда, че нямаше нищо против, когато тя му я закопчаваше, и определено махаше доволно с опашка, когато тримата поемаха по алеята. Понякога към тях се присъединяваха Зав или Том. От своя страна Питър рядко устояваше да не се усмихне, когато я видеше, така както правеше и с другите си внуци, въпреки че беше съмнително дали наистина знаеше коя е тя. Единствените имена, които вече от известно време изричаше, бяха на Лейни и Сандра и беше ясно, че ги бърка…

Дойде ноември и новата книга на Том излезе от печат. Както обикновено романът оглави класациите от двете страни на Атлантическия океан. И тъй като за пръв път Кърстен и Джулия бяха с тях, за да го отпразнуват, организираха специално голямо парти. Но една седмица след публикуването на книгата други въпроси отново засенчиха литературния свят на Том…

 

 

Лейни оглеждаше спретнато поддържаните градини на крематориума, където започваха да се събират повече опечалени, отколкото двамата с Том бяха очаквали. Гледаше оголените клони на дърветата. Ала някои от тях все още, изглежда, не бързаха да хвърлят листата си. Слънцето грееше ярко, блестеше в локвите и се отразяваше радостно в стъклата на колите. Тъгата в случая като че ли не засягаше природата…

Имаше много познати лица, някои беше виждала само по телевизията, други познаваше доста добре най-вече чрез Том. Беше трогната от нуждата им да отдадат последна почит и им го казваше съвсем тихо, като се ръкуваше с тях. Всички бяха поканени на приема след службата.

 

 

На поляната имаше една палатка, където хората от кетъринга подреждаха нещата за случая, а градинарят и помощникът му разчистваха пътеки през купчините окапали листа.

С течение на времето пристигаха все повече хора, облечени в черно и запазили спомени, които започваха да споделят.

Можеше да види катафалката, която вече зави към крематориума, и черния мерцедес зад нея, в който знаеше, че са Том, Макс, Тиърни, Зав и Джулия. Лейни беше дошла по-рано със Стейси и Роза — сестрата на Кърстен. Съпругът на Роза също беше тук, както и Нанси, много учители от училището на Джулия и повечето хора от селото, включително собствениците на конюшните. Сестрите й Сара и Естер дойдоха преди няколко минути с мъжете си, дори самообявилите се за нейни италиански роднини Марко и съпругата му, Адриана и Лоренцо бяха долетели да й окажат подкрепа…

Когато катафалката спря пред ниската сграда от червени тухли, Лейни погледна ковчега, покрит с цветя, и се опита да не мисли за тялото вътре. Той вече не беше човекът, а само останките след отлетелия дух. Нозете й се подкосиха, когато видя Том и децата да излизат от втората кола. Една сълза се стече по бузата й. Мъката им беше толкова очевидна, че беше невъзможно и тя да не я почувства.

Очите на Том намериха нейните и за миг сякаш всички звуци замряха…

Лейни почувства ръката на Стейси, която я притисна към себе си. Том се присъедини към брат си Грант и още четирима мъже в тъмни костюми, които вдигнаха ковчега на раменете си. Децата бяха около нея сега, борейки се с емоциите си, нуждаейки се да бъдат наблизо.

— Готова ли си? — прошепна Стейси, когато носачите тръгнаха напред.

Лейни кимна и държейки Джулия за ръка, тръгна след тях, но спря, когато видя Шърман предано да ситни зад ковчега.

— Всичко е наред, мамо — изхлипа Тиърни, когато Лейни се разтрепери. — Или поне ще бъде наред.

Макс и Стейси я подкрепяха от двете й страни.

— Добре съм — опита се да каже тя, но думите не идваха. Татко, татко, татко, искаше да изкрещи, но разбира се, не можеше.

Той си беше отишъл. Нейният прекрасен, нежен, предан баща бе отишъл при майка й. Там му беше мястото, знаеше това, но как щеше да понесе липсата му?

Службата премина като в мъгла, докато Лейни седеше, опряла глава на рамото на Том, с ръката в неговата. Очите й се откъснаха от ковчега само когато Том се изправи да говори надълго за Питър, негов приятел, наставник, тъст и вдъхновител. Той пробуди отдавна забравени спомени у много от присъстващите, карайки ги да съпреживеят отново отминалите дни… Говори за Лейни и колко специална е била за баща си и тактично, въпреки и да не беше вярно, включи и нейните сестри. Говори за това колко ще им липсва най-добрият баща на света. И тогава Лейни понечи да му каже, че това е той, но осъзна, че ще трябва да почака, докато останат сами…

Двама изтъкнати издатели също говориха за Питър, посочвайки колко ценен и вдъхновяващ е бил за индустрията и подчертаха важността на наследството му.

Дори отец Майкъл от църквата на майка й излезе да каже няколко думи, последван от местния викарий в Банерли. После Макс с китарата си изпя една песен, която бе съчинил специално. Лейни наблюдаваше колко сковано се държеше Том, разбирайки, че за него това беше най-трудната част от службата.

Когато най-накрая всичко свърши и беше време да си тръгнат, Лейни отново се разстрои, защото Шърман не искаше де се помръдне от мястото си. Той просто стоеше до ковчега в очакване Питър да го повика…

Том трябваше да го изнесе навън на ръце и когато кучето обърна изпълнените си с мъка кафяви очи към Лейни, тя можа само да го прегърне и да се разридае…

— Ние ще се грижим за теб — обеща тя съкрушено, — точно както ти се грижеше за него.

 

 

Когато се върнаха в къщата, слънцето беше отстъпило пред мораво на цвят небе и фина мъгла от ситен дъжд. Кърстен, едва вчера научила опустошителната новина, че ракът се е разпространил и в дробовете й, изглеждаше напук по-силна отколкото от известно време и ги чакаше в палатката, наглеждайки организацията в отсъствието на Лейни.

Щом я видя, Лейни я прегърна и силно я притисна. Бяха станали добри приятелки през последните няколко месеца и мисълта, че скоро също щеше да я загуби, се оказа особено тежко за нея днес.

— Благодаря за всичко — прошепна тя, като се отдръпна да я погледне. — Добре ли си?

Също като дрогирана… Кърстен се опита да намигне с уморените си очи.

— Как мина службата?

Лейни й каза за кучето и зениците й отново се замъглиха…

— Горкият, ако можеше да скочи в ковчега, би го направил. На него толкова много ще му липсва.

Кърстен вдигна поглед, когато Тиърни и Джулия влязоха в палатката, следвани от Том, Зав и Шърман.

— Стори ми се несправедливо да оставим кучето само — призна Том — така че го взехме с нас…

Изпълнена с обич към съпруга си, Лейни се наведе отново да погали кучето. Джулия отиде да хване майка си под ръка.

— Казахме сбогом на дядо — обясни й тя. — Беше много тъжно.

— Сигурно — отговори Кърстен и погали лицето й, а Лейни си представи, че мисли за деня, не твърде далечен, когато Джулия щеше да се сбогува с нея.

— Татко носеше ковчега — обяви Джулия.

Кърстен се усмихна на Том и опита да се пошегува.

— Защото той е голям и силен…

— Такъв съм — съгласи се Том, оглеждайки се при звука от гласовете на пристигащите хора.

— Сигурна ли си, че ще издържиш това? — попита Лейни.

— Настанила съм се на една маса близо до изхода — увери я Кърстен — за да мога да се измъкна по всяко време.

Знаейки, че тя всъщност очакваше с нетърпение тази последна възможност да види някои хора от собственото си минало, Лейни стисна ръката й и отиде да се присъедини към Том, който посрещаше Надя.

Въпреки че отне известно време всички да се съберат, атмосферата вече не беше толкова тягостна, когато приятели от толкова дълго време наваксваха събитията, а увеличилото се семейство заедно играеха ролята на домакини. Като гледаше как децата се движат с табли и напитки, Лейни си мислеше, че баща й би искал да бъде точно така. Почти можеше да го съзре да стои сред тях, като човек, в който се срещаха минало и бъдеще. И сякаш се наслаждаваше, че забързаният живот е спрял за един ден, за да могат всички, които той обичаше, да си спомнят защо се обичат един друг.

— Мамо, имам да ти кажа нещо — прошепна Тиърни.

— Дали ще искам да го чуя сега? — попита също шепнешком Лейни.

— Да. Определено. Реших, че когато отида в университет, искам да уча за лекар, който се грижи за хора като Джулия.

Очите на Лейни се разшириха от изненада, но когато се обърна да се увери, че дъщеря й говори сериозно, Тиърни беше изчезнала обратно в тълпата.

Само почакай да споделя с Том тази изумителна новина, помисли си тя.

Зърна Стейси, седнала с Кърстен. Знаеше какво обсъждаха: статията за новото списание на Стейси, която щеше да разкрие Том като баща на Джулия. Щяха да я напишат съвместно Кърстен и Лейни.

Решавайки, че иска да се присъедини към тях, тя се запъти натам, но беше пресрещната от Марко и Адриана.

— Баща ти очевидно е бил много обичан — кимна Марко, като я прегърна. — Много се радвам да видя това след всичко, което научи за семейството си в Италия.

— Но сега имаш нас — припомни й Адриана. — Винаги сте добре дошли в дома ни.

— Благодаря ви — усмихна се Лейни, докато държеше ръката на Марко.

Отново усети благодарност за неговата помощ в онова ужасно за нея време. Собственият му брак очевидно вече вървеше добре, въпреки че от потиснатия блясък дълбоко в очите му можеше да каже, че доверието все още не е напълно възстановено…

— Реши ли дали искаш да се срещнеш с Алдо? — попита Адриана, оставяйки чашата си на една табла наблизо.

След като Мелвина беше починала преди месец, Лейни беше почувствала по-силно желание, отколкото преди да се запознае с дядо си, ала само ако и той искаше да се срещне с нея.

— Надяваме се да отидем да го видим през новата година — отговори тя, облегната на ръката на Том, който беше дошъл да я прегърне. — Човек никога не знае… — замисли се тя. — Той може да се зарадва отново да намери семейство…

— Мисля, че ще е така — увери я Адриана. — От всичко, което Карлота ни разказа, стана ясно, че той е самотен човек. А може би има нужда да му разкажат, че животът на Алесандра е бил добър и че е имало кой да бди над нейната дъщеря…

Щом можаха да останат за малко насаме, Лейни попита Том:

— Има ли кой да бди над мен?

Той се замисли.

— Ето, всички тези хора наоколо — посочи той.

Лейни го хвана под ръка и двамата се насочиха към Кърстен и Стейси.

— Е, поне с едно нещо съм наясно със сигурност — каза тя, оглеждайки се наоколо.

— Така ли? Какво е то?

— Не знам дали ме обичаш, или не, но много се стараеш да ме държиш вързана за теб, за кухненската мивка и за многото си деца.

Том обхвана с длани лицето й.

— А сигурна ли си, че нямаш нищо против?

— Да съм бременна ли? Защо да съм против, когато винаги съм казвала, че това, което правя най-добре, е да бъда съпруга и майка…

— Не. — Той поклати глава. — Това, което правиш най-добре, е да ме засрамваш, че не съм в състояние да ти кажа колко много те обичам.

— Ала си много добър в показването.

Той се зачуди, надигайки вежди.

— Харесва ми да мисля така. Всъщност мога и да ти го кажа, ако искаш.

Заинтригувана, тя го подкани:

— Опитай…

— Добре. Обичам те, Лейни Холингсуърт.

Тя се намръщи.

— И само това ли е?

— Казах ти, че няма да е достатъчно. Ала мога и да го извикам, така че всеки да чуе — предложи той.

Очите й пакостливо проблеснаха.

— Давай тогава — предизвика го тя, знаейки много добре, че той ще се откаже от идеята.

За нейна изненада той си пое дъх, но преди да успее да извика първата дума, тя затисна с ръка устата му.

— Добре, вярвам ти — прошепна тя и се усмихна на хората наблизо.

Той я погледна въпросително.

— Сигурна ли си, защото за мен не е проблем всеки да го знае?

— Можем да предположим, че вече го знаят. Но предпочитам да ми показваш обичта си…

— Така ли… — Той присви очи с интерес. — Мога да го направя, но може би не точно сега.

— Добре — съгласи се тя. — Тогава какво ще правиш по-късно?

— Знаеш ли, не бях решил — тихо каза той — ала вече съм сигурен…

— И какво е това?

— Ще започна нова книга за това колко много те обичам…