Сюзън Луис
Италианска афера (5)

Глава пета

— Започвам да мисля, че двамата със Зав сме единствените нормални в нашата къща — мърмореше Лейни, докато сядаше на масата при Стейси в сенчестия двор на кафе „Милс“. Както обикновено в събота сутринта мястото гъмжеше от пазаруващи, повечето от които мъкнеха големи торби със зеленчуци и пресен хрупкав хляб. Лейни се усмихна и махна с ръка на няколко съседи, докато се настани на стола с изглед към кухнята на „Милс“, където разноцветни вани с практични джунджурии преливаха с награди от томбола през вратата.

— И така, какво се случи? — попита Стейси, като отмести настрана празната си чаша и придърпа току-що купеното от Лейни ново кафе. — Трябва да кажа, че изглеждаш като след кавга.

— Само защото закъснях — Лейни въздъхна и се усмихна на един от учителите на Зав — а Макс току-що позвъни да разбере къде е баща му, като че ли аз трябва да знам всичко — добави тя с безпомощен смях. Очите й изведнъж се ококориха. — О, боже, Стейси, нали не смяташ сериозно да изядеш това огромно парче морковена торта?

Приятелката й примига изненадано.

— Защо? Какво друго мислиш, че ще я правя? — контрира тя смутена.

Лейни се засмя.

— Не е честно. Ако аз я изям, ще трябва да тичам по тренажора една седмица, за да я сваля. Както и да е, кажи ми за Мартин, чухте ли се с него днес?

Очите на Стейси проблеснаха.

— Само чуй… Той звънна преди няколко минути да каже, че майка му ни кани на вечеря.

Лейни почти се задави с кафето си.

— Шегуваш се — преглътна тя. — А ти мислеше, че има фобия от обвързване?

— Да не избързваме прекалено… — Стейси сви рамене.

— Може би тя кани всичките му нови приятелки да ги огледа. Вероятно затова той все още е ерген на тридесет и осем.

Лейни предпочете да не й противоречи.

— Къде живее майка му? — попита тя, като си отряза с вилицата на Стейси ъгълче от тортата.

— Пейнсуик, не е далеч. Подготвям се за зла вещица, а ако се окаже котенце, добре дошло… Както и да е, това не е всъщност голямата ми новина. Никога няма да познаеш… Моят ли е, или е твоят? — попита тя, като зарови в чантата си, когато нечий мобилен започна да звъни.

— Моят е — отговори Лейни, изваждайки своя телефон.

— Тиърни ме търси — обяви тя и завъртайки очи, отговори:

— Здравей, скъпа, всичко наред ли е?

— Да, супер съм — отговори дъщеря й, звучейки твърде отегчена. — Само исках ти кажа, че ще остана тази вечер при Моди. Става ли?

На Лейни й трябваше един миг, за да реши.

— Имаш ли със себе си всичко каквото ти трябва? — попита тя.

— Не, но винаги мога да заема някои от нещата на Моди. Ще се върна сутринта, но не се притеснявайте, ще бъда тиха, ако двамата с татко все още сте в леглото с махмурлук. Надявам се вечерята да мине добре.

— Благодаря — криво се усмихна Лейни. — Поздрави Моди от мен. И я доведи за закуска, ако искаш.

— Ще я попитам. Трябва да тръгвам сега. Чао.

Миг след като Тиърни прекъсна, Лейни отново отговаряше на мобилния си, този път на Макс.

— Здравей, татко ти там ли е вече? — попита тя и отново погледна извинително към Стейси.

— Не — сопна се недоволно Макс — а Зав току-що вкара гол.

— Ура! — викна Лейни и вдигна ръка, удряйки дланта на Стейси. — Зав е отбелязал гол — обясни й тя.

— Да, страхотно — отвърна кисело Макс. — Ала татко го пропусна. Къде е той, по дяволите, и защо не си вдига телефона?

— Не знам, Макс… — тихо въздъхна Лейни, обхваната от безпокойство. Какво ставаше с Том? Не беше в стила му да разочарова някое от децата. — Точно тръгваше от къщи, когато го видях за последно, така че трябва да дойде там всеки момент. Звъня ли на домашния телефон?

— Да, отговори Марти и очевидно колата на татко беше все още там, но той не знаеше къде е баща ми.

Лейни се намръщи неразбиращо. Колата на Том е там, но той не отговаря на телефона си.

— Марти провери ли в кабинета? — попита тя.

— Предполагам… Както и да е, ако го чуеш, да му кажеш от мое име, че е лош баща. — И линията прекъсна.

— Добре, но вероятно няма да му предам това весело съобщение — промърмори тя, след като затвори.

Стейси изглеждаше заинтригувана.

— Вероятно Том се е отлъчил самоволно — обясни Лейни. — Както и да е, докъде бяхме стигнали? Сетих се, истинската голяма новина! Е, хайде, изплюй камъчето… Сияеща, Стейси започна тържествено:

— Помниш ли моята стара шефка във вестника, Даяна Гримшоу? Тя напусна преди няколко години, но…

— Да, да, спомням си я — потвърди Лейни. — С нея винаги много добре се разбирахте.

Явно доволна, че приятелката й се досети, Стейси продължи:

— Та тя участва в един консорциум, който създава ново списание, и иска да говори с мен да се включа и аз.

Лейни не можеше да се почувства по-развълнувана.

— Това е фантастична новина — извика тя, пресягайки се през масата да прегърне най-добрата си приятелка. Ако някой се нуждаеше или заслужаваше шанс, това бе тя. — Кога разбра? — попита Лейни.

— Е, знаех още вчера, че тя се опитва да се свърже с мен — отговори Стейси, бързо издърпвайки стола си напред, така че да може да мине млада майка с количка — но всъщност не успяхме да говорим до тази сутрин. — Вдигна очи и за първи път от години Лейни видя уверената, талантлива журналистка, която познаваше много добре, да започва да излиза от защитния пашкул, който почти я задушаваше.

— Иска да се срещнем в сряда в града — продължи тя — и ако всичко върви добре, ще остана, за да се запозная с нейните партньори в четвъртък.

— Фантастично — заяви Лейни. — Кажи ми за какво става дума? Кога ще започне издаването? О, по дяволите, кой е сега? — Тя изстена, когато телефонът й иззвъня отново.

— Всъщност това е от кетъринга, така че по-добре да отговоря.

Махвайки й да продължи, Стейси започна да похапва от тортата си, като слушаше отнесено Лейни да изрежда менюто за вечерята и кога трябва да пристигнат.

Когато Лейни приключи, умът й беше зает с всичко, което трябваше да направи, докато е в града, така че веднага започна да добавя нови бележки към готовия вече списък. После звънна на Том, за да провери дали не е забравил да поръча вино.

— Знам, че си го направил — каза тя на гласовата му поща — но все още не съм получила доставката, така че помислих, че е по-добре да ти напомня. Ако има проблем, в мазето пазим достатъчно, но ще трябва да увеличим запасите. Предполагам, че Макс може да помогне за това. Говори ли вече с него? Той се опитва да се свърже с теб. Зав е отбелязал гол. Ура! Обади ми се, когато чуеш това. — Затвори и насочи отново вниманието си към Стейси. — Съжалявам — направи гримаса тя. — Веднага ще го изключа.

— Не е нужно да го правиш. Свикнала съм с това при теб.

Лейни изглеждаше огорчена, когато се чу сигнал, че е получила есемес. Беше от Макс. Все още няма и следа от татко. Зав наистина е разстроен.

Решавайки да го игнорира, тъй като нищо не можеше да направи в момента, Лейни прибра телефона и насочи вниманието си към Стейси.

— Така че, хайде, какво ще бъде това списание?

— Очевидно насочено към жени около четирийсетте и петдесетте години. Мода, готварство, пътуване, начин на живот… Всъщност може би всичко това. Ще разбера повече в сряда.

— Кани те като редактор, така ли мислиш? Звучи точно като за теб. Чудя се дали ще бъде част от неделно издание, нали разбираш, нещо като притурка, или самостоятелно?

— Мислех си, че ако ми предложат работа, трябва веднага да им кажа, че вече съм направила резервация за почивка — рече Стейси.

Лейни изрази съмнение.

— Само не допускай това да провали сделката — предупреди тя. — Сериозно, наистина искам да дойдеш в Италия, но ако списанието стартира сега, струва ми се, че ще искат всички журналисти да са налице.

— Вероятно, но би трябвало да мога да дойда поне за седмица. Мисля, че скоро трябва да резервираме полета или няма да можем да вземем този, който искаме. Докъде ще летим?

— Пиза, ако летим от Бристол. Перуджа, ако желаем да отидем чак до Станстед, но не мисля, че го искаме. А, изглежда, съпругът ми изплува на повърхността, където и да се крие — заяви тя, когато името на Том светна на мобилния й телефон. — Здрасти, къде си? — попита тя, като го включи. — Моля те, кажи ми, че си на мача.

— Всъщност съм вкъщи — дойде отговорът — но след малко се връщам в Лондон.

Лейни се намръщи, не беше сигурна, че казаното й харесва.

— Защо? Какво се е случило?

— Не мога да обяснявам сега — каза той. — Просто трябва да отида.

Очите на Лейни се разшириха, когато се сети за вечерята.

— Но какво ще стане с гостите? — възрази тя.

— Ще трябва да се справиш и без мен.

Това предизвика гнева й.

— Не ставай смешен. Те са твои приятели.

— Също и твои.

— Но те идват да видят теб. Том, какво става, по дяволите? Защо трябва да се върнеш в Лондон?

— Нали ти казах, че не мога да обяснявам сега. Ще говорим утре.

— Не! Искам да ми кажеш. Колко време смяташ да отсъстваш?

— Не съм сигурен. Виж, спешно е, тръгвам. Трябва да се обадя на Зав да му се извиня, че пропуснах мача му…

— Том!

— Ще ти се обадя по-късно. — И линията прекъсна.

Зашеметена, Лейни погледна мобилния си телефон, а след това бързо му позвъни обратно.

— Изключил е проклетия си телефон — изруга тя, когато се включи направо гласова поща.

— Какво става? — разтревожи се и приятелката й.

Лейни объркана поклати глава.

— Нямам никаква представа, с изключение на това, че вечерята очевидно се отлага и той се връща в Лондон.

— Сигурно е нещо във връзка с продукцията — загрижено каза Стейси. — Някой от актьорите се е разболял или сценарият не става.

— Ако е така, защо не ми го обясни? — Мислите й се заплитаха във всякакви подозрения, повечето от които в капана на есемеса.

Попитай съпруга си за Джулия.

Като превъртя бързо на съобщението, тя го подаде на Стейси да го прочете.

— От кого е? — попита Стейси.

Лейни надигна рамене.

Намръщена, Стейси го прочетете отново.

— Е, попита ли го?

— Не го приех сериозно, докато… Е, досега, предполагам… — Тя отново набираше номера му. Още веднъж бе прехвърлена на гласова поща. — Не отговаря! — Тя затвори. Не знаеше какво да мисли, да каже или да прави по-нататък…

— Опита ли да позвъниш на този, който е изпратил съобщението? — заинтересува се Стейси. — Хайде, дай на мен. — И като взе телефона, потърси номера. — Блокиран е — заяви тя, след като опита.

Лейни ровеше в ума си, опитвайки се да си спомни някоя Джулия. Накрая погледна Стейси.

— И ти ли мислиш това, което и аз? — попита тя тихо.

Имаше само едно смислено обяснение, а тя с цялата си душа не искаше да навлиза в него…

— Опитвам се да не прибързвам с изводите — успокои я Стейси.

Лейни се изправи на крака.

— Къде тръгна? — изненада се приятелката й.

Лейни сви рамене.

— Вкъщи, предполагам…

— Какво ще правиш с вечерята довечера? Мислех, че ще вземеш хляб…

— Ще я отменя.

Очите на Стейси се разшириха.

— Не е ли малко късно? Ами кетъринга? Те всичко са…

— Ще им се плати — прекъсна я Лейни. — И преди се е налагало да отменяме в последния момент, така че те ще дарят храната на местен приют.

— Искаш ли да дойда с теб? — предложи Стейси.

Лейни опита да се усмихне.

— Всичко е наред, ще се справя. Иди вземи цветя за злата вещица, а ако тя се окаже котенце… Е, нека се надяваме да е така.

 

 

Такъв порой от странни чувства заля Лейни по време на пътуването към къщи, че на някои участъци от пътя тя почти не забелязваше къде шофира… Сякаш нейният свят се опитваше да се откъсне от котвата или да я хвърли в друго измерение, но не успяваше напълно.

Попитай съпруга си за Джулия.

Кой беше изпратил това съобщение? Самата Джулия ли? Или някой друг? И защо точно сега? Какво се беше случило, за да е толкова спешно, така необходимо Том да отиде при нея днес? Ако, разбира се, предположим, че това е мястото, където е отишъл. Ала може би не беше така… С абсолютна сигурност Том не би могъл да познава Джулия отдавна. Нещо ставаше, но тя все още не знаеше със сигурност какво е то…

Каква глупачка беше да се съмнява в това.

Караше през светлината и сянката на обрасли с храсти алеи, ровейки в паметта си за някакъв знак, за нещо, което да й подскаже кога бе започнало предателството…

Ако е имало предателство.

Моля ти се, боже, дано не е имало.

Колата се раздруса над решетката за добитъка в края на тяхната алея и тя усети внезапен прилив на гняв, но бързо го потисна. Сега трябваше да се справи с баща си и със Зав. И с Макс.

Слава богу, Тиърни нямаше да си дойде тази вечер.

Наистина ли се съмняваше в Том? Вероятно не. Всъщност да, гризяха я съмнения.

Какво извинение би могла да даде за отменянето на вечерята в последния момент? Том има връзка и е решил да прекара тази вечер с любовницата си, а не с нас. Тя се казва Джулия, случайно да я познавате?

Главата й се въртеше.

Трябваше да се стегне.

— Здравей, Марти — поздрави тя безгрижно, като влезе в кухнята. — Всичко наред ли е с татко?

— Съвсем наред — увери я Марти. — Разходихме се за малко долу до кръчмата за обичайната ни халба. Ти се върна по-рано, отколкото очаквах. Мога ли да ти помогна с пазаруването?

— О, няма нужда — увери го Лейни, като хвърли ключовете върху плота и погледна към стационарния телефон да види дали има някакви съобщения. Лампичката не мигаше. Сърцето й се сви от безпокойство. — Днес не съм купила много — каза тя с усмивка.

Отиде при баща си, обхвана с ръце лицето му и се загледа в очите му.

— Здравей — прошепна тя, усещайки как емоциите се опитват да сломят самоконтрола й.

— Здравей, Лейни — каза той и хвана ръката й със своята. — Ходи ли на пазар?

Тя се усмихна и кимна, доволна, че той си спомня.

— А вие отидохте до кръчмата.

— Марти е тук — каза той. — Не съм виждал децата тази сутрин. На училище ли са?

— Не, просто са навън. Добре ли си седнал тук, или искаш да си полегнеш?

— Добре съм си тук. Ходи ли на пазар?

Тя го целуна по главата и се обърна към Марти.

— Видя ли Том, преди да тръгне? — попита, заета да рови в чантата, без да търси нищо определено.

— Само да каже довиждане — отговори Марти и посегна към якето си.

Тя искаше да попита дали Том е взел някаква чанта, но само щеше да постави в неудобно положение себе си и Марти.

— Благодаря, че дойде — рече тя топло, като го прегърна. — Татко винаги се ободрява, когато те види.

Марти се усмихна с обич към стария си приятел.

— Знаеш ли, Питър — каза той — че точката над буквата „и“ се нарича… — Той се почеса по главата, като че ли беше забравил.

Очите на Питър весело блестяха.

— Чертичка — довърши той щастливо. — А най-често използваната дума в английския език е „аз“.

Марти протегна ръка за довиждане.

Те често завършваха своите съботи с някой факт от една книга, която бяха публикували преди повече от двадесет години. Беше невероятно колко лесно Питър можеше да си спомни изглеждащите безполезни парчета информация, докато, ако се опиташе да осъзнае случващото се в настоящето, беше предварително изгубена битка.

След като Марти си тръгна, Лейни направи усилие да подреди мислите си.

— Какво да им кажа? — попита тя баща си. — Какво извинение да дам за отменянето на вечерята? Може би трябва да се справя сама? — Тя поклати глава, знаейки, че наистина не искаше да се срещне с приятелите им, докато се чувстваше така подозрително…

В прилив на гняв тя извика:

— Трябва ли да измислям лъжа? Той да не иска да кажа, че някое от децата е болно? Или че къщата се е запалила, или че съм се тръшнала на легло!

Посегна за чантата си и извади телефона. Не се изненада, когато отново се свърза с гласовата му поща.

— Знам, че си прочел съобщението — заяви тя, свивайки устни. — Така че питам, коя е тя?

Когато затвори, предателска сълза се плъзна по бузата й.

— Лейни? — обади се тихо Питър.

Бързо изтривайки очи, тя отметна косата си и се обърна.

— Добре ли си? — попита го нежно.

— Мисля, че може да имам нужда от тоалетната — отвърна той смутено.

— Разбира се — извика тя, отивайки при него. — Прекрасно, че си в състояние да ме предупредиш. — Това невинаги се случваше по този начин, в действителност ставаше рядко…

Когато го доведе обратно на стола му, Макс и Зав бяха нападнали хладилника.

— Какво има за обяд, мамо? — говореше нетърпеливо Зав. — Умирам от глад. Намират ли се някакви пици?

— Погледни във фризера — отговори Лейни, поглеждайки още веднъж към стационарния телефон, въпреки че знаеше, че не е звънял.

— Къде е? — попита той.

Лейни объркано се намръщи.

— Кое къде е?

— Фризерът.

— За бога, Зав, където винаги е бил — във втория шкаф. Какво става с теб?

— Добре де, няма нужда да крещиш. Искаш ли една, Макс?

Макс не слушаше, той беше стъпил на прага и говореше по мобилния си телефон.

Докато Зав отиде да рови, Лейни занесе на баща си плодово кисело мляко и се опита да си спомни кога трябва да му даде следващото лекарство.

— Вкарах два гола — обяви Зав, като се върна в кухнята. — Макс смята, че аз би трябвало да бъда играч на мача, но избраха Ръфъс Колинс. Той за малко да вкара брилянтен гол с глава, но удари гредата.

— Браво на теб. Два гола — заяви Лейни, като го прегърна. — Татко обади ли ти се?

— Да, оставил е съобщение. Съжалявал, че не може да дойде. Къде е той? Защо не дойде, когато каза, че ще дойде?

Сърцето на Лейни преливаше от любов, като го гледаше със зачервени бузи и кален екип. Как трябваше да отговори на въпросите му?

— Дай ги на мен — каза тя, като взе пиците. — Аз ще ги направя, докато отидеш да се изкъпеш. Къде са ботушите ти?

— Оставих ги навън. Дядо, аз вкарах два гола днес.

Лицето на Питър светна.

— Играхте ли футбол? — попита той.

Зав отиде да го прегърне, прегърна и Шърман, а след това, отправяйки се за горния етаж, завика:

— И това е гол за Холингсуърт! И още един гол за Холингсуърт!

— Е, къде е той? — поиска да узнае Макс. Беше се върнал в кухнята и прибираше телефона в джоба си.

Съсредоточена да развива пиците, Лейни подхвърли:

— Изникнало е нещо. Наложило му се да се върне в Лондон.

— И какво е толкова важно, та той просто излетя?

— Не знам точно, наистина. Нещо, свързано с продукцията, мисля. Ще ни каже по-късно, когато се обади. — Ако се обади. Ами ако не го направи? Какво щеше да им обясни тя тогава?

Макс вдигна рамене.

— Предполагам, че се отървах от бащината си лекция днес следобед… Почакай, нали довечера ще посрещате гости?

— Отменено е. Или поне ще бъде, когато успея да се обадя на хората.

Макс изглеждаше озадачен. След това кликна върху телефона си, който звънна.

— Ричмънд, хей, човече, щях да те търся… Разбира се, че съм готов за това…

Докато той бърбореше, Лейни включи фурната да се загрява и започна да вади съдовете от миялната машина. Беше пълна с чиниите от сутрешната закуска, всички — блестящи от чистота, вече неизцапани с мед или сироп, или скърцащи от захарта на палачинките.

Тя се замисли как с Том танцуваха под музиката на „Хасъл“, умишлено дразнейки Тиърни… А малко по-рано се бяха любили… Трудно беше да свърже онази част на деня с тази сега, а ги разделяха едва няколко часа.

Дали той беше мислил за Джулия, когато беше достигнал върха на удоволствието тази сутрин?

Тя трябваше да престане да си причинява това поне докато не узнаеше истината.

— Лейни, какво ти става, по дяволите?

Намръщвайки се при такъв език, Лейни се обърна и откри, че Макс я гледаше по странен начин.

— Какво правиш? — попита той.

Тя не разбра въпроса.

Той погледна към пода.

Беше покрит с натрошен порцелан. Лейни за миг си спомни деня, когато същото стана за последен път. Майка й беше изпаднала в ярост, че баща й слага нещата в погрешните шкафове. Тогава тя не знаеше, че това е началото на деменцията на Питър.

— Ще взема лопатата — каза Макс. — Къде е тя?

— В сухото помещение. Вторият шкаф вдясно.

Бяха само две чинии, така че не беше катастрофално. Не беше сигурна дали ги е изпуснала, или ги е разбила. Почувства внезапно желание да счупи още, но успя да се овладее.

Искаше той да се прибере вкъщи. Или поне да се обади.

Коя, по дяволите, беше Джулия?