Сюзън Луис
Италианска афера (17)

Глава седемнадесета

— Мисля, че е добре да видиш това — предложи Стейси, като донесе лаптопа си от спалнята в кухнята, където Лейни, все още по нощница, се бореше с машината за кафе. Лейни вдигна поглед и веднага съжали, че е обърнала главата си толкова бързо. След като снощи останаха до късно на вечеря у Адриана и Лоренцо, тя наистина не се чувстваше в най-добрата си форма тази сутрин. — Какво е това? — попита тя, като сподави прозявката си. — Боже, колко ли сме изпили снощи? Не, не отговаряй. Защо си станала толкова рано?

— Вече е към десет часа — посочи Стейси, въпреки че тя също беше все още по нощница. — Когато се включих онлайн, за да проверя писмата си, Даяна ми изпрати линк към това.

Когато Лейни взе компютъра, чувство на безпокойство пропълзя през махмурлука й. Малкото заглавие на страница девета от таблоида изскочи пред нея, заливайки я с гореща и студена вълна. „Неприятности в Холингсуърт Хол?“ Така някои от таблоидите наричаха „Банерли Крос“.

С ужасно притеснение тя прегледа кратката статия.

Когато до нас достигна новината, че Том Холингсуърт наскоро се е изнесъл от семейния дом, бяхме безкрайно изненадани. Този брак винаги е изглеждал непоклатим отстрани, обаче научаваме от наши източници, че Лейни, съпруга на Холингсуърт от 16 години и майката на две от децата му, е съсипана от раздялата и е заминала за известно време, за да се опита да се примири с това. Надя Раундтрий, литературен агент на Холингсуърт, вчера заяви: „Не знам за никакъв разрив в брака на Том. Няма нищо необичайно Лейни да замине с децата, докато Том завършва някоя книга. Не мисля, че трябва да търсите нещо в това“.

Така че засега няма да търсим.

Чувствайки се отвратена и ядосана, Лейни погледна Стейси, която дойде да седне до нея.

— Откъде, по дяволите, са научили? — сопна се тя. — И във всеки случай, лъжат… Той не се е изнесъл… Или поне аз не знам.

 

 

Сърцето й биеше от ужас. Ами ако той я беше изчакал да замине, за да дойде да събере вещите си?

— Как би могъл да го направи, без леля ти Дафс да знае? — запротестира Стейси, когато Лейни изрази страха си. — Помисли разумно. Ако той е бил там да си събира багажа, можеш да бъдеш абсолютно сигурна, че тя щеше да ти каже.

Разбира се, че щеше да й съобщи, а освен това Том никога не би бил толкова непочтен. Той не беше страхливец…

Никога преди не беше мислила и че е лъжец или измамник.

— Знаеш максимата на папараците — напомни й Стейси.

— Никога не позволявай на истината да застане на пътя на една добра история.

Лейни скочи на крака, горещи сълзи пареха очите й. Защо се случваше това? Защо не можеше да го избегне, даже и тук?

— Той дори не се е обадил — разгневи се тя.

— Може и да не е видял още статията! — изтъкна Стейси. Лейни махна пренебрежително с ръка, сякаш се опитваше да забрави.

— Няма значение — заяви тя. — Тури му пепел… Трябва да отида и да видя момичетата, да се уверя, че Скай не ми е ядосана все още след снощи.

Стейси въздъхна:

— Какво, по дяволите, си мисли това момиче? Не можех да повярвам на очите си, когато я видях да излиза от съблекалнята до басейна. Никой от нас не можа…

Лейни потръпна само при спомена за шокиращата визия на Скай… Момичето се беше приближило към тях в толкова ниско изрязан отпред бански, че можеха да се видят интимните й косми, ако изобщо имаше такива, и почти напълно откриващ циците й… Лейни не беше сигурна дали иска да стене, или да се предаде на махмурлука и да повърне. Почти толкова изумителна беше и последвалата сцена, когато тя скочи от стола си и набута момичето обратно в съблекалнята.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — изсъска тя. Излагаш се… Сега или си сложи нормален бански, или се облечи…

— Ти не можеш да ми заповядваш какво да облека — протестираше гневно Скай.

— Мога, докато си моя грижа, така че направи каквото ти се казва или влез в колата и всички ще се приберем вкъщи.

Скай я изгледа непокорно.

— Това ли искаш — предизвика я Лейни — да развалиш прекрасната вечер за всички? Защото това ще се случи, ако не се облечеш прилично незабавно.

Лейни не разбра какво точно промърмори Скай, сигурна беше само, че я нарече ревнива и изостанала. Е, да си мисли каквото иска, Лейни много повече се вълнуваше от влиянието на момичето върху Тиърни.

Чудесно, още нещо, за което да се притеснява, наред с всичко останало.

Колко по-лошо щеше да стане?

Дори не допускай, че Тиърни се е забъркала с женен мъж! Това не може да бъде истина, аз просто няма да го позволя.

Независимо от всичко, трябваше да намери начин да поговори с дъщеря си просто за да бъде сигурна.

— Лейни, тук ли си? — попита уморено Макс, който току-що се появи пред нея. И на него му беше дошло в повече снощи.

— Тук съм — каза тя, докато той надничаше над очилата си, опитвайки се да я намери.

Зървайки я под слънчевия лъч, той въздъхна:

— А, да… Преди малко се обади Дафс. Каза, че се опитва да се свърже с теб, но ти не вдигаш.

Сърцето на Лейни се сви. Моля те, господи, леля Дафс да не потвърди това, което се казваше в статията.

Спомни си, че беше изключила телефона си на път към семейство Стефанис снощи, и сега отиде да го изрови от чантата си. Чувствайки погледа на Макс върху себе си, докато чакаше телефона да се включи, тя се опита да му се усмихне. Защо той толкова много приличаше на баща си тази сутрин? Самото му присъствие караше сърцето й да бие по-бързо и по-силно…

— Добре ли си? — попита той.

Тя понечи да каже, че е добре, но само изпъшка премаляла. Посочи му лаптопа…

— Може би искаш да се запознаеш с това — каза тя и като го остави да чете, излезе на терасата, за да се обади на Дафс.

— Съжалявам — рече, след като чу гласа на леля си. — Бях изключила телефона си. Всичко наред ли е?

Звучейки безгрижно, както винаги, Дафс отговори:

— Да, миличка, супер сме… Само бях малко загрижена за теб, когато не можах да се свържа.

— Ние всички сме добре, не се притеснявай. Как е татко тази сутрин?

— Както обикновено, ще тръгват на разходка с Шърман, щом приключи със закуската си. — Тя продължи почти без да спира: — Е, намери ли семейството на майка ти? Постигна ли някакъв успех вече?

— Донякъде — призна Лейни — но все още има много неща…

Тя се напрегна, когато Макс изведнъж извика:

— Шибаните копелета!

— О, боже — промърмори Дафс. — Това Макс ли беше?

— Опасявам се, че да. Може би трябва да отида да поговоря с него, но преди това, да те питам… Виждала ли си изобщо Том, откакто заминахме?

— Не, скъпа, той не е идвал тук. Предполагам, че е погълнат от книгата си там, в дома на приятеля си в Корнуол.

— Сигурно е така… — Лейни се усмихна. Искаше й се да прегърне леля си за новината, че Том не си беше събрал багажа и заминал зад гърба й.

След като затвори, тя остана на мястото си, вперила поглед към долината — толкова мирна и съвършена — като се опитваше да овладее обхваналите я емоции.

Когато телефонът й иззвъня, сърцето й подскочи. Беше той. Тя бързо отговори.

— Най-после — възкликна той обвинително. — Къде беше? Получи ли съобщенията ми?

— Все още не — отвърна тя — но видях онлайн версията на днешния вестник, ако за това се обаждаш.

— Опитах се да ти позвъня снощи — продължи той гръмко. — Къде беше, за бога?

— С приятели. — Думите прозвучаха странно като затваряне на врата.

За първи път, откакто бяха заедно, тя имаше приятели, които той не познаваше.

— Мислех, че нещо се е случило, когато не вдигна — каза той. — Изкарах си акъла от притеснение.

— Тогава защо не се обади на някое от децата?

— Щях да го направя, ако не беше отговорила и сега. — Млъкна за момент, опитвайки да се овладее. — Значи, си видяла писанието…

— Нали ти казах току-що, че го четох… Как са разбрали?

— Нямам представа. Моля те, кажи ми, че информацията не е изтекла от теб.

Тя ахна. Сетне даде воля на гнева си:

— Как смееш дори да си го помислиш, още повече да го кажеш? — И преди той да успее да изрече и една дума, тя прекъсна линията. — Исусе — кипеше тя, а от очите й потекоха сълзи.

— Той ли беше? — изръмжа Макс от прага.

Лейни кимна, навела глава.

Макс се приближи и обгърна с ръка раменете й.

— Забрави това копеле. Той е шибан загубеняк.

Твърде разстроена, за да се ядоса от ругатните му, Лейни бавно се извърна. Мъжкият му аромат толкова много приличаше на този на баща му.

— Какво ще правиш? — попита той.

Тя само сви рамене.

— Другите са станали и идват — предупреди Стейси, присъединявайки се към тях. — Чудех се дали искаш Тиърни и Зав да видят статията?

Лейни погледна въпросително към Макс.

— Предполагам, че Тиърни би трябвало да я прочете… — каза тя неуверено.

Той кимна.

— Не мисля, че е необходимо Зав да знае засега.

Лейни се съгласи. Изтри насълзените си очи и въздъхна:

— Трябва да отида да взема душ… Какво щяхме да правим днес, може ли някой да ми напомни?

Макс погледна часовника си.

— Брет и Рики трябва да са тук след около час — рече той. — Техни приятели ще бъдат в Сиена днес. Поканиха мен и момичетата да отидем заедно, но не е задължително да ходим…

— Не, действайте според плановете си — настоя Лейни. — Аз ще заведа момчетата в Асизи.

Стейси притеснено се намеси:

— Мисля, че се уговорихте да отидат на ветроходство с децата на Стефанис днес.

Припомняйки си смътно разговора от снощи, Лейни се съгласи:

— Права си, така беше. И аз ли трябваше да отида?

— Не съм сигурна. Искаш ли да се обадя и да разбера?

Лейни кимна.

— Да, ако нямаш нищо против… Ако трябва да отида, кажи, че имам главоболие, което няма да ги изненада. Така че може ли момчетата да отидат без мен?

— Това означава, че ще останеш тук сама — възрази Стейси. — Днес аз имам среща с Лоренцо по темата за зехтина, но винаги мога да я отменя…

— Не, не, не прави това — бързо я прекъсна Лейни. — Ще се оправя, честно…

Тя остави телефона си на масата и тръгна към банята.

Щом влезе вътре, се разрида. Опитваше се да се държи, да бъде силна за децата и за себе си, но когато го чу толкова ядосан по телефона, знаейки, че вероятно се притеснява за Кърстен много повече, отколкото за нея, това преля чашата. И как би могъл да си помисли, че тя самата би се свързала с вестника?

Яростта отново забушува в нея. Тя се наведе над мивката и отвъртя крановете. Не искаше никой да чуе в какво състояние се намира. Трябваше да се овладее, да се принуди отново да се изправи пред света. Самата мисъл за това я караше да се разплаче още по-силно. Не можеше да се справи с това, съсипваше се. Беше толкова ужасно, толкова опустошително… Всичко, което ценеше, се разпадаше и тя просто не можеше да го понесе. Без него нищо нямаше значение, нито коя е тя, нито защо е тук, нито какво щеше да бъде бъдещето й…

Силно й се прииска да бъде до баща си, да сподели с него, че не знае какво да прави. Нямаше значение, че самият той вече не беше същият. Старецът все още беше единственият човек на света, който можеше да я прегърне и да я накара да се чувства защитена.

А в момента тя се нуждаеше от това повече от всякога…

 

 

— Благодаря — каза Лейни, когато Марко й подаде кафето, което наля от термоса. И добави с усмивка: — Знаеш ли, ще взема да свикна да ходя на пикник с теб.

Също усмихнат, той седна до нея и подпря лакти на коленете си. Загледа се в собствените си лозя „Санджовезе“, които оттук, в горната част на имота, сякаш се спускаха чак до бреговете на езерото.

— Имах обичай да идвам тук — призна той — когато се чувствах както ти сега…

Лейни потръпна, сърцето й подскочи при тези думи. Тя отпи от кафето си и обходи с очи блестящите гроздове, преплетени с листа, декарите маслинови дръвчета и червените керемидени покриви на неговата ферма в центъра на зеленината… Точно зад фермата беше colombaia — гълъбарникът — собственост на Лоренцо и Адриана, заедно с приспособената плевня, а в прашния двор пред винарските изби виждаше Адриана, която водеше малка група посетители на обиколка.

Марко я доведе тук, след като очите й се насълзиха, когато се опита да отговори на един прост въпрос на терасата. Той беше довел ново момче за басейна, тъй като другото си беше счупило ръката.

— Добро утро, как си? — беше попитал той, ала за неин срам тя беше толкова притеснена, че не можа да му отговори. Накрая със задавен глас пошепна на Стейси да му покаже статията. И докато той четеше, тя отиде отново в банята, за да скрие сълзите си…

Когато се върна, веднага видя колко е загрижен.

— Искам да дойдеш с мен — простичко изрече той и като я хвана за ръка, я поведе към колата си.

Отидоха първо до фермата, където напълни термоса с кафе, а след това я доведе тук.

— Ако предпочиташ да останеш сама — предложи той сега — ще се върна за теб по-късно.

Тя отговори без колебание:

— Харесва ми, че си тук…

Каза го откровено. Имаше нещо успокояващо в присъствието му, подкрепящо, но ненатрапчиво. Ала осъзнавайки, че това сигурно го връща към болезнени за него спомени, допълни:

— Ти сигурно си зает. Ако предпочиташ да отидеш…

Очите му останаха приковани в редовете разлистени лозя.

— Нямам спешни ангажименти тази сутрин.

— Но няма ли да ти е трудно да останеш? Искам да кажа, ако си имал навика да идваш тук, когато… — Тя не беше сигурна как да формулира останалата част от въпроса, така че просто го остави недовършен.

Марко я погледна за кратко.

— Нещата са различни сега — поясни той. — По-голямата част от болката е преминала.

— Дълго време ли ти трябваше?

Той откъсна стрък трева и отговори замислено:

— Щеше да отнеме повече време, ако жена ми не беше решила, че е направила грешен избор.

Лейни почувства, че я жегна нещо като ревност или може би надежда, че същото ще се случи и с нея.

— Предполагам, че Зав ти е разказал какво е чул от Бенито — продължи той. — Анна ни напусна заради друг мъж…

Лейни проследи погледа му, зареян в далечината.

— Съжалявам — каза тя тихо. — Сигурно ти е било много трудно.

По лицето на Марко премина сянка.

— Тя замина преди повече от една година — рече той, хвърляйки настрани стръкчето трева. — Подозирах нещо от известно време, докато един ден тя призна, че повече не можела да понесе да се преструва. Каза, че го обичала, трябвало да бъде с него, така че си тръгвала.

Тъй като знаеше как точно се е чувствал в този момент, Лейни посегна да сложи ръка на рамото му, но се отдръпна в последния миг. Не искаше той да си помисли, че му предлага по-особен вид утеха, което в крайна сметка би смутило и двамата…

— Къде е тя сега? — попита тя.

— В Лондон. Каза ми, че вече не е с него. Не съм сигурен какво е станало между тях, защо не се е получило. Тя обясни, че след като поживели двамата, разбрала, че е направила ужасна грешка. Но ми е трудно да повярвам.

Съзнавайки колко тежко му е сега, тя се осмели да попита:

— Още ли я обичаш?

Той се поколеба за момент, после бавно изрече:

— Много я обичам, но се страхувам, че това не е достатъчно да поправи случилото се. Вече не съществува доверие, а без него е трудно да очакваме щастие в бъдещето ни.

Горчивината на думите му изгаряше сърцето на Лейни.

Доверието между нея и Том също си бе отишло и без значение какво щеше да се случи в бъдеще. И тя не можеше да си представи нещо някога да го възвърне.

— Чувствам, че за Бенито е важно — продължи той — да се съберем с майка му. Разбира се, тъй като я обичам, много искам това, така че, предполагам, поради тези две причини сега се опитвам в сърцето си да й простя. Ако мога да го направя, може би ще дойде време, когато ще започна да й се доверявам отново.

Страхувайки се, че ще се окаже в същото положение, и ужасена, че не би могла да прости, Лейни започна да търси в сърцето си дали и тя би била способна на подобна стъпка. Имайки предвид колко отчаяна се чувстваше точно сега, всичко изглеждаше възможно. Ала знаеше колко драстично можеха да се променят емоциите й в следващия час.

— Съжалявам, не те доведох тук да говоря за моите проблеми — извини се той. — Моля те, нека да сменим темата.

Лейни се усмихна.

— Стига да не обсъждаме моите проблеми.

Той присви очи, но вместо да се съгласи, каза:

— Не искам да любопитствам, но може да ти помогне, ако поговорим…

Макар че не беше сигурна в това, тя знаеше, че не е в състояние да мисли за нищо друго в момента. Затова, опитвайки да преодолее стеснението си, започна да му разказва за брака си. Довери му как винаги се е страхувала, че тя обича Том повече, отколкото той нея. Въпреки че на моменти Марко се обръщаше да я погледне с очи, горещи като слънцето, той не я прекъсна нито веднъж. Просто поглъщаше думите й, като че ли нищо друго на света не беше по-важно.

Накрая хвана ръката й и я задържа така нежно, че тя трябваше да се пребори с новите си емоции. Чудеше се как съпругата му е могла да го предаде, когато той беше мъж, за какъвто повечето жени само мечтаеха. Чудеше се и още нещо: как Том е могъл да я мами и то толкова години…

— Даваш ли си сметка — каза тя след известно време — че бихме могли да бъдем приятели през целия си досегашен живот, ако бях израснала в Туоро?

— Да, и на мен също ми мина тази мисъл.

Лейни поклати глава замислено.

— Невероятно е като помисля, че съм толкова италианка по рождение, колкото си и ти. Продължавам да опитвам да се почувствам италианка, а понякога и наистина усещам нещо, но не мога да кажа какво. Вероятно любовта към виното…

Марко се засмя и въпреки че пусна ръката й, дълго време след това тя още чувстваше неговата топлина…

 

 

— Ама къде е тя? — извика Тиърни, усещайки как сърцето й се разкъсва от различни съмнения. — Никога не излиза за цял ден, без да ни каже.

— Тя е с Марко — припомни й Стейси. — Тръгнаха оттук…

— Знам кога тръгнаха — прекъсна я грубо Тиърни. — Не забравяй, че бях тук, но вече е почти седем часът… Къде ли я е отвел и защо тя не ми се обажда?

— Предполагам, че си се опитала да й позвъниш — рече Стейси.

— Разбира се, ала тя не отговаря. — Внезапно изражението й стана безумно. — О, боже, нещо се е случило с нея. Ами ако е катастрофирала? Тук карат като джигити… — Тя се обърна в паника към Макс.

— Охлади се малко — посъветва той, предлагайки й една бира.

Тиърни имаше нужда да се успокои, след като прочете онези глупости във вестника, така че това и направи.

— Но тя е силно уязвима в момента. Изобщо не трябваше да я пускаме с него.

— Тиърни, скъпа — намеси се внимателно Стейси — познаваш Марко, знаеш колко грижовен е…

— Всичко това може да е само фасада — беснееше Тиърни. — Някои хора са такива, използват външния си вид и всичко друго, за да те накарат да се чувстваш в безопасност, а след това се оказват чудаци или психопати, или…

— Спри, просто престани — заяви твърдо Стейси. — Не знам защо си измисляш тези неща, когато я няма само няколко часа.

— Девет! — викна Тиърни. — Изчезна в продължение на девет часа, а и не си вдига шибания телефон… Кажи ми, че не е странно. Имаш ли номера на Марко?

— Не, но имам този на Адриана.

— Можеш ли да ми го дадеш, ако обичаш?

Стейси се поколеба:

— Ако ти го дам…

— Просто ми го дай — изръмжа Тиърни.

— Ти нещо не си в ред — уведоми я Макс.

— Ти също искаш те да скъсат — извика му Тиърни. — Всички го искат, с изключение на мен и мама, защото тя все още го обича и знам, че той също я обича, и го мразя, защото не е тук, а сега и нея я няма, и мразя всички вас, защото ми крещите…

— Хей, хей, хей — успокои я Стейси, като я придърпа в прегръдка, когато тя започна да плаче. — Всичко ще бъде наред, миличка, обещавам.

— Не, не е, не и сега, когато татко е с тази друга жена. О, боже, аз не искам той да ни остави, Стейси…

— Замълчи — промърмори Стейси, приглаждайки косата й.

В този момент Лейни се появи и бързо попита:

— Какво, за бога, става тук?

— Мамо! — ахна Тиърни и се втурна да я прегърне. — Наистина се притесних за теб. Къде беше? Мислех, че си катастрофирала…

Лейни я прегърна, гледайки въпросително Стейси и Макс.

— Е, както виждаш, аз съм невредима, така че няма нужда от цялата тази драма.

Тиърни се отдръпна да я погледне.

— Защо не си вдигаше телефона? Аз звънях непрекъснато…

— Съжалявам, скъпа. Изключих го, когато двамата с Марко отидохме да говорим със свещеника в селото. — Обхвана с ръце разплаканото лице на дъщеря си и я целуна по челото. — Може ли да се разстройваш така за нищо…

— Не е нищо — запротестира Тиърни.

Лейни повдигна вежди.

— Не, предполагам, че не е — съгласи се тя — и мисля, че двете с теб трябва да си поговорим. Къде е Скай?

— Долу при басейна с Брет и Рики. Те се връщат в Англия в неделя. — Тя замалко не добави, че би искала да вземат и Скай с тях.

— Стейси, а ти в събота ли заминаваш? — попита Лейни, долавяйки лек страх от раздялата.

С огорчено изражение Стейси кимна:

— Страхувам се, че ще трябва… Ще се видим с Даяна и останалите в неделя, в навечерието на голямата среща в понеделник. Но не е нужно да се притесняваш, че ще ме караш до летището, защото Лоренцо ми предложи да го направи. Оказва се, че той трябва да бъде във Флоренция и събота вечер, и твърди, че Пиза е по маршрута му.

— Много мило от негова страна — отбеляза Лейни, като взе една бира от хладилника. — Така нещата се нареждат, тъй като Марко се чу с Карлота Калдуци по-рано. Изглежда, че семейството й тук, в Туоро, са се свързали с нея след обяснението му защо иска да говори с нея и тя е решила да дойде по-рано.

Очите на Стейси се разшириха от изненада.

— Тя прекъсва почивката си, за да те види?

Лейни сви рамене.

— Не съм сигурна, че това е единствената причина, но тя определено се съгласи да се срещнем. Сега няма ли да попитате какво каза свещеникът?

Като повтори покорно въпроса, Стейси се подпря на ръба на масата, подхвърляйки кърпа на Скай, която се появи мокра на прага. От нея капеше вода.

— Съжалявам, забравих да взема кърпа със себе си — промълви Скай и с наведена глава изтича към банята.

Лейни погледна любопитно Тиърни, търсейки обяснение за необичайната сдържаност на Скай, но очите на дъщеря й бяха отправени към Макс.

Отминавайки с лекота момента, Макс подкани Лейни да им каже за свещеника.

Разбирайки намека, Лейни отново прегърна Тиърни.

— Той се оказа много симпатичен човек, а църквата в селото е… Е, ще стигна и до църквата, но предполагам, не е изненадващо, че отец Бенедикт никога не е чувал за Мелвина и Алдо Клементи.

— А за Алесандра? — попита Стейси.

Лейни поклати глава.

— Обаче знае за семейство Валенте. Вилата им все още си стои някъде по средата на пътя оттук до Кортона.

— Значи, ти си ходила там? — попита Тиърни с все още измъчено лице. — За да я видиш?

Лейни кимна.

— Само отвън. Сега тя е дом за страдащи от деменция, но се вижда, че за времето си е била наистина доста разкошна…

По някаква причина всички замълчаха, докато Макс не попита:

— А църквата? Щеше да разкажеш и за нея…

— О, правилно. Наистина е много странно, но имах невероятно силно чувство за дежавю, докато бях там. Сякаш идваше от стените към мен. Чудех се дали не съм била кръстена там, но дори и да е така, била съм на по-малко от един месец тогава и не е възможно да имам спомен от това. Както и да е, предполагам, с право може да се каже, че италианското ми семейство има история в този храм, защото съм сигурна, че там са се венчали Мелвина и Алдо, вероятно прабаба ми и прадядо ми също… Баба почти сигурно е била кръстена там, вероятно там е била и конфирмацията^[1] й, а изповедалнята е чула подробности за всичките им прегрешения. Само ако тази малка кабинка можеше да говори… — Макар че закачливо размърда вежди, в себе си тя преживяваше отново чувството на безпокойство, което беше изпитала през тези няколко кратки минути в църквата. — Дори и да можеше, знаем, че никога няма да издаде своите тайни — продължи тя — но ви казвам, че изпитах доста странно чувство там.

— Предполагам, че бог ти е посочил призванието ти — каза й Макс. — Може би иска да станеш монахиня.

Лейни потисна усмивката си, отдели се от Тиърни и извади телефона си. Време е, каза си тя, да остави зад себе си странния следобед и да се върне към реалността.

— Къде са момчетата? — попита тя, докато проверяваше съобщенията си.

— Зав звънна преди около час — обясни Стейси. — Те са на вечеря при семейство Стефанис и Адриана или Лоренцо ще ги докарат след това.

Лейни кимна и се насили да се усмихне, като вдигна глава. Нямаше съобщения от Том.

— Е, какво ще приготвим за ядене? — попита тя бодро. — Брет и Рики ще останат ли?

— Ще отида да проверя — отговори Макс и като взе китарата си, прекоси бавно терасата, дрънкайки някаква мързелива мелодия.

— Добре — декларира делово Лейни — предполагам, че трябва… Какво има? — попита тя, забелязвайки изражението на Тиърни.

Дъщеря й едва вдигна поглед от телефона си, като се отправи към спалнята.

— Нищо — промърмори тя.

— От татко ли е? — не можа да се сдържи да не извика след нея Лейни. Когато вратата след нея се затвори, Лейни се обърна към Стейси и усети внезапно съжаление, че се е върнала след такъв спокоен ден с Марко.

— Изглежда доста засегната от това, което става в момента — сподели Стейси. — Така че наистина иди поговори с нея…

Прокарвайки ръце през косата си, Лейни кимна отнесено. След това, като единственото разумно нещо, което можеше да направи, започна да приготвя вечерята.

 

 

Когато Скай излезе от банята, увита в чисти кърпи, Тиърни я чакаше.

— Виж това — настоя тя колебливо.

Ала когато опита да й подаде мобилния си телефон, тя я подмина.

Тиърни я погледна неуверено.

— Какво има? — попита тя.

— Как мислиш? — озъби се Скай, нахвърляйки се върху нея. — Кога по-точно смяташе да ми кажеш, че приятелката на Макс ще идва? И не се прави на света вода ненапита!

Несигурна какво да отговори, Тиърни отново погледна есемеса.

— Каква приятелка си ти? — беснееше Скай. — Знаеш, че съм му гадже, така че коя, по дяволите, е тая тъпанарка? Откога се среща с нея?

Тиърни се чувстваше безпомощна.

— От няколко месеца, предполагам, а и вие винаги сте казвали, че сте само приятели с взаимна изгода, или другарчета за секс…

— Да, но това не означава, че той трябва да кани някоя друга на гости, докато аз съм тук. Няма да приема това. Трябва да му кажеш да отмени поканата, разбра ли? Ако не го направиш, той ще научи за вас с Гай.

Тиърни пребледня.

— Не можеш да направиш това — извика тя. — Той ще психяса. Ще каже на мама или на татко…

— Тогава го накарай да отмени поканата.

Тиърни беше отчаяна.

— Не знам как. Искам да кажа, аз вече опитах, но той не иска да ме чуе.

— Ще трябва да го придумаш…

— Скай, моля те, не ставай такава. Имам нужда от помощта ти. Получих този есемес, виж.

Издула ноздри, Скай грабна телефона. Когато прочете съобщението, очите й се разшириха.

Познай къде съм.

— Майната ти — промърмори тя.

— Какво да правя? — молеше се Тиърни. — Ако той е тук… Смяташ ли, че намеква за това?

Скай хвърли телефона на леглото.

— Не може да бъде — каза тя не съвсем убедено. — Отговори му: „Откажи се“.

Тиърни бързо го набра и натисна „изпрати“.

— Където и да е той — каза Скай — няма начин да получиш подкрепа от мен, докато не накараш Макс да отмени поканата към онази кучка…