Сюзън Луис
Италианска афера (4)

Глава четвърта

Лейни си миеше зъбите, когато чу Том блажено да се протяга, събуждайки се в спалнята.

Отиде до вратата и застана на прага. Наблюдаваше ранните утринни слънчеви лъчи, които хвърляха светлинна преграда между тях, придавайки на просторната стая мек, почти приказен вид. Очите му срещнаха нейните и тя усети, че я залива приятна топлина. Снощи, когато тя се качи да си легне, той вече спеше дълбоко, отметнал едната ръка над главата си, а чаршафът едва покриваше хълбоците му…

Така беше и сега. Тя приближи до него и видя, че е готов, както и тя, да отпразнуват завръщането му напълно…

Мина доста време, преди да се върне в банята, все още леко замаяна от удоволствието на споделената им страст. Той посегна към телефона си, за да провери съобщенията, дошли през нощта.

— Добре ли си? — попита Том, когато тя излезе изпод душа.

— А ти как мислиш? — отвърна Лейни и взе кърпата, която той й подаде. — Не ми ли личи?

Том се усмихна закачливо и се обърна към умивалника.

— Мръщеше се — каза той на отражението й в огледалото.

— Наистина ли? — изненада се тя. — Предполагам, че просто съм се замислила.

Тъй като Том не попита за какво, Лейни продължи да си подсушава косата, а той започна да се бръсне.

Всичко беше толкова нормално и спокойно на пръв поглед, както обикновено в събота сутрин, но все пак някъде зад завесата на тази безметежност тя не можеше да не усети нещо тревожно…

Вероятно причината не беше в него. В действителност сигурно беше в нея. Тревожеше я предстоящото пътуване до Италия и това, което майка й може би беше крила през всичките тези години…

Колко ужасена беше Алесандра, когато осъзна сериозността на състоянието си. Същото беше и с Лейни, макар че тя направи всичко възможно да не го показва. По ирония на съдбата за нея това беше и време на радост, тъй като Алесандра се обърна към нея в часа на нужда.

За първи път тя се почувства наистина специална за майка си, въпреки че не станаха достатъчно близки през бурните години, които последваха. Поне дотам, че Алесандра да отговори на всички въпроси, които Лейни отчаяно искаше да й зададе. Ала стана ясно, че само Лейни би могла да удовлетвори потребностите на майка си. Не че някога Алесандра призна това. Но с течение на времето и разпространението на смъртоносния рак в утробата й, тя беше станала раздразнителна и направо изпадаше в паника, ако Лейни беше далеч от нея за по-дълго. Имаше моменти, когато Лейни сякаш действително усещаше болката на майка си, мъката и страха, обхванали Алесандра, когато нейните вътрешни демони започваха да я измъчват.

— Не е твоя вината — каза тя на Лейни един ден с дрезгав глас, едва излизащ от мрачните й дълбини. — Никога не е била твоя вината.

Лейни галеше набръчканата кожа на бузите й.

— Какво не е? — попита тя нежно.

Очите на Алесандра бяха безумни, далечни, замъглени от болката.

— Това, което се случи… Което направиха… — прошепна тя. — Съжалявам, Еленора. Можеш ли да ми простиш? Моля те, кажи, че ми прощаваш.

Осъзнавайки, че думите отваряха малък достъп към миналото й, Лейни стисна здраво ръката на майка си и рече:

— Разбира се, че ти прощавам, но ми се иска да ми кажеш…

— Не, не питай. Не ти ще носиш срама. Забрави ги, Еленора. Те вече не са нищо за нас. Просто се грижи за татко. Обещай ми, че ще се грижиш за него.

— Знаеш, че ще го направя.

Усмивката на Алесандра беше като болезнена гримаса.

— Сега трябва да поспя — прошепна тя. — Stai con me mentre dormo. — После Лейни разбра, че това означава „Остани с мен, докато спя“.

Майка й често говореше на италиански през последните си дни, но тъй като винаги бе отказвала на Лейни възможността да научи езика, тя не можеше да разбере нещо повече от виковете: Nonnina, Nonnina. Измъчваше се, чувайки я да призовава баба си накрая. Коя беше бабата на Алесандра? Какво е станало, за да ги раздели? Защо никой от Италия никога не дойде да потърси своята дъщеря, сестра, племенница, съпруга?

Гласът на Том прекъсна мислите й.

— Пак се мръщиш — каза той, измивайки бръснача си.

Изражението на Лейни се разведри.

— Просто обмислям нещата за тази вечер — набързо импровизира тя. Не че той имаше нещо против да говори за майка си, просто наистина трябваше да се съсредоточи върху предстоящия ден. — Опитвам се да си спомня кой и кога трябва да пристигне, кой ще остане да пренощува, от коя сергия да взема цветя, когато отида на пазара. Не можеш да си представиш колко стресиращо е да бъда себе си.

Той бавно повдигна вежди и отрони:

— Стига това да е всичко… — Млъкна и сетне добави: — Ако има нещо друго, ще ми кажеш, нали?

— Разбира се — бързо се съгласи тя, макар молбата му да я изненада. — И се надявам, че същото важи и за теб. Всъщност това ми напомни да те попитам: имахте ли някаква разправия с Грант? Изглеждахте доста напрегнати в градината снощи и той не беше словоохотлив както обичайно по време на вечерята. Случило ли се е нещо, за което трябва да знам?

— Опитва се да ме накара да участвам в една от неговите луди инвестиционни схеми, а аз не се хващам на въдицата.

Тъй като това не беше необичайно между братята, тя остави този въпрос и може би щеше да го забрави съвсем, ако не завари Грант и Кара готови да си тръгнат, когато слезе долу.

— Какво става? — попита тя. — Дори не сте закусили.

— Бабата на Кара е паднала — обясни Грант, като дойде да я прегърне. — Нищо сериозно. Но просто решихме, че трябва да отидем веднага там.

— Разбира се — съгласи се Лейни. — Божичко, надявам се, че всичко ще е наред.

— Сигурна съм, че ще се оправи — каза Кара, проверявайки телефона си. — За щастие сме наблизо.

Чудейки се дали тя умишлено избягва погледа й, Лейни се опита да измисли какво да каже. Нещо тук не беше точно…

— Няма ли да изчакате да си вземете довиждане с Том? — попита тя, когато Грант се отправи към колата.

— Ще му се обадя — отвърна той, без да поглежда назад. Кара протегна ръце и срещна погледа на Лейни по начин, който странно я смути.

— Обади ми се, ако имаш нужда от нещо… — каза тя любезно.

Озадачена, Лейни отвърна:

— И ти също. И не забравяй да ми съобщиш как е баба ти.

Минути след като те отпътуваха, Том влезе в кухнята, облечен с анцуг и маратонки, готов да отидете на футбол със Зав.

— Май чух някой да пристига? — попита той, като извади кана портокалов сок от хладилника.

— Всъщност Грант и Кара си тръгнаха — осведоми го Лейни. — Оказа се, че баба й паднала.

Ръката на Том за миг застина във въздуха, но той не каза нищо и просто продължи да налива.

— Какво става? — попита Лейни. — Нещо не е наред ли?

— Просто го остави — промърмори той. — Ще го преодолее. А къде е Зав?

Тъй като не искаше да настоява за подробности, защото Зав и Тиърни вероятно щяха да се появят всеки момент, тя само каза:

— Не съм го виждала.

— Ще отида да го викна — рече Том.

Едва беше стигнал до вратата, когато Зав се появи, пързаляйки се по коридора.

— Привет, татко. Чудесно, станал си. Ще правим ли палачинки за закуска? Снощи каза, че може.

— Не се притеснявай, не съм забравил — обеща Том, като разроши и без това вече рошавата коса на сина си. — Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се. Колко ще направим, татко?

— Около една дузина? — предложи Том.

— Аз мога да изям шест — гордо ги осведоми Зав.

— Знам, че можеш — засмя се Лейни, обхвана лицето му с ръце и го зацелува.

— Толкова е лигаво — запротестира той, избърсвайки целувките. — Татко никога не прави така, нали, татко?

— Прави го само с мен — каза му Лейни с весели пламъчета в очите.

 

 

В стаята си на горния етаж Тиърни се беше сгушила под завивките, опитвайки се да преодолее махмурлука си. Не беше лесно, след като бе погълнала един тон желе с водка снощи при Макс. Това беше нещо наистина диво, почти толкова, колкото коктейла jagerbomb, с който двете със Скай се бяха напили предишния път, когато бяха там…

Скай тогава се беше изложила напълно… И снощи също не беше съвсем на себе си, когато Тиърни, залитайки, се прибра в стаята си към четири часа.

За разлика от Тиърни, Скай беше отишла на концерта с Макс и неговите приятели, така че цяла нощ беше пила и пушила дрога. Очевидно беше писала на Макс към осем часа и той й беше предложил да отиде да я вземе от пансиона до училището, ако може да се измъкне. Но това прасе Макс отказа да се върне за Тиърни. Още нямаш шестнайсет, беше отговорил, когато тя му писа есемес, молейки да вземат и нея.

Боже, мразеше го понякога.

И все пак, поне не я изхвърли, когато се промъкна там, след като всички се прибраха, нито пък я спря да нагъва желето. Другите наоколо се натискаха, мляскаха и правеха разни неща, чак да ти е неудобно да гледаш. Тиърни беше единствената, която нямаше партньор, не само защото бе сестра на Макс и недостъпна за приятелите му, но понеже и тя така или иначе не се интересуваше от никого от тях…

Според нея те бяха просто група смръдльовци, които си въобразяваха, че са страшно готини само защото пушеха марихуана и куфееха, докато слушаха силна музика от групи, които тя не можеше да понася. Макс беше толкова странен, увличаше се по същата музика като баща й. Те дори ходеха заедно на концерти понякога. Няма начин някой да я накара да иде да гледа стари нещастници като Ерик Клептън, Джаксън Браун или Били Браг.

Чудеше се дали Скай все още е там, просната в безсъзнание на леглото с Макс, както Тиърни я завари преди няколко седмици…

Скай отиваше докрай с момчетата още от четиринайсетгодишна. Всъщност така правеха доста от приятелките им или поне се хвалеха. Тиърни беше сигурна само за Скай, както и за себе си и Моди, че никоя от тях двете още не го е направила. Но тя определено щеше да го направи…

Отваряйки насила очи, погледна колко е часът и простена. Осем и десет. Може би трябваше да се увери, че Скай се е прибрала навреме в пансиона, за да я вземат родителите й. Ако се появят и разберат, че я няма, „Банерли Крос“ беше първото място, където щяха да я потърсят, а по никакъв начин не можеше да рискува да й забранят да отиде у Скай след изпитите. Ако се разбере, че приятелката й се е забъркала с Макс, не знаеше как може да реагира баща й.

Тиърни набра номера на Скай.

— Къде си? — попита шепнешком, когато тя й отговори. — Моля те, кажи ми, че не си все още при Макс.

— Не, един от приятелите му ме остави в пансиона преди двадесетина минути, така че се успокой.

— Никой от моите старци не те видя да си тръгваш, нали?

— Нямаше и следа от тях, така че не мисля. Снощи беше наистина супер, нали? Това желе е абсолютно страхотно.

— Абсолютно.

— Е, чу ли се с човека тази сутрин?

Тялото на Тиърни потръпна и очите й се премрежиха, когато погледна компютъра си.

— Не още — отговори тя мрачно. — Но там, където се намира, все още е посред нощ.

— Разбира се, той положително ще те потърси. Напълно е откачил по теб.

Тиърни малко се ободри.

— Така ли мислиш? — Смяташе, че е вярно, но й харесваше да чува Скай да го казва.

— Да не си луда? Аз съм го виждала с теб само веднъж, но не смятам, че погледна някоя друга през цялото време.

Тръпнейки от спомена, Тиърни усети, че й се вие свят от вълнение, като си спомни нощта, когато се целунаха за първи и единствен път. Беше прокарал ръце през косата й, надолу по гърба и бедрата й, притискайки се в нея, показвайки й колко много я желае. Толкова отчаяно искаше той отново да го направи и да отиде по-далеч, че почти й прилоша при тази мисъл…

— Ами когато Макс едва не ни хвана? — ахна тя задъхано. — О, боже мой, аз наистина мислех, че ни е видял.

— Щеше, ако не бях изтичала към него — припомни й Скай.

— Ти беше страхотен пазач.

— Така е и съм готова да ти бъда алиби, когато дойдеш в Лондон. Уреди ли го вече с вашите?

— Не, но не мисля, че ще има проблем.

— Това ще бъде най-хубавият шестнайсети рожден ден, който някой някога е имал — увери я Скай. — Ще ти хареса, казвам ти, особено с него… Той е така, нали знаеш, опитен и всичко… Това е, което ми харесва в Макс, той наистина знае какво прави…

— Ох, прекалено много информация — бързо я прекъсна Тиърни и се обърна към компютъра, който иззвъня. — О, боже мой, той е! Звъни ми по скайпа — извика тя. — Трябва да свършвам! — И като приключи рязко разговора, се втурна към компютъра и кликна върху него.

— Привет — каза той сънено, когато красивото му лице се появи на екрана. Беше тотално, абсолютно страхотен. — Как е любимото ми момиче тази сутрин?

Сърцето й биеше толкова силно, че едва се чу да казва:

— Аз съм супер. Как си ти?

— Ами аз съм добре. Не мога да спя, мисля за теб. Между другото, изглеждаш великолепно така, току-що събудила се…

Мисълта, че може да се събуди с него, я развълнува и ужаси.

— Искаше ми се да си дойдеш този уикенд — призна тя.

— Аз също, но трябваше да остана тук, в Ню Йорк — рече с въздишка той. — Както и да е, не съм сигурен, че мога да се владея около теб. Знаеш какво се случи последния път, когато бяхме заедно.

Тиърни изпита прекрасни пронизващи усещания в най-интимните си части.

— Мисля за това през цялото време — прошепна тя.

Очите му изгаряха зениците й.

— Няма да чакаме още дълго — припомни й той. — И ще станеш сладка шестнайсетгодишна… Междувременно, искам да направиш нещо за мен. Чела ли си книгата, за която говорят всички?

Тиърни отново усети пронизващата топлина между бедрата си. Сигурно имаше предвид „Петдесет нюанса сиво“. Разбира се, че беше чувала за нея и беше наясно точно за какво става дума, но всъщност не я беше прочела още, защото знаеше, че ако някой от родителите й я хване, ще пощуреят.

— Това е първото, което ще изтегля, когато получа Kindle — обеща тя, надявайки се, че това е правилният отговор.

Той се усмихна.

— Наистина ли? Ще бъде интересно да чуя какво мислиш за нея.

— А ти чел ли си я?

Очите му сякаш леко се присвиха.

— Трябва да вървя сега — разочарова я той — ала ми кажи какво си намислила днес, така че да мога да си представя как го правиш.

Би искала да има смелостта да му каже, че отива да си вземе душ, така че той да я види във въображението си без дрехи, но се чу да изрича:

— Отивам при Моди да преговорим някои неща.

Веднага след като изрече думите, й се прииска да ги вземе обратно. Защо трябваше да му напомня, че още ходи на училище? Наистина щеше да го откаже, а тя не можеше да понесе това.

— Ще се опитам да се свържа с теб по-късно — рече той и след миг изключи.

Тя се втренчи отчаяно в екрана. О, боже, о, боже, о, боже. Винаги казваше най-тъпите неща! И сега той щеше да мисли, че е незряла, глупава и пълна загубенячка! А ако той смяташе така, тя би искала да умре…

— Тиърни! Какво правиш там? — викна майка й.

— Махай се! — кипна момичето.

— Татко и Зав правят палачинки — осведоми я Лейни през вратата. — Мислеха, че и ти също искаш няколко.

— Не ща никакви палачинки! Просто ме оставете на мира.

След миг мълчание Лейни попита:

— Добре ли си?

— Добре съм. Само че още не искам да слизам.

Тиърни се заслуша, но не чу майка й да се отдалечава. Прииска й се да изкрещи, представяйки си я как виси отвън.

— Може ли да вляза? — попита Лейни накрая.

Тиърни стисна юмруци.

— Не! — Тя буквално побесня.

— Знаеш ли, мисля, че ще трябва.

— Да не си посмяла! Това е моята стая и не съм те канила.

Сърцето на Тиърни изведнъж трепна при звука на имейл, пристигнал в пощенската й кутия.

Тя бързо кликна.

Беше подарък от iTunes — от него!

О, боже мой, той ми изпраща музика за сваляне.

Тя намери съобщението.

За теб — да слушаш, докато преговаряш. ххх

В този миг вратата се отвори и майка й влезе.

— Е, поне си станала — изкоментира Лейни, оглеждайки бързешком стаята, като че ли искаше да се увери дали няма някой друг.

— Разбира се, че съм станала — отговори радостно Тиърни, затваряйки лаптопа си. — Просто проверявах дали е сигурно, че с Моди ще се срещнем днес. И всъщност направо умирам за палачинки, особено ако ги е правил татко. Тези на Зав винаги трябва да се остържат от пода.

Лейни се разсмя.

— Но въпреки това са доста вкусни. — Грабна един халат и го подаде на Тиърни да се облече.

— Добре че аз се качих тук, а не татко ти — промърмори майка й, бърчейки нос. — Защото, където и да си била снощи, миризмата в тази стая ми показва, че си наблегнала на алкохола.

Тиърни замръзна. Майка й е вещица.

— Предполагам, че си се промъкнала при Макс — продължи Лейни — но ще си поговорим за това по-късно.

— Няма да кажеш на татко, нали? — помоли тихо момичето.

Преди Лейни да успее да отговори, завладяна от прилив на въодушевление, Тиърни сграбчи майка си в мощна прегръдка и я притисна с всичка сила. Не я беше грижа дали е загазила, той й беше изпратил музика, което оправяше всичко. А след закуска щеше да дотърчи обратно тук, за да види каква е…

 

 

След като отпрати дъщеря си с менящото се настроение долу за закуска, Лейни почука леко на вратата на баща си и я отвори.

Намери Питър все още дълбоко заспал и отиде да се увери, че диша, както още правеше с децата. Сетне се наведе да почеше Шърман и тихо се върна на стълбите. Щеше да го остави още известно време, след това ще дойде да му помогне с душа и обличането.

Когато се върна долу в кухнята, по средата на масата се издигаше дрипава купчина палачинки, заобиколена от буркани с кленов сироп и мед, и кана с прясно кафе отстрани.

— Леля Дафс се обади току-що — рече Тиърни и измъкна салфетки от чекмеджето. — Каза, че ще звънне отново по-късно, но поръча да ти предам, че е добре… О, боже мой, мамо, ти танцуваш. Моля те, недей! О, боже, татко, престани!

По радиото свиреха „Хасъл“ и Лейни затанцува шими, отивайки към Том, който вдигнал тиган в едната ръка и кърпа в другата, вече движеше хълбоци назад-напред, готов да се сблъска с нея. Зав се хилеше и ги аплодираше, разливайки сместа за последната палачинка върху печката.

Тиърни зарови лице в ръцете си.

— Двамата сте толкова смешни — каза им тя. — Никой вече не танцува така.

— Ние танцуваме — отговори весело Том, все още в настроение. — Искате ли да ви покажем как…

— Дори не го изричай! — извика ужасена Тиърни.

Изпитвайки удоволствие от ужаса й почти колкото и от старанието да не се разсмее, Лейни отиде, обхвана лицето й и я целуна по челото.

— Благодаря за съобщението — рече. — Леля Дафс спомена ли как се чувства?

— Мамо — подхвана Зав — леля Дафс наша леля ли е, или твоя?

— Е, първо е моя, защото тя е сестра на дядо, но тя е…

— Тя е наша пралеля — обясни му Тиърни. — И определено е страхотна, защото на тези години се държи много готино. Можем ли да започнем с палачинките сега?

— Давайте, преди да са изстинали — насърчи ги Том, подготвяйки Зав за следващото подхвърляне.

— Гледайте сега — извика Зав, когато Макс влезе, прозявайки се и протягайки се. Беше с тениска високо над кръста и дънки увиснали под боксерките. — Мога ли да го направя сега, татко?

— Завърти я в кръг по тигана още малко — инструктира го Том. — Така! Сега наклони тигана напред… Добре. Давай!

Зав я подхвърли, палачинката излетя и всички заръкопляскаха, когато се приземи наполовина в тигана, наполовина на пода.

— Почти я хванах! — избухна развълнувано Зав, като се кълчеше необуздано. — Вземи я, ако искаш, Макс. Ще ме гледаш ли днес как играя футбол? Той може да дойде, нали, татко?

— Ако иска — отговори Том. — Нямаш ли гости, Макс? — попита той.

Синът му се отпусна на масата и си наля сок.

— Те все още къртят — прозя се Макс. — Има ли кафе?

— Тиърни, би ли вдигнала телефона, скъпа? — извика Лейни, отивайки към килера.

Подскачайки около масата да изпълни заръката, Тиърни грабна слушалката.

— Добро утро, „Банерли Крос“. Какво обичате?

Очите на Том развеселено блестяха.

— Някой е в добро настроение — изсумтя Макс.

— О, здрасти, Стейси — сърдечно поздрави Тиърни. — Как си? Да, аз съм екстра, благодаря. Да, мама е тук. Добре. Мамо, Стейси иска да знае по кое време и къде ще се срещнете тази сутрин.

— В двора на „Милс“, около единайсет? — отговори Лейни.

Тиърни предаде съобщението.

— Не знам — каза тя, като се намръщи. — Ще попитам. Стейси иска да знае дали вече си направила резервация за полета и ако е така, до кое летище?

Лейни взе телефона.

— Здравей, Стейси — каза. — Ще го проуча по-късно днес, така че още не прави нищо. Как мина снощи с Мартин?

— Ами добре — отговори Стейси, без да звучи чак толкова оптимистично, колкото се очакваше. — Просто не съм сигурна… Е, той отново не остана и вече се чудя… Женен ли е, или се страхува от обвързване… Нещата никога не са съвсем ясни, нали?

— Не думай! — промърмори Лейни. — Поне каза ли ти защо не може да остане през нощта?

— Трябва ли да водиш този разговор пред децата в стаята? — попита Макс.

— Свободен си да излезеш — отвърна му Лейни.

Том се засмя.

Макс я изгледа, но не можеше да скрие искрицата хумор в очите си.

— Да поговорим за това по-късно — предложи Стейси.

— Имам и някои други новини, но ще почакат.

Когато Лейни затвори, Том донесе чаши за кафе.

— За какви полети става дума? — попита той и седна до Макс.

— До Италия — обяви възторжено Лейни. — Платих депозита за вила близо до Туоро, за която препратих линк към всички вас. Сега само трябва да реша как ще стигнем дотам и кой всъщност ще дойде с нас.

— Аз, аз, аз направо идвам! — извика възторжено Зав.

— А аз поканен ли съм? — поиска да знае Макс.

Лейни се изненада от въпроса му.

— Не мислех, че ще проявиш интерес. Но ако искаш да дойдеш, си добре дошъл — добави тя бързо.

— Може би е добра идея да прекараш лятото, като си търсиш работа — намеси се Том.

— Да, вярно, звучи много забавно — отвърна Макс.

— Дори никак не е забавно! Това означава да пораснеш и да сложиш в ред живота си.

Макс ужасено изпъшка.

— Съвсем не се нуждая от това…

— Нека не разваляме нещата — настоя Лейни, опитвайки се да предотврати караницата.

— Опасявам се, че аз няма да мога да дойда — обяви Тиърни с уста, пълна с палачинки.

Лейни погледна шокирана към Том, после измери с очи дъщеря си.

— Как така не можеш да дойдеш? Какво намекваш?

Тиърни сви рамене.

— Това, което казах.

— Тези неща не подлежат на договаряне — прекъсна я Том. — Това е семейна почивка, така че, разбира се, ще дойдеш.

— Съжалявам, но дотогава ще бъда на шестнайсет. И имам много неща, които вече съм планирала за лятото.

— Какви неща? — изуми се Лейни.

Тиърни се изчерви.

— Каквито и да са, могат да почакат, докато се върнем — решително заяви Том.

Очите на Тиърни проблеснаха. Тя поклати глава.

— Няма начин — отвърна. — Аз оставам тук. Така ще мога да се грижа за дядо, защото той няма как да остане сам, нали?

— Затова се обаждаше леля Дафс — поясни Лейни. — Тя и чичо ти Джак ще дойдат тук, докато нас ни няма. И това се отнася за всички нас, включително и за теб…

Лицето на Тиърни се изпъна предизвикателно.

— Както казах — процеди тя през зъби — дотогава ще съм на шестнайсет, което означава, че ще бъда възрастна…

— Това не те прави възрастна — прекъсна я Том. — И не говори на майка си с този тон.

— Защо не? Ти винаги го правиш.

Зашеметена, Лейни можеше само да наблюдава как Том остави приборите за хранене и се втренчи в дъщеря си.

— Ще си вземеш думите обратно веднага — настоя той — или ще отидеш в стаята си.

— Защо трябва да се извинявам, когато е вярно? — изпротестира Тиърни.

— Не е вярно — извика Зав. — Татко винаги говори много добре с мама, нали, мамо?

— Всъщност не става въпрос за мен и татко — напомни им Лейни, чудейки се какво наистина се случва с дъщеря й. — Тиърни, разбери, че просто искаме да дойдеш на почивка с нас, защото няма да е същото без теб…

— О, мамо, я стига, моля ти се — извика Тиърни и лицето й се зачерви от разочарование. Тя не можеше да замине сега. Трябваше да остане тук, за да бъде с него. — Всичко това е, защото се опитваш да разбереш нещо за семейството си. — Тя се втренчи в майка си със сериозен и решителен поглед. — Аз не искам да идвам в Италия — уведоми я тя — и ако ме заставите, не желая повече да бъда част от това семейство. — Стана и тръгна да излиза от стаята.

— Седни обратно — нареди Том с тон, на който никой никога не възразяваше.

Тиърни се поколеба.

— Веднага!

Изчервена, но със стоманен поглед, Тиърни се върна на мястото си.

— Изяж си закуската — заповяда Том.

— Не съм гладна — отвърна тя намусено.

Том погледна Лейни и продължи да яде своята палачинка. Другите последваха примера му и започнаха да дъвчат мълчаливо, докато Макс попита:

— Някой иска ли да играем на щастливи семейства?

Зав нададе вик от смях, докато Лейни и Том се бореха да потиснат своя.

— Мислите си, че сте много забавни, по дяволите — извика свирепо Тиърни — но аз не смятам така. Мразя ви, всички вас, и едва чакам да напусна дома си.

— Зав, подай ми меда, сине — каза Том, протягайки ръка.

— Значи, съм поканен в Италия? — Макс погледна Лейни.

— Разбира се — отговори тя, отправяйки безмълвна молитва той да остави мрачните си настроения у дома. — Стига да си изпълняваш задълженията — добави тя неубедено.

В очите му се прочете изумление и обида.

— Не го ли правя винаги?

Тя отвърна на погледа му.

— Не мога да кажа, че съм забелязала.

Той изглеждаше огорчен.

— Имаш ли някакви джобни пари? — попита го Том.

— Не, защо? Предлагаш ли ми? Екстра.

Дори Тиърни трябваше да потисне смеха си. Том присви очи.

— Намери си работа, където и да е, прави нещо, докато заминем, и можеш да дойдеш.

— Трябва ли да бъде законно?

Тиърни отново потисна смеха си.

Лейни сложи ръка на гърба й и я погали.

— Искаш ли да дойдеш на пазара с мен тази сутрин? — попита тя тихо. — Можем да минем през „Муунфлауър“ да видим дали не са получили нещо ново.

Дъщеря й поклати глава.

— Не, благодаря — каза тя хладно. — Отивам у Моди да преговаряме. Надявам се, че това те прави щастлив — изстреля тя към баща си.

— Безумно — увери я той.

 

 

Час и половина по-късно Лейни обръщаше всичко наопаки, търсейки своя мобилен телефон. Позвъни на собствения си номер, но преди да успее да го чуе, телефонът я прехвърляше към гласова поща.

— Това е лудост — промърмори тя гневно, тършувайки из кухнята, сигурна, че тук го беше видяла за последен път.

— Татко — каза тя, като дори не погледна към мястото, където той играеше на карти със стария си директор по продажбите — Марти, който обикновено идваше да го посети в събота сутрин. Тези дни успяваха да играят само снап, ала Питър не изглеждаше сигурен дори и в това. Беше прекрасно, че Марти отделяше от времето си за стария си приятел. — Татко, виждал ли си телефона ми? — попита тя, като дръпна чекмеджето с приборите за хранене и разрови вътре. Той често скриваше разни неща, вероятно неволно, но беше създавал проблеми и преди.

— Виждал ли си телефона на Лейни? — повтори внимателно Марти.

Питър се намръщи.

— Тя иска ли да говори с мен? — попита той, като вдигна поглед.

Лейни тръгна обратно по коридора, възнамерявайки да провери отново в спалнята, но едва стигна до началото на стълбите, когато чу глас, идващ от кабинета на Том.

Когато тя отвори вратата, той вдигна поглед и изглеждаше развълнуван, казвайки в слушалката:

— Това е добре. Съжалявам, но трябва да тръгвам.

Гледайки го с любопитство, Лейни попита:

— Какво правиш тук? Мислех, че си отишъл със Зав?

— Макс го заведе — отговори Том, ровейки в бюрото си, като търсеше нещо. — Аз точно тръгвам, трябва да стигна навреме за началото. А, ключовете — каза той и ги вдигна да ги покаже.

Със сигурност нещо ставаше с него, но тъй като нямаше време да го притисне сега, тя попита:

— Виждал ли си телефона ми? Всичко обърнах… — Изведнъж го зърна на бюрото му и извика: — Какво, за бога, прави той тук?

— Трябва да съм го взел вместо моя — отвърна Том, все още отнесено.

Тя го целуна набързо и след като се увери, че баща й и Марти имаха достатъчно напитки и сандвичи, изтича до колата. Понечи да набере номера на Стейси, за да я уведоми, че ще закъснее, но за нейна изненада на телефона се показа стар есемес. И когато осъзна какво пише, сърцето й се сви от объркване. Попитай съпруга си за Джулия.

Защо, за бога, се показваше сега, когато беше изпратен преди няколко дни? Тя беше получила още десетки есемеси след това, така че този би трябвало да е толкова назад в списъка, че да бъде почти изтрит, но все пак беше там — на екрана…

Единственото логично обяснение беше, че Том е проверявал телефона й.

Тя не можеше да си представи, че би го направил, но когато отново съобрази какво пише в съобщението, й се зави свят…

След като видя колата на Лейни да изчезва надолу по алеята, Том отново бързо набра номера, с който бе прекъснал разговора. Изражението му беше мрачно, всяка черта на лицето му изразяваше безсилие — и то се задълбочи, когато се свърза с гласова поща.

— Съжалявам за преди малко — каза той. — Моля те, позвъни ми, когато получиш това съобщение.