Сюзън Луис
Италианска афера (18)

Глава осемнадесета

Вече беше събота сутрин и макар Лейни да разбираше, че е толкова нервна заради отпътуването на Стейси, все пак не можеше да се отърси от чувството на нарастващо безпокойство…

Не беше говорила с Том след гневните реплики за статията в таблоида, нито, слава богу, някой от пресата се опита да се свърже с нея. Обаче беше разбрала от леля си, че неочаквано той се появил вчера вечерта и доколкото знаеше, все още беше там. Мисълта, че сега Том стои в кабинета си, мотае се в кухнята или вероятно спи в леглото им, я караше да иска бързо да се върне обратно…

Моля те, господи, нека да не си събира багажа.

— Каза ли колко дълго има намерение да остане? — беше попитала тя леля си.

— Не — отговори Дафс — но предполагам, че ще ни каже, когато слезе долу. Знаеш ли, радваме се, че е тук. Той вечеря заедно с нас снощи и сложи баща ти да си легне, след като ни позволи да спечелим игра на скрабъл.

Лейни се трогна от постъпката му. Ала сетне се притесни от това колко трудно щеше да й бъде да се справя сама с баща си.

— Не предполагам, че го е споменал, но ние малко се скарахме — призна тя.

— О, боже, съжалявам да го чуя — отговори Дафс. — Сигурна съм, че много скоро ще се сдобрите. Би било хубаво, защото трябва да ти доверя, че той изглежда доста напрегнат.

Сърцето на Лейни заби болезнено. Той сам беше предизвикал това, така че как би могла да съжалява за страданията му особено когато трябваше да помисли за себе си и за Тиърни?

През последните два дни дъщеря й беше необичайно тиха, почти не ядеше и дори не се присъедини към другите за излетите им. Даже спа при Лейни миналата нощ, когато Макс и Скай отидоха на дискотека, и доколкото Лейни знаеше, планираше да дойде заедно с нея да се видят с Карлота Калдуци по-късно днес.

— Уверявам те, че съм добре — каза й Тиърни — и не, не съм се захванала с шибан женен мъж. Дори не знам защо го казваш. Нямам връзка с никого.

— Тогава защо изглеждаш толкова потисната?

— Как мислиш? Заради теб и татко. Аз не искам да скъсате.

Мамо, моля те, не скъсвай с него.

Преглъщайки мъчително емоциите си, Лейни отрони:

— Знаеш, че искам да останем заедно. Но не съм наясно как ще постъпи той…

— Не е така. Той все още те обича. Това е само защото онази жена е болна. След като тя се почувства по-добре, той ще дойде при нас. Почакай и ще видиш.

Лейни можеше само да си пожелае и тя да се чувства толкова сигурна, но не беше. В действителност, ако имаше шанс, то вече се беше случило. В крайна сметка сега той беше в „Банерли Крос“, така че може би лечението на Кърстен е приключило?

Може би трябваше да се обади, за да разбере. Щеше да го стори, ако всичко между тях не изглеждаше толкова крехко. Можеше да се разбие без никакъв шанс да се поправи, ако се изрече дори една погрешна дума.

— Стейси, мисля да поговоря насаме със Скай — довери Лейни, докато чакаха Лоренцо. — И ще го направя по-късно, ако Тиърни не изглежда по-добре.

— Тя все още ли иска да дойде с теб и Марко при Карлота Калдуци? — попита Стейси, проверявайки паспорта и бордната си карта.

— Ако ще идва, ще трябва да побърза, защото Марко ще дойде в десет, а вече е десет без двайсет.

Поглеждайки нагоре при звука на пристигаща кола, Стейси отбеляза:

— Това трябва да е Лоренцо. — Обърна се към Лейни и я прегърна. — Много съжалявам, че те оставям сега… Чувствам се толкова безполезна приятелка, зарязвам те, когато най-много ти трябвам.

— Добре съм — увери я Лейни, въпреки че съвсем не се чувстваше така. — Чудесно е, че прие тази работа, и ще се справиш великолепно.

Вероятно и тя ще трябва да намери нещо за себе си в не много далечно бъдеще — работа, която няма да е свързана с Том. Мисълта за това беше съсипваща, защото беше невъзможно да си представи подобна празнота в живота си, когато организирането на неговия свят, на техния дом и възпитанието на децата им бяха за нея цел и удовлетворение години наред.

„Но ти сигурно искаш нещо свое“, коментираха приятели през годините. А нима семейството й не беше нещо нейно? Не желаеше да наемат жена да отглежда децата, за да може да преследва амбиция, каквато наистина нямаше. И то само за да задоволи някакви феминистки, които, изглежда, смятаха жизненоважно за жените „да имат кариера“…

Тя беше съпруга и майка и не смяташе да се извинява за това или да се опитва да го избегне. Не се срамуваше, а наистина се гордееше, защото за нея нямаше по-важна работа на света.

Как, за бога, щеше да го преосмисли и да намери друг път, като винаги досега е смятала съществуването си в името на семейството за толкова почтено и правилно?

— Ще бъда на телефона денем и нощем — припомни й Стейси, докато вървяха към колата на Лоренцо.

— Благодаря — прошепна Лейни.

— Марко е на път — обяви Лоренцо, присъединявайки се към тях. — Отведе децата за уроците по конна езда, така че може би ще закъснее няколко минути.

— Чудесно — увери го Лейни. Прегърна Стейси и като се бореше с напиращите сълзи, каза: — Обади се, когато кацнеш, за да знам, че си пристигнала безпроблемно.

— Разбира се — обеща Стейси. — И късмет с Карлота. Копнея да чуя всичко за нея.

Лейни се отдръпна, гледайки я как се качва в колата. След като заминаха, Лейни се опита да не се чувства самотна без най-добрата си приятелка, която с присъствието си до нея правеше най-мрачните моменти малко по-поносими.

Изведнъж необходимостта да говори с Том така я завладя, че тя не можа да се въздържи и набра мобилния му телефон… След третото позвъняване отговори леля й. Това беше странно, но Лейни изпита облекчение, защото означаваше, че той все още не си е тръгнал.

— Том заведе Питър на разходка — каза Дафс. — Разбрах, че телефонът му е тук чак когато иззвъня. Естествено, нямаше да отговоря, ако не бях видяла, че си ти.

— Той каза ли вече кога ще си тръгва? — насили се да попита Лейни.

— Не, но отнесе някои неща в колата си по-рано, така че, предполагам, ще замине още днес… Искаш ли да му предам нещо?

Лейни не можеше да проговори, опита се да преодолее отчаянието, но не успя.

— Все още ли си там, скъпа? — попита разтревожено Дафс.

— Да, да, тук съм — успя да отрони с ридание Лейни. — Аз… Не, нямам съобщение. Той ще види, че съм звъняла, и ако иска да се обади, ще го направи.

Когато затвори, си го представи с баща й, покри лицето си с ръце и отчаяно се опита да не заплаче, но когато Тиърни дойде да я прегърне, тя се разрида…

— О, мамо, недей, моля те — плачеше Тиърни. — Знам, че Стейси ще ти липсва, но всичко ще се оправи, обещавам. Ще го оправим заедно, аз и ти, нали?

— Да, разбира се — отговори Лейни. В този момент още повече обичаше Тиърни, която се опитваше да се държи като възрастна. Притисна я силно. Обичаше я още повече и заради това че беше дъщеря на Том, живата връзка с него, която никога не може да бъде прекъсната. — Готова ли си? — най-после попита тя. — Марко ще дойде всеки момент.

— Всъщност — каза Тиърни, като тръгнаха към терасата — реших, че ще остана тук да почакам другите да се върнат.

Изненадана, Лейни попита:

— Сигурна ли си? — Макс и Скай бяха завели Зав и Алфи до селото за закуска. — Те не би трябвало да се бавят, но ако решат да отидат някъде…

— Ще им пратя есемес да ги накарам да дойдат и да ме вземат.

Лейни се съгласи. Би било по-лесно, ако Тиърни не присъства, докато двамата с Марко говорят с Карлота Калдуци, дори и само защото дъщеря й сигурно непрекъснато ще ги прекъсва. Освен това, ако Карлота потвърдеше най-лошите й страхове, че тя, следователно й нейните деца, са плод на кръвосмешение, Лейни би искала да има време да го обясни със свои думи, когато им го съобщи.

 

 

Веднага щом майка й отпътува с Марко, Тиърни извади телефона си и изпрати есемес. Пръстите й трепереха, тя почти ридаеше, но нямаше друг избор. Трябваше да направи това или нищо в живота й никога вече нямаше да бъде наред…

 

 

Интериорът на апартамента на Карлота Калдуци се оказа величествен като сградата, в която се помещаваше.

Домът беше разположен високо на хълма в град Кортона на тясна калдъръмена уличка, криволичеща към храма на Санта Маргерита. Гледката от салона към струпаните червени покриви на града и поразяващата широта на долината долу беше рамкирана като картина от богато украсения прозорец, с маса и столове пред него и неизбежното разпятие. В известен смисъл помещението приличаше малко на църква, с витражите на вратите, водещи към коридора и кухнята, и избелелите гоблени, висящи на пожълтелите стени.

Самата синьора Калдуци, въпреки че не беше красавица в общоприетия смисъл, беше толкова елегантна, колкото всяка дама на нейната възраст би искала да бъде: с дребни, ясно изразени черти, с гладко сресана руса коса и осанка, напълно подходяща за скъпата й рокля… Въпреки че очите й все още бяха влажни след прилива на емоция, изпитан при отварянето на вратата, за да се изправи пред fantasma dal passato, което според Марко означаваше „призрак от миналото“, сега те блестяха с обич, а също и с нотка тъга…

— Тя беше толкова млада, за да умре — промърмори тя на английски със силен акцент, като се прекръсти, и отново повтори това, което беше казала, когато Лейни й съобщи новината за смъртта на майка си: Dio fa che la usa anima riposa in pace.

Знаейки, че това означаваше „Бог да я прости“, Лейни се усмихна с благодарност и седна край масата на стола, предложен от синьора Калдуци.

— Grazie — каза госпожата на Марко, когато той й подаде стол. — Ще пиете ли нещо? — попита тя, сякаш едва ли не се страхуваше, че биха могли да откажат.

— Да, благодаря — увери я Лейни, която нямаше представа каква е лимоненожълтата течност в кристалната кана между тях. Въпреки това, нямаше търпение да пробва, дори само за да бъде учтива. — Да налея ли?

— Si, si, le mie mani tremano ’in questi giorni — отвърна тя и направи знак на Лейни да продължи.

— Тя казва, че ръцете й треперят малко напоследък — обясни Марко и когато тя вдигна тежката кана, той я взе от нея и наля сам.

Въпреки че беше сладка, напитката беше освежаващо студена и веднага след като Лейни разбра, че синьора Калдуци очаква оценка, тя заяви:

— Delizioso^[1].

Заприличала почти на дете от радост, la signora се засмя щастливо и също отпи. След това тя заговори бързо на Марко и в продължение на няколко минути Лейни просто слушаше, хващайки по някоя странна дума тук и там, но без да разбира истински смисъла на казаното.

— Тя ми обясни, че имате много силна прилика с майка си в очите и формата на лицето — рече Марко. — Също и в цвета. И се чуди дали и по дух си толкова палава.

Усмихната, Лейни се обърна към la signora:

— Надявам се само от нейните по-добри дни.

Марко преведе и la signora плесна с ръце от удоволствие. След това продължи да разказва на италиански, а Марко превеждаше, колко близки са били с Алесандра като момичета и колко много й е липсвала, след като заминала за Англия. Явно беше писала много пъти на Алесандра през първите години, но приятелката й отговорила само веднъж, за да й каже, че никога няма да се върне. След това всички писма на Карлота оставали без отговор, докато в крайна сметка тя спряла да пише. Но никога не спирала да се моли Алесандра да промени решението си и да се върне у дома, каза тя, или просто да изпрати някаква вест…

— А сега — въздъхна тя през сълзи — тя е при Света Богородица. Винаги съм се страхувала, че никога няма да я видя отново. Era malate da tanto?

— Дълго ли е била болна? — преведе Марко.

Изпитвайки вече топли чувства към тази жена просто защото изглеждаше толкова загрижена за майка й, Лейни каза:

— Тя имаше рак.

Тя погледна към Марко, но la signora рече:

— Si, si, разбирам. Това е много тъжно, но ти беше ли до нея?

— Да — отговори Лейни. — Също и сестрите ми, и баща ми.

— Имаш сестри? — Тя изглеждаше изненадана и доволна.

— Две — Сара и Естер. Те са ми доведени сестри, а Питър е моят баща осиновител.

Карлота кимна сериозно.

— Питър е прекрасен човек — обясни Лейни. — Майка ми беше много щастлива с него, а аз не бих могла да си пожелая по-добър баща.

Карлота се усмихна.

— Чух много отдавна от Мария — твоята прабаба — че нашата любима Алесандра се омъжила за добър англичанин. Става ми много приятно на сърцето, когато чуя това.

— Ти познаваше ли Мария? — попита Лейни.

— Si, si, познавам цялото семейство на Алесандра. Ние бяхме деца заедно в Туоро и на острова, където живееха баба ми и дядо ми, и Мария.

Лейни бръкна в чантата си и заговори:

— Тук имам едно писмо, или част от него… Намерих го сред вещите на майка ми. Чудех се дали е възможно да е от Мария?

След като си сложи очила, Карлота взе единствената страница и докато четеше, докосна с пръсти устните си, сякаш за да спре всякакъв изблик на емоция.

— Si — каза тя тихо — мисля, че това е от Мария. Тя беше много тъжна, когато Алесандра замина. Това разби сърцето й. Разбирате, тя беше като майка за Алесандра. Много я обичаше.

Лейни преглътна.

— Защо мислиш, че майка ми е казала на Мария, че ме е кръстила на майка си — Мелвина?

Очите на Карлота потъмняха.

— Алесандра никога ли не ти е казала какво се случи между нея и майка й? — попита тя.

Лейни поклати глава.

— Знам, че нещо е станало, но тя никога не искаше да говори за това. Затова съм тук, да се опитам да разбера защо е напуснала семейството си, когато е била все още толкова млада. — Лейни се поколеба за миг. — Надявах се също така — продължи тя предпазливо — че може би ще можеш да ми кажеш кой е истинският ми баща?

При тези думи Карлота се изправи на крака и започна да крачи из стаята. Изглеждаше толкова развълнувана, докато говореше с Марко на италиански, че Лейни почти съжали, че е повдигнала въпроса. Тя погледна Марко, който дискретно вдигна ръка, показвайки й, че трябва да позволи la signora да завърши…

Докато чакаше, Лейни осъзна, че несъмнено грозните й подозрения вече се потвърждаваха. Това беше единствената истина, която, според нейните представи, можеше да предизвика такава реакция.

В крайна сметка, когато Карлота се успокои, Марко направи опит за превод.

— По същество тя каза — започна той — че след като майка ти никога не ти е споменала за твоя баща, тогава и тя смята, че не може да го направи. Много по-добре е тази истина да умре заедно с тези, които са я пазили в тайна през всичките тези години.

Лейни се обърна към Карлота, разбирайки защо тя не би искала да облече позора в думи. Ала просто не можеше да се откаже.

— Бил е Луиджи Валенте, нали? Той ми е едновременно и баща, и дядо?

Карлота се намръщи объркано и погледна към Марко. След като той преведе, тя се обърна към Лейни и поклати глава. — Не, не, дете — възкликна тя яростно — Луиджи Валенте не ти е баща. Може би ти е дядо, не мисля, че дори баба ти Мелвина не знае това със сигурност. Алдо винаги е вярвал, че Алесандра е негова, и Мелвина казваше на всички, че Алесандра е дъщеря на Алдо. След това, което се случи на сина й… Знаеш ли, че Мелвина имаше син, който умря много млад?

Лейни кимна и изчака, докато Марко преведе това, което им беше казал синьор Доната.

— Si, si, мисля, че е истина за съпругата на Валенте — реагира Карлота. — Тя не беше добра жена. Разбира се, аз не съм била родена тогава, но когато станах по-голяма, моята майка ми разказа за проклятието над сина на Мелвина. Знам, че е трудно да се повярва в такива неща, но съм убедена, че е било правилно Мелвина да казва на всички, че Алдо е баща на Алесандра. По този начин те я предпазваха.

Карлота приседна на масата, взе едната ръка на Лейни и я задържа между своите. Дълго време тя просто гледаше пръстите й, сякаш погълната от неутрално лакираните нокти, гънките около кокалчетата на ръката, платинената й брачна халка…

— Разбирам, че искаш да знаеш кой е баща ти — каза тя накрая — но, mia bambina, това не е лесна история за разказване и мисля, че ще е — тя погледна Марко — pui difficile per te sentire.

— По-трудно за теб да я чуеш — преведе Марко.

Лейни кимна и се опита да се усмихне. Каквато и да е истината, тя беше стигнала дотук и нямаше да си позволи да се върне.

Очите на Карлота се отнесоха за миг, а когато заговори, беше трудно да се разчете изражението й. Но горчивината на тона й беше достатъчна, за да изрази чувствата й.

— Баба ти Мелвина беше тази, която предизвика бедата — заяви тя безцеремонно и погледна Лейни. — Майка ми винаги казваше, че никой не разбира как нежна душа като Мария може да има дъщеря като Мелвина. — Тя си пое дъх и поклати глава. — Ти вече спомена Валенте — продължи тя — така че знаеш, че той и Мелвина…

Лейни кимна:

— Да, знаем.

— Но той не е баща ти — увери я Карлота. — Не съм сигурна, дали ти е дядо, мога само да кажа това, което знам от майка ми — че докато Мелвина била на острова след смъртта на сина си, Валенте не е ходил там през това време. Само Алдо бил там и когато се върнали в Туоро, тя била бременна с Алесандра. Може би Валенте и Мелвина са намерили начин да се виждат, когато тя е била на острова, не знам, но Алдо винаги е казвал, че Алесандра е негова… Дали го е вярвал, само той си знае, но хората го съжалявали, защото знаели, че Мелвина е луда по Валенте. Не я било грижа за детето й или за безсмъртната й душа, тя обичала само този човек.

Поглеждайки отново към ръката на Лейни, тя я притисна още по-силно в своята.

— Бедата започна — каза тя — когато майка ти, Алесандра, стана на шестнайсет и Валенте я видя за първи път вече пораснала. Подобно на майка си тя беше много красива, много, как се казва, sviluppatal?

— Развита — подсказа й Марко.

— Si, тя беше много по-развита за възрастта си и разбира се, млада, а Мелвина вече не беше толкова млада. Не знам как Мелвина е разбрала, че Валенте иска дъщеря й, може би той сам й е казал или може би тя го е заподозряла, виждайки го с Алесандра. А момичето, как да кажа, беше закачлива с момчетата. Не така, че да доведе до неприятности, нали разбирате, но малко флиртуваше и обичаше да й обръщат внимание. И момчетата… Те й обръщаха внимание. Винаги, когато правехме il passeggio^[2], тя беше тази, която избираха, и в зависимост от настроението си тя се разхождаше с тях. Понякога го правеше, понякога — не. След като всичко това се случи, някои хора казваха, че тя сама го е предизвикала, защото била такава, но това не е вярно. Майка й го предизвика. Майка й беше толкова gelosa^[3], че тя е тази, която ще страда вечно за това, което причини на дъщеря си.

Гърлото на Лейни пресъхна, тя вдигна чашата си и отпи. Изобщо не можеше да отгатне какво щеше да й каже Карлота, нито пък искаше да се опита.

— Алесандра, тя ми се закле — продължи Карлота — че никога не е правила нищо лошо с Валенте. Той я искаше, той я молеше, но тя беше добра католичка като баба си Мария. А Валенте, той беше стар човек. Тя никога не го е искала. Тя каза това на майка си, но Мелвина беше луда от ревност. Не й повярва. Изпрати я на острова при баба й, за да не я вижда Валенте, но Алесандра се върна в Туоро и един ден Валенте отишъл в къщата, когато Алесандра била сама там. Мелвина ги заварила да се смеят заедно, а Алесандра, понеже била ядосана на майка си, флиртувала с Валенте, така че да накара Мелвина да помисли, че между тях се е случило нещо…

Ръката на Карлота трепереше видимо, когато отпи от чашата си и избърса устата си със салфетка. Тя вече не гледаше Лейни в очите, а се взираше сляпо, болезнено в миналото.

— Мелвина не направила нищо, докато Валенте не си тръгнал — продължи тя — а след това хванала Алесандра за косата и я измъкнала на Пиаца Маркони, където беше апартаментът им, наричайки я с ужасни имена. Ние с майка ми чухме писъците и изтичахме навън, за да видим какво става. Мелвина беше побесняла ужасно. Тя замъкна Алесандра до църквата и я бутна в il confessionale^[4]. Падре Анджело дойде и Мелвина каза на Алесандра да признае греха си. Алесандра се закле, че няма грях, но Мелвина не й повярва. Падрето се опита да успокои Мелвина, но тя не можеше да контролира гнева си. Тя каза на Алесандра, че вече не й е дъщеря и не може да се върне у дома. Алесандра я умоляваше да я чуе, но когато стигнаха до апартамента, Мелвина затръшна вратата в лицето й и заяви, че никога повече не иска да я види.

Алесандра беше много уплашена. Тя побягнала обратно през селото до езерото. Искала да отиде при баба си, но вече било тъмно и нямало лодки. Тя казваше, че изобщо не чула някой да се приближава зад нея, само знаеше, че са я хвърлили насила на земята и за нея започнал адът…

Когато Карлота спря да си поеме дъх, Лейни усещаше ужаса, който я обзема… Нейната майка е била изнасилена. Ето как е била зачената тя.

— След като приключили — продължи Карлота — нападателите, които били двама, я оставили там и чичо ми я намерил на следващия ден. Той я доведе при нас и тя ми довери, че е сигурна, че един от тях бил свещеникът, защото носел дълга черна дреха, но тя не видяла лицето му. Знаеше, че не може да каже това на никого, защото никога нямаше да й повярват. Така че тя го запази в себе си и ме помоли да направя същото. След това, няколко седмици по-късно, когато била при Мария на острова, тя разбрала, че е бременна и била толкова нещастна, че искала да умре. — Сега устните на Карлота трепереха, лицето й беше пребледняло и очите й се насълзиха. — Разбираш ли, Еленора, тя не те познаваше тогава…

— Разбирам — увери я Лейни. — Та коя майка би искала дете, заченато по такъв начин?

Всъщност, ако Алесандра не беше католичка, Лейни беше сигурна, че никога нямаше да се роди.

— Не знам дали бог в своята милост някога ще прости на Мелвина за това как тя обърна гръб на Алесандра както преди, така и след нападението. Тя се страхуваше, разбира се, че Валенте е бащата, а това не можеше да понесе. Така че изпрати Алесандра обратно на острова и й заповяда никога да не смее да го напусне.

Лейни бе обхваната от съкрушителна жалост към майка си. Сега тя можеше да разбере напълно защо Алесандра никога не беше искала да види Мелвина отново. Дори разбра защо беше искала Мелвина да мисли, че е кръстила дъщеря си на нея. Мелвина не би искала да чуе това: би било като наказание, опит да добави още към позора й.

— Съжалявам, Еленора, че ти казвам това — рече Карлота, стискайки по-силно ръката на Лейни. — Дали бог ще прости на тези, които причиниха това на майка ти, само той знае. Може би тези мъже са се изповядали и са получили опрощение, но Мелвина… — Тя поклати глава безнадеждно.

Преглъщайки мъчително, Лейни попита:

— Какво се е случило, след като тя се е върнала на острова?

Карлота въздъхна.

— Това беше много трудно време за всички, защото Алесандра вече не искаше да ходи на църква и това безпокоеше Мария. То разстрои също и Алдо. Той мислеше като Мелвина, че Валенте е баща на детето, и искаше, когато бебето се появи, Алесандра да го даде на монахините. Но когато дойде времето, Алесандра не искаше да го направи. Мисля, че в началото тя те задържа, за да накаже майка си, казваше, че това е вярно, но после стана ясно колко много това наранява Мария, а тя все пак не искаше да се откаже от теб. В крайна сметка Мария писа на братовчедка си в Англия, за да я попита дали можете да отидете при нея. Така след il battesimo^[5] Алесандра се съгласи. Тя те взе със себе си в Лондон и ние… Ние никога повече не я видяхме.

Лейни беше толкова разчувствана, колкото и Карлота. Мислеше за майка си, която толкова млада предприела пътуване към живот, който дори не е могла да си представи, в страна, чийто език не знаела…

— А какво е станало с Мелвина? — попита Лейни. — Казаха ни, че е напуснала селото.

Карлота кимна.

— Да, в крайна сметка тя също замина. Беше принудена, не беше възможно да остане, защото когато Валенте разбра как е постъпила с дъщеря си заради него, той беше отвратен. Не искаше да я види повече, а за Мелвина това беше ужасно. Така че Алдо я отведе. Заминали на юг в Калабрия, където Алдо имал далечни роднини. Мисля, че са живели за известно време също и в Сицилия, но минаха много години, преди да се върнат в Умбрия.

Лейни примигна от изненада.

— Те са се върнали?

— Si, si — закима Карлота. — Те са тук сега, не много далеч от Туоро.

Сърцето на Лейни сякаш се преобърна.

— Искаш да кажеш… — Беше й трудно да го възприеме. — Искаш да кажеш, че моите баба и дядо са все още живи?

Изражението на Карлота сякаш се затвори.

— Това е как да кажа, un ’ironia? — попита тя Марко.

— Ирония — отговори той.

— Si, una strana ironia е, че сега Мелвина живее във вилата на Валенте. Майка ми казваше, че това винаги е била мечтата на Мелвина, и виждаме, че сега тя се сбъдна, но днес вилата е само за стари хора, които имат la demenza.

— Деменция? — попита Лейни, поглеждайки към Марко.

Той кимна.

Каква ирония наистина, помисли си Лейни, като все още се опитваше да възприеме историята.

— Но кой има деменция? Двамата ли?

— Не, само Мелвина е изгубила разсъдъка си. Алдо има малък апартамент в новата част на вилата, която е в съседство, и ходи всеки ден да види Мелвина на мястото, където са хората, които се нуждаят от специални грижи.

Лейни отново погледна Марко, неуверена какво да каже.

Той говореше тихо на Карлота на италиански и след като тя отговори, той заяви:

— Попитах дали е възможно да ги посетим и la signora каза, че може. Смята, че няма вероятност Мелвина да разбере коя си, но е сигурна, че Алдо ще може.

Лейни все още трудно можеше да се застави да мисли.

След като изслуша всичко, не беше сигурна какво би искала да направи сега. Знаеше, обаче, че точно в този момент би дала почти всичко, за да бъде с Питър…

 

 

По време на пътуването обратно към Туоро Лейни седеше кротко, почти вцепенена, гледаше през прозореца и все още се опитваше да възприеме това, което беше чула.

Суматоха и нерешителност царяха в ума й. Вече беше отхвърлила предложението на Марко да минат покрай старата вила на Валенте, не защото изключваше възможността да види баба си и дядо си, а просто защото все още не се чувстваше готова за срещата. Нуждаеше се от известно време да помисли, да се опита да приеме начина, по който те бяха обърнали гръб на Алесандра — и на нея.

Очите й се затвориха, когато ужасът на майка й в онази нощ сякаш оживя за нея. Страхът, позорът, безпомощността и чувството за предателство, които беше изпитала, бяха извън всякаква представа за Лейни. Сега тя напълно разбираше защо Алесандра никога не е била в състояние да й признае това, защо й е било толкова трудно да има нормални отношения с нея. Сигурно за майка й е било почти невъзможно да я погледне и да не си спомни как е била зачената.

Лейни се запита дали на мястото на майка си би задържала бебе, дошло при нея по този начин? Тъй като тя не беше католичка и живееше в друго време, за нея нямаше да е същият проблем, но за Алесандра трябва да е било наистина опустошително, когато е научила, че е бременна. Но тя беше сигурна, че майка й е започнала да я обича с течение на времето, дори и ако не е било така в началото. Трябваше да се държи за това сега и да се отърси от ужасното самосъжаление, което се опитваше да я завладее.

— Искаш ли да дойда с теб? — предложи Марко, когато спря пред Вила Константия. Беше толкова мил, толкова я подкрепяше, но човекът, когото наистина искаше да види точно сега, беше Том.

— Благодаря, ще се оправя — увери го тя.

Той не изглеждаше убеден.

— Искрено съжалявам за това, което научи днес — каза той тихо.

Усмивката й беше унила. Нейният баща е бил изнасилвач, а може също така да е бил и свещеник.

— Ще ти се обадя по-късно — обеща тя.

След като той си тръгна, тя отиде на терасата и се загледа надолу към селото, разпръснато по малкия хълм с изглед към езерото. Помисли за тайните, погребани в сърцето му и за това, че нищо, нито съжаление, нито опрощение, нито покаяние можеше някога да поправи злините, причинени на майка й. Очите й се отправиха към сребристото петно на хоризонта, където планините изглеждаха като част от друг свят. Една сълза се плъзна по бузата й, като си спомни как накрая Алесандра зовеше баба си.

В сърцето си сега тя зовеше майка си. Толкова силно желаеше да я види, да й каже, че е разбрала и много съжалява за всичко, което й се е случило. Очакваше шепот на бриз или знак в трептящия въздух, но светът беше тих и спокоен.

Осъзна, че никога не се беше чувствала толкова безкрайно самотна. Майка й си беше отишла завинаги, Питър гаснеше и Том също я напускаше. Как щеше да застави себе си да продължи напред?

Чу, че портите се отварят и пристига кола, избърса сълзите си и отиде да отключи вратата. Не искаше децата да видят колко страда, само щеше да ги разстрои, а и така щеше да бъде доста трудно да им каже какво беше разбрала днес.

Няколко минути по-късно Зав и Алфи се спуснаха през моравата към терасата, докато Скай говореше с Макс, застанала до колата.

— Къде е Тиърни? — извика Лейни.

Макс и Скай погледнаха нагоре.

— Мислех, че е дошла с теб — отговори Макс.

Сърцето на Лейни се сви от безпокойство.

— Не. Тя каза, че ще ви се обади.

Макс небрежно надигна рамене и тръгна към вилата.

— Сигурно е в стаята — предположи той — или долу при басейна.

Лейни влезе вътре да провери, докато Зав се спусна към басейна.

— Няма я тук, мамо — провикна се Зав, като тръгна обратно.

— Сигурно е отишла на разходка — реши Макс и извади мобилния си телефон.

Лейни търсеше трескаво някаква бележка.

Скай вече й изпращаше есемес и Лейни започна да проверява своите съобщения. Най-накрая тя намери есемес от Тиърни, изпратен преди няколко часа.

Добре съм, мамо. Моля, не се тревожи за мен.

Объркването й отстъпи на паника и Лейни показа телефона си на Макс.

— Какво означава това? — попита тя. — Къде е тя?

В недоумение Макс се обърна към Скай, която поклати глава.

— Нямам представа — отговори тя убедително.

Лейни набираше номера на Тиърни. Когато беше прехвърлена направо на гласовата поща, тя каза:

— Скъпа, къде си? Много съм притеснена, моля те, обади ми се веднага щом получиш това.