Сюзън Луис
Италианска афера (9)

Глава девета

Вече беше четвъртък сутрин и единствените съобщения, които Лейни беше получила от Том, бяха свързани с работата. Само веднъж попита дали тя е добре. Нейните отговори бяха кратки, даваше му исканата информация, без да казва нищо за себе си. Не спомена и за интервюто му във вторник…

Когато включи радиото, тя почти очакваше, че го е отменил, но той беше там, или поне на телефона. Докато слушаше неговите безгрижни закачки, тя кипеше от гняв и безпомощност. Не че искаше от него да звучи сломено или измъчено, макар че тайно се надяваше да е точно така. Но не беше подготвена да чуе обичайното му остроумие и ерудираност. Никой от слушателите не би могъл да си представи, че той може би е на път да напусне съпругата и децата си, за да бъде със забравената любимка на нацията и тяхната дъщеря. Том многократно разсмиваше водещия и останалите гости и дръзко се включваше в други дискусии, които не се отнасяха до него. Тя се чудеше дали Кърстен и Джулия са в стаята с него, осигуряващи публика на живо, докато той говори по телефона. Това често бяха правили тя, Зав и Тиърни. И Макс също, ако беше наблизо и в подходящо настроение. След предаването тя обикновено сядаше с него, за да обсъдят какво е било казано и дали е било прието добре.

Като експерт в областта на интервютата Кърстен несъмнено беше направила това с него във вторник, а много вероятно да му е помагала и много пъти в миналото…

— Добре ли си? — попита Тиърни, когато слезе за закуска тази сутрин. — Изглеждаш ужасно.

Знаейки, че е така, Лейни успя иронично да се усмихне, като отряза върха на едно варено яйце. Когато го постави пред Тиърни, тя се запита какво ли дава за закуска Кърстен Бонер на Джулия.

— Мамо, нали не изпадаш в такова състояние, защото отивам в Лондон за рождения ми ден? — попита дъщеря й, докато Лейни й помагаше да отнесе чантите си към колата. Вземаше ги със себе си на училище, готова да замине със Скай веднага след като мине последният изпит.

— Не, не, добре съм — увери я Лейни. — Просто не можах да спя много добре снощи.

Хвърляйки нещата си в багажника на комбито, Тиърни се обърна и я погледна откровено в очите.

— Трябва да се сдобрите с татко — заяви тя. — Животът е твърде кратък, за да продължавате по този начин. И каквото и да е направил той, не може да е толкова лошо.

Слава богу, изглежда, на Тиърни не й хрумваше, че той може би вече ги е напуснал. Наистина не би искала тя да си го мисли, особено когато това можеше и да не е вярно.

Моля те, боже, да не е…

Тя продължаваше да се чуди как може да се съмнява, как дори успяваше да сдържи гнева си, въпреки че нямаше смисъл от него, когато той не беше тук, за да го изпита.

В най-лошите моменти, когато гневът ставаше толкова силен, че едва можеше да го понесе, тя беше на път да събере вещите му и да ги изпрати при Кърстен. Ако имаше адрес или телефонен номер, можеше и да го направи, но тя нямаше, а търсенето в интернет също не разкри нищо особено полезно за тази жена. Лейни откри, че през последните десет години Кърстен Бонер е написала няколко книги за деца и три чиклит романа — всички под псевдонима Бевърли Крейн.

Дали Том й беше помогнал да ги издаде?

Само идиот би си мислил, че не е.

Лейни силно се изнервяше, гадаейки кога биха се включили и адвокатите. Щеше ли да се опита да я принуди да продаде къщата? Самата мисъл за това я разгневяваше и ужасяваше. Тя не можеше да се откаже от любимия си дом, но не можеше да си представи да се откаже и от него…

Том беше центърът на нейния свят. Всичко се въртеше около него по начин, за който тя не си беше давала сметка досега. Винаги беше мислила, че тя е тази, която държеше всички заедно, без която не биха могли да се справят, но Том, с неговото чувство за хумор, със силата, дисциплината, насърчението, подкрепата и любовта му, беше този, който придаваше смисъл на всичко.

Той нямаше да си отиде. Той щеше да се върне в края на седмицата, както беше обещал, и някак си щяха да успеят да оправят всичко.

 

 

Беше около четири в събота следобед, когато Лейни приключи със своите задължения на селския празник и отскочи вкъщи да види дали Том си е дошъл. Толкова се страхуваше, че може да го няма, че почти се спъна в прилив на облекчение, когато видя колата му на обичайното й място. Тъй като Макс, Зав и баща й бяха долу в селското кметство, тя изпрати есемес до Макс да я замести на щанда, тъй като ще се забави по-дълго, отколкото беше очаквала.

В кухнята нямаше следа от Том и Лейни отиде в кабинета му, като отчаяно се опитваше да овладее ужасната си нервност. Всичко щеше да бъде наред, продължаваше да си повтаря тя. Чувството на отхвърляне, което изпитваше, не беше реално, всичко беше във въображението й. Той се беше върнал, за да остане. Нямаше да го завари да опакова книгите си…

— Здравей — поздрави той, вдигайки поглед от бюрото си, когато тя се появи на прага. — Съжалявам, че забравих за селския празник днес.

— Няма нищо — отвърна Лейни сковано — стига да не си забравил, че е рожденият ден на Тиърни.

Той повдигна вежди.

— Най-напред говорих с нея. Нямам впечатлението, че й липсваме…

— Очевидно е много щастлива от Kindle — каза Лейни. Не искаше да му спомене за книгата, която беше скъсала онзи ден, сега нямаше смисъл. — Свалих й копие на „Изгубено поколение“ — информира го тя.

Интересът му веднага се събуди. Тя знаеше, че той щеше да си спомни последния път, когато бяха в Париж като семейство. Тогава запознаха децата с Шекспир и компания — прекрасната книжарница на Силвия Бийч в непосредствена близост до реката. „Изгубено поколение“ бе историята за магазина, който бе очаровал Тиърни по това време, и очевидно й е било приятно да го намери на своя Kindle тази сутрин.

Но не можеше да не се запита дали той е бил в контакт с Кърстен през онази ваканция. Нима всичките им спомени вече щяха да бъдат помрачени от аферата му?

— Колко време ще останеш? — попита Лейни, усещайки как стиска юмруци край тялото си.

Той леко присви очи при напрегнатия й тон, но обясни спокойно:

— Виж, разбирам, че изминалата седмица не е била лека за теб…

— Не ме покровителствай — отсече тя.

Том си пое дъх.

— Нямам такова намерение. Просто искам да знаеш, че… Е, очевидно трябва да обясня какво става. Затова съм тук, за да можем да поговорим.

Зави й се свят, сърцето й подскочи… Не звучеше като че ли щеше да остане.

— Е, много мило от твоя страна да отделиш време — каза тя — но може би аз не разполагам с време в момента…

Том направи грешката да въздъхне отегчено.

— Да не си посмял да се държиш така с мен! — избухна тя. — Докато се криеше на края на света с проклетата си любовница и дъщеря си, без да помислиш изобщо за някой друг…

— Нито за миг не съм преставал да мисля за вас — прекъсна я ядосано той.

— О, блазе ни! Но се опасявам, че за мен не беше точно така. Защото тук аз приемах твоите телефонни разговори, занимавах се с твоите издатели, с твоята агентка, с твоя агент по рекламата, с твоята публика, с твоите деца… Отменях ангажиментите ти, измислях извинения защо не се обаждаш на хората. С други думи, лъжех, като се опитвах да пощадя чувствата на всички по начина, по който ти си ме лъгал от години…

— Исусе Христе, Лейни… — повиши глас той.

— Знам какво правиш — надвика го тя. — Опитваш се да намериш начин да се освободиш от нас, без всичко да се появи в пресата. Не би искал това, нали, защото си много затворен човек наистина, а всички знаем колко потайна е тя, криейки се зад псевдонима си Бевърли Крейн. Е, как смяташ да направиш това, без да се вдигне много шум? — Очите й блестяха от ярост, сълзи се стичаха по бузите й.

— Лейни, престани — умоляваше я Том, опитвайки се да хване ръцете й. — Това е и причината, че не се обадих, защото не исках това да става по телефона. Исках да съм тук, за да мога да обясня правилно… Недей — помоли я той, когато тя се опита да се отдръпне. — Всичко е наред, кълна се. Всичко ще се оправи.

— Как може да е наред, щом си тръгваш? — изумено попита Лейни.

— Няма да си тръгна — настоя той. — Най-малкото, не в смисъла, който влагаш ти.

— Какъв друг смисъл има? — извика тя. — Ако си мислиш, че ще поделяш времето си между нея и мен, помисли си добре, по дяволите, защото дори ако тя има желание…

— Не предлагам такова нещо — каза той твърдо. — Сега те моля да престанеш с прибързаните заключения и да ме чуеш. Аз трябва да бъда с Кърстен за известно време. Тя се нуждае от мен…

Лейни повдигна безпомощно длани.

— Незабавно спри — каза тя вбесена. — Не ми пука от какво има нужда тя, за мен имат значение бракът ми и децата ми. Мислех, че са от значение и за теб, но явно…

— Разбира се, че е така, нищо не е по-важно, но аз ти казах в понеделник, Кърстен е болна…

— И аз ли трябва да се грижа за това? Нека някой друг да я гледа.

— Лейни, тя има рак. Нуждае се от лечение и някой трябва да я води.

— Защо трябва ти да бъдеш този?

— Защото тя иска така.

Очите му я изгаряха, докато я гледаше как възприема думите му: любовницата му е сериозно болна, нуждае се от него до себе си, дъщеря й има нужда от баща си… Неговата лоялност сега беше към тях, а не към семейството му тук. Къде беше тяхното място? Щяха ли някога отново да го заемат?

Докато го гледаше втренчено, тя почувства внезапно желание да се махне от него, да избяга някъде, където не трябваше да слуша повече или да се справя с това, което следваше…

— Съжалявам, че е болна — каза тя глухо. — Не бих го пожелала на никого, но в какво положение ни поставя това…

— Не ни поставя… — Том разпери ръце. — Мислиш, че си разбрала всичко, нали? Решила си за себе си…

— Трябва да решим какво ще кажем на децата — прекъсна го тя.

— Лейни, избързваш, преди дори да сме имали възможност да го обсъдим.

— Всъщност ти трябва да решиш — заяви му тя — защото ти си този, който им го причинява.

— Нищо не им причинявам. Просто се опитвам да подкрепя болен човек и ти на мое място би направила същото.

Лейни злъчно се засмя.

— И ако бях на твое място, как би се чувствал, ако аз тръгна да се грижа за едно семейство, за което никога дори не съм и споменавала допреди една седмица? За мъж, от който имам още едно дете…

— Това е абсурдно. Аз нямам друго семейство…

— Така ли? По собственото ти признание, имаш шестнайсетгодишна дъщеря от една жена, чиито нужди сега са по-важни от нашите. Мога да разбера защо, дори мога да приема, че те са твоя отговорност, но ако искаш да се примиря с връзката ти с Кърстен Бонер, като ти позволя да живееш и тук, и там, отговорът ми е никога.

Очите му заблестяха със стоманен оттенък.

— Знаеш ли — каза — надявах се да можем да проведем по-разумен разговор, но очевидно…

— Тогава сигурно можеш да ми обясниш какво му е разумното да имаш дете от друга жена и да го пазиш в тайна през всичките тези години? — изстреля тя.

— Татко! Татко! Ти се върна — извика Зав, втурвайки се внезапно в стаята. — Трябва да дойдеш долу в селското кметство — настоя той и грабна ръката на Том. — Чакат те да водиш търга.

— Зав, сега не е много удобно… — запротестира Том.

— Но ти обеща…

— Иди с детето — рече Лейни.

Очите на Том се върнаха на нея и се задържаха, докато Зав продължи да го дърпа за ръката.

— Добре — съгласи се той — тичай обратно и им кажи, че идвам веднага след теб.

— Ура! — извика Зав и като прати на майка си целувка, изчезна.

Изчаквайки кухненската врата да се затръшне след него, Лейни прошепна:

— Значи, довечера се връщаш при Кърстен? — Докато въпросът пронизваше сърцето й, тя вече виждаше отговора в очите му.

— Обещах на Джулия.

И как би могъл да откаже на едно дете, чиято майка има рак? Особено когато детето е негово.

Лейни се втренчи в очите му. Мразеше го, ала и копнееше той да я вземе в обятията си. Ако й кажеше сега, че я обича, че съжалява и че Кърстен не означава нищо за него, тя може би щеше да намери начин да се справи с това. Но той просто я гледаше и очите му не издаваха какво чувства към нея.

— Знаеш ли, ти наистина не направи нещата по-лесни — тихо отрони той.

— Е, съжалявам за това…

— Имах предвид за себе си, не за мен. Ако беше готова да ме изслушаш, да се опиташ да разбереш…

— Достатъчно те слушах. Сега трябва да отидеш до селото. Не си прави труда да си идваш след търга. Няма да те задържаме, можеш да отидеш направо при Кърстен.

— Лейни, моля те…

— Трябва ли да питам дали ще дойдеш с нас в Италия следващата събота?

Той затвори очите си в отчаяние.

Тя не знаеше дали искаше да крещи, или да моли.

— Винаги съм си мислила, че ти ще си там, до мен, когато осъществя това пътуване.

— Разбира се, че искам, но…

— Няма да го променя. Ще отидем без теб.

Той пое дъх и прокара ръка през косата си.

— Ако смяташ, че трябва…

— Да, така мисля…

— Добре, но ми се иска да изчакаш, защото ми се струва, че майка ти се опитваше да те предпази от нещо.

— Каквото и да е било, то се е случило преди много време. Това едва ли може да ме нарани вече. А вероятно имам роднини там, хора, които я помнят… Може дори да намеря баща си…

— Имаш Питър.

— Разбира се, и никога няма да мисля за никой друг, освен за него, като за истинския ми баща, но искам да знам нещо за моите корени. Наясно съм, че вероятно не го разбираш, понеже ти винаги си знаел кой си, откъде си… Но за мен не е така.

Чувствайки се по-опустошена от всякога, тя излезе от стаята.

 

 

— Знаеш ли как описват тази рокля в уебсайта на „Долче и Габана“? — питаше той, полуизлегнал се на леглото, наблюдавайки как Тиърни се възхищава на себе си в огледалото. — Казват, че е непорочна и съблазнителна…

Тя се кискаше срамежливо, усещаше се странно. Зае поза на модел, отпускайки се на единия крак, и капризно нацупи устните си. Можеше да види защо бяха описали роклята точно по този начин. Тя беше сякаш за малко момиченце — с обло деколте и дантелена яка, с буфан ръкави и пола с волани — напомняше й празничната рокля, която имаше на шест годинки. Но беше страхотно къса и наистина подчертаваше краката й, особено в късите боти от „Джими Чу“, които също й беше купил. Тя не искаше да мисли колко е струвало всичко това, но знаеше, че е прекалено, вероятно хиляди, което само показваше колко много я харесва.

— Чувстваш ли се и девствена, и съблазнителна? — попита той, доливайки й шампанско.

Тя се усмихна срамежливо и го погледна изпод миглите си.

— Може би — отговори предизвикателно.

Бяха в абсолютно страхотен апартамент с изглед към реката, някъде около Уондсуърт според нея, но не беше съвсем сигурна. Беше твърде нервна, докато пътуваха с колата насам, за да обръща внимание къде отиват. Апартаментът бил на негов приятел, който с удоволствие им го предоставил за уикенда, докато е във Франкфурт.

— Определено изглеждаш така — прошепна той и потупа по леглото, канейки я да се присъедини към него.

Притеснена и развълнувана, Тиърни приседна до него, кръстосвайки крак върху крак, докато отпиваше от чашата си. Вече беше изпила два коктейла с ром у Скай за кураж. Приятелката й я предупреди, че ще има нужда от тях. Определено било добре да е полузашеметена първия път, беше я посъветвала.

— Няма да се стесняваш толкова, а и няма да боли много — заяви Скай.

— Защо, много ли боли? — попита разтревожено Тиърни.

— Зависи дали си се отпуснала… Трябва и той да си направи труда да се увери, че си в подходящо настроение, нали разбираш… Но не мисля, че ще имаш някакви проблеми с него. Той е страхотно опитен, знае какво прави.

Той все още не я беше докоснал, освен по гърба, когато я насочи през вратата. Нямаше значение, защото тя определено вече беше в подходящото настроение. Там долу, между бедрата й, гореше и пулсираше, сякаш имаше свой собствен живот. Чувстваше гърдите си огромни в новия си дантелен повдигащ сутиен. Беше сигурна, че ако той само леко прокара пръсти по тях, тя щеше да се разплаче или да извика, или да направи нещо също толкова смущаващо.

— Знаеш ли какво си ти? — попита той лениво.

Тиърни не знаеше как да отговори…

— Ти си моето греховно удоволствие.

Тя се изкиска и сведе очи, отпивайки от чашата. Никога не би му го признала, но този израз наистина не й хареса, може би защото глупавите й родители й бяха повлияли, казвайки, че им се повдига от него.

— Ти си красива — каза той тихо, отмятайки косата й назад през рамото. — Причиняваш ми неща, които не са справедливи спрямо един мъж, знаеш ли?

Сърцето й биеше бясно, почти болезнено.

Изхлипа нервно, когато той започна да сваля ципа на гърба на роклята й, и отново, когато седна и докосна с устни шията й. Гледайки я в очите, той смъкна ръкавите от ръцете й. Зърната й прозираха едри и втвърдени през сутиена й, а това, което той каза за тях, ги направи още по-твърди. Тиърни се чувстваше замаяна, объркана, сякаш се носеше във въздуха…

Щеше да му бъде покорна, а той щеше да бъде господарят й. Така й каза той, точно както в книгата. Тя трябваше да изпълнява каквото й се нареди, докато той гарантираше, че ще бъде удовлетворена по всякакъв начин.

— Знаеш ли какво ще те задоволи? — попита той, полагайки я на леглото.

Всъщност тя наистина не знаеше.

— Искаш ли да ти покажа? — предложи, като смъкна роклята надолу по бедрата й.

Тя кимна неуверено.

Той погледна към новите й дантелени прашки и присви очи с одобрение.

Тя започна да сваля ботите си, но той я спря.

— Още не — нареди й той. — Искам да останеш с тях.

Тиърни наблюдаваше как вдигна крака й, за да я обуе отново, и почти извика, когато без предупреждение той спусна ръката си от вътрешната страна на бедрото й.

— Влажна ли си? — попита той. — Докосни се и ми кажи, ако си влажна.

Тя се вгледа в очите му, без да е сигурна какво да прави.

— Направи го сега — подкани я той.

Когато тя плъзна пръсти под прашката, той започна да сваля вратовръзката си.

— Е? — попита той.

Тиърни преглътна шумно.

— Да, влажна съм — прошепна тя, знаейки, че никога досега не е била толкова влажна.

— Свали си сутиена — заповяда той.

Чувствайки се отново замаяна, тя направи каквото й нареди и откри, че почти не може да диша.

— Съвършени — отрони той, когато гърдите й изскочиха на свобода.

Сега вратовръзката беше в ръцете му и тя разбра, че е точно като тази от корицата на книгата.

— Честит рожден ден — прошепна той, посягайки към нея.

О, глупости, защо се напрягам, мислеше си Тиърни. Дори ако той й завържеше устата, тя все пак щеше да бъде в състояние да му даде знак да спре, ако иска, а той определено щеше да го направи. Беше сигурна в това.

Само че Тиърни нямаше да иска той да спре.

Защото тя напълно, изцяло и абсолютно умираше от желание това да се случи…